Сюзън Луис
Ограбен живот (25)

Двайсет и четвърта глава

Когато на вратата се почука, Мадлен изпусна чашата, която държеше, и хвана главата си с ръце.

— Той е — извика тя, скочи на крака и се спусна към средата на стаята.

— Не се притеснявай — каза Мариан и се наведе да вдигне чашата, която, за щастие, не се бе счупила. — Само се дръж спокойно и помни, че не е необходимо да правиш нещо, ако не го желаеш.

— Но какво ще му кажа?

— Според мен въпросът е по-скоро в това какво той ще ти каже — отговори Мариан, хвана ръцете на Мадлен в своите и добави: — Сигурна ли си, че искаш аз да му отворя?

Мадлен бе оцъклила очи и се намираше пред прага на истерията. Не носеше грим, устните й бяха бледи, а кожата — изопната и безцветна. В продължение на дни обсъждаха какво ще направи, ако Пол се обади, и Мариан остана с впечатлението, че са постигнали съгласие тя да не го вижда повече от месец. Нужно й беше известно време, за да помисли и да прецени случилото се. Но сега Мариан разбра, че часовете, които Мадлен прекарваше над снимките и изрезките, където бяха с Пол, е трябвало да й подскажат, че братовчедка й направо чезнеше по него.

— Е? — подкани я Мариан.

Мадлен кимна с глава.

— Да, ще трябва да го видя, обещах му.

— Добре. Ти почакай тук, а аз ще го въведа. Искаш ли да остана в стаята, докато разговаряте?

Мадлен беше толкова объркана, че Мариан се усмихна и я прегърна набързо.

— Не се безпокой — каза тя — все нещо ще научим.

Пусна Мадлен и отиде до входната врата.

През последния час си задаваше въпроса какво ли ще изпита, когато отново види Пол. Сега й беше като чужд. Но не знаеше, когато отвори вратата, дали няма да й се свие сърцето, дали няма да съжалява. Думата „презрение“ дори не й минаваше през главата.

Той й се усмихна и тя съвсем добре си спомни какъв ефект упражняваше върху нея тая усмивка по-рано. Но й се стори толкова отдавна, все едно, че сега живееше в друг свят. Тази негова усмивка едва я обиди и тя остана сериозна.

— Здравей, Мариан — каза той, учуден от презрителния й вид. — Как си?

— Много добре, благодаря — отговори тя и отстъпи, за да влезе той.

— Променила си се — отбеляза той. — Нямаше да те позная, ако не знаех, че си тук. Така косата ти отива, изглеждаш…

— Мадлен е вътре — прекъсна го тя, мина покрай него и направо влезе във всекидневната.

Леко отблъснат от явното й безразличие, той я последва.

Мадлен все още стоеше в средата на стаята и когато Пол влезе, виолетовите й очи, които той обичаше толкова много, се присвиха от болка. Той веднага забеляза, че е отслабнала, красивото й лице изглеждаше почти измъчено. Мариан се приближи и застана до нея, като че да я защити. В един миг му се прииска да я убие. След това очите му пак се обърнаха към Мадлен и му направи впечатление, че зад страха и недоверието се криеше копнеж — тя като че се бореше със себе си да стои далеч от него. След като тя се бе съгласила да го види, той премисли хиляди начини как да започне, но сега, виждайки я как се разкъсва, той само протегна ръце и прошепна:

— Скъпата ми.

Когато Мадлен понечи да тръгне към него, Мариан вдигна ръка да я спре, но преди да успее да я хване, Мадлен се хвърли към гърдите на Пол и се притисна като дете в него.

— Не можеш да си представиш колко съжалявам — изрече тихо той. — Липсваше ми много. Диъдри ми каза за леля ти. Мади, просто нямам думи.

Очите му бяха затворени и Мариан изчакваше той да я погледне. Дори и да не искаше да го каже пред Мадлен, той трябваше да разбере, че тя знае, че лъже. Матю му беше съобщил за смъртта на Силия в деня, когато тя отлетя от Ню Йорк.

Но той хвана лицето на Мадлен с ръце и въобще не погледна към Мариан.

— Може ли да поговорим? — каза той и нежно я целуна по челото.

Мадлен се обърна към Мариан.

— Всичко е наред — каза тя, — не се безпокой.

Мариан пак погледна Пол, но той се взираше в Мадлен.

Мариан тръгна с бавни крачки нагоре по стълбата. Не можеше да се отрече, че близостта им и въздействието, което Пол явно упражняваше над Мадлен, я бяха разтърсили. Още повече бе смутена, че въпреки онова, което бе извършил, въпреки лъжите, които й казваше, за нея вече нямаше съмнение, че той обича Мадлен. Тази любов беше толкова силна, че в мига, в който видя Мадлен, дори тя — Мариан, я почувства. Като че някаква жива връзка ги свързваше и ги сливаше в една личност. Мариан за пръв път ги виждаше заедно и сега осъзна, че любовта им беше много по-силна, отколкото тя си представяше. От това й стана неловко. Поколеба се, заслушана в гласовете им, чудеше се какво ли казва Пол, но после, ядосана на себе си, че се опитва да подслушва, мина на бегом останалите стъпала. Щом стигна площадката, чу, че вратата на всекидневната се затваря. Потрепери — имаше неприятното усещане, че Пол я наблюдава…

Обръщайки се, след като затвори вратата, Пол хвана ръцете на Мадлен и я поведе към дивана. Седна заедно с нея, сложи ръка около раменете й, а с другата започна да гали косата й.

— Знаеш, че беше заради книгата, нали? — промълви той.

— Ами аз… Пол, искаше ми се да е така, казвах си го, но просто не знаех.

Неочаквано той дръпна ръката си и присви очи като от болка.

— Боже мой! — изохка той. — Не мога да ти опиша как ми се отрази всичко това, Мади. Знам, че преди те обичах, но сега… Мади, задръж ме, за бога, прегърни ме. Кажи, че ми прощаваш, че нищо не се е променило между нас.

Тя вдигна ръце и наведе глава към рамото си, сълзите се стекоха по бузите й. Тя си спомни как по същия начин бе държала главата на Енрико. Тогава си мислеше за Пол, искаше да бъде тъй близо до него, а сега той беше тук, най-после бе раним и тя го обичаше толкова много, че искаше да го задържи завинаги в ръцете си.

