Сюзън Луис
Ограбен живот (6)

Пета глава

Мариан гледаше майка си с трогателна смесица от съчувствие и любов. Дребното й набръчкано лице щастливо се усмихваше, докато наливаше чай от най-хубавия им порцеланов чайник и разказваше за работата си на чистачка, която бе успяла да намери в училището.

— Нали помниш учителката си мисис Уеб? — Остави чайника и отряза две филии домашен кейк. — Редовно пита за теб и Мадлен.

Мариан взе парчето кейк и усети как една буца стегна гърлото й. Знаеше, че майка й рядко прави нещо, тъй като вече нямаше за кого.

— Как е мисис Уеб? — попита тя.

— Оплаква се от крака си. — Сивите очи на Силия проблеснаха. — И от гърба, стомаха и вратните шипове.

Мариан се усмихна виновно, после се намести в ъгъла на дивана до фотьойла на баща си, където винаги сядаше като малка. Гризеше я вината, че е забравила майка си, след като срещна Пол, и затова й беше трудно да говори. А като знаеше, че на Мадлен й бяха нужни две седмици, за да я накара да замине за Девън, това още повече усложняваше нещата.

Стаята, в която седяха, не бе променена от години — малка и претрупана, с тапети на рози, бюфет с орнаменти, сувенири, снимки. Старият фотьойл на баща й все още стоеше до камината, възглавничките бяха оправени, а на ръкохватките имаше покривчици, плетени на една кука, сякаш той ей сега щеше да се върне и да седне. Видя как по навик майка й извади кърпа за прах от джоба на престилката си и я прокара над решетката. Вече наближаваше шейсет и макар че годините й личаха, тя все още се поддържаше, всеки петък ходеше на фризьор за миене и изсушаване, винаги обличаше спретната рокля за играта на бинго някъде до Британския легион, където ходеше два пъти седмично. Почувства толкова силен прилив на обич към майка си, че се наложи да отмести очи, иначе щеше да се разплаче. Тя беше най-добрата и мила жена, която би направила всичко за всекиго, без да очаква каквото и да е в замяна. Не беше особено добре образована, всъщност нито един от родителите на Мариан не беше… „По онова време нямаше пари и възможности“, винаги казваше баща й.

След чая Мариан и Силия, хванати ръка за ръка, отидоха до църквата Мариан да сложи цветя на гроба на баща си. На връщане мисис Купър беше излязла пред портата си и те спряха да побъбрят. Тя искаше да знае какво правят момичетата на мисис Дийкън в Бристол, Мариан беше ли си намерила хубава работа. Мариан трябваше да признае, че не е успяла, нито пък Мадлен. Мисис Купър не изрази изненада относно Мадлен.

— Все пак тя не е ходила в университет, нали?

Мисис Купър никога не бе имала добро мнение за Мадлен, откакто Мадлен я бе нарекла любопитна, дърта брантия, която вре носа си в чужди работи. Тогава Мадлен беше тринайсетгодишна. Мисис Купър беше изтичала при мисис Дийкън, за да й съобщи, че е видяла Мадлен на полето с едно от момчетата от фермата Дъндридж.

По онова време хората непрекъснато се оплакваха от Мадлен, но нито Мариан, майка й или баща й вярваха на приказките им. Вярно, че беше малко буйна — Силия беше готова да го признае, но на момичето не му ли стигаше, че бе изоставено от родителите си, и то когато беше само на осем години.

Никой не можеше да твърди, че Мадлен е страдала от липса на любов. От деня, в който дойде да живее в малката им къща точно до Трънто, всеки я гледаше като зеницата на окото си, особено чичо й. Мариан беше сигурна, че неговата любов бе причината Мадлен сега да е такава. Братовчедка й рядко говореше за него, но Мариан знаеше, че Мадлен много тъжи за загубата на чичо си и копнее за някой, който да я закриля и да я обича като него. Тези мисли подсетиха Мариан за първия път, когато Пол й каза, че я обича. Сърцето й се сви от болка. Вече й липсваше.

— Мислиш си за онзи твой млад мъж, нали? — обади се майка й.

Мариан вдигна очи, когато майка й влезе в стаята, бършейки ръцете си с кърпа.

— Кога ще ме запознаеш с него? — поинтересува се Силия.

