Барбара Делински
Тайната между нас (19)

Осемнадесета глава

Грейс реши, че щом няма да става лекар, може да пише телевизионни сценарии и цяла сутрин мислено прави точно това. Измисли няколко различни сценария за криминални предавания. Всички започваха с катастрофа, смъртен случай и после полицейско разследване. Всички включваха различни улики и водеха до различна развръзка.

Граждански процес. Всичко трябваше да е приключило. В действителност дори се чувстваше по-добре. Джил знаеше цялата истина и въпреки това още я обичаше, което значеше, че Грейс си има съюзник. Грейс беше карала и микробуса на Джил, без да предизвика инцидент, макар да бе смятала, че никога повече няма да седне зад волана.

После майка й бе споменала, че детективите може да поискат да я разпитат.

Същински лабиринт — изразът бе напълно подходящ, когато трябваше да се опише случаят с катастрофата, също толкова заплетен, сложен и коварен. Тя мразеше да учи въпроси, да мисли за предварителния изпит, ненавиждаше думите, които постоянно отекваха в съзнанието й. Но „лабиринт“ определено пасваше за случая.

Не се бе обадила на никого от съучениците си да попита за домашното, което бе пропуснала вчера, и сега седеше в класната стая напълно безучастно. Беше удивително. Никой от учителите не се обръщаше към нея. Но тя беше Грейс Монро, отлична ученичка, която преживява тежък период, така че сигурно щеше да й се размине.

Това й позволи да размишлява върху разследването на областния прокурор. Избягваше да гледа хората в очите и влизаше от стая в стая с нос, забит в някой учебник за прикритие, докато умът й се рееше от един ужасен сценарий към друг. Приятелите й бяха спрели да й досаждат, но вместо да почувства облекчение, тя се чувстваше виновна и много самотна. Опита се да мисли за леля си, която беше бременна и сама, за брат си, който живееше в изолация заради лошото си зрение. И те бяха самотни, но самотата им бе различна от нейната. За зрението на Дилън имаше решение, а самотата на Джил щеше да свърши след няколко месеца.

Грейс ровеше из учебниците на пода до шкафчето, без да знае какво търси, доволна, че другите я подминават. Внезапно някой клекна близо до нея.

— Хей!

Тя подскочи и щеше да падне назад, ако Даниел не беше увила ръка около талията й.

— Не бягай — каза тя. — Моля те! Трябва да поговорим.

Грейс поклати глава:

— Не мога, Дани. Имам тест другия час. — Това беше лъжа, но една повече или по-малко — все тая.

— Тогава в обедната почивка.

— Не мога — повтори Грейс и за първи път я заболя, че отблъсква приятелката си. Даниел й беше като родна сестра. Някога Грейс споделяше всичко с нея.

— Знам за бирата — промърмори Дани. — Ако си мислиш, че ще те разпитвам за това, грешиш. Искам да ти кажа, че твоите глупави приятели дрънкат на всеки за това, така че вече не е никаква тайна.

— Казали са го? На кого! Кой знае?

— Не знам, но мълвата се разнесе…

— Някой казал ли е на родителите си?

— Не знам, но не за това исках да говорим, Грейс. Искам да поговорим за катастрофата.

Катастрофата беше заради бирата, копнееше да изкрещи Грейс. Но само каза:

— Не мога да говоря, Дани.

— Става въпрос за майка ти и баща ми. Какво става?

Грейс беше объркана.

— За какво говориш?

— Снощи й беше толкова ядосан. Каза на мама, че не й била приятелка, но мама се нуждае от нея. Както и да е, нещо става с баща ми. Наистина имам нужда да поговорим, Грейси. Моля те!

Грейс знаеше какво става между майка й и Хал и то беше свързано с Джон Колби. Хал беше бесен, защото Дебора бе говорила с Джон в негово отсъствие и сега детективите висяха пред вратата им, а за всичко бе виновна Грейс. Ако не беше шофирала онази нощ, нищо нямаше да се случи.

И Даниел искаше да говори за това!