— Прощавам ти — каза тя и го целуна по лицето. — Прощавам ти всичко, Пол. Още те обичам. Много ми липсваше.

— Така ли? Наистина?

— Всяка минута от всеки ден непрекъснато мислех за теб.

— Тогава защо? — извика той и грубо я хвана за раменете. — Защо отиде при него? Изкарах си акъла, като си помислих какво сте правили. — Притисна я към себе си. — Но аз го заслужавах, нали? След онова, което направих.

— Не мисли за това — каза тя. — То е минало. Отново сме заедно и само това има значение.

— Скъпата ми — прошепна той, приближи ръцете й до устните си и ги целуна. — Колко неща имам да ти доказвам. Ти си толкова красива, толкова невинна, а аз те използвах по начини, които ти не разбираш и които дори аз не мога да проумея. Подобно нещо никога повече няма да се случи. Никога! Сега знам, че само теб желая в живота си. Ти си всичко за мен, повече от всичко на света, ти си целият ми живот.

— Тогава защо го направи? Знам, че беше заради книгата, но…

— Много е трудно да ти го обясня, скъпа моя, надявах се никога да не се стига дотам, но Шамир…

При споменаването на името на приятелката й Мадлен пребледня и се обърна настрани, но Пол я извъртя към себе си…

— Трябва да ми позволиш да ти разкажа всичко, Мади, трябва да знаеш какво представлява тя в действителност. Знам, че ще те заболи, но трябва да го научиш.

Остави я за малко да събере мислите си. Притискаше я към себе си и я целуваше по косата.

— Готова ли си? — попита я нежно, когато тя протегна ръка към него.

— Да — промълви тя.

— Добре. Тя дойде при мен, когато ти беше в Мароко и те снимаха в рекламата за лосиона за почерняване. Заяви, че е влюбена в мен и че само си губя времето с теб. Естествено, изгоних я. Отиде си, но на следващия ден дойде пак. Дожаля ми, като я гледах как, паднала на колене, ме умолява да я любя. Макар че я съжалявах, аз я презирах. Най-накрая я грабнах и я изхвърлих на улицата, като й заявих, че ако още веднъж ми направи тоя номер, ще ти съобщя каква приятелка имаш. Така продължи няколко седмици. После тя замина за Лос Анджелис и не я видяхме, докато самите ние не отидохме там. В къщата не можеше да направи нищо, след като и ти, слава богу, беше под същия покрив, но в деня, в който ти отиде на прослушване… Да, точно тогава, когато Рой ни завари в басейна… Каза ми, че отива да пазарува, и останал сам, реших да поплувам. Няколко минути след като се гмурнах в басейна, тя излезе от къщата с нож в ръка. Каза ми, че ако не я любя, щяла… да направи нещо с анатомията ми. В началото си помислих, че се шегува, но тя влезе в басейна и се насочи към мен. Реших, че е някаква игра. Едва когато допря ножа до гърлото ми и ми заповяда да я целуна, разбрах, че говори сериозно — наистина щяла да използва ножа, ако не направя както тя иска. Затова я целунах, но успях да се отскубна от нея и да доплувам до другия край на басейна. Тъкмо тогава, слава на Господа, дойде Рой, иначе кой знае какво щеше да ми се случи. — По едно време се замислих дали да не ти кажа, но всичко изглеждаше толкова невероятно, че ти едва ли би могла да го повярваш. Непрекъснато мислех за това и знаех, че колкото и ужасно и странно да е, ще трябва да го опиша. Тъй като имам извратено съзнание на писател, искаше ми се да открия нещо сензационно и страшно. Хрумна ми да направя Шамир жертвата на „убийство“, каквато ми трябва за края на книгата, но това нямаше да разреши проблема как да завърша разказа, в който тя беше замесена. Дълги нощи не можех да заспя, опитвах се да измисля как да го направя. Трябваше да направя белетристиката реалност и това щеше са стане в мига, в който ти го узнаваш. Трябваше да се случи наистина и… Е… останалото го знаеш.

Мадлен потръпна.

— Каква кучка! Твърдеше, че ми е най-добрата приятелка. Трябвало е да ми кажеш, а аз щях да го изиграя… — Тя спря и поклати глава.

— Да, би могла — съгласи се той. — Бог е свидетел, че ми се искаше да ти се доверя, но в същото време се бях настървил да го направя като истинско. Бях написал всичко до репликата ми там на терасата. Дори и разговорът, който водихме преди вечеря. Виждаш ли сега, Мади, защо те молех да ми имаш доверие? Знаех какво се готвя да направя и се мъчех да те предупредя по някакъв начин, без да го изказвам с думи. Смятах, че съм успял, но… — Той се изсмя сухо. — … Разбирам, че не успях, направо се сгромолясах. Господи, ако можехме да върнем онази нощ, никога не бих го направил. Но не знаех какво ще се случи след това.

— Имаш предвид разправията с Шамир ли?

— Не. Това беше нищо работа. Имам предвид, че седим тук и се опитваме да заличим станалото. Оная нощ исках да убия Шамир. Тя се нахвърли към мен като дива котка, обвини ме, че искам да разруша приятелството й с теб, че винаги съм ви ревнувал и… вече не помня какво още. Почти не си спомням какво каза, но тя направи така, че ме изкара злодей, когато всъщност тя бе подбудителката.

— Значи никога не си спал с нея, така ли?

Той поклати глава.

— Не. — Погледна я. — А ти? Ти и Енрико…?

Мадлен се усмихна.

— Не. Но прекарахме една нощ заедно. Той ме прегърна и ме успокои, разказа ми една приказка — можеш ли да повярваш? Беше много хубаво.

— Но не сте се любили?

— Той не можеше — отговори тя. — Жена му е починала неотдавна и беше много нещастен. Знаеш ли, след теб той е най-прекрасният човек на света.

Пол внезапно я пусна, наведе се напред и зарови лице в ръцете си.

— Да не би да искаш да кажеш, че би му позволила? Ако жена му не беше…

— Не! Никога! — излъга бързо тя, страхувайки се, че ревността му ще помрачи събирането им. — Не бих могла да се любя с друг мъж, това ти е известно, Пол!

— Мади, обичам те толкова много — каза той и хвана ръката й, — че не мога да си представя как един мъж може да те прегърне и да не те пожелае.

