Сюзън Луис
Особен урок (30)

29.

На следващата сутрин отидох в кантората. Знаех, че заради децата, а и заради себе си, трябва да се държа както обикновено. Джесика беше в съда, когато произнасяха присъдата. Беше се обадила на Розалинд и двете бяха останали с мен почти през половината нощ. Имаше някаква ирония в поддръжката й, тъй като самата тя беше предрекла, че Елизабет ще бъде осъдена. Преди да си тръгне тази сутрин, я бях прегърнал и дори преглътнах сълзите си, когато ми каза колко съжалява, че нещата са се получили толкова зле. Не зная дали имаше предвид нашите отношения или Елизабет, но в гласа й долових искрена мъка.

Редиш тъкмо излизаше от стаята ми, когато пристигнах.

— Ще обжалваме, Редиш — казах. — Свържи се с Оскар Ренфрю и определи среща.

— Ще бъде изпълнено, сър. Един господин ви очаква, сър. Казва, че ходил първо у вас, но баща ви го изпратил тук.

— Вкъщи? Каза ли си името?

— Да, сър — господин Уолтърс.

Веднага си помислих за Едуард, но това беше абсурдно. Когато влязох, насреща ми се изправи Дейвид и ми протегна ръка. Поех я с неудоволствие — не можех да му простя отказа да свидетелства в полза на Елизабет.

— Господин Уолтърс, страхувам се, че идвате твърде късно. Не чухте ли вече?

— Да, чух. Затова съм тук.

— О? — Свалих палтото си и го оставих на закачалката зад вратата.

— Кристин ми се обади.

Името се понесе с отровния си звук из въздуха в стаята и омразата, която изпитвах към тази жена, без дори да я познавам, ме изпълни целия.

— Кога? Къде се намира?

— Обади ми се вчера, след като разбрала за присъдата. В Кайро е.

Вдигнах телефона.

— Какво правите? — попита Дейвид.

— Обаждам се на Интерпол.

Поклати глава. Нямало никакъв смисъл да го правя.

— Хората, при които се намира, са поне три крачки, пред който и да е агент на Интерпол.

— Как е разбрала за присъдата?

— Много просто. Обадила се е на някого от „Флийт Стрийт“. — Спря и сведе поглед към обувките си. — Била е в склада, господин Белмейн.

— Никога не съм се съмнявал в това.

— Мисля, че трябва да отидете в Кайро и да я откриете.

Погледнах го изпитателно и ми се стори, че белегът на лицето му е станал по-дълбок от последния път, когато го видях в Гщаад. Рядката му коса изглеждаше като току-що разрошена от силен вятър и едва сега забелязах, че откакто бях влязъл, той непрекъснато нервно прокарваше пръсти през нея.

— Тя ви е сестра, защо искате да я открия?

Усмихна се тъжно.

— Защото противно на това, което навярно си мислите, аз много обичам Елизабет. Знам, че не е способна да подпали онзи склад, а пък от друга страна, знам добре, че сестра ми наистина може да го направи. Само че, нали разбирате, господин Белмейн — Кристин ми е сестра и независимо от всичко, аз я обичам. Когато изчезна — и ви се кълна, че наистина не знаех къде е — помислих, че Кайро ще е последното място, на което ще отиде, понеже нямаше пари, за да плати на Пашата…

— Пашата?

— Това означава нещо като „лорд“. Той е този, с когото Едуард и Кристин работеха през всичките тези години. Отвратително създание. Както и да е, когато тя изчезна и Елизабет беше арестувана, явно съм надценил британското правосъдие, защото изобщо не си и помислях, че ще пратят Елизабет в затвора. Смятах, че няма да има достатъчно доказателства.

— Сестра ви е по-умна, отколкото смятате, господин Уолтърс. Продължавайте!

— Прав сте. Единственото, което знам, е, че този паша има някаква власт над Кристин. Искам да я измъкна оттам, дори и ако трябва да отговаря за това, което е извършила — нека и тя отиде на съд.

Останах изненадан.

— Не мислите ли, че ще са достатъчни писмени показания?

Той поклати глава.

— Предполагам обаче, че наистина само това ще успеете да изкопчите — разбира се, ако първо я откриете.

— О, ще я открия, господин Уолтърс, обещавам ви!

За мое облекчение отделението за първа класа на „Бритиш Еъруейз“ беше почти празно и аз се облегнах назад, наблюдавайки как под мен се отдалечават покрайнините на Лондон, като се питах как ще издържа петчасовото пътуване.

