Барбара Делински
Тайната между нас (24)

Двадесет и трета глава

Дебора също премисли всичко отново, докато стане време да излязат от къщата в понеделник сутринта. Пътуването с колата през града бе твърде кратко. Всички лица в полицейското управление й се струваха познати. Чувстваше се притеснена. Когато Джон затвори вратата на кабинета си, тя изпита леко облекчение, но то трая само до момента, в който той седна на стола зад бюрото си и се загледа в документите по него.

Дебора прочисти гърлото си.

— Трябва да поправя нещо в показанията си за злополуката — започна тя.

Но Джон също имаше какво да признае. Без да вдига поглед, той каза:

— Странно нещо се случи миналата седмица. Карах Елън от училище до дома, както обикновено, но тя забрави да ми припомни, че трябва да спрем до магазина, за да вземем салата и нещо друго за вечеря. Разбрахме се да се върне сама, така че аз слязох от колата. Елън заобиколи, седна на моето място и се приведе напред, за да нагласи седалката. — Вдигна тревожен поглед към Дебора. — Когато я видях да прави това, аз си спомних нощта на злополуката… и по-точно момента, в който ти поисках регистрационния талон. Ти седна зад волана, но се наложи да нагласиш седалката.

Да, Дебора сигурно го бе направила. Краката на дъщеря й все още бяха по-къси от нейните. Грейс ги изпревари.

— Знаел си? — запита тя Джон почти шепнешком.

— Не. Тогава не ми направи впечатление. Майка ти трябваше да се пресегне до жабката. Естествено беше да си осигури свобода на движенията. — Той размести няколко листа по бюрото си. — После нещата започнаха да се влошават при теб, Грейс — училището, бягането — и си помислих, че може да е заради чувство на вина. Мислех си също така, че би могло да е обикновена реакция на катастрофата. Но когато областният прокурор започна да говори за прикриване на улики, трябваше да разгледам по-обстойно моята роля в разследването.

Дебора затаи дъх. Предположи, че Грейс също е спряла да диша, защото Грег беше единственият, който проговори:

— И какво откри?

— Бели петна — каза Джон. — Всъщност само едно. Но беше огромно. — Той се обърна към Дебора: — Така и не те попитах дали ти си шофирала. Предположих, че е било така. Всички те познаваме. Знаем, че си добър шофьор. Просто предположихме… — Гласът му заглъхна.

Дебора довърши мисълта му:

— Предположихте, че ще ви кажа, ако Грейс е била зад волана.

— Не. Не беше твоя работа да го казваш. Аз трябваше да попитам, а не го направих. Да, предположих. Дали щях да предположа същото, ако ставаше въпрос за някой друг? Някой, когото не познавам? Вероятно не. Така че може би вдовицата е имала право. Може наистина да съм позволил да ти се размине, защото те познавам добре.

Грег се намеси нетърпеливо:

— Нали се предполага, че в малките градчета става така? Познаваш всички. Доверяваш се на всички.

— Аз предадох това доверие — вметна Дебора. Миг по-късно изтръпна, когато чу признанието на дъщеря си.

— Бях пила — каза тя, взирайки се в Колби.

Джон я загледа ужасено.

— Така ли? Не знаех.

— Нито майка ми, така че не й се ядосвай. Катастрофата стана изцяло по моя вина. Бях изпила две кутийки бира.

Известно време той осмисляше чутото.

— Мислех, че сте учили.

Грейс мълчеше. Дебора знаеше, че не иска да замесва приятелите си.

— Беше ли замаяна? — попита я полицаят.

— Искаш да кажеш, дали съм била пияна? Не. Но ако не бях пила нищо, може би щях да видя господин Маккена.

— Грейс — умолително рече Дебора, понеже го бяха обсъждали многократно, — аз също не го видях, а не бях пила нищо.

— Не я оправдавай, Дебора — предупреди я Грег.

— Не я оправдавам — възрази тя. — Никога не бих я оправдала за това. Тя е малолетна. Не е трябвало да пие — и точка. Но не това предизвика катастрофата.

Джон гледаше Грейс.

— Когато майка ти дойде да те вземе, не ти ли мина през ума, че не трябва да караш?

— Не. Чувствах се добре. Но ако съм пила, преценката ми за това как се чувствам сигурно е била изкривена, нали?

— Ти ми кажи.

Тя промълви нещастно:

— Да.

— И не можа да кажеш на майка си, че си пила, дори след като господин Маккена почина?

— Особено тогава. Искам да кажа, че вече бях навлякла достатъчно главоболия и на двете ни. Ако бях добавила и това за бирата, нещата щяха да станат още по-лоши. Наистина щеше да се разстрои.