— Но точно така стана.

— Заклеваш ли се?

— Да, заклевам се — каза тя.

— Не си влюбена в него, нали?

— Как мога да бъда? Обичам теб.

— Но в пресата намекват за някаква история между вас.

— Много добре познаваш пресата. Там извъртат всичко, за да направят сензация или скандал.

Той се взря в очите й. После се усмихна.

— Да, разбира се — заключи той, прегърна я силно и я целуна.

 

 

Беше седем без петнайсет сутринта. Стефани беше сама в долния офис и четеше плана на Уди за Италия. Трудно можеше да се съсредоточи. През нощта почти не можа да спи, но това бе обичайното й състояние през последните няколко седмици. Не беше в състояние да проумее колко бързо и радикално се промени ситуацията с Матю и Мариан. Ревността, която изпитваше към Мариан, преди да тръгнат за Ню Йорк, не можеше да се сравни със сегашната. Нещата толкова се бяха влошили, че имаше опасност чувствата да й попречат да взима професионални решения, а точно това тя не биваше да си позволи. Защото ако Матю наистина имаше намерение да я остави заради Мариан, щеше да й остане само кариерата. Затвори очи. Сякаш цялото й тяло бе обхванато от отчаяние. „Боже, помогни ми, каза си тя на ум, дано да успея да завърша този филм. Нека той още да не ми казва, че всичко е свършено, не бих могла да го понеса, след като ще го виждам всеки ден до края. След това ще мога да се справя.“ Точно в този момент, сякаш сърцето я нарече лъжкиня и така се сви, че тя едва си пое дъх. „Матю, проплака тихо, какво става с нас? Защо трябваше да позволяваме това да се случи?“

Успя да се отърси от тези мисли и пак се задълбочи в плана, който лежеше пред нея. Усмихна се тъжно, като видя почерка на Матю в края на страницата. Остави плана и се обърна.

Огледалото на Хейзъл бе изправено на полицата до бюрото.

— Боже, започнала съм да изглеждам на годините си.

Поглади с пръсти бръчиците около очите си.

— Не съм съгласен.

Извърна се и сърцето й подскочи, като видя Матю, застанал на прага.

— Не те чух да влизаш — каза тя, опитвайки се да не обръща внимание на лудото биене на сърцето си.

— Много си заета, когато разговаряш със себе си — ухили се той.

Тъй като не можа да понесе усмивката му, тя погледна часовника си.

— Не трябваше ли да бъдеш на снимки?

Той кимна.

— Още подготвят терена — отговори той, отправяйки се към нея. — Звъних ти тази сутрин, но сигурно си била излязла. Мислех, че ще бъдеш на мястото, когато отида, и след като те нямаше, реших, че ще те намеря тук.

Застана толкова близо до нея, че тя помириса хладния въздух, който той внесе със себе си. Пъхна ръце в джобовете си, тъй като изкушението да се докосне до него беше силно.

— Искаш да обсъдим нещо ли? — подхвърли му тя.

— Знаеш, че има какво.

Тя понечи да се обърне, но той я хвана и я обърна с лице към себе си.

— Какво има, Стефани? Защо непрекъснато ме отбягваш?

— И още питаш?

Говореше дрезгаво и той забеляза, че е готова да се разплаче. Пусна я.

— Не — отвърна уморено Матю. — Няма защо да питам. Трябва да ти обясня. Лошото е, че не знам откъде да започна, как да го изразя с думи.

Тя затвори очи и замря. Сега ще й каже… ей сега…

— О, не! — изохка той.

Тя отвори очи и като проследи погледа му, видя, че Мариан пресича улицата. „Трябва да се махам оттук, каза си паникьосана. Не мога да ги гледам заедно, не точно сега.“

— Стефани! — извика той, когато тя мина бързо покрай него. Хвана я на вратата, точно когато Мариан влизаше.

— Съжалявам — извини се Мариан, щом ги видя, застанали в подножието на стълбата. — Нали бях казала, че днес ще дойда рано, но мога…

Тя понечи да излезе.

— Няма нищо — каза Матю. — Стефани и аз точно… Стефани!

Тя се отскубна от него и се затича по стъпалата. Матю я изгледа безпомощно и изруга тихичко, когато чу, че Стефани затръшна вратата зад себе си.

— Съжалявам — повтори Мариан. — Ако знаех… Не очаквах да намеря никого тук.

— Не се извинявай — каза й той. — Вината не е твоя, а моя. По-добре да отида при нея.

— Не!

Стреснат от настоятелния тон на Мариан, Матю се обърна.

— Недей! — изрече тя по-спокойно. — Аз ще говоря с нея. Ти се опита и не стигна до никъде. Сега е мой ред. Знам, че не мога да й кажа онова, което ни е известно за Оливия, защото главно заради това става всичко. Тя въобще не знае защо спираме да говорим, когато влиза в стаята, защо почти навсякъде си с мен…

— И как ще й го обясниш?

— Не знам, но да се надявам, че ще имам по-голям успех от теб.

— Истинска лейди си, Мариан Дийкън.

Матю понечи да се усмихне, но лицето му веднага стана пак сериозно. Като я дръпна в тесния коридор към офиса, той каза:

— Знаеш, че не бива да го правиш. И двамата знаем какво ти…

— Какво изпитвам към теб ли? Стефани винаги го е знаела, но след като ти не отвръщаш на чувствата ми, няма за какво да се чувствам гузна, нали?

Матю отпусна ръката й, прокара пръсти през косата си и се извърна.

— Знаеш, че не е вярно.

— Така ли? Не знам какво да мисля, Матю.

Той се обърна и я погледна.

— Нито пък аз — изрече тихо. — Знам само, че сега се намирам в самия ад заради теб и заради Стефани, така че има за какво да се чувствам гузен. Но всичко ще се оправи, щом свършим филма.

За нейно удивление, той взе лицето й в ръце, приближи устните си до нейните и я целуна нежно.

— След Ню Йорк все ми се ще да го направя — каза той. — Отивам на снимките, защото тази сутрин май не мога да се владея достатъчно и Господ е свидетел, че искам да те целуна пак.

Преди Мариан да го спре, той излезе.

