Барбара Делински
Тайната между нас (17)

Шестнадесета глава

Дебора се обади на Джон, но той не знаеше нищо за разследването на областния прокурор. Позвъни на Хал, но й казаха, че е в съда, и тя му остави съобщение. Тъй като нямаше никаква информация, не каза нищо на Грейс, когато й се обади, за да провери как е Джил. Опита се да се свърже с Грег, но и на него трябваше да остави съобщение.

Преглеждаше пациенти следобед и всеки от тях, изглежда, се измъчваше от проблем, свързан със загуба. Една жена беше загубила работата си, друга — дома си, а трета — съпруга си и съня си, вследствие на което не бе способна да работи или да се радва на внуците си. Дебора се хвана, че многократно споменава спотаения гняв.

Малко преди да тръгне към пекарницата, се обади Карън. В гласа й се долавяше страх.

— Мисля, че нещо не е наред — каза тя.

За части от секундата Дебора изпита паника.

— Какво по-точно?

— Имам главоболие, което не минава. Продължава вече цяла седмица.

Не беше симптом, който може да се пренебрегне, но Дебора се беше виждала с нея през това време. Паниката й попремина.

— Една седмица ли?

— Може би не цяла седмица. Може би три или четири дни.

— Защо не си ми казала? — попита Дебора, преметна дръжката на чантата си през рамо и вдигна книжата си.

— Защото не обичам да докладвам за всяка дребна болежка. Казах си, че не е нищо сериозно. Всъщност забравям за нея, когато съм заета, но веднага щом спра, тя пак се появява. Не е силна, но ме изнервя. — Карън продължи бързо: — Права си за това, което се случва всяка година около годишнината от мастектомията. Затова реших, че няма нищо. Но ако не е така?

Дебора излезе от кабинета си. Вратата на кабинета на баща й беше отворена. Вече си бе тръгнал.

— Къде е болката?

— Блуждаеща е — понякога отзад, понякога над слепоочията.

— Имаш ли гадене и повръщане? — попита Дебора, оставяйки книжата върху бюрото на бизнес мениджъра.

— Не.

— И знам, че тренираш на кростренажора, следователно можем да изключим загуба на усещанията в ръцете и краката. — Тя натисна ключа за осветлението. — Наистина не мисля, че е нещо сериозно, Кей — каза, набирайки кода на алармата. — Винаги може да направим ядрено-магнитен резонанс, но да видим първо дали няма друга причина.

— Каква например? — попита Карън. Ясно беше, че се сеща за една-единствена причина.

Дебора го разбра.

— Пренапрягане на очите от онези нови слънчеви очила, които си купи. Може би рецептата е грешна. — Тя излезе и заключи вратата.

— Рецептата си е същата. Само ми сложиха нови рамки.

— Добре, ако не е пренапрягане на очите, може да е пренапрегнат мускул. Усещаш ли врата си схванат?

— Да.

— Това може да е причината — каза Дебора, когато стигна до паркинга. Нейната кола беше единствената.

— Дори когато болката е в предната част на главата ли?

— Може да е на хормонална основа.

— Цикълът ми свърши преди седмица.

— Може цикълът ти да се измества.

— Да се измества — като в менопауза? Твърде млада съм за това!

— Не като при менопауза, просто да се измества. Може да е от преумора. — Главоболието можеше да се дължи на много причини, Дебора просто не можеше да изброи всички. — Как си със съня?

— Зле. — Карън изглеждаше напълно обезкуражена. После добави: — Половината от нощта прекарвам, като гледам Хал.

— Защо? — попита Дебора, но предусещаше отговора. Вътрешното й чувство й беше подсказало, че това е източникът на проблема.

— Спи като пън. Никога не е било така, Деб. Той беше този, който стоеше буден през нощта. Казваше, че винаги мисли за работа — просто не можел да изключи. Как изведнъж спря да мисли за работата? Не може да се каже, че е изтощен от правене на любов. Рядко ни се случва. А и днес пак не успях да се свържа с него. Напоследък май изобщо не мога да се свържа с него. Продължавам да опитвам, обаждам се по незначителни поводи, само за да се уверя, че нещата са наред. Невинаги оставям съобщение: той не обича да му досаждат, но си мисля, че сигурно се досеща и би трябвало да ми се обади. Или наистина е зает, или не иска да говори с мен.