Грейс наведе глава.

— Не мога. Не мога. — Ако говореше с Дани, щеше да се пречупи и да й каже кой шофираше онази нощ и после щеше да се притеснява дали Дани няма да го спомене на Карън, която можеше да съобщи на Хал, който щеше да се ядоса още повече на Дебора и нещата щяха да се влошат десетократно.

Джил знаеше. Грейс й вярваше, но не можеше да рискува да каже на друг. Ако майка й разбереше за бирата, щеше да полудее.

— Но ти си като част от семейството ми — настояваше Даниел. — Нуждая се от теб.

Грейс я погледна.

— Не съм човекът, за когото ме смяташ. Аз не съм добър човек и не мисля, че някой може да се нуждае от мен.

— Това са глупости — прошепна Даниел. — Ти си най-добрият човек, когото познавам. Катастрофата просто те разстрои.

— Добре. Разстрои ме — яростно зашептя Грейс, — но ако не мога да помогна на себе си, как бих могла да помогна на теб? — Продължи да рови за учебника, който търсеше. Звънецът удари. Даниел дръпна ръцете си.

Грейс се обърна и каза умолително:

— Моля те, разбери ме! Ако можех да говоря с някого, това щеше да си ти, но просто не мога.

Почти беше готова да се предаде, защото Даниел всеки момент щеше да заплаче. Ала някой я повика по име. Даниел погледна надолу по коридора, след това за секунда обърна поглед към приятелката си. После изчезна.

Грейс не се надяваше, че ще бяга добре, но щом веднъж тръгна, се устреми напред, сякаш всички дяволи я гонеха. Постигна личен рекорд. Треньорът, който се държеше така, сякаш бе отсъствала цял месец, не спираше да я поздравява. Чувстваше се като пълен лицемер. Избягвайки приятелите си, тя се преоблече и извървя пеш краткото разстояние до пекарницата.

Денят беше топъл и масите отвън бяха заети до една, въпреки че бе късен следобед. Грейс ги подмина, без да поглежда настрани, и влезе вътре да потърси Джил. Тя беше с един клиент. Ако се съдеше по листовете, които размахваха между „Мамините кремове“, изглеждаше, че планират кетъринг на някакво събитие.

Джил я видя и вдигна палци жизнерадостно. Нямаше и сянка от съмнение, че не само се чувства по-добре, но и не иска никой да й казва, че трябва да остане горе в леглото. Грейс харесваше точно това у леля си. Тя знаеше какво иска и какво е най-добро за нея и го правеше. Контролираше живота си.

Дилън седеше на една маса недалеч от нея. Учебникът му по математика беше отворен, но той бе кръстосал нехайно ръце над оранжевата маса. Ухили се на сестра си, поглеждайки я през онези негови очила с дебели стъкла, и нещо в нея се разтопи. Можеше да мрази себе си и света, но не можеше да мрази братчето си.

Грейс пусна раницата си на пода и седна до него.

— Виждаш ми се щастлив. Готов ли си за мача?

Той се ухили още по-широко.

— Няма да участвам.

Заради малкото си братче, което се нуждаеше не само от две операции на очите, но и от корекция на тази своя усмивка под формата на скоби за зъби, Грейс продължи играта.

— И защо не? — попита тя.

— Няма да играя вече бейзбол.

— Така ли? Мама знае ли?

Той кимна:

— Тя самата ми го каза. Отби се, когато дойдох тук — помислих, че ще ми каже, че няма да може да дойде на мача, но тя искаше само да поговорим за това как се чувствам и дали наистина искам да играя. — Широката му усмивка се стопи от притеснение. — Мислиш ли, че татко ще се ядоса?

— Какво ти пука? — попита Грейс, но бързо продължи, защото знаеше какъв ще е отговорът на братчето й, а тя изобщо не беше съгласна с него. — Не мога да повярвам, че мама ти е позволила да се откажеш.

— Не мога да играя, Грейс. Не ставам за тази игра, защото не мога да виждам.

