Сюзън Луис
Ограбен живот (23)

Двайсет и втора глава

Енрико се загледа в брега, който изникна в розовата утринна светлина. Леки пенести вълнички се разбиваха в корпуса на „Розария“. Той дълбоко вдъхна въздух, преди да отвори кабината и да влезе вътре.

Горчивият аромат на кафе се омекотяваше от финия мирис на сапун. Той се усмихна на измитото й лице, когато тя се обърна към него. Мадлен също се опита да му се усмихне, но добротата му само предизвика сълзи в очите й.

— Мислех, че ще поспиш — каза той, взе кафеника от ръцете й и напълни чашите, които беше приготвила. Тя проследи как той наля мляко в тъмната течност, после подаде глава през вратата и извика на екипажа да дойде и да си вземе кафетата. — Ела — каза той, обърна се към нея и я поведе към салона.

Възглавниците все още бяха събрани, където тя бе седяла, свита на топка, като подплашено зверче. Роклята й висеше на вратата на гардероба — блестящо сребърно и златисто петно, огрято от слънчевите лъчи, които се процеждаха през илюминаторите. Беше й благодарен, че предпочете да сложи неговия халат, а не онзи на Розария.

Все още не беше сигурен защо я взе със себе си. Когато я намери в ранния утринен сумрак, седнала на предната палуба във вечерното си облекло, не намери сили да я отпрати. Тя се изплаши, когато той се появи на палубата, и отстъпи назад, мислейки, че ще я удари. В началото се объркаха — той заговори на италиански, после на френски, докато си спомни, че е англичанка. Поиска й обяснение, гласът му звучеше по-рязко, отколкото искаше, а тя го гледаше с ококорени очи като подгонено животно. Изведнъж се втурна напред, опита се да притича покрай него, но той успя да я улови и отново я попита какво прави там.

Тя се разрида, затова му беше трудно да разбере какво говори. Най-накрая се отказа, въведе я вътре и й наля коняк. Докато дишането й се нормализира, той си спомни как го бе ядосала преди две вечери. После я бе забравил, а ето че сега му се натрапи и то толкова разстроена.

След като тя не направи опит да обясни защо е тук, Енрико се изправи.

— Смятам, че сега трябва да си вървите — каза той и тръгна към вратата.

— Не, не, моля ви.

Той толкова се учуди на отчаяния й тон, че се обърна, но тя все още си седеше и продължаваше да стиска празната си чаша. Трепереше и изглеждаше толкова безпомощна, че той реши да предприеме нещо.

— Но аз скоро трябва да отплувам — изрече той с неудоволствие.

Тя наведе глава и започна да мърмори нещо.

— Не чувам. Говорете по-високо.

— Не можете ли да ме вземете със себе си? — Вдигна лицето си към него. — Моля ви! Не мога да се върна. Просто не мога…

Той я изгледа, опитвайки се да се ядоса така, както бе прозвучал гласът му. Не му се удаде. Безпомощността й събуди чувството му на кавалерство.

— Кажете ми защо не можете да се върнете.

Тя кимна, пое дълбоко въздух и изля поток от неразбираеми думи. Страхувайки се тя да не изпадне отново в истерия, той я спря и търпеливо и нежно, както нормално се отнасяше към синовете си, я разпита как е протекла вечерта. Едва тогава успя да си състави пълна картина на това какво е станало. Когато Мадлен свърши, лицето й бе бледо и измъчено, сякаш едва сега бе проумяла пълната ужасна истина на случилото се. Той реши да не взима страна, не я попита защо бе избрала тъкмо неговата яхта — струваше му се, че знае отговора. Всички знаеха, че жената на Енрико Тарало е умряла, и английската красавица е сметнала, че ще намери разбиране при друго страдащо сърце. Прозрачният й мотив го раздразни, но той все пак се съгласи да я остави при себе си. Какво щеше да я прави, щом пристигне в Сардиния, нямаше представа — тъй като баба му щеше да го чака с децата му, нямаше начин тя да остане с него.

Сега, докато пиеха кафето, той каза:

— Трябва да се обадите на приятелката си Диъдри и да й съобщите, че сте жива и здрава. Можете да се свържете по радиото.

— Още не — отговори Мадлен. — Може би по-късно, когато стигнем до Порто Черво.

Той кимна.

— Както желаете.

После и двамата замълчаха, люлени от лекото поклащане на „Розария“. Ритъмът беше успокояващ и Мадлен облегна глава на стената. Енрико помисли, че е заспала, но щом я погледна, видя сълзи по бузите й. Сам се изненада, когато се пресегна и хвана ръката й, а когато тя се обърна към него, той сложи главата й на рамото си. Тогава тя заспа.