Дебора би казала: „Майната му“, което идеално пасваше на ситуацията според нея, но така нямаше да помогне на Карън. Вместо това я успокои:

— Не бива да се тревожиш за вероятността да имаш мозъчен тумор. Главоболието ти се дължи на напрежение.

— Не се шегувам.

— Нито пък аз, подобно опасение винаги съществува. Но не мисля, че това е причината за главоболието ти.

— Мислиш, че е заради Хал, нали? — запита Карън. — Сигурно ставам смешна. Ти сама каза, че той е привлекателен мъж. И при положение че поддържам форма, боядисвам си косата и харча цяло състояние за овлажняващи кремове, за да имам блестяща кожа, а той нищо не забелязва, започвам да си въобразявам, че нещо не е наред. Не е имало повече обаждания. Сигурна съм, че и за това беше права — била е просто някоя жена, която го иска, и понеже не може да го има, се опитва да му създаде проблеми. — Гласът й се промени. — Въобразявам си. Напълно. — Тя въздъхна. — Чувствам се по-добре. Благодаря ти, Деб.

* * *

На Дебора леко й призля. Знаеше, че Хал има връзка, знаеше го почти със сигурност. Нямаше конкретни доказателства, но и бездруго не би го казала на Карън. Каква би била ползата от това? Ами ако грешеше?

Хал не отговори и на нейното обаждане.

Но Грег го направи. Реакцията му на диагнозата на Дилън се сведе до многобройни упреци как е могла да не забележи признаците. Беше притеснен. Трябваше му някой, когото да обвини. Но Дебора и без това се чувстваше виновна. Аз питах; той отричаше. Пак питах; той пак отричаше. Наблюдавах го отблизо, но не знам в кой момент моето притеснение е породило притеснение и у него. И какъв проблем е лекото забавяне? Дилън носи очила за далекогледство. За дистрофията на очната роговица не може да се направи нищо, преди да порасне достатъчно за трансплантация.

— Права си — призна Грег. — Нямаш вина, освен че не си ми казала по-рано. Можех да поговоря с него. Трябва да споделяш такива неща, Дебора. Аз все още съм негов баща.

— Ами вече знаеш — каза тя. — Между другото, не ме попита как така говоря толкова свободно. Дилън и Грейс са у Джил. Отивам да взема вечерята на Ливия и да я занеса там. Джил е бременна и трябва да остане в леглото.

— Бременна ли е? — попита той. — Браво на нея! Предполагам, че не мисли да се омъжва, нали? Тя е свободен дух. Може би се ожених за грешната сестра.

Дебора беше прекалено уморена и избухна:

— Тя беше на шестнайсет, когато се запознахме, което означава, че щяха да те обвинят в блудство с малолетна. — Не се стърпя и добави: — Щяха да ти лепнат етикета перверзен старец за цял живот. Освен това, тогава не търсеше свободен дух. Търсеше стабилна жена или поне така ми каза, освен ако не си излъгал безсрамно. И какво те кара да си мислиш, че сестра ми някога би те пожелала?

Дебора замълча, осъзнавайки, че още таи гняв у себе си; разводът беше поредният нерешен проблем в живота й. Когато зави зад ъгъла, забеляза една сива кола, паркирана пред дома й.

— Може ли да обсъдим това друг път? — напрегнато попита тя и преди Грег да отговори, каза: — Трябва да затварям. — Прекъсна разговора. Огледа колата, докато караше бавно надолу по улицата. Отпред седяха двама мъже. Тя отби в алеята, но не отвори вратата на гаража. Излезе от колата с телефон в ръка и изчака двамата да направят същото.

Мъжете бяха облечени с костюми. Този, който вървеше по-напред, беше по-възрастен и по-едър.

— Доктор Монро? — попита той с приятен глас.

— Да?

— Казвам се Гай Филдинг. Партньорът ми е Джо Макнеър. Ние сме детективи от службата на областния прокурор. Дали бихме могли да поговорим за минута?

Дебора изруга мислено. Не искаше да говори с тях. Грейс съвсем щеше да се притесни, ако разбере. Но нямаше голям избор. Можеше да откаже да говори с тях, но така щеше да изглежда виновна. Можеше да се върне обратно в колата и да заключи вратите, но това беше детинско. Можеше да опита да изчезне с колата оттам, но те щяха да я последват.

— Имате ли документи за самоличност? — попита тя.