— Тя мрази тези, които се предават.

— Така беше, докато имах проблем само с едното око. Не спираше да повтаря, че мога да се справя, но сега знае, че не мога.

— Тя ли ти каза това?

Той кимна.

— Каза, че не можеш? — Грейс беше шокирана. Майка й обичаше да казва, че няма невъзможни неща. Обичаше да казва също, че десетгодишните момченца трябва да спортуват.

— Каза, че мога да избирам. Рече, че не е честно от нейна страна да очаква нещо, което не е добро за мен, и че не иска да се чувствам принуден да правя нещо, което не обичам. Избрах да напусна отбора. Тя ще се обади на треньора, така че тази вечер дори не трябва да ходя.

Грейс не го попита дали е доволен. Беше изписано по лицето му. Завиждаше му за това. Добре беше да имаш избор. Добре беше да участваш във вземането на решения. Добре беше, когато хората виждаха натиска, на който си подложен, и осъзнаваха, че това, което е правилно според тях, не е правилно според теб.

Не беше ли странно? Нещо лошо — като дистрофията и на второто око на Дилън — бе довело до нещо положително.

— Гладна съм — реши тя и се запъти към кухнята. Бяха приключили с печенето за деня, но това, което не бе изложено отпред, беше наредено върху рафтовете. Тя си взе едно кексче, изяде карамелената глазура и хвърли останалата част в кофата за боклук. Направи същото и с второ кексче и се канеше да вземе трето, когато осъзна, че кексчетата нямаше да оправят нещата. На леля й щеше да й бъде все тая дори да изядеше глазурата на десет кексчета. Дори можеше да не забележи.

Напоследък Грейс като че ли бе невидима. Сякаш можеше да направи и най-лошото нещо и никого да не го е грижа. Но това не беше правилно. Трябваше да има правила.

Тя излезе през задната врата, мина покрай микробуса и пое по алеята. Свърна вляво и тръгна по тротоара. Подмина първия магазин, спря, после се върна назад. Беше идеален за целта. Влезе вътре.

„Соул Сингър“ беше магазин за луксозни обувки. Той можеше да съществува само в достатъчно заможен квартал, който бе в състояние да си позволи и други първокласни магазини. Беше отворен по-малко от година. Собствениците му бяха двойка хомосексуални мъже, които имаха невероятен вкус за обувките. Предлагаха маркови обувки, предимно италиански. Липсваха евтини модели. Грейс често идваше тук с приятелките си да разглежда и дори си бе купила чифт „Рийфс“.

Не видя познати, имаше само две момичета, които бяха напълно погълнати от себе си. Джед — единият от собствениците, стоеше в предната част на магазина и разговаряше с клиенти. Той й се усмихна и кимна, за да я поздрави; после се върна към заниманието си.

Магазинът беше малък. Обувките бяха наредени върху рафтове, кутиите с различните номера бяха артистично подредени отдолу.

Грейс бе хвърлила око на чифт обувки „Прада“ още откакто ги донесоха преди няколко месеца. Бяха сандали от страхотна кожа в цвят розов металик. Приближи се към тях, взе кутията под рафта и се настани в стола наблизо. Нямаше нужда да ги мери. Беше ги изпробвала преди и знаеше, че ще й станат.

Жената в предната част на магазина прехвърли дръжката на чантата си през рамо и си тръгна. Едно от момичетата поиска да премери чифт обувки с ниски токове марка „Марк Якобс“, но не намери своя номер и Джед отиде отзад, за да го потърси. Телефонът на другото момиче иззвъня и двете доближиха ухо до слушалката.

Грейс мушна по един сандал във всеки джоб и се изправи. Размисляйки, клекна отново, затвори кутията за обувки и я мушна обратно на мястото, от което я беше извадила. После се изправи и тръгна да излиза, но замръзна. Джон Колби стоеше до отворената врата, положил ръка на елегантната месингова дръжка. Нямаше представа откога стои там, но я гледаше.