Трудно й беше да установи какво точно изпитва, когато тръгна по стълбите към кабинета на Стефани. Една част от нея беше толкова възторжено щастлива, че й идеше да се втурне навън и да извърши нещо щуро — да запее на улицата или да се разтанцува в автобуса, но друга част се чувстваше така, сякаш тя единствена от тримата успяваше да се владее, да взима решения и да казва онова, което трябва.

Стефани стоеше до прозореца, загледана навън, без да вижда отсрещната сграда. Беше скръстила ръце и въпреки че не плачеше, лицето й изразяваше дълбока болка.

— Стефани — обърна се Мариан към нея. — Бих искала да поговорим.

— Така ли? — отвърна Стефани, все още обърната към прозореца.

Мариан пристъпи в стаята и затвори вратата след себе си.

— Необходимо е.

Стефани бавно се обърна към нея.

— И за какво да поговорим, Мариан?

Мариан се стегна — не й се искаше да изрече името, макар и да знаеше, че няма как да не го направи.

— За Матю.

Стефани настръхна.

— Какво за него?

Мариан въздъхна.

— Стефани, на мен също не ми е лесно, но…

— Тогава защо дойде? — сряза я Стефани и се облегна с ръце на бюрото. — Не съм те викала. Според мен.

— Според теб между мен и Матю има нещо. Но Стефани, искам да знаеш, че той продължава да те обича, че живее в някакъв ад…

— Как смееш да дойдеш в кабинета ми и да ми говориш за него така, като че го познаваш по-добре от мен. „Продължава да те обича“ — изимитира я тя. — Какво се надяваш да спечелиш с това?

— Нищо. Исках да го знаеш и независимо какво си мислиш, аз не съм се и опитала да го променя. Макар и да знаеш… че изпитвам силни чувства към него.

— Направо не вярвам на ушите си — извика Стефани и хвана главата си с ръце. — Та ти си наполовина на неговите години, почти колкото собствената му дъщеря. И като знаеш какви са отношенията ми с него, имаш нахалството да дойдеш и ми кажеш колко силни били чувствата ти към него. Излез, Мариан, излез, преди да съм извършила нещо, за което и двете ще съжаляваме.

— Стефани, трябва да престанеш да бягаш от него. Матю има нужда от теб. Трябва да оправите отношенията си.

— Да ги оправим ли? Заради това, което той изпитва към теб ли?

— Да, ако искаш, така го кажи.

— И ти търсиш моята помощ? Наистина удивително.

— Не смяташ ли, че в края на краищата, то ще помогне и на теб? Както и на всички ни? Никой от нас не може да продължава така.

— Тук си много права. Тогава защо не се отделя от теб? Защо винаги те защитава? Смятам, че знам отговора, но бих искала да го чуя от теб, Мариан. Имаш ли смелостта да го направиш?

— Да, имам. Обаче нито аз, нито той може да ти го каже. Причината е за доброто на всички ни.

— Потайна малка кучка.

— Не съм потайна, свързано е с нещо, което сме обещали на Франк и Грейс Хейстингс. Но мога да ти съобщя само това — знам с какво се е занимавала Оливия в Ню Йорк, Матю също го знае.

Стефани тъкмо се канеше да каже нещо, но при тези думи вдигна глава и безмълвно се взря в Мариан.

— Научихме го — продължи Мариан — и по тази причина е възможно да попаднем в опасност. Ако искаш да се отървеш от мен, можеш само да излезеш на улицата и да кажеш на онзи мъж, който сигурно стои на щанда за вестници, че Мариан Дийкън знае какво е ставало и има много ясна представа с кого е свързано изчезването на Оливия.

Стефани се отпусна на стола си, поклати смаяно глава, но продължи да гледа Мариан.

— Откъде знаеш това? — попита тя.

— Дълга история. Франк и Грейс Хейстингс решиха да кажат на Матю, защото не искаха да съм единствената в екипа, която го знае. Те смятат, че Матю би могъл да ме държи под наблюдение, когато сме в Лондон. Хората на Франк правеха това в Ню Йорк, сега пак са в Лондон, но се обаждат на Матю, за да се разберат кога не може да бъде с мен. Ако той не може, те ме придружават.

— Значи затова Матю иска ти да говориш с Франк за края на филма — каза тихо Стефани на себе си. — Ти знаеш за кого става дума.

— Точно така.

Мариан замълча и даде на Стефани известно време да осъзнае чутото. Нямаше представа дали е постъпила правилно, като довери на Стефани това. Разбира се, престъпленията на Оливия Хейстингс в Ню Йорк бяха само част от проблема. Все още не бяха стигнали до същността.

— Благодаря ти, че ми го съобщи — каза Стефани. — Това обяснява много неща. Но все пак не решава всичко, нали?

— Не — отговори Мариан. — Нито пък ни улеснява в работата, поради което, ако желаеш, аз съм готова да напусна.

— Не — отрече Стефани и горчиво се засмя, — не си мисли, че ще се хвана на въдицата ти. Бих искала само да не навлизаш в нашия живот, Мариан. Доста е неприятно да държиш змия в пазвата си, но ако приема оставката ти, Матю ще каже, че аз съм те отстранила. Напротив, ще те издигна. Ще бъдеш редактор на филма и съсценариста с Дебора Формън. Как ти се струва, удар под пояса, нали? Така вината не намалява.

— Права си. Но се радвам, че ще остана твоя секретарка. Благодаря ти.

— Точно такава ще продължиш и да бъдеш, но ще те има в надписите, независимо дали това ти харесва, или не.

— Щом си решила, не мога да ти попреча. Все пак ти си продуцентка.

— Да, аз съм. Същата продуцентка, която те нае, Мариан, която те изведе от мансардата ти в Бристол и ти даде този живот, когато ти нямаше нищо. Чуваш ли ме, нищо! И ти ми се отплащаш по такъв начин. Не знам как си научила за Оливия, Мариан, но знам, че си много по-лукава, по-хитра и по-нелоялна от всекиго, когото познавам. Господи, по-отровна си и от жена му! Искаш заради Матю да се състезаваме ли? Забрави го! Ако те желае, може да те има, защото нямам никакво намерение да водя борба с някакво си тийнейджърче за мъжа, който поиска да се ожени за мен и за когото възнамерявам да се омъжа. Чуваш ли?

— Да.

— Тогава излез.

Мариан стигна до вратата, но на прага се обърна.