И двамата бръкнаха под саката си и извадиха служебни карти.

Тя ги разгледа и запита учтиво:

— Бихте ли ми казали за какво става въпрос?

— Миналата седмица е станала катастрофа. Искаме да ви зададем няколко въпроса.

— Мисля, че отговорих на всички въпроси, които полицията ми зададе тогава.

— Точно така. Прочетохме показанията ви. Просто имаме допълнителни въпроси.

Дебора кимна. Без да иска позволение, тя вдигна телефона и опита да се свърже с Хал. Офисът му по това време вече бе затворен, а той не отговаряше на мобилния си телефон. Тя затвори, без да остави съобщение, и потърси Джон. Карла я свърза с него в дома му.

— Здравей, Дебора е. Тук при мен има двама господа. Твърдят, че са от службата на областния прокурор.

— Детективи от щатската полиция, зачислени към службата на областния прокурор — вметна Тай Филдинг.

Дебора го повтори на Джон.

— Длъжна ли съм да говоря с тях?

— Не, но е добре да го направиш — каза Джон. — Знам за тях. Обадиха ми се от офиса на областния прокурор по-рано. С тях можеш да си напълно откровена. Няма какво да криеш.

Само ако знаеше! Мисълта, че трябва да говори с щатските полицаи, я плашеше.

Тя вдигна ръка към детективите, за да ги накара да останат на местата си, отиде до по-отдалечения край на алеята и тихо заговори в телефона:

— Не разбирам защо са тук. Мислех, че след доклада за катастрофата съм на чисто.

— Вдовицата е подала жалба пред областния прокурор. Граждански процес.

Дебора съзнателно бе отбягвала да мисли за това, след като разбра от баща си за обаждането.

— Жалба за какво?

— Безпокои се, че местната полиция не е повдигнала обвинение, затова е отишла при областния прокурор. Тази сутрин го е чакала пред офиса му. Той й казал, че е запознат с казуса, защото има смъртен случай, но решението за повдигане на обвинение се взема на местно ниво. Тя е внесла жалба за укриване на улики. Тук няма нищо изненадващо.

— Но нали няма никакви улики?

— Така е — потвърди Джон, който й се стори непривично разтревожен. Сигурно не му се случваше често да се окаже от другата страна на разследването. — Щатският екип изчисти името ти.

— И въпреки това, само на основание на нейните думи областният прокурор може да повдигне обвинение, така ли?

— Не. Изпреварваш нещата. Той няма да направи нищо, ако няма причина за това. Неговата работа е да преразгледа случая. Ако бяхме установили, че си проявила небрежност, вдовицата най-вероятно щеше да остане доволна. Това, че точно в този момент екипът по възстановката изчисти името ти, е щастлива случайност.

Имаше още едно съвпадение, за което Дебора не искаше да мисли. Снощи беше говорила с Том, а тази сутрин вдовицата бе отърчала при областния прокурор.

— Ами странното поведение на съпруга й? — попита тя. — Областният прокурор не се ли интересува от това?

— Интересува се. Но разговорът с теб е част от процедурата. Хората му ще говорят с мен, а вероятно и с Грейс.

Стомахът й се сви от ужас.

— Защо?

— Защото е била в колата. Не й задавахме въпроси, така че това може би е добре.

Дебора изобщо не мислеше, че е добре. Грейс бе достатъчно несигурна и без длъжностните лица да й задават въпроси.

— Трябва ли да извикам Хал тук? — запита тя. Въпреки всичките си недостатъци, Тратър познаваше закона.

— Можеш ли да се свържеш с него? — попита Джон.

— Не.

— Тогава говори с господата сега.

Дебора кимна:

— Добре. — С радост би говорила с тях, ако можеше да го спести на Грейс. Тя приключи разговора и се върна при мъжете.

Гай Филдинг направи знак към къщата.

— Не е ли по-добре да влезем вътре?

Съвсем не, помисли си Дебора. Нямаше да пусне в дома си хора, които искаха да удължат тази драма, твърде лична в много отношения.

— Тук е добре — каза, като отметна косата от лицето си и се облегна на колата. — Вечерта е приятна. — И макар че слънцето бе започнало да залязва и очертаваше силуетите на дърветата, във въздуха още се усещаше топлина.

— Предполагам, че разговаряхте с Джон Колби — каза главният детектив.