Опитвах се да не мисля за Елизабет, но това беше невъзможно. Бях я видял предната вечер и бледото й, объркано лице се беше запечатало в паметта ми. Личеше, че все още е в шоково състояние. Това ме тревожеше повече от всичко: как ще се справи, когато излезе от него и осъзнае действителността — всичко, което се беше случило, и още по-лошо — това, което й предстоеше? Сърцето ми се свиваше, щом си помислех за обидите и насилието, на което можеха да я подложат останалите затворнички. Откъде ще вземе сили, за да издържи след напрежението през последните четири месеца и през дните на процеса? Дори и сега, след като бяха минали едва два дни, тя изглеждаше като болна и не ме поглеждаше, докато говореше. Когато някъде хлопнеше врата, тя силно трепваше, а когато се чуха стъпки, приближаващи към стаята, в която седяхме, стана толкова напрегната, че върху дланите й се отпечатаха дълбоки червени резки от ноктите.

Когато й казах, че ще замина за Кайро, вяло протестира, че не иска да ходя, че това няма да помогне. Знаех, че не е в състояние да говори за това, и се опитах да сменя темата, но тя отново и отново повтаряше, че не знам какви хора ще срещна там, че те са зли и че не трябва да се забърквам с тях, защото животът ми ще бъде изложен на опасност. Опитах се да я накарам да разбере, че това е единственият ни шанс да успеем да я измъкнем от затвора, но отговорът й неизменно беше, че не искала да открия Кристин.

Щом стана време да си тръгвам, жената от затворническата охрана я придружи обратно. Елизабет тръгна след нея по коридора с наведена глава и отпуснати край тялото ръце. Изчаках, но тя не се обърна…

Главата ми така се завъртя, че се принудих да стана от мястото си. Вероятно и аз бях изпаднал в някакъв шок, защото единственото, което изпитвах, беше сляпа ярост заради това, което така нареченото британско правосъдие й беше причинило. Вече бях сигурен, че щом всичко приключи, няма да има нужда да ме молят да напусна адвокатурата, защото сам щях да се махна.

След десет минути отново се върнах на мястото си и дадох знак на стюардесата да ми донесе нещо за пиене. Когато се качих на самолета, тя открито флиртуваше, но щом разбра, че не желая компанията й, започна да се отнася към мен с едва прикрито презрение.

— Александър.

Извърнах се и отначало не повярвах на очите си.

— Шарлот!

Опита се да изобрази непринудена усмивка.

— Знаех, че, нямаше да се съгласиш да дойда — започна тя — и затова, ами… — После само сви рамене.

Опитах се да се съвзема от този нов удар и се изправих от седалката.

— Как попадна тук?

— Помислих си, че може би ще мога да ти помогна. Може да си спомня нещо или някого. Познавам Кайро.

Знаех, че е ходила там само веднъж, когато е била на единайсет години. Сега беше на шестнайсет, косата й беше прибрана под барета, а зачервените й, подпухнали очи изразяваха неудържимо желание да направи нещо, за да помогне на майка си. Усмихнах се и преглътнах гнева си, после я целунах по челото и я настаних на седалката до себе си.

— Нали не се сърдиш? — прошепна тя.

— Не. Не се сърдя, но щом стигнем, ще трябва да те кача на първия самолет обратно за Лондон.

В очите й веднага се появиха сълзи.

— Не ме връщай! Моля те! Ще полудея, ако не върша нещо. Ще стоя в хотела, дори няма да излизам от стаята си, ако искаш, но нека остана с теб, моля те!

Сърцето ми се свиваше, като гледах лицето й. С леко дръпнатите си тъмни очи и свежата си младежка кожа толкова много приличаше на Елизабет. Смятах я още за дете, но тя беше точно на годините, на които бях аз, когато се влюбих в майка й.

— Александър?

Гледаше ме умолително, докато очакваше отговора ми. Погалих я по бузата и отметнах зад ухото й един непокорен кичур.

— Александър — прозвуча нежно и несигурно гласът й. — Знам, че ти си ми баща.

Почти се задуших, когато чух тези думи от нейните уста.

— Истина е, нали? Ти си ми баща. А също и на Джонатан?

— Да — едва отроних, — също и на Джонатан.

Отпусна глава на рамото ми и здраво стисна ръката ми.

— Как разбра? — попитах след малко.

Тя се разсмя.

— Защото мама винаги толкова харесваше усмивката ми. А и когато я видях как те гледа, е… и аз имам крив зъб, знаеш ли?

Избухнах в смях и силно я притиснах, за да не види сълзите в очите ми.