Когато се събуди, Мадлен го намери на палубата. Двама от екипажа бяха на щурвала, тя мина тихичко край тях, отиде и седна до Енрико.

Той се огледа.

— По-добре ли се чувстваш?

— Май че да.

Тя спря поглед върху почернелите му крака, покрити с черни косми. Жилестите му рамене не бяха широки, но изглеждаха много здрави и това й напомни, че е спортист. Орловият нос придаваше сила на лицето му, което ставаше почти красиво, когато се усмихнеше. Тя се извърна и се загледа в откритото широко пространство и към блестящите слънчеви петна по водата. Беше толкова спокойно.

— Красиво е, нали? — каза Енрико.

Мадлен кимна и преглътна едва-едва.

Той се усмихна.

— Мястото е хубаво и тук човек по-лесно понася мъката си — морето е спокойно, слънцето те топли, а небето е синьо. Природата ти шепне, че няма нужда да потъваш в тъгата си, защото океанът е като една капка. В сравнение с огромната вечност тук животът изглежда като че се отброява с един удар на часовниково махало.

Той легна и затвори очи. Розария бе изрекла тези думи в деня, когато на яхтата му съобщи, че ще умре.

— Съжалявам — каза Мадлен.

— Защо?

Очите му останаха затворени и Мадлен се обърна да гледа вълните.

Искаше да му каже, че съжалява за жена му, но й беше неудобно и затова каза:

— Съжалявам, че така ти се натрапих.

Той се усмихна.

— Може да е на добро. Иначе къде щеше да отидеш?

Тя разбра, че той се шегува, но въпросът я жегна и тя се сви от физическата болка.

— Не знам — отвърна тя тихо. — Нямам никакви пари, останах без нищо. Вече нямам никого.

— Но ти си известна. Можеш да видиш лицето си навсякъде, сигурно можеш…

— Не, изхарчила съм всичко. Нищо не ми е останало.

— Значи си изхвърлена? — В гласа му се чувстваше ирония, която я накара да се усмихне въпреки мъката й.

— Да — отвърна. — Нямам пари, нямам приятели, нямам семейство.

— Много е тъжно — отбеляза той и отвори едното си око, погледна я, но лицето й беше извърнато. Като разбра, че тя не иска повече да говори, и той млъкна.

След известно време Мадлен отново се обърна към него.

— Някой ми разказа за баба ти и за синовете ти. Сигурно е хубаво да имаш семейство. Обичаш ли ги?

Изненадан от въпроса, той се засмя.

— Разбира се. — След като тя не продължи, той отвори очи. — А ти, Мадлен? Обичаш ли семейството си, или наистина си нямаш никого?

— Имам леля и братовчедка — Мариан, всъщност тя ми беше като сестра. Постъпих ужасно с тях — особено с братовчедка си. Ще ми се да имах куража да направя нещо, но се страхувам, че е твърде късно и че тя никога няма да ми прости.

Той вдигна ръка, сякаш думите й го удариха и той се опитва да се защити. Тя не би могла да знае, разбира се, но тонът й прозвуча обвинително. Подобен глас беше започнал да го преследва веднага след смъртта на Розария, макар че съществуваше и преди това, нашепваше му приглушено и настоятелно. Той не му обръщаше внимание, защото Розария обичаше Серджо и независимо от случилото се с Арсенио, се опитваше да го защитава. Внезапно той се изправи и тръгна към другата страна на яхтата. Думите на Мадлен отекваха като ехо в съзнанието му: „Постъпих ужасно… Ще ми се да имах куража да направя нещо, но се страхувам, че е твърде късно“.

Навършваха се пет години, откакто бе изпратил брат си в лудница и оттогава едва ли минаваше ден, в който да не чува този глас, питащ го настоятелно какво му даваше правото да действа като съдник на Арсенио. На себе си казваше, че е искал да защити Арсенио, но си даваше сметка, че името, което в лудостта си Арсенио непрекъснато повтаряше, го бе принудило да отпрати брат си. Засега само семейство Тарало знаеше за Бърлогата на Серджо и единствено на тях им беше ясно какво се бе случило там онази нощ — нощта, когато изчезна Оливия Хейстингс и откогато започна лудостта на Арсенио.

От този момент нататък Силвестра забрани на Серджо да ходи у тях, но продължаваше да го защитава, като не издаде на полицията каквото знаеше. Но онова, което й бе известно, беше само една част от цялата истина. Нито един от тях — нито Енрико, нито Силвестра, имаше представа какво точно се бе случило в онази съдбоносна нощ. Ако някой разбереше, може би щеше да успее да унищожи онова виновно дяволче, което непрекъснато се обаждаше, и щеше да прибере Арсенио вкъщи. Но единствено Серджо държеше отговора, а Енрико бе убеден, че той никога няма да го каже.