— Имам негови снимки — каза Мариан и отвори чантата си. — Направихме ги в Рим.

— Да, бях забравила, че тримата ходихте в Рим. Дай да ги видя. — Бавно разгледа първите снимки и вдигна глава. Лека червенина покри напудрените й бузи и стеснителната усмивка й придаде още по-измъчен вид. — Това е Рим, нали?

Мариан се усмихна.

Майка й се замисли.

— Италия. Хубаво е. Изглежда неподдържано с влажните петна по стените и рушащите се покриви. Мариан, това ли е твоят млад човек?

Мариан погледна майка си през рамо.

— Да, това е — отговори гордо тя.

— Какво ли би казал татко ти, ако го видеше?! Много е хубав. На колко години е?

— На трийсет.

Силия се намръщи.

— Малко възрастен, а?

Мариан се разсмя.

— Това лято ще навърша двайсет и три, мамо.

— Е, да. Сериозно ли ходите?

— Ами…

— Не сте ли говорили за сватба?

Мариан сви рамене.

— Ще видим — отговори тя.

Силия отново погледна снимката.

— Защо не го доведе със себе си?

Мариан стрелна с очи майка си, а после се усмихна.

— Да му се обадя ли? Би могъл още утре да вземе първия влак.

Очите на Силия светнаха.

— Обади му се. Ще дадем материал на мисис Купър да поклюкарства, ако доведеш приятеля си, нали? Ще отида да сложа пържолите, докато ти му позвъниш.

Мариан тръгна по коридора, но се сети, че телефонът им в Бристол е прекъснат. Пол нямаше пари, за да си плати билета за влака, а и трябваше най-сетне да открие на майка си истинската причина за посещението си. Седна на стълбата и оклюма глава. В каква ужасна каша се забърка! Не можеше да си намери работа, Мадлен се възстановяваше след грипа, а през последните две седмици се хранеха само с оскъдните средства на Пол.

Когато тя влезе в стаята, Силия Дийкън бе пъхнала ръце в джобовете на престилката си и ласкавите й невинни сиви очи се взираха в камината. Сърцето на Мариан се сви от нетърпението в очите на майка й.

— Не мога да се обадя, мамо. Телефонът ни е прекъснат.

Силия я изгледа неразбиращо.

— Прекъснат ли?

— Не можахме да си платим таксата.

— О!

След малко Силия се усмихна и се изправи.

Потупа Мариан по рамото.

— Глупаво момиче, трябваше да ми кажеш по-рано. Сигурно за това си дошла, не е ли така? Сега да видим какво може да се направи.

Тя дръпна едно чекмедже от страничната маса и извади чантата си.

— Не, мамо. — Мариан хвана ръцете на майка си. — Не е само телефонът. Много по-лошо е.

Докато дъщеря й разказваше за дълговете към банката и за кредитните карти, за заема от финансовата компания, за неплатените сметки за газта и електричеството и за заплашителните писма от банката, Силвия отначало се смая, но постепенно, лека-полека се оживи.

— Вече седем седмици не сме си плащали наема. Нямаме нито пени — довърши Мариан.

Силия клатеше глава.

— В хубава каша си се забъркала — каза тя. — И то при твоето образование. Няма какво друго да се прави — утре сутрин ще се наложи да отидем до пощата и да изтеглим малко пари. Мила моя, какво би казал бедният ти баща?

Мариан много добре знаеше какво би казал баща й. „Защо искаш пари от майка си на нейната възраст? И без това получи по-голямата част от застраховката, останалото е нейно, а не твое.“ Тя много добре чуваше гласа на баща си и бе съгласна с всяка негова дума. „Тя няма за какво да ги харчи.“ — Това бяха думите на Мадлен, когато седмица по-рано Мариан й изтъкна почти същите доводи като на баща си. „С радост ни ги дава, знаеш го много добре. За нея това е доказателство, че някой има нужда от нея“ — настояваше Мадлен.

Когато на другата сутрин излязоха от пощата, Силия подаде един плик на дъщеря си.

— Оставих десет лири — прошепна й тя. — Не исках да затварям сметката. Но това е всичко, което остана, Мариан, така че отсега нататък, вие, момичета, ще трябва да разчитате само на себе си.