Със закъснение осъзна, че бе изрекла името му по телефона, което не беше много умен ход, ако повдигнатите обвинения бяха за укриване на улики. И все пак не беше направила нищо лошо, поне нищо, което да се свърже с Джон.

— Той е шеф на полицията в града — обясни тя. — Ръководеше разследването оттук. Просто потвърди, че вие сте тези, за които се представяте.

— Често ли говорите с него?

— Не по-често от всеки друг в този малък град.

— Но сте говорили с него за катастрофата?

— Естествено — потвърди тя. — Той дойде на местопроизшествието. Задаваше въпроси. Аз му отговарях. На следващия ден го видях отново, когато отидох до полицейското управление, за да дам показанията си.

— И говорихте ли тогава?

— Да, за показанията. Даде ми формуляра и ми каза колко копия трябва да предам.

— След катастрофата идвал ли е у вас?

— Извън работата не поддържаме приятелски отношения.

— Добре, но идвал ли е тук?

Тя се опита да си припомни. Дните след катастрофата започваха да се размиват.

— Дойде тук в деня на погребението на Калвин Маккена. На гробищата стана… инцидент. Той искаше да разбере какво се е случило.

— Вашето присъствие е разстроило вдовицата — вметна вторият детектив.

Дебора предположи, че госпожа Маккена им е описала нещата доста добре.

— Господин Маккена бе учител на дъщеря ми. Исках да присъствам на погребението.

— Значи Джон Колби дойде тук след това — продължи Филдинг. — Как е разбрал за случилото се?

— Градът ни е малък. Както и да е, един от хората му е бил на погребението.

— Не му ли се обадихте вие самата?

— Съвсем не. Преживяването беше унизително. Не исках да говоря за него. Идеше ми да потъна вдън земя. — Посещението на Том беше помогнало. А и при следващите им разговори той се бе държал много добре. Но снощи бе разпитвал за Джон. Дебора си задаваше въпроса дали не е било нещо повече от обикновено любопитство.

— Ядосана ли бяхте? — попита вторият детектив.

Тя си припомни деня на погребението.

— На Джон ли?

— На семейство Маккена.

— Не, бях засрамена и наранена. Те скърбяха. Разбирах как се чувстват. — Намръщи се. — Извинете, чувствам се неловко. Какво целите с тези въпроси? — Джон й бе казал, но Дебора искаше да го чуе от тях.

Главният детектив пренебрегна въпроса и продължи:

— Имало ли е и други случаи, в които сте разговаряли с Джон след катастрофата?

— Да. Притеснявах се за доклада на екипа по възстановката. Обадих му се няколко пъти, за да разбера дали е готов.

— Защо не го направи адвокатът ви? — попита вторият детектив.

— Адвокатът ми ли?

— Хал Тратър. И той ли се обаждаше на Джон?

— Ще трябва сами да го попитате — каза Дебора. Нямаше намерение да отговаря от името на Хал. — Той ми е приятел — наблегна, за да различи отношенията им от този между нея и Джон. — Не съм наемала адвокат.

— Той е приятел и на Джон Колби.

— Играят покер заедно.

Главният детектив продължи:

— Да се върнем към шефа на полицията. Разбрах, че ви е пациент.

— Да. И той, и жена му. Баща ми практикува в Лийланд над трийсет и пет години. Не знам точно кога Джон и Елън са се записали, но е станало преди доста време. Джон ходи на преглед при баща ми, а аз преглеждам Елън.

— Защо? — попита вторият детектив, лошото ченге в двойката.

Дебора го погледна.

— Обикновено мъжете са по-спокойни, когато ги преглежда мъж, а жените предпочитат жена.

— Значи никога не сте преглеждали Джон?

Тя отново се намръщи.

— Това какво общо има с катастрофата? — Беше отстъпила, но не дотам, че да обсъжда медицински въпроси. — Разбирам, че вдовицата е разстроена. Тя иска да обвини някого за смъртта на съпруга си.

— Колби ли ви каза това?

Той й го беше казал. Но също и Том. Том, на когото беше казала за връзката с покера; Том, пред когото бе споделила, че е молила Джон да ускори доклада за катастрофата; Том, на когото мислеше, че може да се довери.

— Не беше нужно Джон да ми го казва — рече тя. — Можех и сама да стигна до този извод. Братът на Калвин Маккена беше човекът, който ме изведе от погребението. Обвини ме, че се опитвам да се изплъзна безнаказано.

