Кей Хупър
Тайната на Куин (3)

Втора глава

— Казвал ли ти е някой, че винаги се появяваш в най-неудобния момент? — попита Куин, докато си навличаше сакото. Гласът му отново бе станал нормален, лек и безгрижен.

— Само ти — отвърна Джаред. — Но и аз бих могъл да кажа същото за теб. Алекс, в тази къща има близо стотина гости и ако теорията ти е вярна, един от тях е Нощната сянка. Тогава защо, по дяволите, въртиш любов на терасата?

— Не въртя любов — отвърна Куин с известно достойнство. — Не успяхме да стигнем дотам — благодарение на теб.

Джаред се изсмя късо, но не изглеждаше особено развеселен.

— Няма ли поне веднъж в живота си да се държиш сериозно?

— Напълно сериозен съм. — Куин се изправи и опъна внимателно закопчаното си сако. Щом заговори отново, гласът му бе съвсем овладян. — Трябваше да говоря с Морган. За първи път ме вижда в обществото и ако не и бях казал за какъв се представям, бог знае какво би могло да се случи. Знаеш, че е доста импулсивна.

— Знам — сухо каза Джаред.

Куин вдигна рамене.

— И понеже нямах представа как ще реагира, реших, че най-разумно ще е да я изведа навън.

Джаред не си направи труда да му напомни, че ситуацията, в която ги бе заварил, съвсем не приличаше на разговор.

— Не смяташ ли, че трябва да поизоставиш авантюрите си и да свършиш малко работа? Не можеш да следиш гостите, стоейки вън на терасата.

— Нощта е пред нас — напомни му Куин безгрижно.

Джаред прекрасно знаеше, че ще му се удаде да контролира Куин, колкото на човек му се удава да контролира вятъра. Това обаче не му попречи да опита:

— Нима смяташ да продължиш със следенето и през нощта?

— Зависи какво ще открия тук.

— Алекс, за теб е много рисковано непрекъснато да играеш две роли, знаеш го добре. — Гласът на Джаред загрубя.

Гласът на Куин си остана все така безгрижен.

— Знам кога да спра и рисковете, които поемам. Запечатал съм в съзнанието си образа на Нощната сянка тъкмо преди да стреля по мен и ако довечера видя някой, който макар и малко наподобява походката му няма да го изпусна от очи.

Джаред не заговори веднага, а когато го стори, гласът му звучеше делово:

— В списъка ни има и няколко жени; ако си напълно сигурен, че Нощната сянка е мъж, това стеснява кръга.

— Сигурен съм, макар че не мога точно да ти кажа защо. Начинът, по който се движи или друго нещо. По дяволите, може да ме е лъхнал афтършейвът му точно преди да стреля. Каквото и да е, сега ми остава само да се оглеждам за нещо познато и да се ослушвам копелето да се издаде по някакъв начин.

— Шансовете ти са почти равни на нула.

— Бъди оптимист — посъветва го Куин. — Винаги ми е помагало. Хайде да се връщаме вече, иначе въпросната личност ще вземе да се усъмни.

Джаред изчака Куин да направи няколко крачки, после рече:

— Алекс?

Куин се извърна и го погледна.

— Кажи?

— Имаш червило по лицето. Би подхождало повече на брюнетка.

С тих смях Куин извади от джоба си снежнобяла кърпичка и отстрани следите от преживяното с Морган. После кимна на Джаред и влезе в къщата.

Джаред изчака малко, колкото да не се появят вътре по едно и също време. И ако на влажната студена тераса имаше още някой, той би се изненадал от онова, което мъжът промърмори на себе си:

— Чудя се кога ли тази бомба ще избухне право в лицето ми.

 

 

През следващите няколко часа Морган мярваше от време на време Куин, ала внимаваше да не му обръща прекалено внимание. Тъй като никога не й липсваха партньори за танц, а и повечето от гостите я познаваха добре, не представляваше трудност да изглежда и се държи, сякаш изцяло е погълната от партито, заета единствено с мисълта кой да бъде следващият й партньор и дали да опита от коктейла с шампанско.