— Когато всичко свърши, когато се върнем в Лондон и мама бъде свободна, ще може ли да си сменя името?

— Това ще е първото, което ще направим като семейство — обещах й и почувствах едновременно гняв и тъга, че Елизабет не е с нас, за да сподели този миг.

Когато слязохме от самолета, минаваше десет. Робърт Литълтън ни очакваше. Кариерата му във Външното министерство напредваше бляскаво и сега той беше военно аташе в посолството на Великобритания в Кайро — нещо, което не знаех допреди два дни. Хенри му се беше обадил и му беше обяснил всичко, което се бе случило, и Робърт незабавно бе предложил помощта си.

Наблюдавах го, докато се здрависваше с Шарлот и останах доста смутен от факта, че не изглежда изненадан от присъствието й тук.

— Отвън ни чака кола — каза той. — Направил съм резервации в хотел „Мариот“. — Усмихна се към Шарлот, която усърдно се загръщаше в огромното си палто. — Запазил съм двустаен апартамент, така че ще можете да сте заедно с…

— Искаш да кажеш, че си я очаквал?

— Разбира се. Хенри ми се обади да ме предупреди, че е тръгнала и, ако мога така да се изразя, да ми предаде наставленията й.

Обърнах се към Шарлот, която в момента нахлупваше вълнената шапка на главата си.

— Хенри е знаел, че ще идваш?

Тя кимна. Поклатих глава и се засмях. Ще трябва да разменя няколко думички с него, когато се върна.

Докато пътувахме към града, Робърт ме запозна с всичко, което бе успял да открие досега. Изглежда, Кемал — напрегнах мислите си, за да си припомня дали бях чувал това име преди, но не можах да се сетя — е бил арестуван. Робърт не беше разбрал за какво точно, но бе повече от сигурен, че е нещо свързано с нелегална търговия някъде в Долината на фараоните.

— Това, което сега се опитваме да направим — продължи той, — е полицията да намери връзката на всички тези събития — фалшификацията, подозренията за сделки, с наркотици и оръжие и, разбира се, убийството на човека от охраната — с Пашата.

— Пашата? Дейвид Уолтърс спомена за него. Смята, че Кристин е при него.

— Вероятно е прав, но това не ни помага много. Пашата практически владее цяло Кайро. Тя би могла да е навсякъде. — Посочи ми с ръка навън през прозореца.

Макар че в тъмнината не можех да виждам много добре, разбрах какво има предвид. Кайро изглеждаше точно като място, в което човек би могъл да се крие вечно, без да бъде открит. На светлината на ярко примигващите неонови реклами забелязах, че зад модерните постройки, които се издигаха от двете страни на оживената главна улица, градът веднага се превръщаше в лабиринт от малки улички и проходи, гъсто застроени със схлупени къщурки, в които цареше трескава човешка дейност. За моите очи на чужденец всичко изглеждаше като пълен хаос. Дори и на централната улица положението не беше по-добро. Убийствено смели шофьори свиреха с клаксоните си и натискаха газта с нетърпение, стигащо до безумие. Спряхме в подножието на моста „Шести октомври“ и видяхме пред нас един полицай, който крещеше на мъж, почти наполовина излязъл през прозореца на колата си. Някъде в далечината звучеше силна протяжна музика, която прибавяше още нюанси в нестройния градски оркестър.

Докато пресичахме моста по посока на квартала „Замалек“, Робърт се засмя.

— Горе главата! Не е чак толкова зле, колкото изглежда.

Отвън хотел „Мариот“ имаше много гостоприемен вид. С белите мраморни фонтани и златни метални арки приличаше на оазис на цивилизацията, който кротко се противопоставя на напиращия около него хаос. Тъй като наближаваше полунощ, настоях Шарлот веднага да си легне. После с Робърт си поръчахме пиене в стаята и разговаряхме до късно през нощта.

Точно в осем на следващата сутрин пристигна закуската и двамата с Шарлот седнахме на балкона, предъвквайки жилавите си сандвичи. Съзерцавахме отвисоко палмите, фонтаните и водоскоците около басейна на хотела. Въздухът все още беше хладен, но слънцето се опитваше да пробие сивата мъгла над града. Наблюдавах с ъгъла на очите си как Шарлот изпъва дългите си крака и посяга за чая. Отметна косата от очите си по същия начин, по който и Елизабет винаги го правеше. Изпитах остро чувство за някаква загуба. Толкова неща бях пропуснал от детството й. Преди никога не си позволявах да мисля повече и по-задълбочено за нея, но докато я разглеждах сега, останах удивен от смешния прилив на гордост, че е моя дъщеря.