— А така ли беше? — попита вторият детектив.

Търпението на Дебора започваше да се изчерпва. Беше разочарована от Том, уплашена от перспективата за граждански процес и ужасена заради Грейс. Искаше само да вземе вечерята на Ливия и да се върне у Джил.

— Нямаше да ми задавате този въпрос, ако бяхте видели екипа на щатската полиция на местопроизшествието онази нощ. Всичко огледаха и всичко снимаха. Не вярвате ли на доклада им?

— Докладът не би отразил евентуално споразумение между вас и шефа на полицията.

— Това вашето заключение ли е? — попита тя. Когато Гай Филдинг вдигна ръка за помирение помежду им, тя успокои леко тона си, но все още беше бясна от гняв. — Щатският екип не откри грешка от моя страна. В доклада освен това се казва, че Калвин Маккена, така наречената жертва, не е тичал по пътя, преди да се появи колата. Той е излязъл от гората и се е хвърлил пред колата. Това разследвате ли го? Честно казано, започвам да се чудя кой е жертвата в действителност. С дъщеря ми преживяхме истински ад заради човек, който е излязъл да тича безразсъдно в непрогледната нощ. По мое мнение — каза тя и изгледа първо единия, а после и другия, — не търсите където трябва.

— А къде трябва да търсим? — попита главният детектив с тон, който издаваше известен респект.

— При вдовицата. Питайте я какво е правил мъжът й там в онази нощ. Питайте я защо не е носил отразителна екипировка и документи, които да показват, че е приемал лекарство, което може да предизвика смъртоносен кръвоизлив. Попитайте я защо толкова отчаяно се опитва да припише смъртта му на някой друг.

* * *

Сивата кола едва беше завила зад ъгъла, когато Дебора се обади на Карън:

— Хал вкъщи ли си е?

— Още не, но този път се обади. Повдигнато е обвинение срещу един от клиентите му. Месеци наред е работил с прокурора, за да избегне това, но сега клиентът се е паникьосал. Хал е при него. — Тя направи пауза. — Когато чуя такава история, се чувствам виновна, че съм си представяла разни неща. Кажи ми, че съм глупава, Деб.

— Не си глупава — каза Дебора. — Нищо човешко не ти е чуждо.

Тонът й явно не съответстваше на смисъла на казаното, защото Карън попита:

— Нещо не е наред ли?

Дебора накратко я осведоми:

— Вдовицата на Кал Маккена се е обърнала към областния прокурор. Ще предадеш ли на Хал да ми се обади, когато се прибере?

— О, миличка, съжалявам! Разбира се, че ще му предам.

— Нека се обади на мобилния ми телефон.

— Добре — каза Карън.

Извинението на Хал може и да беше напълно правдоподобно за пред Карън, осъзна Дебора, но тя не беше склонна да му търси оправдания. Отново позвъни на мобилния му телефон. Този път му остави съобщение:

— Не знам къде си, по дяволите, Хал, или с кого си, но ако не ми се обадиш до един час, ще си наема друг адвокат!

Концентрирала гнева си върху Хал, тя влезе вътре, грабна тенджерата с пилешката яхния, приготвена от Ливия, занесе я до колата и я остави на пода. Шофира обратно до дома на Джил, като постоянно поглеждаше към часовника. Решена беше да не казва нищо на Грейс, докато не говори с Хал. Един час. Само толкова му даваше.

* * *

Отне му четирийсет минути да се обади. Моментът, който бе избрал, не можеше да е по-неудобен. Дебора притопляше яхнията в кухнята на Джил и беше толкова разсеяна, че попита Дилън три пъти как се чувства. Грейс се случи най-близо до телефона, когато иззвъня, и видя името на Хал изписано на дисплея.

— Защо се обажда? — попита тя, подавайки телефона на майка си.

Дебора не можеше да я излъже. Веднъж го направи и това я отчужди от дъщеря й.

— Вдовицата създава проблеми — каза тя на момичето и после попита Хал: — Къде беше?

— Спешен случай на клиент. Какво става?

Тя влезе в хола и му разказа за детективите. Хал я подканяше постоянно и Дебора му предаде разговора почти дословно.

— Търсят информация — заключи той.

— Каква информация? Докладът на екипа по възстановката ме оневинява, нали? Какво повече биха могли да открият?