Поведението й, най-меко казано, бе заблуждаващо. Морган мислеше усилено, докато танцуваше и се усмихваше. Откак се бе сблъскала с някои смущаващи неща в тоалетната, бе се замислила сериозно, както никога досега.

И докато разсъждаваше така, изведнъж й хрумна, че случилото се с Куин на терасата би могло да има повече от едно обяснение. Да, той бе поискал да говорят насаме без съмнение, за да е сигурен, че тя ще разбере внезапното му появяване в обществото. Но в изобретателния му мозък можеше да има и друг мотив.

Като колекционер от него се очакваше да посети „Загадките на миналото“, ала без съмнение би изглеждало странно, ако започнеше да се навърта често в музея — нещо, което сигурно щеше да прави, за да е по-близо до стръвта в капана. Ако обаче за това имаше и друга причина, освен притегателната сила на колекцията на Банистър — например тя, — тогава никой не би се изненадал да го вижда там. На Морган не й се искаше да приеме подобна възможност, ала бе прекалено логична, за да я отхвърли. Та нали до тази вечер Куин беше съвсем категоричен, че няма да й стане любовник — било поради искреното му желание да й спести болката, която би могъл да й причини, или просто за да си спести егоистично един нежелан и излишен проблем. На два пъти бяха останали съвършено сами в апартамента й и тя за малко да се хвърли на врата му, но и двата пъти мъжът си бе тръгнал, без дори да я целуне.

Защо тогава ще избира влажна, мъглива тераса в разгара на едно парти, за да промени внезапно намеренията си? Защото бе в плен на желанието? Едва ли, неохотно помисли Морган. Той я желаеше, да, сигурна беше в това. Беше прекалено раздразнен, когато Джаред ги прекъсна.

Но… всъщност той бе в безопасност предвид времето и мястото. Колкото и страстно да се бяха целували, невъзможно бе да се любят там — бе прекалено студено, прекалено влажно, ужасно неудобно и освен това всеки момент можеха да ги изненадат.

Той беше интелигентен човек и Морган се съмняваше, че ще се остави да го изненадат; близо десетте години, през които се е изплъзвал от силите на реда по цял свят, бяха достатъчно красноречиви. Явно той бе предвидил нещата тъй, че нищо необратимо да не може да се случи помежду им на терасата.

Морган си каза, че това е просто хипотеза. Нямаше доказателство, че той смята да я прави част от прикритието си, но когато по някое време се приближи и я взе от обятията на собственика на галерията, с когото в момента танцуваше, подозренията й се подновиха. И нараснаха още повече, когато успя да я притисне по-близо, отколкото му бе позволила по време на първия танц — така ръцете й се озоваха на раменете му, а неговите — на гърба й.

— Не ми обръщаш никакво внимание, Морган — упрекна я той с усмивка.

Беше интригуващ, очарователен, правещ се на разсеян мошеник, реши Морган с нарастващ, ала добре дошъл гняв. Дори по-лошо — беше безсърдечен крадец, способен да открадне огърлица от шията на жена, докато я целува — и ако имаше нещо по-долно от това, тя не се сещаше какво може да бъде.

Гневът й дойде толкова добре, че тя се обви в него като в броня, достатъчно силна, за да й позволи да отвърне с лекота на усмивката му, необезпокоявана от близостта му или от докосването на топлите му ръце върху голия й гръб.

— Ами откак ми каза, че не би трябвало да показваме, че сме стари познайници, реших, че така ще е най-добре. Нали тази вечер се срещаме за първи път?

— Е, да, но би могло да бъде любов от пръв поглед — изрече той сантиментално.

— О, разбирам. — Морган нарочно обви ръце около врата му, превръщайки танца в нещо много по-интимно, отколкото бе възнамерявал той. Притвори очи, фиксирайки ги върху папийонката му, и му се усмихна съблазнително.

— Трябваше да ми кажеш. — Мислеше си, че и гласът й звучи прелъстително, но, изглежда, в него имаше нещо, което я издаде, защото той не се улови на въдицата.