Мариан едва преглътна чувството си за вина. Докато се взираше в плика, разбра, че няма да може да го направи. Просто не можеше да вземе последните пари на майка си и да я остави без нищо. Пъхна плика обратно в ръцете на Силия.

— Не мога — каза тя. — Не бива да го взимам, мамо.

— Хайде, не бъди толкова глупава. Явно, че сте изпаднали в беда. Ще трябва да излезете от това положение. Не можете ли да си намерите работа? Мадлен още ли разнася поздравления за рождени дни? — Без да гледа майка си в очите, Мариан кимна. — Тогава двете ще трябва да се научите да живеете според доходите си. Щом се прибереш, кажи на Мадлен да ми се обади от автомат, искам да си поговоря с нея. Тя не ми звъни често. Нито пък ти. Хайде да се приберем и да изпием по чаша хубав чай, преди да тръгнеш.

Очите на Мариан бяха пълни със сълзи.

— Знаеш ли, ти си най-добрата майка на света.

— Хайде, мила, стегни се.

— Мога ли да остана още една вечер? — каза Мариан, докато вървяха към входната врата.

— Разбира се, че можеш. Няма защо да ме питаш, това е твой дом. Сега ще отида да обеля картофи за вечеря, а ти се качи и сложи парите в куфара си. И ако останат, разделете си ги с Мадлен.

— Разбира се — отговори Мариан. Тъкмо щеше да тръгне нагоре по стълбите, когато се обърна. Майка й гледаше след нея. Изведнъж всички съпротивителни сили я напуснаха, тя се хвърли към нея, прегърна я и се разрида.

— Обичам те, мамо — изхълца Мариан.

— Знам, мила — каза Силия и я потупа по гърба.

 

 

Очите на Мадлен се насочиха към огледалото, за да видят отражението на Пол. Той седеше в леглото, един чаршаф едва покриваше голотата му.

— Искаш да кажеш да го откраднем? — прошепна тя.

Единственият му отговор беше една любезна усмивка, докато слагаше ръце на тила си.

Мадлен се завъртя на столчето пред тоалетната масичка, забравила за липсата на осветителна крушка, и се обърна към него. Беше прехапал долната си устна, очите му бяха притворени, на лицето му грееше полугальовна усмивка, която обикновено пазеше за Мариан. Мадлен почувства тръпки — дали защото я гледаше тъй съблазнително, или предложението му беше толкова безсрамно — не можеше да каже.

Изкикоти се.

— Не говориш сериозно, нали?

Той взе чека от леглото до себе си и прочете:

„Да се изплати на мис М. Дийкън сумата от седемстотин и петдесет хиляди лири.“

Мадлен се взираше в него. Откакто двамата мъже от лотарията пристигнаха вкъщи предния ден, дали и на него не му се въртеше същата мисъл, както и на нея?

— Вие ли сте мис Дийкън? — беше попитал единият от тях.

Естествено, тя потвърди, защото наистина бе така. Едва когато ги покани вътре и й обясниха защо са дошли, тя разбра, че всъщност търсят Мариан. Разбира се, че трябваше веднага да им изясни объркването, но тя ги остави да говорят. Казаха й, че молбата й да не се дава гласност ще бъде удовлетворена и че някакъв финансов съветник щял да се отбие, за да се види с нея през следващите няколко дни. Мадлен изслуша всичко — твърде смаяна бе, за да проговори. Единствената й мисъл бе, че ако не беше изпратила Мариан в Девън… Но по-далеч в мислите си не отиваше.

Забеляза, че Пол все още я наблюдава. Чу как Матю Корнуол затвори прозореца на долния етаж, но повече мисли не му отдели. Ако правилно четеше израза на лицето на Пол, повече нямаше да има нужда от такива като Матю Корнуол. Но не беше възможно Пол да има такова ужасно намерение. Твърде… прекалено беше. Не можеха да вземат чека и да изчезнат, без да кажат и дума на Мариан. Не можеха ли? Как щеше да узнае Мариан?

Пол се прозина. Знаеше, че тя се бори със съвестта си.

— Тя би ги поделила с нас — каза Мадлен.

— Вярно е.