Като се върна пак в настоящето, Енрико се огледа за Мадлен. Каквото и да е направила на братовчедка си, не можеше да е толкова ужасно, колкото това, как той постъпи с Арсенио. Той сложи на брат си етикета убиец, изгони го и го лиши от любовта на семейството, превърна го в отрепка и то само за да предпази Серджо Рамбалди.

Откри Мадлен в кухнята, където разбиваше яйца в една купа. Сега беше облякла негова риза, както едно време правеше Розария. Мадлен беше много по-красива от жена му и това го засегна.

Мадлен вдигна очи и се засмя нервно на намръщената му физиономия.

— Не съм голяма готвачка, но предполагам, че трябва да ядем.

Усети, че гневът му нараства, и извърна очи. След няколко минути омлетът се пържеше в тигана и тя се обърна засмяна към него. Той я наблюдаваше напрегнато, но не се усмихна.

Мадлен заговори колебливо, тъй като не беше уверена, че би трябвало да го казва, но нямаше какво друго да му предложи.

— Пол винаги казваше, че ако е ядосан или унил, му става по-добре, когато се люби. Вероятно… знам колко си нещастен… затова може би ще те успокои, ако… Знам, че съм ти длъжна…

Млъкна, тъй като лицето му погрозня от възмущение.

— Яхтата е на жена ми — озъби се той. — Само като ми предлагаш подобно нещо, срамиш мен и нея.

— Съжалявам. Извинявай, Енрико, моля те, не се сърди. Аз само си мислех…

— Не ме докосвай! — сряза я той. — Махни тази риза, сложи си роклята и седни някъде, докато стигнем Порто Черво. Не искам да те виждам.

Той тръшна вратата на кухнята и се върна на палубата. Знаеше, че се ядосва и отвращава от самия себе си — не му се искаше да мисли, че тялото му тъй лесно би изневерило на сърцето му.

Усещайки настроението му, екипажът се държеше на разстояние от Енрико. Той стоеше на предната палуба, хванал се за парапета, и не искаше да чува нищо друго, освен плясъка на вълните и острите писъци на чайките. Слънцето бавно се спусна на безоблачния хоризонт. Вината му го изгаряше отвътре по-силно, отколкото слънцето жулеше кожата му. Не знаеше нищо за това момиче, освен онова, което бе прочел, но от собствен опит знаеше колко не може да се разчита на тази информация. Но тя постъпи като всички англичанки, които бе срещал, предлагайки му се, тъй като е известен. Вероятно това бе единственият вид общуване, който тя познаваше, но заради него той я отблъсна толкова жестоко, колкото и мъжът, когото тя обичаше.

Отново слезе долу. Застана на прага и погледна Мадлен. Знаеше, че трябва да каже нещо, но вътрешно беше толкова напрегнат, че думите му се спряха на гърлото. Изглеждаше много млада и толкова кротка — седнала на леглото, облечена с роклята, както й бе казал. Ако някой можеше да я види така! Публиката знае твърде малко за онова, което става зад фасадата на жени като нея.

— Съжалявам. — Гласът му прозвуча като дрезгав шепот. — Ти си имаш твоята мъка и би трябвало да ти благодаря, че се опита да ми помогнеш в скръбта.

Тя наведе глава и косата закри лицето й. Той се приближи до нея и седна.

— Ти наистина си обичал жена си, нали? — попита го тя.

— Да.

— Видях ви веднъж, след като спечели състезанието в Силвърстоун. Струва ми се, че беше толкова отдавна. Тогава ми се стори, че я обичаш. Тя беше ли болна тогава?

— Да.

— Знаеше ли, че ще умре?

— Да.

Мадлен вдигна глава и забелязвайки болката, изписана на лицето му, закри своето с ръце.

— Извинявай — изплака тя. — Много съжалявам. Мразя се. Знам, че нищо не струвам. Не исках да те гневя, нито да те посрамвам.

Хвърли се на гърдите му и обви врата му с ръце.

Той не искаше да се разплаква. Беше се заклел пред себе си, че след неописуемата му скръб, след тези самотни дни сред морето няма да го прави повече. Но не успя да се сдържи.

Усещайки, че раменете му се тресат, Мадлен се изправи. Той се обърна, но тя прегърна главата му и започна да го гали по косата. Спомни си как Мариан веднъж й беше казала, че за да плаче един мъж, се изисква голяма сила. Тогава не я разбра. Само ако Мариан беше тук и можеше да й каже какво да прави.