Помълча миг-два, докато танцуваха, после прочисти гърлото си и каза с делови тон:

— Луда си за сто човека.

Тя вдигна очи, за да срещне войнствената му физиономия, знаейки, че навярно и нейната не изглежда по-спокойна. Каза с най-нежния си глас:

— Такава бях преди час. Сега по-добре не питай.

— Добре че не си въоръжена — промърмори той.

Морган нежно прокара дългите си пръсти по чувствителната кожа на тила му.

— Не бъди толкова сигурен.

— И преди съм го казвал, знам, но когато си ядосана, изглеждаш великолепно. — Той й се усмихна, този път развеселената му реакция изглеждаше естествена и някак овчедушна. А дълбокият му глас прозвуча невероятно искрено, щом продължи: — Ако искаш, ей сега, пред всички, падам на колене и моля за прошка. Аз съм един отвратителен негодяй и би трябвало да те помоля за помощта ти, вместо да се опитвам да те използвам. Съжалявам.

Извинението бе толкова разоръжаващо, че Морган без изненада усети как гневът й се уталожва. Раздразнено попита:

— Е, защо не го стори?

— Мислех, че ще кажеш „не“ — простичко отвърна той.

Тъй като мозъкът й работеше на същите бързи обороти като неговия, бе й нужен само миг да проумее думите му. Не заговори веднага, понеже музиката спря и Куин я поведе извън балната зала. За втори път. Вместо обаче да се върне на терасата, той я улови за ръката и се насочи към една от стаите на първия етаж — един просторен хол, където Лио Касали излагаше част от ценната си колекция от произведения на изкуството. Стаята беше отворена за гости, но в момента бе безлюдна.

Бяха далеч от вратата, тъй че трудно биха могли да бъдат чути от някой навън. Морган обаче запази гласа си тих:

— Искаш да кажеш, че си мислел, че няма да пожелая да се преструвам на влюбена, понеже…

— Понеже се държах идиотски и на два пъти те пренебрегнах — довърши той, поглеждайки я прямо.

Толкова беше обезоръжаващ, обаче Морган все още не бе напълно обезоръжена. Тя изтегли внимателно ръката си и се извърна с лице към него, без да обръща внимание на скъпото маслено платно на стената до тях.

— Аха. Значи си си представял, че ще ми завъртиш главата и с настойчивото си ухажване ще убедиш всички, че си лудо влюбен в мен? Като извинение за честото ти идване в музея?

Куин се поколеба, блестящите му зелени очи издаваха размисъл. Накрая въздъхна:

— Нещо подобно. Но се кълна, че мотивите ми не бяха напълно егоистични.

— А, нима?

Той отново се поколеба, после беззвучно изруга.

— Е, добре, бяха. Но не е това, което си мислиш.

— Тогава обясни ми — настоя тя.

С внезапна усмивка и кисел глас мъжът каза:

— Сигурно съм се побъркал, Морган, ала простата истина е, че не мога да издържа далеч от теб. И не казвай, че не си го забелязала. Макар здравият ми разум да ме предупреждава, че не бива да се увличам по теб, невъзможно ми е да го послушам. Продължавам да се връщам и все си намирам извинения — дори и най-скапаните, — само и само да съм с теб.

Искаше й се да му повярва, ала Морган не се предаваше толкоз лесно.

— Простата истина ли, Алекс? Може би. Но знам, че ще ми простиш, ако се въздържа да ти повярвам засега. Доколкото си спомням, веднъж сам ти ми каза, че съм достатъчно умна, за да ти се доверя. Не виждам какво се е променило оттогава.

— Тогава бях с маска — отвърна той. — Сега не съм.

Морган доби странното чувство, че той няма предвид просто черната скиорска маска, а нещо друго, нещо не толкова лесно определимо. Сякаш с нея се чувстваше уязвим, някак беззащитен и несигурен. Тя се взря разучаващо в лицето му, търсейки да открие нещо, което би й помогнало да му се довери.