— Вдовицата твърди, че местната полиция е укрила доказателства.

— Не е работа на Джон да представя доказателства. Щатският екип го направи.

— Спокойно, Дебора — каза Хал. — Един човек загина. Трябва да се уверят, че разследването е проведено правилно. Просто си вършат работата.

— Губят ми времето.

Той въздъхна.

— Не им го казвай. Не ти трябва да ги дразниш. Възпрепятстването на правосъдието е углавно престъпление.

— Углавно престъпление ли?

— Хей, струва ми се, че не си казала на детективите нищо, което не е трябвало да им казваш. Просто беше добре да ми се обадиш.

Углавно престъпление? Тя преглътна с мъка.

— Аз те търсих. Но те нямаше. Никога те няма. — Обвинението в углавно престъпление беше сериозна работа. — Къде беше!

— Звучиш като жена ми.

— Може би тя има право. Какво става, Хал? Хората имат нужда от теб, а теб все те няма. Напоследък ужасно често играеш скуош.

Последва пауза и след това той внимателно попита:

— Да не намекваш нещо, Дебора?

— Зависи. Виновен ли си?

— Аз — не. Да поговорим за теб обаче. Обвинението в углавно престъпление е много сериозно нещо. По дяволите, ако областният прокурор повдигне обвинение, може да ти забранят да практикуваш до края на процеса. Това ли искаш?

— Не. Нищо такова не искам — извика Дебора.

— В такъв случай не трябва да дразниш и мен. Познавам областния прокурор. Мога да преговарям. Мога да се окажа най-силният ти коз и завинаги да сложим край на този случай.

Тя смяташе да му отговори остро, възразявайки, че няма никакво потулване на улики и че не бива да измества темата, но видя Грейс да я наблюдава от кухнята. Насили се да се успокои. Хал беше прав. Не искаше да го дразни.

— Добре — каза тя. — Благодаря ти, че се обади. Може ли да говорим утре?

— Както кажеш, миличка. Ако имаш нужда от мен, обади ми се. — Той затвори.

Дори да беше имала някакви съмнения, че Хал е измамно копеле, те се изпариха.

Грейс се бе втренчила в нея с ужасен поглед.

— Нищо не е приключило, нали? — попита тя. — Никога няма да приключи.

— Ще приключи — зарече се Дебора. Отметна косата си и се опита да мисли трезво. — Винаги сме знаели, че това може да се случи. Вдовицата е разгневена. Усеща, че трябва да направи нещо.

— Кажи им — прошепна дъщеря й.

Дебора се приближи до нея, но в мига, в който посегна да я хване за ръка, Грейс скръсти ръце. Дебора почувства празнота. Нуждаеше се от успокоението, което можеше да й даде обикновеното човешко докосване.

Тя потисна с усилие напиращата паника и попита:

— Каква ще е ползата, ако им кажа? Това няма да промени намеренията на вдовицата. На нея не й пука кой е шофирал, Грейс. Твърди, че Джон не е провел обстойно разследване, но всъщност щатският екип проведе разследването, така че обвиненията й не са основателни. Областният прокурор никога няма да повдигне обвинение.

— Ти каза също и че господин Маккена няма да умре — прошепна Грейс и се обърна.

* * *

Дебора не знаеше дали причината бе в споменаването на името Маккена, или бе в естествения ход на мисълта, но след като се сдърпа с детективите и с Хал, идваше ред на Том. Гневът й растеше почти без да го осъзнава, напираше по време на вечерята и докато пътуваха обратно към дома. Не знаеше дали Том е приятел, но се чувстваше предадена. Знаеше, че е абсурдно, но това не променяше нещата.

Дилън заспа. Тя се опита да говори с Грейс, използвайки бременността на Джил, за да разтопи леда, но момичето отговаряше пренебрежително и кратко. После се оплака, че трябва да пише домашни, да учи за предварителния тест и за изпита за напреднали по биология. Ако имаше повече сили, Дебора можеше да обсъди лаконичността на дъщеря си, защото в думите й долавяше и обвинение.

Но беше уморена от скандали. Тя остави Грейс на мира и си легна, ала не успя да заспи. След като се повъртя около час, изрита завивките, слезе в кухнята и си направи чай. Когато и това не я успокои, Дебора светна лампата в кабинета и опита да се сети за някой, на когото да се обади. Не искаше да буди Джил, а Карън не вдигаше телефона. В отчаянието си тя се обади на Том.