Без да се извърне, с поглед все така вперен над градините, тя заговори.

— Знам, че ме наблюдаваш, макар да не го показваш. За какво мислиш?

Преди да успея да отговоря, преглътнах смутено, а после се разсмях.

— Питах се с какво съм заслужил щастието да имам толкова красива дъщеря.

За момент се замисли, а после се обърна и ме погледна с дяволити пламъчета в очите.

— Не мислиш ли, че това донякъде се дължи на мама?

— Мисля, че всичко се дължи на нея. В края на краищата, като оставим настрана теб, тя е най-красивата жена на света.

— И ти изобщо не си пристрастен, така ли?

Засмях се.

— Ако добре си спомням, веднъж тя самата ме обвини точно в същото. — Въздъхнах. — Боже, колко отдавна ми изглежда всичко сега — навярно е било по времето, когато ти си била само искрица в очите ми.

— Разкажи ми. Разкажи ми как сте се срещнали и защо не си се оженил за нея, когато съм се родила. Наистина бих искала да знам.

В този момент телефонът иззвъня и аз станах. Беше Робърт, който ми каза, че няма да може да се освободи от посолството преди два часа. Не бях очарован от идеята да чакам толкова време, но добре знаех, че без него не можех да направя почти нищо. От друга страна, бях щастлив, че мога да прекарам известно време с Шарлот. Тя имаше право — време беше да научи истината за Елизабет и мен.

Седяхме край басейна, където ни откри Робърт, който пристигна един час по-рано от обещаното. С него беше нисък мръсен египтянин, облечен в нещо, което някога е било доста приличен европейски костюм. Усмихна ни се и разкри уста пълна с повече дупки, отколкото зъби. Името му беше Мохамед Абу ел-Шами. Каза ни, че можем да го наричаме Шами.

Робърт ни обясни, че Шами се бил завърнал тази сутрин и смятал, че с неговото пристигане проблемите ни щели свършат. Погледнах скептично дребното хитро човече, но ми беше достатъчен само половин час, докато слушах разваления му английски, за да се убедя, че той познаваше всички и знаеше всичко за подземния свят на Кайро. Платежното средство, с което работеше, бяха услугите и скоро бях убеден, че половината град дължи на Шами някаква услуга — за останалата половина изобщо не попитах. Робърт вече му беше обяснил защо съм тук и каза, че сега ще ни остави, а „ние да започнем да действаме“.

Лицето на Шами сияеше от удоволствие, когато се обърна към мен.

— Няма причини да се притеснява, мистер Белмейн. Няма нищо, кое Шами да не може да свърши. — После измъкна от джоба пожълтялата си от тютюн ръка и я протегна под носа ми, като потърка палеца и показалеца си, с което не остави у мен никакво съмнение относно магическия материал, необходим за извършване на чудесата на Шами.

Същата вечер отидохме с Шарлот на коктейл в посолството на Великобритания. Дейвид ми каза, че посланикът, проявил жив интерес към нашия случай и изявил желание да се запознае с нас. Веднага се досетих, че вероятно баща ми му се е обадил по телефона.

Чувствах се много странно да се появя на официално събиране подръка с дъщеря си и едва сдържах усмивката си, когато, преди да влезем, тя извади малко огледалце от мънистената чантичка, която Сюзи, жената на Робърт, й даде назаем, и погледна дали всичко е наред с червилото й. Изглеждаше прекрасно. Тъмните й къдрави коси падаха свободно върху раменете, а дългото бяло сако и плисираната сиво-бяла ленена пола — от „Келвин Клайн“, както ме бе осведомила — идеално подчертаваха лекия тен, който вече беше добила. Изпитвах малко глупава гордост, докато всички глави се обръщаха след нас, когато влязохме, и едва не се задавих, когато Шарлот ми намигна и ме попита дали няма да се чувствам по-щастлив, ако я представя като моя приятелка.

В хотела ни чакаше бележка от Шами. В нея пишеше, че ако искам да разбера къде се намира Кристин, трябва незабавно да отида при легналата статуя на Рамзес II в Мемфис.

Робърт още беше в посолството и затова — тъй като не знаех колко ще се забавя — Сюзи предложи да вземе Шарлот при себе си вкъщи. Веднага, щом колата на посолството пое към „Агуза“, казах на портиера да ми извика такси.

— В Мемфис ли отивате? — попита ме шофьорът, докато потегляше от хотела. Погледите, ни се срещнаха в огледалото. Не бях казвал на портиера къде искам да отида.