Точно това искаше — да отговаря за постъпките си, но реалността се оказа толкова чужда за предишната Грейс Монро, че тя се изплаши.

Колби остави вратата отворена и се приближи до нея. Достатъчно тихо, за да не го чуят момичетата, той каза:

— Моля те, седни и ги върни обратно.

Понечи да го попита какво има предвид, но щеше да изглежда жалка. Помисли, че би могла да излъже нещо от сорта: „Тъкмо отивах към касата, за да ги платя“ — само че нямаше пари или кредитна карта, а освен това обувките бяха в джобовете й.

Тя седна покорно, издърпа празната кутия от редицата, извади първо единия, после другия сандал от джобовете си и ги върна обратно. Когато кутията беше поставена на мястото й, вдигна поглед към шефа на полицейското управление.

Точно тогава Джед се върна.

— Здрасти, Джон. Как си?

— Добре. А ти?

Джед сви рамене.

— Не мога да се оплача. — Погледът му се премести към Грейс. — Убеди ли майка си да ти ги купи?

Момичето поклати глава.

— Може би друг път — каза Джед.

Грейс кимна и тръгна към вратата. Знаеше, че Джон ще я последва. Щом се озоваха на улицата, тя почувства инстинктивно желание да побегне. Но щеше да е глупаво. Напълно безсмислено. Освен това искаше да бъде наказана.

— Насам — рече Джон и я поведе надолу по алеята. Когато стигнаха до паркинга, той пусна рамото й. Грейс се приближи до микробуса, скръсти ръце и обърна лице към него. Очакваше да го види ядосан и разочарован, но той изглеждаше просто тъжен. — Какво си мислеше, че правиш? — попита я.

Тя не отговори.

— Грейс?

— Да не би да ме следите?

Той поклати глава:

— Не. Притеснявам се за теб, затова те наблюдавам понякога. Видях, че влизаш в магазина за обувки, и мислех само да те поздравя. После забелязах да слагаш в джобовете си чифт обувки, които струват… колко — триста долара?

— Двеста деветдесет и пет — поправи го тя.

— Достатъчно е.

— Имаше чифт еспадрили с висока подметка за четиристотин деветдесет и пет, само че нямаше да се поберат в джобовете ми.

Той я погледна разочаровано.

— Знаеш ли какво щеше да се случи, ако не бях там и беше откраднала онези обувки? Джед знаеше, че си им хвърлила око.

— Всичките ми приятелки са им хвърлили око. Той нямаше да открие празната кутия дни наред. Нямаше да разбере, че съм била аз.

Джон се усмихна тъжно.

— Той те видя. И двамата знаем, че стоката му се продава бързо. Веднага щеше да намери празната кутия. — Прокара ръка по врата си и каза: — Това е кражба, Грейс. Престъпление. Хората отиват в затвора за кражба — шест месеца, година. — Направи пауза. — Ти не искаш да отидеш в затвора.

— Заслужавам го — настоя Грейс, двойно по-отвратена от себе си, защото не искаше да отиде в затвора.

Шефът на полицията въздъхна.

— Налага се да се обадя на майка ти.

Момичето отпусна ръце, после ги скръсти отново.

— Недейте. Тя ще дойде тук всеки момент.

Той хвърли поглед към пекарницата.

— Искаш ли да почакаме вътре?

Тя поклати глава. Не искаше да вижда Джил. Не искаше да вижда Дилън. Още по-малко искаше те да я видят в този момент.

— Чакай тук — нареди й Джон и тръгна по алеята, като остави Грейс сама, без да има кой да я наглежда, в случай че се опита да избяга. И отвратителното беше, че тя нямаше да го направи. Нямаше смисъл да бяга. Какъв беше смисълът да нарушава закона, ако после нямаше кой да й каже колко лоша е в действителност?

Тя клекна до гумата на микробуса, придърпа колене към гърдите си, опря брадичка върху тях и затвори очи. Чуваше как колите минават по Главната. Чуваше как катеричките вдигат шум около контейнера за отпадъци. Чуваше бръмченето на климатика, който Джил отказваше да смени, и се зачуди дали някой няма да я открие случайно и да започне да й задава въпроси. Какво щеше да им каже, ако го направеха?