— Стефани, до каквито и заключения да си стигнала тая сутрин, а и аз не съм сигурна дали съм решила каквото и да било, нека никоя от нас да не забравя, че онзи, който ще направи последния избор, е Матю.

Затвори вратата след себе си и тръгна бавно надолу по стъпалата, като остави Стефани седнала до бюрото, хванала главата си с ръце.

 

 

Диъдри си проправи път през навалицата, събрала се в ъгъла на стаята. Гримьори, стилисти и гардеробиери бяха застанали до стените и наблюдаваха как фотографите насочват камерите си и пробват осветлението. Мадлен и Пол седяха на дивана един до друг, шепнеха си и се смееха. Диъдри се почувства като натрапена, което беше нелепо, след като бяха обградени от представители на пресата. Идеята тази пресконференция да се проведе в дома им беше на Мадлен и Диъдри се съгласи с нея. Домашната атмосфера контрастираше на блясъка и разкоша, с който обикновено ги свързваха, придаваше им още по-голяма привлекателност и допълваше облика им. Диъдри поздрави журналиста от „Дейли мирър“, после отхвърли назад непокорната си коса и седна на перваза на прозореца, за да наблюдава събирането на световноизвестната златна двойка.

Все още нямаше никаква представа как ще отведе Мадлен в Италия, освен това не искаше тя да е в основата на нещата. Серджо стана почти нападателен, когато сутринта обсъждаха въпроса по телефона. Би била много доволна, ако Пол предложеше да заминат на почивка — тогава би ги посъветвала да отидат в Тоскания и така товарът на отговорността щеше да падне върху него, че я е завел там. Как щеше да го накара да го направи скоро? Разполагаше с много малко време. Серджо я искаше следващата седмица.

— Има ли ти нещо?

Диъдри вдигна очи. Беше Филипа Джоли — художничката на дрехите на Мадлен.

— Само малко главоболие — усмихна й се тя. — Нищо сериозно.

— Какво мислиш за роклята? — попита Филипа.

— Ще ти отговоря, след като я видя — засмя се Диъдри и се опита да погледне през скупчилите се журналисти, които се насочиха към двойката, след като фотографите свършиха работата си.

Пол беше спокоен, облегнал глезена върху коляното си и прострял едната си ръка на облегалката на дивана. Диъдри се трогна как той отстъпваше центъра на вниманието на Мадлен, която беше седнала на края на възглавницата и с нетърпение искаше да докаже на всички, че все още се обичат. След като Диъдри му бе затворила телефона в деня, когато Мадлен се върна от Сардиния, той отново се обади, за да й се извини, че я е ядосал. След като ги видя с Мадлен предната вечер и те й напомниха колко много означават един за друг, Диъдри дори започна да му съчувства заради отчаянието, в което сигурно бе изпаднал.

— Роклята е красива — прошепна на Филипа, когато тълпата се разтвори за миг. — Пак си надминала себе си.

— Знам. И аз самата не знам как го правя — ухили се Филипа.

Роджър Харпър от „Сън“ взе инициативата и насочи интервюто натам, където всички искаха. Диъдри се заслуша напрегнато.

— Сега, след като сте отново заедно — каза той, — всичко както преди ли ще бъде? Ще радвате ли страница трета с присъствието си, Мадлен, както и средните двойни страници на списанията? Пол ще продължи ли да пише?

— Разбира се, че Пол ще продължи да пише. Нали, скъпи? — каза Мадлен, като се обърна към Пол. Той кимна и я погали по бузата, а тя го погледна предано.

— А що се отнася до мен — тя отново се обърна към Харпър, — всичко зависи от Пол. Говорихме да се оттеглим на спокойствие в провинцията.

Журналистите бързо записаха и я нападнаха с още въпроси. Тогава Джудит Ратън от „Дейли Експрес“ попита:

— Това означава ли, че ще се ожените?

— Да — отговори Пол, пресегна се, хвана ръката на Мадлен и погледът му откри Едуард Бингъм от „Дейли Ехо“, седнал върху решетката на камината.

Бингъм се изправи.

— Значи спокойно можем да кажем, че вече не съществува любовна история между теб и Енрико Тарало, Мадлен?

— Такава никога не е имало — отговори тя.

— Искаш да кажеш, че сте прекарали, да речем, поне три дни с него във вилата му в Сардиния и нищо не се е случило между вас? — Бингъм се засмя. — Или той се е ръкоположил в духовен сан, или ти вече губиш очарованието си, Мади. Кое от двете?

Мадлен се засмя неуверено. Обърна се към Пол, който й се усмихна окуражаващо — преди това й беше казал да отговаря честно, за да не се получат грешки и недоразумения.

— Нито едно от двете — отвърна тя. — Както знаете, съпругата на Енрико почина наскоро. Той не искаше… не можеше…

— Как се почувства като отхвърлена? — настъпателно продължи Бингъм.

— Не съм била отхвърлена — разгорещено каза тя.

— Но ти току-що спомена, че той не искал. Това означава ли, че си го карала?

— Не, не съм. Всъщност, да, но беше съвсем…

— Значи не сте спали заедно?

— В интерес на истината спахме, но не сме се любили. Той ми разказа една приказка, защото аз не можех да заспя.

— А той не предпочете ли да те люби, Мади?

В този момент Пол се намеси.

— Смятам, че въпросите стават много лични. Двамата с Мадлен отричаме да сме имали каквито и да било интимни връзки с Шамир и Енрико. Дойдохте, за да чуете точно това, нали? Ако имате още въпроси относно това кога и къде смятаме да се оженим, свободни сте да ги зададете.

Представителите на пресата останаха още половин час и доволни от отговорите, започнаха да се приготвят за тръгване. Едуард Бингъм пъхна бележника във вътрешния си джоб, пресече стаята и стигна до Мадлен.

— Много се радвам за теб, Мади — рече той и докато сърдечно се ръкуваше с нея, хвърли поглед към Пол.

— Най-после получаваш онова, което винаги си искала — този твой приятел е голям късметлия. Искам да ти кажа, че изглеждаш по-лъчезарна от всякога. Да не си бременна?

— Определено не. — Мадлен се засмя.

Той сви рамене.

— Няма нищо лошо да опиташ. Познаваш ме, винаги търся някоя сензационна новина. Както и да е, бременна или не, изглеждаш страхотно.