Пътуването беше дълго и щом излязохме от блясъка на светлините на града, продължихме в непрогледна тъмнина. Отдясно се виждаха очертанията на групи дървета, а от другата страна се простираха сухи и пусти поля. Пътувахме мълчаливо. След около половин час свихме от пътя и шофьорът изключи фаровете. На неясната лунна светлина виждах само пясъчна пустош.

— Рамзес — посочи ми той. — Вие чака.

Излязох от колата и тръгнах натам, накъдето ми беше посочил.

Чух, че обръща колата. После, за мое изумление, потегли обратно.

На около девет-десет метра пред себе си различих някаква постройка. В този момент луната се скри зад облак. Никога не бях виждал такава тъмнина. Вятърът виеше над пустинята и разнасяше странни звуци, издавани от невидими нощни създания. Кожата ми настръхна.

Внимателно стъпвах по пясъка. Стигнах до постройката и прокарах ръка по гладката бетонова повърхност, докато напипах отвор. Извиках, но в отговор чух единствено собствения си глас, върнат от зловещото ехо в празното помещение. Реших да чакам при вратата — нямаше смисъл да влизам, тъй като вътре беше прекалено тъмно, за да виждам.

Времето минаваше. В един момент забелязах светлините на кола в далечината, но тя сви, преди да стигне до мен. Вятърът се усили. Нещо притича през краката ми, а после се шмугна в нощта, докато отстъпвах назад. Зад гърба си чух шум и бързо се извърнах. Беше само зловещата сянка на дърво, което се огъваше и скърцаше от вятъра.

Както внезапно бе задухал вятърът, така внезапно и спря. Настана призрачна тишина. Тъкмо бях започнал да се питам как, по дяволите, щях да се върна обратно, когато в стаята изведнъж светна. Останах така за момент, като очаквах, че някой ще излезе. След като никой не се появи, прекрачих неуверено прага. Единственият звук беше плясъкът от крилете на птица, смутена от внезапната светлина. И моите стъпки.

Огледах се. Точно срещу мен, легнала по гръб в центъра на стаята, забелязах огромна статуя. Замръзнах на място. Издължените каменни очи изглеждаха зловещи, както и неестественото спокойствие на усмивката, изписана върху устните от варовик. Заплашително стиснатите в юмруци ръце се притискаха към тялото, а под силните бедра и колене се виждаха нащърбените краища на липсващия десен крак.

— Господин Белмейн?

Обърнах се, докато човекът пристъпваше от мрака. Беше висок колкото мен, но по-слаб. Черните му коси бяха грижливо сресани назад и оформени с гел. Носеше тъмен костюм, а бялата му риза блестеше ослепително на фона на матовата му кожа. Протегна ми ръка. Погледнах я, но не я поех.

— Вие ли сте Пашата? — попитах го, макар че инстинктивно разбирах, че не е той.

Усмихна се и златото в устата му заблестя.

— Много сте официален, господин Белмейн — каза той, взирайки се във вечерния ми костюм. — Видях ви тази вечер, когато излизахте от посолството с дъщеря си. Много красиво момиче.

Понеже не му отговорих, той сви рамене и извади цигара.

— Шами ни каза, че търсите някого.

— Знаете ли къде се намира този някой?

Засмя се.

— Тя може би не иска да я открият.

— Тогава защо сте тук?

— Тук съм, за да ви кажа, че ще бъде по-разумно да се върнете в страната си.

— Ще си тръгна, когато я открия.

— Не ми се вярва да успеете да я намерите, господин Белмейн. Тя ме помоли да ви предам едно съобщение. Съвсем кратко е. — Дръпна дълбоко от цигарата и я хвърли на земята.

Чаках. Не откъсвахме очи един от друг. Усмихваше ми се подигравателно. Дори за момент не се усъмних, че ще използва пистолета, който извади от джоба си.

Пръстът му натисна спусъка и в стаята се чу глухо изщракване. Засмя се и аз почувствах как ме облива студена пот. Пръстът му отново помръдна. Нямах време да се помоля за спасение, но изведнъж то се появи над нас. Вдигнах поглед към птицата и той стори същото. Пистолетът изхвърча от ръката му в мига, в който кракът ми удари китката и едновременно с това юмрукът ми се заби в лицето му. Олюлях се и трескаво заопипвах за пистолета. Хвърлих се към него, но в този момент той ме ритна жестоко в слабините и аз се свлякох агонизиращ на пода. Само след секунда усетих пистолета опрян в слепоочието си. Чух стъпки, а после нещо изпращя в главата ми и загубих съзнание.