Чертите му се бяха запечатали в съзнанието й още първия миг, когато го видя. Лице издължено и много красиво, с високи скули и силна челюст. Очите му — с изненадващо рядък нюанс на бледозелено — бяха много живи и изразителни, с необичайно дълги мигли. Веждите се извиваха под лек наклон, а устата му издаваше темперамент и чувственост.

Ако беше тъмнокос, помисли си Морган смътно, ако бе със затворен и мрачен нрав, щеше да й е много по-лесно да повярва в лошотията му. Ала той бе рус и красив, дори гласът му бе красив, тъй че как би могла една жена да предположи…

— По дяволите! — промърмори тя.

Лицето му се отпусна.

— Това бе една от причините да си тръгна от теб, вярваш или не. Ти не ми се доверяваш, а без доверие между двама души нещата винаги завършват зле. О, ти си увлечена, аз също. И за някои жени това би било достатъчно. Но не и за теб. Разбрах това в нощта, когато последва банда главорези в една изоставена сграда, за да ми помогнеш.

Тогава за първи път бе видяла лицето му, спомни си тя. Това бе също и нощта, когато той й бе казал, че ще му разбие сърцето.

— Искам да ти се доверя — изрече бавно. — Ала всеки път, щом реша, че мога да го сторя, нещо се случва и аз започвам да се колебая.

— Не е, защото съм Куин; знаем го и двамата. Друго е. Нещо по-дълбоко, по-основно.

Тя мълчаливо кимна. Макар все още да не бе наясно с чувствата си, що се отнася до тази му същност, не това я безпокоеше сега. Не беше въпрос на доверие в крадец, а на доверие в мъж.

Широките му рамене леко се повдигнаха.

— И какво трябва да направя аз? Да предхождам всяко свое изречение с уверението, че казвам истината? Дори това не мога, Морган. Ролята ми в момента изисква непрекъснато да се преструвам и понякога да лъжа всички около мен.

— А какво да сторя аз? — попита тя. — Ти ми казваш право в очите, че си ме лъгал, че ще продължаваш да ме лъжеш — откъде да знам, че и това, което ми казваш сега, не е лъжа?

— Няма откъде — каза той меко.

Морган понечи да си върви, но Куин я улови за ръката и я задържа на мястото й — не насилствено, но категорично.

— Иска ми се да мога да ти кажа още нещо, но няма какво. Знам колко е несправедливо да те моля да ми се довериш, без да съм ти дал основания за това — с изключение на едно.

— Кое?

— Аз ти се доверих.

Взирайки се в зелените, изглеждащи до болка честни очи, тя разбра, че й казва истината. Беше й се доверил. Доверил й бе животът си, идвайки при нея, след като бе прострелян. Доверил й бе свободата си, повярвал бе, че няма да съобщи на полицията или вестниците, което спокойно би могла да стори, понеже тогава не знаеше, че работи за Интерпол. Това почти напълно я умилостиви.

— Зависи от теб — отвърна той тихо. — И двамата сме ангажирани с изложбата, но не е задължително да се ангажираме един с друг.

— На теб ти трябва оправдание, за да идваш често в музея — чу се тя да казва.

Куин леко се усмихна.

— Това бе най-лесният план, но не и единственият. Освен това много се съмнявам, че някой ще се осмели да открадне колекцията посред бял ден, когато музеят е отворен за посещения и е пълен с хора. Ще стане през нощта. А през нощта аз съм Куин.

Продължаваше да я държи за ръката и Морган го погледна, завладяна от усещането, че е на прага да проумее нещо. Той е изключително ловък, призна тя, макар уменията му да са насочени в престъпна посока. Беше силен. Спасил бе животът й веднъж, а може би дори два пъти — как би могла да не му се довери!

Тя отново се взря в него и внимателно заговори:

— Би ли ми отговорил на един въпрос — и да се закълнеш, че ще кажеш истината?

Усмивката му се поизкриви.

— Първо трябва да го чуя.

Очакваше този отговор.