— Благодаря — каза Мадлен, хвана Пол под ръка и го целуна по главата. Затова не успя да забележи как Бингъм кимна на Пол, а той му се усмихна в отговор.

Излязоха на улицата, за да изпратят всички. Щом последната кола потегли, Мадлен забеляза, че Мариан идва по улицата. Пусна Пол, затича се към Мариан и я прегърна.

— Току-що с Пол съобщихме на пресата, че ще се женим — извика тя. — Фантастично, нали? Ти ще си шаферка, искаш ли? Пол, какво ще кажеш? — обърна се тя към Пол, когато стигнаха до него.

— И двамата настояваме — отговори той и изгледа Мариан с интерес.

— За мен ще е голяма чест — каза Мариан, но не можа да се усмихне и затова обърна глава настрани. Дали защото не вярваше на Пол, или завиждаше на щастието им.

— Какво й е? — попита Пол, докато наблюдаваха как Мариан продължава да върви към къщата.

— Сигурно е заради Матю — прошепна му Мадлен.

— По-добре да отида и да я разпитам.

Намери Мариан в стаята й, седнала на края на леглото, вперила очи в пространството.

— Казва, че в момента животът му бил ад — извика Мариан, когато видя Мадлен, застанала на прага. — Но какво си мисли, че прави с мен, а и със Стефани? Тя вече толкова ме е намразила, че почти не може да ме гледа. Ясно ми е, че Матю е по средата на филма, но само ако можеше да ни помогне и да реши коя от двете иска.

Мадлен се приближи и седна до нея.

— Днес видя ли го?

— Да, след обяд отидох на снимките, но той разговаряше с артистите и нямаше време за мен. Сигурно, затова съм в толкова лошо настроение.

— А ти какво очакваше? Да те грабне в прегръдките си и да те целуне пред всичките ли?

Мариан се обърна и я изгледа.

— Е, като начало. Ужасно е, Мади. Той каза, че ме обича, но не знам колко и след като Стефани ми е съперница… просто не мога да го понеса. Знаеш ли, вчера събрах кураж, отидох при Стефани и направо я приканих да се състезаваме за Матю. Нищо чудно, че ме изгони. Ако бях на нейно място, бих я ударила, ако ми се натрапи така. Много се радвам, че не го направи, защото е по-едра от мен.

— И по-възрастна. Скоро ще се сбръчка.

Мариан избухна в смях.

— Ако гледаш от тази страна на въпроса, той е по-стар от нея, така че…

— За десетгодишнината от сватбата ви ще му купиш протези — изкикоти се Мадлен.

— Ох, не говори такива неща, че знаеш ли какво ми става на стомаха — каза Мадлен. — Какво си седнала да ми говориш за годишнини от сватбата, когато той дори не ми е казал, че ме обича? Според теб обича ли ме, Мади?

— Разбира се, не е възможно да не те обича.

— Пристрастна си.

— Знам, че съм права. Само си помисли — другата седмица заминавате за Италия…

— О, не! — извика Мариан. — Не ми се мисли за това. Дори не знам дали искам да отида.

Мадлен я прегърна.

— Разбира се, че искаш. Там е толкова романтично. Обзалагам се на каквото искаш, че всичко се нарежда от само себе си и ще се върнеш оттам изключително щастлива.

— Дано да си права — въздъхна Мариан. После хвана ръката на Мадлен и каза: — Колко е хубаво, че отново сме заедно, Мади, че имам с кого да си побъбря. Бих желала да го познаваш, но истински. Той е толкова…

— Хайде, кажи го де — изкикоти се Мадлен. — Кажи нещо необикновено.

— Толкова е сексапилен! — изтърси Мариан.

— А не, това е необикновено! — засмя се Мадлен. И двете се търкаляха на леглото. — Нещо за мускулестите му бедра, за силните му ръце, за премрежения му поглед, за пулсиращия му…

— Бягай оттук! — извика Мариан.

— Хайде, обзалагам се, че непрекъснато за това си мислиш.

— Старая се да не го правя и не ме карай, защото понякога притежава свръхестествено умение да чете чужди мисли. Освен това — добави тя и отново се намръщи — това е нещо повече от секс, нали? Когато работим върху сценария, гледам го как се смее, когато кажа нещо, което не е чак толкова остроумно. Знам, че мисли за мен, че е…

— Влюбен в теб?

— Да.

— Наистина е влюбен, Мариан, познавам. Ти само почакай, докато свърши филмът, всичко ще се нареди и…

— И някоя от двете — или Стефани, или аз — ще остане с разбито сърце.

— Стефани ще бъде.

Мариан направи гримаса.

— Там е проблемът, че не искам да съм аз, но не искам и да е тя. Боже, каква каша! Хайде, стига сме говорили за това. Какви са тия приказки, че ще се жените с Пол? Той направи ли ти предложение?

— Този следобед — отговори Мадлен и изведнъж се оживи. — Почти не го повярвах. Съобщи го на журналистите. Толкова е романтично. Той е прекрасен, Мариан.

— На мен ли ще ми ги говориш — мускулести бедра, премрежен поглед… Не! Не! — извика Мариан, когато Мадлен я замери с възглавница.

— Хайде — подкани я Мадлен, — да отидем и да видим какво прави.

Вдигна Мариан от леглото и я поведе надолу по стълбите.

 

 

На следващата сутрин Мариан стана първа. Докато си вземе душ и се облече, вестниците пристигнаха. Тя ги отнесе в кухнята, за да ги чете, чакайки водата за чая да заври. „Дейли Ехо“ беше третият от купчината и щом Мариан прочете заглавието с големи букви, тя го грабна намръщена.

„СЕКС СИМВОЛЪТ — ОТХВЪРЛЕНА.“

След като набързо погълна статията под заглавието, тя се смръзна. Не може Мадлен да е казала всичко това за Енрико. Той толкова мило се отнесе към нея, а и Мадлен се привърза към него. Защо да иска така да го обиди? Като чу, че някой слиза по стълбите, тя пъхна вестника в чантата си и се зае да запари чая.

— Страхотно! — извика Мадлен и отхвърли назад разрошената си коса. — Вестниците! Прочете ли ги?

— Само ги прегледах — отговори Мариан.