Внезапно се почувства напълно объркана. Притисна лице в коленете си, после обхвана с ръце главата си, стискаше здраво и все по-здраво, защото имаше чувството, че целият й свят се сгромолясва.

Не чуваше нищо. Шумът в главата й заглушаваше всички реални звуци, но внезапно усети как някой я докосва по косата и вика името й с уплашен и същевременно нежен глас. Грейс заплака.

Дебора я вдигна и я прегърна.

— Откраднала си от магазин? — извика тя. — Какви ги говори той?

Момичето не можеше да отговори. Само хлипаше.

— Какво стана, Грейси?

Грейс се разрида неудържимо.

Дебора я залюля, както правеше някога, когато дъщеря й беше малка.

— Няма нищо — промърмори тя. — Няма нищо. Не е станало нищо лошо. Не е станало нищо непоправимо.

— Аз съм лоша, аз — плачеше Грейс.

— Всички преживяваме труден период, но нещата ще се оправят. Кажи ми какво направи, Грейси?

— Изпих две бири. — Думите бяха приглушени, но майка й трябва да ги беше чула, защото не издаде никакъв звук.

Направи дълга пауза и предпазливо попита:

— В училище ли?

— Онази вечер у Мегън.

Дебора замръзна.

— Толкова съм лоша! — изплака Грейс.

— В нощта на катастрофата ли?

— Сигурно ме мразиш — плачеше тя. Щеше й се да е така, защото го заслужаваше, но не искаше майка й да си тръгва. Искаше отново да е дете като Дилън, невинна дори когато греши.

— Не те мразя — каза майка й и колкото и невероятно да беше, ръцете й я обгърнаха още по-силно. — Никога не бих могла да те намразя. Ти си част от мен.

— По-лошата част!

— Най-хубавата част! Така е, Грейси. Не знам какво се е случило днес, но знам, че има обяснение. Ти си добър човек, не си крадец.

Грейс не можеше да спре да плаче.

— Аз отнех… човешки живот… вината е моя.

— Това не е вярно — настоя Дебора. — Щяхме да го блъснем, независимо от всичко. Аз следях пътя, а също не го видях. Чу ли ме да викам, за да те предупредя? Той изскочи от гората, Грейси. Блъсна се в нас!

— Но аз бях пила — извика момичето.

— Вървеше си нормално към колата и говореше както обикновено. Щях да забележа, ако си била пияна.

— Това няма значение.

— Шофираше перфектно. Аз те наблюдавах.

Грейс опита да се отдръпне, за да може да види майка си, някак да я накара да разбере, но Дебора не я пускаше.

— Пих и след това карах. Защо продължаваш да го отричаш? Трябваше да видя господин Маккена, но не го видях. Аз не съм като теб, мамо. Провалих се на състезанието по бягане и на теста по френски език и предадох есе по английски език, за което знаех, че не струва, а всички ме оправдават. Целият свят е разочарован от мен, но никой не го казва открито. Един човек умря.

Майка й не спореше. Внезапно Грейс загуби желание да се бори. Отпусна ръце и сякаш се сля с Дебора. Това беше сигурността, която не бе чувствала дни наред. Майка й беше топла и силна, тя имаше отговор на всичко, тя й даваше закрила, а Грейс се нуждаеше от нея в този момент, защото толкова много неща не разбираше, с толкова много неща не знаеше как да се справи. Вече нямаше значение, че Дебора е излъгала, това просто вече нямаше значение.

Риданията на Грейс постепенно затихнаха, но тя не помръдна. Не искаше да говори, не искаше да мисли, искаше само да я прегръщат и да се чувства защитена. Тя и майка й, сами върху покритата с чакъл алея в сянката на яркожълтия микробус.