— Твърдиш, че не можеш да стоиш далеч от мен. Каквото и да изпитваш към мен, има ли то нещо общо с колекцията.

Куин тутакси поклати глава.

— Не — кълна се. И ще се закълна за още нещо, Морган — никога няма да използвам теб или отношенията ни за користни цели.

Морган не издържа и се усмихна.

— Вярвам ти, макар че май ще трябва да си прегледам главата.

За нейна изненада той вдигна ръката й към устните си.

— Благодаря ти.

Неочакваната милувка ускори ударите на сърцето й, но тя се постара да запази гласа си спокоен.

— Това означава ли, че между нас ще има нещо?

Куин я хвана под ръка и се отправи към вратата.

— Става късно. Хайде да те отведа у дома.

— Отговори ми, Алекс — настоя тя.

Той замълча, вглеждайки се в нея с ясните си очи, и каза:

— Между нас има нещо още от първата нощ, когато се срещнахме. Единствената разлика е, че го знаем и двамата и го признаваме. А единственият въпрос е колко време ще ми отнеме да те убедя да ми се доверяваш.

Морган не знаеше дали да се развълнува, или да приеме с резерв очевидната му категоричност.

— Предполагам, доверието е предпоставка за следващата логична стъпка в отношенията ни?

— Точно така. Казах ти какво се случва, когато между двама любовници липсва доверие. Разочарование. Каквото и да се случи помежду ни, скъпа, няма да те разочаровам. Не и ако зависи от мен.

Отново се правеше на донжуан, ала Морган нямаше нищо против. Имаше чувството, че емоционалното им натоварване е достатъчно за една нощ. Освен това харесваше Куин във всичките му превъплъщения — дори и когато я влудяваха.

Следвайки го послушно в предната част на къщата, тя каза:

— Ако още няма полунощ, ще сме първите, които си тръгват. Партитата на Лио обикновено продължават до малките часове.

— Малко след единайсет е — отвърна той.

Морган любопитно го изгледа.

— Нямаш часовник, а и не видях друг. Откъде…

— Един от талантите ми. Имам много точен часовник в главата си, рядко бъркам с повече от пет минути.

— Виж ти! А би ли ми изброил и останалите си таланти? В случай че пропусна някой.

Куин прихна.

— Ще ти ги разкривам един по един. Така е далеч по-забавно.

Не им отне много време да си вземат връхните дрехи и да се сбогуват с домакина, макар Морган да прехапа бузата си, за да не се засмее на добре овладяната изненада, изписана върху лицето на Лио, задето си тръгваха толкова бързо.

С повелителен глас Куин прошепна на домакина:

— Трябва да е сама, за да си поискам.

— Бързо действаш, Алекс — добродушно рече Лио. — Трябва ли да те поздравя?

— Не — каза Морган, малко изненадана, че с охота влиза в закачливия тон на Куин. — Лио, мога ли да се доверя на този мъж да ме отведе у дома? Сигурен ли си, че не е някой избягал лунатик или нещо подобно? Много странно се държи.

— Колекционер — каза Лио успокоително. — Цялото ни племе е такова, Морган, знаеш го.

— Да, но не е ли опасен?

— Не бих казал. Преди три години купих картина от него в Лондон и тогава ми изглеждаше съвсем наред.

Морган не посмя да погледне към Куин. Ама че дебелоочие, помисли колкото развеселена, толкова и ужасена. Дали не бе продал на горкия Лио крадена картина?

— Не съм опасен за живота й — каза Куин делово, — само за сърцето. Влюбих се в котешките й очи, Лио. Кажи лека нощ, Морган.

С многострадална усмивка тя каза:

— Лека нощ, Лио.

Лио примигна.

— Лека нощ, Морган. Сигурно ще се видим утре на откриването. — Разбира се, той бе присъствал на частното представяне предната събота, ала подобно на мнозина други колекционери, искаше да хвърли още един поглед на колекцията на Банистър.