Прегърна Енрико и си поплака заедно с него. С Пол никога не бе усещала подобна нежност, но докато държеше тъмнокосата глава на Енрико, й се прииска тя да е русата глава на Пол. Егоистичната мисъл я прободе в сърцето. Но Пол беше неуязвим и не бе ставало нужда да го успокоява. Като в мъгла, тя целуна Енрико по главата и за някакъв кратък момент се почувства на мястото на Мариан. Сега тя правеше това, което Мариан би направила, затова за пръв път разбра добротата и покорството й. Проумя колко богата душевно е Мариан, за да изпитва подобни чувства. Едва сега разбра какво е изпитала Мариан, когато й открадна Пол. Тогава Мариан бе загубила всичко, както сега тя.

Енрико вдигна глава. Струваше му се, че ще изпита срам, но когато забеляза съчувствието в очите на Мадлен, се засмя и изтри сълзите от лицето си.

— Може да отворя бутилката с уиски, за да споделим тъгата си. Какво ще кажеш, а? — предложи той.

Мадлен кимна. Когато чашите им бяха вече на масата, тя се облегна на него и двамата млъкнаха.

— За братовчедка ти — каза Енрико след известно време. — Смятам, че каквото и да си й причинила, не може да е толкова ужасно, че да не ти прости. — Даваше си сметка, че в момента говори и за себе си. После продължи: — В такъв момент имаш нужда от семейството си и от безусловната им любов. Твоята Мариан знае ли какво си й направила?

— Отчасти да. Мисля, че това вече може да ми е простила. Но знаеш ли, аз я излъгах, измамих я и я окрадох, освен това много жестоко се отнесох към нея, когато тя дойде да ме види в Ню Йорк. Странното е, че след това, макар да не исках, се почувствах толкова гузна, че просто не можех да се спра. Оттогава все мисля за нея и сега разбирам, че не съм била истински щастлива след онова, което й причиних. Но разбираш ли, исках Пол толкова много, че бях готова да направя всичко, само и само да го откъсна от нея. — Гърлото й се сви, но тя продължи: — Той се опита да ме унищожи. Сега нямам дом, нито пари, нямам приятели, семейство. Нямам нищо. Но все още го желая. Можеш ли да си представиш?

Той се усмихна.

— Вярвам ти. Любовта не минава тъй лесно.

Тя въздъхна.

— Такъв късмет си имал, Енрико, че Розария те е обичала.

— Да, в това отношение имах късмет.

— Защо любовта е толкова важна?

Той се засмя.

— Нямам представа, скъпа. Но знам, че без нея сме нищо. Съществуват много видове любов, а да си влюбен, е най-великото и в същото време най-тъжното състояние. Сега ти си постигнала славата, аз също станах голям автомобилист и затова можем да възприемем величието на любовта, тъй като сме усетили, че успехът бледнее в сравнение с нея, че известността не ни дава успокоение. Този е урокът, който и двамата е трябвало да научим. Сега трябва да се върнем при семействата си, защото от тях черним сила, за да продължаваме да живеем.

Мадлен се обърна към него, както я беше прегърнал.

— Говориш като Мариан — каза. — Понякога тя казваше такива неща.

Той се засмя.

— Тогава Мариан трябва да е много умна, също като мен, нали?

Мадлен също се засмя.

— Иска ми се сега да можех да я видя. Дори не знам къде е. Дали все още е в Ню Йорк? Знаеш ли какво — щом се върна в Англия, ще я открия. Леля ми ще знае къде е и тогава трите пак ще се съберем, а аз ще им призная всичко, което съм направила.

— А те ще ти простят, защото дълбоко в сърцето си ти ги обичаш. Сега, ако не искаме да подминем Порто Черво, трябва да се стегна.

По-късно и двамата, облечени по къси панталони и ризи, тръгнаха по оживения вълнолом на Порто Черво, избраха най-шумното кафене, където над ароматни пици и чаши със студено вино се смяха и разговаряха, незабелязани от тълпата. Трябваше да забравят онези минали, скъпоценни за тях моменти. Енрико й разказваше за автомобилизма и Мадлен почти усети тръпката от скоростта и опасността, когато той й описваше миговете на истински ужас, следвани от неописуемо въодушевление, а тя се пошегува със скромността му, когато го попита колко победи има. После той я разпита за работата й като модел и направо се изуми, когато му разказа колко често се е разсъбличала пред камера.

— Действително ли мислиш, че е лошо? — неуверено попита тя.

— Ами да, направо е ужасно — каза й той. — Много, много лошо. — Лицето му беше мрачно, но като я изгледа с ъгълчето на окото си, той се засмя от объркания й израз. — Ти си красива жена, Мадлен, сигурен съм, че си доставяла огромно удоволствие на публиката, като си показвала великолепното си тяло. На теб това харесва ли ти?

— Да — отговори тя, все още намръщена.

— Като че имаш някакви съмнения. Може би не искаш да го правиш повече?