Очите й се впериха в чека, а после бавно се преместиха към Пол. Докато го наблюдаваше, си спомни всичко, което бяха правили през последните четирийсет и осем часа и изпита толкова силно желание и победоносно чувство, че се изсмя рязко. Той ще бъде неин, тя ще вземе парите, ще има всичко!

Като видя как са щръкнали пъпките й, Пол отхвърли чаршафа и й направи знак да отиде до леглото. Тя се изправи, но преди да се приближи до него, поиска да се увери.

— Какво ще й кажеш? — попита го тя.

Той сви рамене.

— Какво има за казване?

— Тя мисли, че я обичаш.

— Знам.

— А ти обичаш ли я?

Той я изгледа изпитателно, напрегнатият му поглед се плъзна от краката до върха на главата й. Спорно бе кой бе по-красив от двамата — тя или Пол, но в случай че беше забравил колко е съвършена нейната хубост, Мадлен разкопча пеньоара си и го пусна на пода.

— Чакаш да ти кажа, че съм влюбен в теб ли? — попита я той.

— А не си ли?

— Не.

— Влюбен си, знаеш много добре. Аз съм мис М. Дийкън.

Той присви очи само за част от секундата и след това се разсмя.

— Седни тук — каза той и й посочи ерекцията си.

Тя послушно се качи върху леглото. Щом се настани върху него, той хвана гърдите й и се поизправи, за да пъхне езика си в устата й. Тя отвърна на целувката му, засмука устните и езика му, а в това време пенисът му се вдигна от корема му. Тя бавно се наведе към него и изпъшка, усещайки дължината на целия му пенис, който я изпълни. Той я отдалечи, за да я погледне с разрошена над лицето коса и влажни раздалечени устни.

— Раздвижи се — каза й Пол. После навлезе рязко в нея и изръмжа: — Хайде, чукай ме.

Очите й се помрачиха и той се засмя.

— Чукай ме — повтори той и лекичко я плесна по гърдите. — След това ще ти кажа колко много те обичам.

— И че ме обожаваш — измърмори тя, като се облегна на ръце от двете страни на възглавницата.

— Боготворя те. — Пъхна лице между гърдите й и стисна пъпките й.

— Да, точно така — изохка тя, като въртеше задните си части. Когато започна да се движи все по-бързо, гърдите й се разлюляха тежко и той се отпусна назад в леглото, за да ги наблюдава, ръцете му бяха обхванали кръста й, а тазът му се движеше нагоре-надолу. Когато тя започна да губи контрол, наведе глава и извика: „Помогни ми! Помогни ми!“. Той я погали по бедрата, но пръстите му спряха преди да стигне мястото, където краката й се съединяваха. „Помогни ми!“ — изпищя тя. Той отстрани косата от лицето й и я придърпа напред. Тя отвори широко очи и изведнъж той почувства как като мощна вълна семенната му течност се изсмуква от тялото му. Никога не беше изпитвал подобно нещо — силата, незадоволеният й копнеж, похотливостта на погледа й като че обезоръжи самообладанието му и като че цялото му тяло експлодира.

— Чукай ме! — изкрещя той, като започна бързо да я удря с бедра и пъхна пръсти между краката й.

— Боже мой! — прошепна тя. — Да, точно така. — Очите й пламтяха, вторачени в неговите, горещина се разля в слабините й.

— Хайде! — извика той. — Ела! Сега! — При всяка дума спермата му се изливаше в нея. Той я стисна, когато усети как мускулите й се свиват около него и виковете й изпълниха стаята с оглушително ехо.

Едва след два часа най-накрая успяха по-спокойно да разменят по някоя дума. Мадлен вече беше облечена и го чакаше във всекидневната, където само половин час по-рано се бяха любили на стола. Наведе се напред и отново погледна чека, сложен върху кашона, който служеше за тоалетна масичка. Сърцето й бе обхванато от яростна алчност, която изгаряше тялото й, тя не успя да издържи на напрежението, стана и отиде до прозореца. Имаше го. Беше неин, както и седемстотин и петдесет хиляди лирички!

Беше взела вече решение. Обмисли го грижливо, изчаквайки чувството й за благоприличие да вземе връх и да разбие на парченца мечтата й. Но това не се случи. В съзнанието й бъдещето нямаше определени контури, макар че географски се пренасяше с лекота и блясък от континент на континент. Едва когато се опита да си представи как тръгва от Бристол и как навлиза в пълния с обещания нов живот, тя се обърка и развълнува. Изпълни я такова въодушевено очакване, каквото не беше изпитвала никога. Отсега нататък щяха да бъдат само тримата — Пол и Мадлен, и печалбата на мис М. Дийкън — на мис Мариан Дийкън.