* * *

Дебора галеше Грейс по косата. Току-що измита и все още влажна, тя миришеше на шампоан с манго. Беше девет часът вечерта и момичето спеше до нея на дивана. Изглежда, имаше нужда от постоянно успокоение и не изпускаше майка си от поглед дори за минута, откакто бяха тръгнали от алеята. Дебора осъзна, че разкъсвана от притеснения и страх, Грейс е на ръба на пълното изтощение. Подозираше, че на момичето не му се събираше и една цяла нощ сън след катастрофата.

Подозираше ли? Знаеше. Нали виждаше тъмните кръгове под очите на дъщеря си.

Толкова много неща се случваха обаче. Дебора беше погълната от своите притеснения, много от които бяха свързани с Грейс, и не бе успяла да разбере какво преживява. Мислеше си, че прави всичко за доброто на дъщеря си, но не осъзнаваше, че лъжата може да й навреди. Не беше добре, ако едно дете се бои, че ще спрат да го обичат. Ужасно бе, ако едно дете трябва да прибегне до кражба, за да получи наказанието, което си мисли, че заслужава.

Джон прояви невероятно разбиране. Осигури им уединение и остана в началото на алеята, докато тя отведе Грейс до пекарницата. Дебора не знаеше какво е успял да чуе от разговора им, но и не я беше грижа. Само Грейс имаше значение.

В онзи момент тя се чувстваше егоистка, наслаждаваше се на близостта и искаше да я задържи колкото е възможно по-дълго. Но това все пак щеше да свърши. Грейс трябваше да порасне, да се отдели, да създаде свой живот. „Аз не съм като теб, мамо“ — бе казала тя. Думите отекваха в съзнанието на Дебора. Трябваше да приеме, че може би нуждите на Грейс са различни от нейните.

Тежестта на тази мисъл се стовари върху нея. Очевидно не знаеше много неща за живота на дъщеря си и предполагаше, че някои от тези неща никак няма да й харесат. Но не можеше да контролира Грейс. Можеше само да я възпита по начин, който да й помогне да живее собствения си живот възможно най-добре.

Дебора не беше сигурна, че е успяла да го направи. Грейс трябваше да започне да се харесва повече.

Тя леко се измъкна изпод момичето, което продължаваше да спи. Взе телефона и се качи до горната площадка на стълбището. Не искаше да се отдалечава повече, не искаше да изпуска Грейс от погледа си. Полуизвърната, избра номера на Грег.

— Аз съм — прошепна, когато чу гласа му. И понеже не знаеше откъде да започне, изненадващо каза: — Грег, мисля, че трябва да дойдеш тук.

— До къщата ли? — Той изглеждаше смаян, което бе разбираемо. Не беше стъпвал в къщата, след като си замина. Разменяха децата на една спирка на магистралата, по средата между домовете си. Не го беше карала да идва нито веднъж.

— Да — отговори тя, вече по-уверено. Изграждането на отношения с бившия й съпруг не беше нещо, което бе планирала. — Трябва да дойдеш тук.

— Дилън гори от желание да види кученцата. Не мога да ги докарам дотам.

— Можеш да дойдеш в петък и да го вземеш с теб в събота. — Щеше да му се събере доста път, но нямаше друг начин.

Той не възрази. Вместо това попита:

— Какво става?

Неочаквано очите й се наляха със сълзи.

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— За катастрофата. За Грейс. — Тя преглътна. — За това, как се справяме с нещата.

— Какво има, Дебора? — попита той и внезапно й прозвуча съвсем като мъжа, за когото се бе омъжила. Тя не издържа и се разплака. — Добре ли са децата? — попита Грег уплашено.

Не успя да му отговори веднага. Притисна ръка до устата си, чувствайки се като Грейс — съкрушена, объркана и нуждаеща се от подкрепата на някого, когото обича. Тя бе обичала Грег. Вече не искаше да е омъжена за него — знаеше го със сигурност, защото най-сетне можеше да си спомня миналото без гняв. Но някога бе имала чувства, достатъчно силни, за да се трансформират в нещо ново, по-подходящо за онова, което се налагаше да направят сега.