Когато бяха на втората си чаша чай, Мадлен вече беше прочела на глас статиите, вдигна очи и отбеляза:

— Няма „Ехо“. Този проклет раздавач! Исках да видя какво е написал Едуард Бингъм. Вчера беше толкова любезен, но отбележи, едва след като се опита да ме обърка. Е, по-късно ще трябва да изляза и да купя „Ехо“.

В този момент влезе Пол, Мадлен го накара да седне до нея и отново започна да разгръща вестниците.

— Няма ли „Ехо“? — подхвърли той след известно време.

Мариан си даде сметка, че само отлага неизбежното, затова бръкна в чантата си и им подаде вестника.

Щом прочете заглавието, Мадлен пребледня.

— Какво има… — Пол грабна вестника от нея и започна да чете на глас. — „Вчера сексбомбата Мадлен Дийкън разкри с раздразнение, че Енрико Тарало — носителят на «Гран при», не е могъл да се люби с нея. Загубата на Тарало му спечели съчувствието на целия свят, но обидената Мадлен понася трудно отхвърлянето. «Той не поиска», заяви тя на репортера, а после презрително продължи: «Не можа, но вместо това ми разказа приказка». Киселата й нападка към овдовелия Тарало предизвиква въпроса: «Тази нация каква змия е крила в пазвата си след главоломно постигнатата й известност?» Сърдитата Мадлен каза после…“

— Спри! — извика Мадлен. — Не искам да слушам повече. Пол, какво да правя? Никога не съм казвала нещо подобно. Къде отиваш?

— Да се обадя на онова копеле Бингъм и да го питам какви игри играе.

Мариан и Мадлен го последваха във всекидневната и се хванаха за ръце, докато Пол набираше номера и изчакваше да го свържат.

— Бингъм! — кресна той. — Пол О’Конъл е тук. Видях тоя боклук, който си написал в проклетия си парцал тази сутрин. Не мога да разбера каква игра играеш, но трябва да ти кажа, че ще те дам под съд, а също и вестника ти… Цитатите може да са верни, но много добре знаеш, че не бяха казани в тоя дух, в който си ги предал. А за Тарало? Смяташ ли, че той има нужда от подобна реклама, когато жена му още не е изстинала в гроба? За бога, още малко ще кажеш, че нещастникът ляга в леглото е бельото на умрялата си жена… Стига, омръзна ми вече. Адвокатите ми ще те потърсят. — И тресна слушалката.

Мариан го изгледа ужасена. Обърна се към Мадлен, но още повече се ужаси, тъй като Мадлен не разбираше, не можеше да разбере какво прави той.

— Хубаво го нареди — изрече Мадлен. — Наистина ли ще го съдим?

— Бъди сигурна — сряза я Пол.

Мариан грабна чантата си.

— Трябва да вървя. Закъснявам.

Когато стигна офиса на Диъдри, тя вече трепереше. Завари Диъдри на телефона да произнася тирада, подобна на тази на Пол.

— Предполагам, че за това си дошла — каза тя, след като завърши разговора си и удари с ръка по вестника.

— Да, и да те помоля за помощ — отговори Мариан.

— Да помогна? Как?

— Страхувам се за Мадлен и не знам какво да направя. Това е работа на Пол. Не знам как и защо го е направил, но съм сигурна, че е той. Знаеш как го обича тя, дори и да говоря с нея, тя няма да повярва. Затова дойдох при теб.

Диъдри я погледна усмихната.

— Мариан, не твърдя, че познавам отношенията между Пол и Мадлен, но ми е ясно, че там има нещо особено. Но и той не би го направил, особено след всичко, което се случи.

— Казвам ти, Диъдри, той го е нагласил.

— Защо?

— Не знам. Може би от чиста ревност към Енрико, но смятам, че има нещо повече от това.

Диъдри поклати глава.

— Знаеш каква е пресата, Мариан, измислят си какво ли не, за да унищожат някого. Освен това аз бях вчера там — цитатите са верни. Как Пол би могъл да предвиди какво ще каже Мадлен?

— Не ми е ясно, но го е направил. Той упражнява особена сила над нея, Диъдри. Нямам представа как, но това ме плаши. Следващия понеделник заминавам за Италия и не искам да я оставя сама в къщата с него.

— Какво искаш да кажеш, Мариан? Не преувеличаваш ли? Знам, че…

Мариан я прекъсна.

— Може да измислиш някакво извинение — че ще ти правят ремонт или каквото и да било, и да отидеш да спиш при тях. Моля те, не ми се смей, Диъдри, говоря ти напълно сериозно.

— Извинявай — каза Диъдри и се облегна на стола си. — Не ти се смея, Мариан, смея се на себе си и на това колко съм била глупава. Седни. Трябва да обсъдим нещата сериозно.

Изчака Мариан да се настани удобно, Ан им донесе кафе и тогава тя започна:

— Значи заминаваш за Италия? Да, нали работиш над филма за Оливия Хейстингс? Мадлен ми каза. Да предположим, че повярвам на всичко, което казваш за Пол, но не мога да разбера какъв смисъл има да отида при тях. Ти ще продължаваш да се безпокоиш за нея. Не мислиш ли, че е много по-добре да я вземеш със себе си?

— Не мога да го направя — отговори Мариан. — Продуцентката никога няма да го разреши.

— Според мен това не е работа на продуцента. Нали всеки може да отиде в Италия и няма нужда да иска разрешение от твоята продуцентка?

— Е, да. Но ние ще бъдем в едно село. Местата за настаняване са малко.

— С Мадлен винаги бихте могли да спите заедно, нали? И тогава ще бъде точно под крилото ти, както ти искаш.

— А Пол? Заклели са се никога повече да не се делят. Но това няма значение — продължи тя, като отговори на собствения си въпрос. — Ще ми дадат една къщичка. Има само една спалня, но съм сигурна, че долу има диван или нещо такова, така че винаги мога да спя там, а те — на леглото.

— Значи е уредено. Кой знае дали твоята продуцентка няма да намери и някоя роля за Мадлен във филма. Все пак братовчедка ти може да събере публика.

— Да, вярно е — съгласи се Мариан. — Освен това още няма кой да играе ролята на Джералдин — студентка, която е учила заедно с Оливия във Флоренция. Продуцентката може да не се съгласи, но аз ще говоря с режисьора, да видим той какво ще каже.