Пол имаше замислен вид, когато влезе в стаята. Отиде до пишещата си машина и пъхна лист хартия. Отстъпи назад и каза:

— На твое разположение е. Предполагам, че ще й оставиш бележка.

— Ти си писателят.

— Ти си от семейството й.

— Тя е влюбена в теб.

Той като че се обърка, после седна и покри лицето си с длани.

— Какво има? — нервно попита Мадлен, след като няколко минути го наблюдава как стои така.

Той вдигна очи и тя забеляза, че е сърдит и нещо повече — че изпитва болка.

— Мадлен, поне един път си представи, че има и някой друг, освен теб. Погледни ме! Не разбираш ли какво ми коства това? Господи, толкова си красива, че направо разкъсваш сърцето ми. Но не разбираш ли как ненавиждам слабостта си към теб? Как се мразя, че не мога да спра да те желая! Не знам какво се случи в мига, в който легнах с теб, но сега ме хвана, Мадлен. Ти това искаше, нали?

Думите му изпълниха пространството около тях. Тя пое дълбоко дъх. Задържа го, сякаш чакаше думите му да попият в тялото й, да се наслади на декларацията му, че е неин.

— Исках го. — Опита се да прикрие ликуването си, но тържеството й звучеше в гласа. — Желая много повече от това.

 

 

— Върнах се — извика Мариан.

Затвори вратата след себе си, пусна чантата на пода и съблече палтото си. След като забеляза, че то висеше единствено на закачалката, я заболя, че няма кой да я посрещне.

Вдигна чантата си и я занесе в спалнята, а след това влезе във всекидневната. Потръпна. Сигурно цяла сутрин не е имало никой, защото студът в стаята показваше, че камината не е горяла. После й хрумна, че газта също може да е спряна, и бързо отиде да провери. Огънят лумна, тя се усмихна и за миг се успокои.

Отиде в кухнята и се замисли какво да им купи от супермаркета, за да ги изненада с почерпка. Нещо привлече погледа й към масата. Намръщи се. Имаше някаква промяна. Върху масата нямаше нищо. Дръпна стола, за да провери дали Пол не е преместил някъде другаде пишещата си машина. Но защо да го прави? Очите й обходиха стаята.

Сърцебиенето й се ускори и ръцете й започнаха да треперят, когато установи, че страниците от новия му ръкопис също липсват. Веднага се обърна към полицата над телевизора и се стресна, когато видя, че книгите му също ги нямаше. Въпреки ужасния страх, който пропълзя по гърба й, тя изтича в спалнята и отвори вратата на гардероба. Празните закачалки издрънчаха.

Тя отстъпи смаяна, с изцъклени от ужас и изненада очи. Ушите й забучаха, гърлото й се стегна, езикът й пресъхна. Усети как една буца заседна на гърлото й. Препъвайки се, стигна до банята, където Пол държеше самобръсначката и четката си за зъби, но тях също ги нямаше.

— Пол — прошепна тя. Обърна се и тъй като още не можеше да възприеме станалото, се върна обратно във всекидневната. Втренчи се в масата, като че ли с волята си можеше да върне пишещата машина. Затвори очи и ги покри с ръце, в тъмните дълбини на съзнанието й изплува образът му.

— Пол — изрече тихо. — ПОЛ!

Викът й отпуши страха, който се събираше в душата й, и тя се отпусна на колене, заровила глава в ръце, сякаш искаше да се защити от силната болка.

— Не! — изхълца тя. — Моля те, Господи, не!

Опря се на дивана и когато вдигна глава, лицето й бе сиво, а очите — широко отворени, с тъмни кръгове под тях. Загледа се във възглавниците, килима, огъня и към тъмния екран на телевизора. Стори й се, че чува смеха му, и се стрелна към коридора. В мрачното помещение имаше ивица светлина, която се отразяваше от вратата на спалнята. Нищо не помръдваше. Гърдите й се надигнаха и тя почувства раздираща болка. Стисна главата си с две ръце, щом жуженето в ушите й започна отново.