— Не знам. Струва ми се, че вече няма значение.

— Някога имало ли е?

Тя сви рамене.

— Мисля, че да. Знам, че винаги съм искала да го правя.

— Тогава си постигнала целта си и това е хубаво. Но винаги ще изникват други. Чудя се с какво ще се заемеш след това.

Тя го погледна дяволито през масата.

— Да стана автомобилна състезателка?

Той избухна в смях, пресегна се и я ощипа за носа. Никой от тях не видя фотографа, който се беше промъкнал близо до тях и още един, който го следваше. Те блажено бяха забравили, че някой би могъл да им обърне внимание, докато не блесна първата светкавица.

Ужасът на Енрико, че е открит в подобна ситуация и то толкова скоро след смъртта на жена му, беше неописуем, но той само влоши нещата, като скочи от стола си и събори фотографа на земята. Изведнъж вечерта като че се изпълни с фойерверки. Представителите на пресата се биеха, за да уловят и запечатат на лента сензационната новина. Мадлен се опита да си проправи път към Енрико, но някой я хвана за ръката и я издърпа през тълпата. Тя се разкрещя и започна да се бори, за да се освободи, но нападателят й подвикна да върви бързо. Преди да разбере какво става, една ръка запуши устата й, а после някой я натика на задната седалка на някаква кола.

 

 

— По дяволите! — възкликна Стефани. — Не мога да повярвам. — Подаде вестника на Хейзъл и седна. — Сега пък проклетата братовчедка изчезнала.

Беше първият им ден в офиса след приключване на снимките в Ню Йорк. На следващия ден щяха да продължат да снимат в Лондон.

Хейзъл вече беше прегледала статията.

Стефани погледна часовника си.

— Предполагам, че Матю ще пристигне всяка минута. Нямам търпение да чуя този път с каква благородна история ще ни замаже очите.

Хейзъл се облегна на края на бюрото.

— Стеф — започна тя, — той вече замина за Девън. Снощи.

Стефани пребледня, наведе се напред и хвана главата си с ръце.

— Трябваше да се сетя. Хейз, какво става? Защо прави така?

Хейзъл сложи ръка на рамото й.

— Не знам, Стеф. Просто не мога да си обясня. Би могла да му бъде дъщеря. Това не е в стила на Матю. Сигурна съм, че все още те обича, но като че ли това момиче му е грабнало акъла.

— Какво да правя? Направо ще полудея.

Хейзъл въздъхна дълбоко и поклати глава.

— Да можех да ти кажа. Но не трябва да се отказваш, Стеф, не знам как ще се пребориш, но не бива да го изпускаш сега. Говорихте ли за това, след като тя си тръгна от Ню Йорк?

Стефани седна и потърка с ръце измореното си лице.

— Всъщност не. Когато повдигна въпроса, отговаря, че ми е предложил женитба и заявява, че при него нищо не се е променило.

— Ти попита ли го какво изпитва към Мариан?

— Само веднъж. Той кипна и ми каза, че е време да порасна. Стори ми се гузен. Не мога да забравя този случай. Защо ще се чувства гузен, ако не е влюбен в нея?

Хейзъл разбираше, че се лови за сламка, но трябваше да опита.

— Може да си въобразяваш. Знаеш ли, когато си дълбоко влюбен в някого, всяко нещо ти прави впечатление, а то може да не означава нищо.

Стефани се усмихна.

— Хейз, и двете знаем, че в този случай има нещо. Но какво — един Господ знае. Той ли ще я доведе в Лондон?

Хейзъл кимна.

— Днес по някое време. Пак ли ще я вземеш на работа?

— Какво друго мога да направя? Ако не я взема, той ще ме обвини, че й отмъщавам, понеже ревнувам. Естествено, ще бъде прав. Готова съм да направя всичко, само и само тя да излезе от живота ни.

— Но това не е разрешение.

Стефани вдигна очи към мрачното лице на Хейзъл.

— Кога говори с него, Хейз? Той кога ти каза, че заминава за Девън? Защо не ми се е обадил?

— Снощи. Не знам защо не ти е позвънил, само ме помоли да ти предам. Ти вкъщи ли си беше?

Стефани кимна.

— Но на връщане от летището се скарахме. И то можеш ли да си представиш за кого — заради проклетата му дъщеря. Още не иска да ме запознае с нея.

Вътрешният телефон звънна и Стефани натисна копчето. Джоузи се обаждаше от долния етаж.

— Хейзъл при теб ли е, Стеф?

— Да. Какво има?

— Току-що позвъни Адриан. Изникнали са проблеми около спирането на движението по Глостър роуд.

— Добре — отговори Хейзъл. — Веднага слизам.