— И кога й каза?

Грейс се сви.

— В четвъртък. На алеята до пекарницата, след като се опитах да свия онези обувки „Прада“. Тогава й казах за първи път.

Джон помисли върху това, после се обърна към Дебора:

— В нощта на катастрофата, когато Грейс се качи в колата, за да шофира, стори ли ти се по-различна?

— Не, всичко беше нормално — отвърна Дебора. — Контролираше се. Дори се удивих колко спокойно кара в тази буря. Като се връщам назад, си мисля, че може би бирата й е вдъхнала прекалена самоувереност. Но не мога да намеря грешки в шофирането й. Както не успя и щатската полиция — припомни му тя.

Джон се облегна назад и смръщи вежди. От офисите отвън долитаха приглушени звуци — проскърцване на стол, неясен глас, позвъняване на телефон. Тук всичко тънеше в тишина.

Дебора усети, че е застинала в очакване. По свойствения си непретенциозен начин Джон Колби упражняваше огромна власт.

Най-накрая той се прокашля и фокусира погледа си върху Грейс.

— И какво мислиш сега?

Момичето изглеждаше неподготвено за този въпрос. Около минута търси отговор, после каза:

— Страх ме е.

— От какво?

— От това, че господин Маккена е мъртъв. Че ще живея с тази мисъл до края на живота си. Няма значение какво ще кажат за шофирането ми.

— Не си единственият човек, който шофира, след като е пил.

— Но аз блъснах човек.

— Приятелите ти също са пили.

— И знаете ли, ужасявам се. Сега разбрахте за това и те ще ме намразят.

— Изглежда, положението ти в училище е достатъчно лошо.

Грейс кимна.

— Какво може да сложи край на това?

Очите й се насълзиха.

— Не знам.

Джон притихна. След минута попита:

— Мислиш ли, че трябва да бъдеш наказана? Затова ли беше кражбата в магазина?

Грейс сведе глава.

— Предполагам. Все едно съм направила всички тези лоши неща и съм се отървала безнаказано. Може би има деца, които могат да го направят и въпреки всичко да спят спокойно. Но аз не мога. — Вдигна поглед. — Лежа будна и си мисля за това. Не спирам да се питам кой може да узнае.

— Значи си дошла тук, защото не можеш да живееш със страха да не бъдеш разкрита?

— Не. Не е това. — Изглежда, водеше вътрешна борба. — Е, може би донякъде. Просто смятам, че това, което направих, е грешно. И затова не мога да се чувствам добре. Не вярвам, че нещо ще се промени, каквато и да стана, където и да съм.

Дебора изпита желание да се пресегне за ръката на Грейс, но устоя на импулса. Дъщеря й трябваше да се справи сама с това.

Джон седеше и се взираше в бюрото си. Единствените звуци бяха приглушените шумове, долитащи от офисите отвън. Най-сетне той вдигна глава и погледна Дебора, после Грег.

— Това е един от моментите, в който ми се иска да бяхме запазили позорните стълбове. — Хвърли поглед към Грейс. — Знаеш ли какво представляват?

Тя кимна, пребледняла.

— Като в „Алената буква“.

— Можехме да те качим на него на Главната улица за една утрин и да приключим с това. Много просто. И много ефикасно. В наши дни нещата стоят по-сложно. — Той отново погледна към Дебора и Грег. — Твърде сложно е за незабавно решение. Мисля, че трябва да поговоря с областния прокурор.

Дебора смяташе, че не бива да чакат повече, че наистина им трябва незабавно решение и че въвличането на областния прокурор само би удължило агонията… когато на вратата се почука. Тя се открехна леко, колкото Джон да види човека, и отново се затвори.

— Веднага се връщам — каза началникът на полицията и излезе.

Дебора хвана ръката на Грейс. Беше леденостудена. Тя я разтри между дланите си.

— Какво смята да прави? — попита момичето.

Майка й погледна към баща й, който сви рамене.

— Лошо ще е, ако отиде при областния прокурор, нали? — прошепна Грейс.

Грег се наведе към нея и я докосна по рамото.

— Може и да не е. Джон просто си мисли за гражданското дело. Ако областният прокурор се намеси във вземането на решение сега, обвиненията в укриване на улики ще бъдат анулирани.

Дебора знаеше, че ако областният прокурор се намеси на този етап, решението щеше да е още по-тежко, и то именно защото трябваше да се отхвърли съмнението за прикриване. Грег също го знаеше. Четеше се в погледа, който й отправи.