За отрицателно време Морган се озова вън от къщата, настанена на предната седалка на ниска спортна кола с европейска марка. Изчака, докато моторът изреве и мощната малка кола остави къщата на Лио далеч назад, и едва тогава заговори:

— Така ли си се запознал с Лио? С картината?

— Да — отвърна той безгрижно.

— Не ти липсва нахалство — каза тя. — Крадена ли беше?

Куин цъкна с език и рече:

— По този въпрос трябва да ти напомня Петата поправка^[1].

Очакваше го. Въздъхвайки, рече:

— Е, сега поне нещата ми се изясняват. Знаех, че Макс представя Джаред като приятел и частен експерт по сигурността, от което не би се изненадал никой, знаех и че е известно за работата на Улф като експерт по сигурността към Лойдс, но щом те видях сред гостите тази вечер, помислих си, че един от двама ни трябва да е мръднал.

— Все още съществува такава вероятност — напомни й Куин безгрижно.

Тя се взря в профила му, открояващ се от време на време на светлината на уличните лампи и фаровете на отминаващите коли. Пренебрегвайки коментара му, каза:

— Обаче звучи разумно, че е трябвало да притежаваш и друга самоличност през всичките тези години и че несъмнено ще има и хора, които да те познават единствено като Алекс Брандън. Но все още мисля, че е истинска лудост да си колекционер през деня и крадец на произведения на изкуството и бижута през нощта.

— Всъщност нещата идеално се връзват — каза той.

— Само за някой лунатик.

— Ще се опитам да не го приема лично.

Морган прихна и очаровано поклати глава.

— Наричала съм те и с по-лоши имена. Трябваше да ме чуеш, когато получих онзи пръстен.

Сега беше ред на Куин да прихне.

— Май очакваш да ти кажа, че съжалявам, Морган, но ще те излъжа. Случайно имах това копие и не можах да устоя. Знаех, че ще го разпознаеш, разбира се, и че ще побеснееш. — Той се поколеба, сетне рече: — Не го спомена, когато бях в дома ти.

— Не те попитах и кой е стрелял по теб, а също и няколко други логични въпроси, които би следвало да ти задам тогава. Изглежда, имаш върху мен необичаен ефект.

— Това е най-хубавото нещо, което си ми казвала.

Знаеше, че трябва да му отговори безгрижно и да продължи разговора в този дух, ала собствените й думи й напомняха, че всъщност Куин и сега навярно бе в опасност.

Откакто го срещна като Куин, много бързо осъзна, че вестникарските характеристики на куража и самообладанието му не са преувеличени. Беше от типа мъже, помисли тя, които в опасна ситуация винаги биха реагирали или с хладнокръвно спокойствие, или с безгрижен хумор — в зависимост от това кое би подхождало повече на ситуацията и би увеличило шансовете му за успех.

Но дори когато ставаше въпрос за оцеляването му, Куин никога не се поддаваше на страхове или чувство за несигурност, а щом си наумеше да предприеме нещо, дори заплахата от куршум не бе в състояние да го отклони от поетия път. Може да бе целеустременост или най-обикновен инат, ала каквото и да бе, превръщаше го в идеалния мъж за един труден и изложен на рискове живот.

Това се виждаше лесно. Освен това за Морган бе ясно, че Куин харесва живота си, дори го обожава, и не съществуват никакви изгледи нещата да се променят. Ако Интерпол наистина решеше, че е по-ценен, ако работи за тях, вместо да гние в затвора, той без съмнение щеше да продължи опасното си двойно съществуване.

Онова, което Морган не знаеше, бе как тя приема тази ситуация. По природа бе импулсивна, понякога безразсъдно смела, ала съвсем не бе безстрашна. Ако се поставеше нарочно в някоя опасна ситуация — както когато тръгна след онази банда главорези, за да помогне на Куин, — винаги бе, защото следваше сърцето и инстинктите си, не хладния разум и голямата интелигентност, които притежаваше. Освен това бе от онзи тип хора, които се мобилизират максимално при необходимост, а по-късно, щом всичко свърши, рухват.

— Морган? Много се умълча.