Изправи се и бавно тръгна към вратата.

— Хейз — обади се Стефани. — Имаш ли представа защо все пак не изхвърли Рори?

— Мисля, че нещата се объркаха, когато майка й умря. Знам, че двамата са разговаряли, но Рори така и не каза на никого за какво.

— Смяташ ли, че между Мариан и Рори може да стане нещо?

Хейзъл сви рамене.

— Кой знае.

Стефани затвори очи.

— Всеки ден ще се моля да се харесат, защото ако този път изгубя Матю, тогава съм свършена.

 

 

Откакто той пристигна предната вечер, Мариан копнееше да я прегърне както в Ню Йорк, ала той не го направи нито веднъж. Стояха будни цяла нощ, разговаряха главно за майка й и за Мадлен. Матю също й разказа за семейството си. Никой не спомена Стефани, но Мариан усещаше присъствието й — сякаш беше там, в малката стая, претъпкана с джунджурии, които майка й бе събирала през годините.

Щом пристигнаха, Грейс организира всичко. Даже уреди с общинската управа да складират нещата на Мариан някъде, докато тя реши какво да прави с тях. Младо семейство с малко момченце нае къщата — щяха да се нанесат следната седмица, но за това Мариан не можеше да мисли в този момент.

След като Грейс си замина за Ню Йорк и остави хората на Франк да я наблюдават, Мариан се разходи из къщата, потънала в спомени за детството си. Недоумяваше защо Мадлен не дойде. Сега пък беше изчезнала — Пол публично я изложил и затова тя избягала.

— Само ако можеше да дойде и да ме види — въздъхна тя. — Сега тя има нужда от мен толкова, колкото и аз от нея.

— Ще те заведа в „Кристи“ — каза Матю, когато заключваха къщата. — Със спестените пари можеш да купиш някоя картина и така да се отплатиш на майка си. Освен това винаги ще има с какво да я запомниш. Как ти звучи това? Някога била ли си на разпродажба?

Тя поклати глава.

— Нито пък аз. Значи на двамата ще ни е за пръв път.

Четири часа по-късно, на влизане в Лондон Матю спря на щанд за вестници в Ърлс Корт. Снимката на Мадлен пак беше на първа страница, но този път я показваше в някаква шумна история, която се разиграла с Енрико Тарало в Сардиния.

— Е, поне знаем къде е — каза Мариан.

— Страхувам се, че не е така — отговори Матю. — Прочети ей тук.

Мариан прочете финала на статията. Изведнъж се разсмя. Когато Матю я погледна озадачено, тя отново прихна и то така, че сълзи потекоха по бузите й.

— Винаги е казвала, че й липсват приключения — изрече задъхана тя. — Сега наистина ги е намерила. Отвлечена с дълга черна лимузина. Извинявай, знам, че не е смешно, но не мога да се спра. Смяташ ли, че е сериозно?

— Само един Господ знае — отговори той и също се разсмя.

С широка жълта пола и бяла блуза като на циганка — дрехи, които тайнствено се появиха върху леглото й сутринта, Мадлен седеше в закътано местенце на възвишението зад вилата на семейство Тарало в Сардиния и се спускаше до плажа им на брега. Беше вперила очи в далечината над златистите цветя наоколо към наситено тюркоазните вълни — там, където в безцветния хоризонт се сливаха морето и небето. Слънцето галеше кожата й като утешителна ласка и тя се усмихна, като си припомни събитията от последните дванайсет часа.

 

 

След като бе отвлечена от ресторанта в Порто Черво и натъпкана в лимузината, нападателят бе покрил главата й, докато бързо изминаха полукръглия път на пристанището и стигнаха до тъмния лабиринт от тесни улички. Тогава колата спря, Енрико и още един мъж скочиха в нея и те се понесоха в нощта.

Двамата говориха високо и само на италиански. Безмълвна от уплаха, Мадлен неразбиращо се взираше в Енрико. Когато най-после се обърна и видя ужасената й физиономия, той се засмя.

— Не се страхувай, мила — изрече меко той. — Баба ми дойде да ни прибере.

В този миг Мадлен чу дълбок дрезгав глас, който идваше от тъмния ъгъл на колата. Фигурата вдигна воала си и на съседната седалка се показа бяло лице.

Енрико хвана ръката на Мадлен.

— Мадлен, запознай се с баба ми — Силвестра Тарало. Шпионите й са навсякъде и са ни наблюдавали отвън, когато започна боят. Силвестра, това е…

— Знам коя е — раздразнено се обади Силвестра. Говореше английски със силен акцент и дишаше шумно. Бързо заговори на Енрико на майчиния си език, после пак се обърна към Мадлен. — Казах му, че носите позор на семейството ми. Виждала съм снимките ви, не ми харесват.