Отвън долитаха приглушени гласове. Тишината в кабинета се нарушаваше единствено от тиктакането на големия стенен часовник. Секундите сякаш бяха безкрайни. Дебора изпита желание да изкрещи, когато най-сетне вратата се отвори.

Джон влезе и остана до вратата. Държеше някакви документи и изглеждаше смаян.

— Е — рече той, — ама че работа. — Потърка врата си, после ги погледна. — Изглежда, че Кал все пак е оставил писмо.

Дебора бързо погледна към Грейс, после отново към Джон.

— Предсмъртно писмо ли?

Той кимна и й подаде един лист, сгънат на три. Застана наблизо със скръстени ръце. В едната си ръка все още стискаше плика.

Дебора разгъна листа и с разтуптяно сърце прочете текста, написан върху него. Както повечето предсмъртни писма, то не бе нито красноречиво, нито осведомяващо. Беше загадъчно като човека, който го бе написал.

„В мига, в който получите тази бележка, мен няма да ме има. Съжалявам. Просто вече не мога да издържам. За всяка хубава минута изживявам пет лоши. Уморих се.“

Беше написано със същия прецизен почерк, който Дебора бе виждала по контролните на Грейс по история.

Заля я вълна от емоции: безкрайно облекчение, всепоглъщаща тъга, удивление от съвпадението. Подаде бележката на дъщеря си, която я прочете едновременно с Грег, надничащ над рамото й.

— Как го намерихте? — попита Дебора.

— Том Маккена го донесе току-що. Получил го тази сутрин. Препратили са му го от една пощенска кутия в Сиатъл. — Той й подаде плика.

— Адресиран е до Том.

— Да. Пощенското клеймо е от сутринта след катастрофата. Кал трябва да го е оставил в пощенската кутия малко преди да отиде да бяга в дъжда.

— Но защо го е изпратил до Сиатъл, а не директно на Том?

— Попитах го за това. Той казва, че така работел умът на Кал. Знаел е, че Том ще го получи, когато събира вещите му.

Грег взе писмото от Грейс и започна да го оглежда. Дъщеря му впери удивен поглед в майка си.

— Какво означава това?

Дебора изчака Джон да обясни.

— Това означава — внимателно каза той, — че не бива да се обвиняваш за това, което се е случило. Калвин Маккена умишлено е изтичал пред колата ви.

— И е знаел, че ние сме в нея? — попита разтревожено Грейс.

— Съмнявам се. Просто му е трябвала кола, а вие в този момент сте минавали оттам.

— Непрекъснато се случва хора да бъдат блъснати от коли, но не всички загиват. Как така е знаел, че ще умре?

— Вземал е кумадин — намеси се Дебора. — Знаел е, че ще умре от кръвоизлива.

— Но това е ужасно! — извика момичето.

— Самоубийството е ужасно.

Джон взе писмото от Грег.

— Трябва да направим копие. Том иска да вземе оригинала, за да го покаже на вдовицата на Кал.

— Том още ли е тук? — попита Дебора.

Джон кимна и излезе. Дебора го последва. Забеляза самотния силует на Том до входа на управлението. Стоеше там с изпънат гръб и потъмнели, пълни с болка очи.

— Толкова съжалявам — прошепна тя, когато се доближи достатъчно, за да не я чуват останалите. Искаше да го докосне, но не смееше.

Гласът му беше нисък и плътен, устните му едва помръдваха.

— Какво, по дяволите, го е прихванало, че да направи това?

Дебора усети мъката и гнева му.

— Че го е изпратил до Сиатъл ли?

— Че се е хвърлил пред кола. Не е ли знаел, че който и да кара колата, е можел да пострада? Можехте да се забиете в някое дърво и да умрете. И наистина, защо е изпратил писмото до Сиатъл? Ако го беше пратил директно до мен, щяхме да знаем преди десет дни. Егоистично копеле!

— Страдал е.

— И затова ми изпраща писмо, което нищо не обяснява, а сега трябва да съобщя на жена му? — Той пое дъх. — Знаеш ли, може би е щял да намери смисъл в живота си, ако беше преодолял самосъжалението много преди това, за да види хубавите неща, които е имал.

Сега вече Дебора докосна ръката му. Не можеше да не го направи. Както и не можеше да не отиде при него в събота.

— Него го няма, Том. Най-доброто, което можем да направим, е да се надяваме, че е на по-добро място.

Той я погледна и внезапно омекна.

— Не заслужаваш това, което ти причини.

— Не е било лично. Просто колата ми се е оказала там.

— И можеш да му простиш, че те е използвал?