Събуди го, но бе достатъчно притеснена, за да се впечатли от това. Не я беше грижа и за любезностите. Целият й живот бе изпълнен с любезности, но както толкова много други неща напоследък, те й се струваха загуба на време. Веднага щом чу неговото замаяно „ало“, тя каза:

— Аз ти вярвах.

Последва пауза, после той попита:

— Дебора?

— Вярвах ти — повтори тя предизвикателно. Беше ядосана. И наранена. — Разказах ти неща за семейството си, които не трябваше да споделям. Всъщност си мислех, че сме приятели. Сега обаче се питам защо двама детективи разполагат с цялата информация, която снощи ти дадох. През цялото време си действал заедно със Селина, нали? Затова ли проведохме онзи разговор?

Последва мълчание, после тихо:

— Не…

— Може би аз съм виновна — прекъсна го Дебора, преди той да може да каже още нещо. — Може би съм си въобразила връзка там, където не е имало нищо. Мислех, че и двамата страдаме заради кризи в семействата ни и въпреки че са от различно естество, смятах, че се разбираме. Но явно съм грешила. Въобразявала съм си, че има нещо, което всъщност не е съществувало.

Том понечи да отговори, но тя продължи бързо:

— Как въобще ми хрумна, че можем да бъдем приятели? Дъщеря ми обезумява само като те погледне. Просто искам това да приключи, Том. Нужно ли е още едно разследване? Знаеш, че няма извършено престъпление. Разравянето на нещата няма да върне брат ти. — Изляла гнева си, добави: — Вярвах ти. Може би съм била глупачка, но ти вярвах. Мислех, че доверието е взаимно. — Понеже той не отговори, тя попита меко: — Още ли си на телефона?

— Да.

— Нищо не казваш.

— Трябваше да си излееш гнева.

— Виждаш ли? — извика тя. — Това имам предвид. Защо трябва да си толкова мил?

— Сгреших ли?

— Не. Но реакцията ти е много подвеждаща, като се има предвид всичко, което се случи. Наистина ли мислиш, че се опитвам да потуля нещо? Помагаш ли на Селина?

— Отговорът и на двата въпроса е „не“.

— Но не й попречи да отиде при областния прокурор.

— Нямах представа, че има намерение да го направи.

— Селина знае ли какво пише в доклада за Кал?

— Знае — потвърди той.

— И какво мисли за това? Поведението му е странно. Не разбира ли, че е нямало как да избегнем сблъсъка с него, защото той се е втурнал от гората точно към нас?

— Не може да го приеме. Разстроена е.

— Аз също — извика Дебора. Но поведението на Кал беше твърде подозрително, за да бъде игнорирано. — Изглежда така, сякаш брат ти не е бил на себе си. Може самият той да е предизвикал катастрофата.

— Мислиш ли, че не съм си задавал този въпрос? — избухна Том.

— Причините може да са различни. Може да е загубил ориентация от светлината на фаровете, може да не се е чувствал добре, може да се е повлиял зле от други лекарства, за които жена му не е знаела. Но когато събереш всички нишки, стигаш до извода, че брат ти просто е предизвиквал смъртта.

— Защо си мислиш, че не съм се питал и това? — каза Том сподавено. — Не мога да говоря за това по телефона — промълви той почти на себе си, после додаде: — Може ли да говорим утре? Не по телефона, а на живо?

— Ти смяташ да ме съдиш — припомни му Дебора.

— Не е вярно. Нямам нищо общо с това, просто трябва да поговорим. Наистина ти вярвам, Дебора. Затова все още говоря с теб. Знаеш какво имам предвид. Нужна ми е твоята помощ.

Какво можеше да му отговори?

* * *

Веднага щом се разбраха за времето и мястото, Дебора затвори телефона и се върна в леглото. В четвъртък сутринта се събуди от звука на кийборда на Дилън. Песента, която свиреше — „Човекът с дайрето“, звучеше толкова безгрижно след мрачните новини, които бяха получили предния ден, че тя се усмихваше през цялото време, докато закусваха.

После закара децата на училище. Дъщеря й бе по-отчуждена от всякога и Дебора отново се почувства измамница. Можеше да крещи и вика колкото си иска по телефона, но ако ставаше въпрос за доверие между нея и Том, тя предаваше неговото. Той не знаеше за Грейс.