— Силвестра! — Енрико продължи на италиански, а Мадлен се сви на седалката.

Когато стигнаха вилата, Мадлен и Енрико последваха по стъпалата крехката фигура на Силвестра и влязоха във великолепния коридор, постлан с мрамор. Очакваха ги двама слуги. Силвестра им даде нарежданията си, после се обърна към Мадлен.

— Приготвили са ви стая. Последвайте Ореола, тя ще ви заведе. Нямате ли багаж?

Мадлен поклати глава, а Силвестра нетърпеливо хвана Енрико под ръка. Енрико хвърли поглед на Мадлен и й кимна да върви след Ореола, която я чакаше на площадката на стълбата.

Сутринта я събудиха играещи деца, но след приема, който й оказа Силвестра предишната вечер, тя не посмя да излезе от стаята си. Намери дрехите прилежно сгънати в краката си на леглото и тъй като не се виждаха нито роклята й, нито късите панталонки на Енрико, тя реши, че полата и блузата са й оставени да ги облече. Най-после Енрико влезе, последван от прислужница. Тя носеше голям поднос със закуска, който постави на терасата отвън. Щом си тръгна, Енрико разтвори сутрешните вестници, които на първата си страница преразказваха шумната разправия от предната вечер. Мадлен се разсмя, когато той й преведе драматичната история на отвличането й.

— Отвлечена — изрече засмяно тя и си отчупи от една хрупкава кифличка. — Ако това значи да те отвлекат, не мога да разбера защо хората вдигат такава врява.

Поглеждайки я иронично, той каза:

— Въпреки всичко трябва да оправим нещата. Ще дам изявление, за да се разбере, че не си избягала с мен.

— Става все по-романтично — засмя се тя, но внезапно си помисли за Пол и се навъси.

— Духовете пак те навестяват. Лара — нашата готвачка, ще остане недоволна, ако не си изпиеш чая. Направи го специално за теб, защото си англичанка.

Мадлен се усмихна.

— Тогава въпреки че обикновено не пия чай, тази сутрин ще го направя само заради Лара.

След закуска Енрико я изведе долу в градината.

— Ти се поразходи, иди до брега, а аз ще те намеря по-късно — каза той, а тя с одобрение огледа добре подкастрените дървета, лехите с цветя и обширните поляни.

— Значи не можеш да дойдеш с мен — каза Мадлен и кой знае защо започна да се страхува, че той ще изчезне и ще я остави сама.

— Трябва да говоря със Силвестра — поясни й той и като направи гримаса, добави: — И с журналисти.

Мадлен усети, че върху нея пада сянка, вдигна глава и видя, че Енрико е дошъл, мръдна се и му направи място да седне.

— Много съм доволна, че съм отвлечена от теб — каза тя, вдигна лице към слънцето и разтърси косата си.

Той се засмя и каза:

— Ако още веднъж го повториш, ще бъда принуден да искам откуп за теб.

— Колко мислиш, че струвам?

— В италиански или в английски лири?

Тя сви рамене.

— Вече нямам пари, така че всъщност няма значение, нали? Говори ли със Силвестра?

Той кимна мрачно.

— Страхотна жена е баба ми. Ти май се боиш от нея.

Мадлен кимна и потрепери при спомена за срещата си с възрастната жена.

— Тя иска да говори с теб. — Енрико се засмя на гримасата, която тя направи. — Няма защо да се страхуваш. Обясних й всичко и тя иска да се извини за грубото си държание.

Мадлен би го нарекла другояче, но се въздържа и му отправи мила усмивка.

— Между другото, направих изявление пред вестниците и им съобщих, че не си похитена. Това, вярвам, не те разочарова, нали? — попита той, когато тя наведе глава.

Тя кимна.

— Знам, че е глупаво, но исках Пол да се разтревожи за мен.

— Мисля, че той ще се обезпокои повече, когато разбере, че си в лапите на прословутия Енрико Тарало. Хайде, не се муси. Може би е по-добре така. Щом по този начин може да те нарани пред хората, значи не е добър човек. Нито пък Шамир ти е добра приятелка. — Въздъхна. — Но все пак това не заличава нито любовта, нито обидата.

Мадлен легна по гръб на тревата и се загледа в небето. Измяната и предателството на Пол и Шамир я преследваше като кошмарно видение, но сега, докато лежеше до Енрико, то като че не смееше да я докосне. Обаче през нощта кошмарът я задушаваше, не я оставяше да заспи, принуждаваше я да си спомня непрекъснато случилото се. В тези самотни часове тя си мислеше за Пол, спомняше си как я караше да му вярва, как й бе обещал, че няма да прави повече номера. А през цялото време е знаел какво се готви да направи. Да беше изтръгнал сърцето от тялото й и да го беше хванал в голите си ръце, нямаше да я нарани толкова много. Но последният удар дойде, когато тя разбра, че нарочно е постъпил така с нея. И все пак, ако в този миг се появеше на хълма и протегнеше ръце към нея, тя щеше да се втурне към него.