— Мога. И ти също. — Когато я погледна със съмнение, тя леко раздруса ръката му. — Ще го направиш, Том. Но първо трябва да потъгуваш.

— Ето, Том. Благодаря ти — нарочно високо каза Джон, който се бе приближил до тях изотзад.

Дебора побърза да отдръпне ръката си. Джон не показа да го е забелязал, просто се обърна и се запъти към кабинета си.

— Трябва да тръгвам — прошепна тя. — Може ли да поговорим по-късно?

Том пъхна ръце в джобовете си.

— Сигурна ли си, че го искаш, след всичко, което се случи?

Тя му хвърли укорителен поглед.

— Можеше да изгориш писмото.

— Не. Не бих могъл да го направя. Заради теб.

Дебора се развълнува от думите му и усети отново дръзкото желание да му разкаже всичко, което той не знаеше, но сега не беше нито времето, нито мястото.

— Кога ще си бъдеш у дома? — меко попита тя.

— В един или два, предполагам.

— Ще ти се обадя. — Изгледа го продължително, след това се обърна и тръгна към кабинета на Джон. Върна се на мястото си, пренебрегвайки любопитните погледи на Грег и Грейс. Отношенията й с Том не ги засягаха, поне докато не си изяснеше характера на връзката им. Още една лъжа? Не, осъзна тя. Просто си беше нейна работа. — И сега какво ще стане? — попита тя Джон.

Той разтри слепоочията си.

— Добър въпрос. Предсмъртното писмо, което потвърждава самоубийството, променя нещата. Веднага щом Том го покаже на снаха си, ще го върне, за да можем да потвърдим автентичността на почерка.

— Неговият беше — каза Грейс с несигурен глас.

— Том също го потвърди. Просто ще го докажем официално.

— И?… — подкани го Грег.

Но Джон замълча. Очевидно се опитваше да осмисли неочаквания обрат в момент, когато собствената му преценка бе поставена под съмнение. Дебора почти му съчувстваше.

Накрая поклати глава.

— Не мога да повдигна обвинение. Това, което имаме в случая, е ситуация, в която жертвата сама е предизвикала нараняването си. Той просто се е хвърлил пред колата.

Дебора го беше предположила. „Кой е жертвата в случая?“ — бе попитала тя детективите, но едва след като го чу от устата на Джон, го прие за истина.

— Значи всичко свърши? — попита Грейс невярващо.

— Ще трябва да се консултирам с областния прокурор. Но подозирам, че е така.

— Ами бирата? — запита момичето.

Потрепвайки, Джон прокара ръка по врата си.

— Проблемът е, че ако оглася истината по този въпрос, рискувам да изложа на публичност и всичко останало. — Погледна Дебора. — И тук се разкъсвам. Искаме ли училищният съвет да се изправи пред факта за самоубийството на един учител, авторитетна фигура? — Погледна Грег. — След като всичко се изясни, необходимо ли ни е пълно разкритие? Какво бихме постигнали с него? — Сега се извърна към Грейс. — Писмото наистина те освобождава от отговорност. Няма нужда всички да знаят, че Кал Маккена е изскочил от гората и се е хвърлил пред колата. Но докладът по възстановката на катастрофата така или иначе ще го потвърди. Какво ще кажете, ако заключим, че господин Маккена е загубил ориентация в дъжда? Определено не е лъжа. Един самоубиец наистина е дезориентиран. Не мислите ли?

Грейс се замисли.

— Да — кимна тя най-накрая.

— Що се отнася до бирата, невъзможно е да се докаже след толкова време. Какво ще кажеш да го отбележа в една бележка тук, в шкафа ми, която ще бъде извадена на показ само в случай, че нарушиш отново закона? Ако, да речем, минат три години и ти останеш с чисто досие, ще унищожим бележката. Така че, общо взето, ще бъдеш на свобода условно за срок от три години, което и един съдия най-вероятно би присъдил. Приемаш ли?

Грейс кимна и попита тихо:

— Ами кражбата в магазина?

— Също ще бъде в папката ми. Ти така и не успя да излезеш през вратата с онези обувки.

Момичето изхъмка смутено, но се поизправи. Дебора подозираше, че девет десети от битката бе спечелена само с разкриването на цялата истина пред Джон.

— А моите лъжливи показания? — попита тя.

— Същата работа. Заключени в шкафа ми. И също условно на свобода.

— А гражданското дело? — вметна Грег. — Да предполагаме ли, че ще отпадне?

Джон се усмихна колебливо.

— Това зависи от областния прокурор. Но предсмъртното писмо представя нещата в друга светлина. Не мислите ли?