Изненадана, тя осъзна, че почти бяха приближили сградата, в която се намираше апартаментът й.

— Извинявай.

— Някакви проблеми?

Тя понечи да излъже и да запази мислите за себе си, ала нещо в нея се разбунтува.

— Проблеми? Не знам. Мислех си за това, с което сте се захванали. Всички. Макс рискува колекцията си. Улф рискува работата си. Джаред почти непрекъснато носи оръжие. А теб те простреляха.

— Подходих лекомислено — каза Куин с безгрижен тон, говорейки за случилото се, сякаш е било без значение. — Освен това никога не допускам една и съща грешка два пъти.

— Значи да не се безпокоя? Добре звучи, ала за съжаление видях с очите си как изглежда огнестрелна рана, когато си застанал от грешния край на пистолета.

Куин замълча, после заговори с по-сериозен тон.

— Всичко в живота носи рискове, знаеш го.

— Е, да, но повечето от нас не си търсят сами белята.

— Нима? Караме коли, летим със самолети, а някои дори тръгват след опасни престъпници в изоставени сгради.

— Тогава не разсъждавах трезво — промърмори тя, признавайки с неохота, че той надделява в спора.

Куин продължи спокойно, без да се възползва от преимуществото си.

— Като човек, попаднал в доста рисковани ситуации през последните десет години, мога да ти кажа, че е най-добре да посрещнеш проблема в лицето, дори и когато изглежда прекалено опасен.

Морган реши да изостави темата; имаше чувството, че тъй или иначе ще загуби.

— Просто исках да ти кажа, че трябва да внимавате.

Той паркира колата пред сградата на Морган и изключи мотора.

— И нашите намерения са такива.

Излезе от колата и заобиколи, за да й отвори вратата.

— Утре ще дойдеш ли в музея? — попита тя, докато влизаха в сградата и се заизкачваха по стълбите към третия етаж, където се намираше апартаментът й.

— Разбира се. Аз съм колекционер, нали помниш? И тъй като съм пристигнал в града след частното представяне, не съм успял още да видя колекцията.

— О, да — каза Морган. — Все забравям.

Той прихна, наблюдавайки я как тършува за ключа, а после го пъхна в ключалката.

— Внимавай да не забравиш за кого се представям, иначе всички ще загазим.

Не изглеждаше обаче твърде обезпокоен и това й се понрави. Често й бяха казвали, че говори повече, отколкото трябва, но явно Куин й се доверяваше и вярваше, че няма да издаде тайните му. Поне онези, които знае.

— Няма — каза и отвори вратата на апартамента.

— Добре. Ще се видим утре в музея.

Морган усети разочаровано бодване, мислейки, че той ще си тръгне само с едно любезно „довиждане“, но преди чувството да се усили, Куин я улови за раменете, наведе глава и впи устни в нейните.

Стана някак изневиделица, ала в никакъв случай грубо, и тя не можа да устои. Тялото й отказа да се подчинява, следвайки своя логика на поведение — омекна и се разтопи в неговото, а пръстите й безпомощно се вкопчиха в реверите на сакото му. В жилите й лумна топлина и се разпространи толкова бързо, че дори кожата й пламна. А щом усети пръстите му леко да галят шията и тила й, по тялото й се разля вълна от удоволствие. Когато накрая мъжът вдигна глава, Морган не се сдържа и издаде недоволен звук.

Лицето на Куин бе някак напрегнато, установи тя, очите му — потъмнели, ала когато заговори, гласът му бе едва забележимо дрезгав.

— Лека нощ, Морган.

С огромно усилие тя пусна сакото му и се отлепи от него. Влезе в апартамента, посрещната от меката светлина на няколко лампи, и тихо притвори вратата. Облегна се на нея за един дълъг миг, без да разсъждава, ала смътно обезпокоена от нещо.

Осъзна каква е причината, щом вдигна ръка към голата си шия — напипа там малката си рубинена огърлица. Беше й я върнал — толкова ловко, колкото преди няколко седмици я бе свалил оттам.