— Не, не може да е вярно. Не е вярно — извика тя. — Мади! О, Мади, къде си?

Минаваше час след час, а тя все още седеше на пода и чакаше. От време на време по някоя сълза се стичаше по лицето й, болката се усилваше много повече, когато плачеше. Минаваше среднощ, когато се изправи на крака. Отиде до прозореца. Нощното небе бе черно и на него не се виждаше нищо. Стоеше, загледана в него, поиска да се раздвижи, но я беше страх. Боеше се да мисли, да отпусне чувствата си, да проумее.

Най-накрая се насили. Като в транс стигна до спалнята. Запали лампата и примигна, защото светлината като че прониза очите й. Предпазливо се придвижи до гардероба и отвори другата врата. Тогава цялата и ужасна истина й се изясни.

Цели две денонощия нито яде, нито спа. Просто седеше на ръба на леглото, без да може да стане. Щом речеше да го направи, стягаше я толкова силна и режеща болка, че единственото, което искаше, бе да умре. Всякакво движение отвън привличаше погледа й към вратата, но никой не идваше. Претърси апартамента с надеждата, че ще намери бележка, но не откри нищо. Не пристигна и писмо.

На третия ден се изми, облече се и отиде да плати телефона. Отново почака, но никой не позвъни. От библиотеката се обади в агенцията за стриптийзьорки по поръчка, даже отиде във винарната. Никой не ги беше виждал.

Докато крачките я отнасяха обратно към Клифтън, мина покрай музея. Постоя навън около час. Беше затворила очи и си мечтаеше да може да върне времето назад. Когато отново ги отвори, се стъписа от живота, който продължаваше около нея. Сърцето й изпомпваше самотата във вените.

Отиде до банката и плати дълговете. От супермаркета си купи кутия с боб и малко хляб. Попълни си фиша за тотото и купи вестник „Индипендънт“.

Няколко дни ходи на работа, след това се разхождаше с часове. Страх я беше да се върне в студения и празен апартамент. Постепенно парите, които майка й беше дала, започнаха да привършват и тя разбра, че ще трябва да се стегне.

Срещна Джейни в „Замъка“. Джеки и Шарън й я представиха — Джейни отчаяно търсела съквартирантка.

— Може да ти стане по-леко, ако има някой край теб — мило й каза Джеки. — Защо не я вземеш при себе си за известно време?

— Наистина ли не знаете къде е Мади? — попита Мариан.

Джеки поклати глава, после преглътна буцата, заседнала на гърлото й. Никога не беше виждала такава мъка в очите на човек.

Когато Мариан излезе от бара с Джейни, Шарън се обърна към Джеки.

— Смяташ ли, че някога ще се оправи?

— Не знам. Но съм сигурна, че трябва да я държим под око.

— Защо?

— Струва ми се, че би могла да направи нещо, за което после горчиво ще съжаляваме.

— Какво искаш да кажеш?

Джеки погледна Шарън право в очите.

— За нея те бяха целият живот, Шарън, и ако не се върнат, смятам, че ще се самоубие.

Мариан въведе Джейни във всекидневната. Джейни започна да рови в обемистата си брезентова торба и извади портмоне.

— Двеста лири капаро. Достатъчно ли е?

Мариан кимна.

— Искаш ли кафе? — предложи тя.

— Да, защо не? Ако искаш, аз ще го направя. Трябва да се сприятеля с новата съквартирантка, нали?

Мариан се взря в нея. За секунда си представи, че вижда лицето на Мадлен, но после то отново се превърна в Джейниното.

— Аз ще го направя — смънка тя. Когато отиде в кухнята и включи чайника, очите й се напълниха със сълзи. Чуваше как Джейни се движи в съседната стая. Стана й толкова зле, че трябваше да се хване за ръба на мивката, вдигна рамене и започна да диша на пресекулки.

— Моля те, Господи, не ми позволявай да рухна — прошепна тя.

— Каза ли нещо? — каза Джейни, когато влезе в кухнята.

Мариан бързо се извърна и поклати глава.

— Искаш ли захар? — подсмръкна тя.

— Не. Но обичам музиката. А ти, Мариан? Обичаш ли музика?

Изведнъж целият апартамент оживя.