— Добре. Обади ми се и ми кажи какво става. Независимо от отговора на режисьора, Мариан, все пак мисля, че трябва да вземеш Мадлен — най-вече заради себе си, ако не заради нея.

Снимките щяха да свършат в осем вечерта и макар че Мариан си блъскаше главата какво извинение да измисли, за да отиде на снимачната площадка, изглежда Бронуен и Хейзъл бяха решили да я държат в офиса. Бронуен заминаваше на следващия ден за Италия с надеждата, според предположенията на Мариан, да открадне малко време за Серджо, докато дойдат и останалите. Въпреки че Бронуен се отнасяше приятелски с нея, Мариан чувстваше известна напрегнатост. Това я натъжи, тъй като знаеше, че в основата на това бе лоялността на Бронуен към Стефани.

Изчака на бюрото си до девет и половина, въртя се около Джоузи, докато напише програмата и помощниците на Уди да телефонират на артистите, но в края на краищата трябваше да приеме, че Матю се е прибрал направо вкъщи. Стефани също не се мяркаше и това я угнети още повече. Но когато излезе на улицата, видя, че Матю и Стефани идват с Джудит, която отговаряше за разпределението на ролите, и тогава се сети, че ще се съвещават относно артистите. Стисна палци в джобовете си — дано още не са намерили коя актриса да играе Джералдин.

— Матю — обърна се тя към него, когато се приближиха. — Може ли да те попитам нещо?

Усещаше, че Стефани я наблюдава, но реши да не се обръща.

— Разбира се — отговори Матю, изглеждайки я с неудобство, както и тя очакваше. Джудит влезе в офиса и Стефани я последва безмълвно.

— Извинявай — каза му тя, като погледна нагоре по улицата, за да види дали Борис — сянката й, е някъде наоколо, — но е много спешно.

— Така ли? Случило ли се е нещо? — попита той, като последва посоката на погледа й.

— Не, не е във връзка с Борис. Той още си е там, слава богу, просто се чудя кога спи. — Вдигна очи към лицето на Матю и като забеляза колко уморен изглежда, каза нежно: — Труден ден ли имаше?

— Както обикновено. А ти?

Тя се засмя.

— Ужасен. Исках да говоря с теб.

— Добре. Защо да не тръгнем заедно с такси? Ще поговорим по пътя. Само ще се отбия вътре да кажа нещо на Уди и след това съм твой.

Засмя се на ироничния й поглед.

— Аз ще повикам такси — изрече тя сухо.

Не беше трудно да хване такси. Седна на задната седалка и зачака. След няколко минути Стефани и Бронуен излязоха от офиса и колкото и да й беше неприятно, Мариан се сви в колата на тъмно. Дали Стефани я видя, Мариан не беше сигурна, но Бронуен я забеляза и я погледна студено, преди да хване за ръка Стефани и да тръгне с нея нагоре по улицата.

— Е, каква е тази тайнственост? — запита Матю, като влезе в таксито и седна до нея. — Холънд парк, а след това Чизуик — каза той на шофьора.

Мариан му разказа историята с вестника, а после добави и подозренията си относно Пол.

— Не ми се иска да оставям Мадлен сама с него — завърши тя.

— Но тя е била с него толкова време…

— Знам, но сега имам усещането, че има нещо, което не е съвсем в ред. Нямам му доверие, Матю.

— Тогава какво ще правиш?

— Ами, може идеята ми и да е щура, но Мадлен става за ролята на Джералдин. Бихме могли да я вземем с нас в Италия.

Матю се разсмя от сърце.

— Първо, тая вечер вече избрахме Джералдин, второ, знаеш, че Стефани никога не би го преглътнала, колкото и малка да е ролята.

Мариан направи гримаса.

— Сигурно си прав. Но все пак трябва да я взема със себе си в Италия, Матю.

— Ако си плати и не се пречка, никой не би могъл да ти каже нищо.

— Би ли казал на Стефани вместо мен?

— Бъзливка — пошегува се той. — Разбира се, че ще й кажа, но само ако ме убедиш в тези глупости за Пол.

Мариан извади един плик от джоба си и му го подаде.

— Отвори го утре, след като прочетеш „Ехо“, и тогава ще разбереш.

Когато на следващата сутрин Матю направи каквото му бе казала, трябваше да признае, че тя май има право. Въпреки че каквото бе написала, не съответстваше точно на казаното във вестника, то беше почти достатъчно.

„… нещастникът спи с бельото на жена си в леглото, твърди източник много близък с оскърбената красавица.“

В дъното на страницата забеляза бележката, че семейство Тарало е отказало всякакъв коментар.

 

 

— … и ако дойдеш с мен — казваше Мариан на Мадлен, — ще имаш възможност да видиш Енрико и да му обясниш.

Очите на Мадлен бяха зачервени от плач.

— След всичко това той сигурно няма да иска да ме види.

— Ако преценката ми за Енрико е правилна, дотогава той ще е разбрал, че всичко това са лъжи. Ела, Мади, трябва да поговориш с него.

— А Пол?

— Той също може да дойде. В селото, където ще снимаме, има само едностайни и двустайни къщи. На мен са ми дали една малка, но вие двамата можете да спите на леглото, а аз — на дивана. Да ти кажа честно, ще ми е нужна моралната ти подкрепа. Всъщност след разправията със Стефани, всички странят от мен.

— Добре, ще дойда, но само ако Пол се съгласи да дойде. Знаеш, че сме се заклели…

— Да, знам — пошегува се Мариан. — Тогава да го попитаме, искаш ли?

— Чудесна идея — заяви Пол, който беше излязъл от душа. — Това ще ти бъде като ваканция, Мади, а сигурно е интересно, където снимат филм.

— Значи, решено е! — извика Мариан. — Ще се обадя в туристическото бюро, за да ви ангажирам билети.

По-късно с помощта на Матю написа писмо до Енрико, в което му съобщи, че пристигат и че тогава ще му обясни според нея какво се е случило. Колкото повече мислеше по тоя въпрос, толкова повече се убеждаваше, че подозренията й към Пол са оправдани.

Матю прочете писмото още веднъж, преди да го подаде на Мариан. Когато тя запечата плика, той се намръщи. Не му харесваше тая история. Ако теорията й беше вярна и Пол вършеше нещо, както тя подозираше, тогава Мадлен не беше единствената, заради чиято безопасност трябваше да се безпокои.