Обърна глава към Енрико и се усмихна на зареяния му поглед към морето. На острова цареше пълна тишина. Енрико беше толкова добър, че не й се искаше да тръгне оттук.

— Да можех да не си тръгвам.

— Но какво ще прави публиката без теб? — пошегува се той.

Очите на Мадлен се насълзиха и тя промълви:

— Недей. Моля те, не го казвай.

Той се усмихна.

— Красивата, тъжна Мадлен. Момичето, което привлече света, като разкриваше прелестите си. — Цитираше сутрешния вестник. — Може ли да ти кажа какво мисля?

Тя кимна.

— Смятам, че е страшно едно дете да загуби родителите си и вероятно това е причината за признанието, към което се стремиш. Всеки има нужда от одобрение, възхищение и любов. Завиждала си на Мариан, защото тя го е получавала от майка си и баща си. Била си това, което англичаните наричат „бедна братовчедка“. Затова си разкрила на света цялата си красота, надявайки се, че така ще получиш онова, което търсиш. Но няма да го откриеш там, мила. Ще го намериш там, където винаги си е било — при братовчедка ти и леля ти, при семейството, което си се старала да не обичаш.

Тя обърна глава към тревата и се загледа в една пеперуда, която кацаше от цвят на цвят. Старала се да не ги обича. Вярно ли е? Прав ли беше? Наистина ли го е направила от завист и от детинска необходимост да й се възхищават? Копнееше да може да отговори на тези въпроси, но сега установи, че знае твърде малко за себе си и какво точно ставаше дълбоко в душата й. Изведнъж си спомни какво й бе казала Мариан онзи ден в хотел „Плаза“. „Познавам те по-добре от всички и затова толкова съжалявам, че става така.“ Дали Мариан не се е опитвала да й каже същото, което й каза Енрико? Тя действително ли я познаваше толкова добре? Мадлен едва преглътна буцата в гърлото си и затвори очи, сякаш за да изтрие болезнения спомен от срещата в Ню Йорк.

— Мисля си за Пол. Може да го е направил заради книгата си. Понякога обичаше да ме изненадва, за да види как ще реагирам. После го написваше.

Когато отвори очи, видя, че Енрико се е намръщил.

— Това е ужасно, мила. — Усмихна се. — Но ако е вярно, че ти все още го обичаш, ще трябва да му простиш. Въпреки че ще ти бъде трудно.

Мадлен не отговори. Вече не можеше да прецени какво чувства и не искаше да мисли за нищо. Единственото, което знаеше, бе, че този мъж, който й бе почти непознат, успя да докосне някаква струна в душата й.

— Хайде! — подкани Енрико, скочи на крака и й помогна да се изправи. — Да видим какво правят синовете ми. Обещах им да ги разходя с „Розария“.

— Прибраха се в къщата — отговори му Мадлен. — Май не ме харесаха.

— Трябва да се опиташ да ги разбереш — въздъхна той. — Те още са деца, а майка им почина неотдавна. Смятат, че си дошла да ме откраднеш. Сега ще ги успокоя, а ти ще отидеш при Силвестра.

Засмя се, когато тя направи гримаса, прегърна я през раменете и я поведе през градината обратно към вилата.

Следобед пристигна майката на Енрико с двете си дъщери и съпрузите им. Силвестра нареди на Мадлен да я изчака горе, тъй като семейството бе дошло за обяснение. Докато чакаше в стаята си и чуваше как говорят високо, как се затръшват врати, я обзе някакво предчувствие и нито извинението на Силвестра, нито любезният й тон не успяха да я успокоят. Чувстваше се далеч от дома, самотна и крайно беззащитна. Най-после Енрико дойде и я взе, но тя беше толкова разстроена, че той чак се уплаши.

— Шшт — прошепна той и взе лицето й в ръце. — Всичко е наред. Силвестра и аз сме на твоя страна. Майка ми невинаги разбира, но няма да ти направи нищо лошо.

— Трябва ли да се срещна с нея?

— Разбира се, какво ще си помисли, ако не го направиш? Ще сметне, че се страхуваш, нали?

— Вярно — съгласи се Мадлен и въпреки страха си се разсмя — щом Енрико беше до нея, вече не й беше толкова страшно.

— Ще вечеряме по-рано — предупреди я той, докато тя набързо се среса, — за да могат децата да се видят с баба си, преди да си легнат. Всички ще седнем на масата, така че няма да бъде толкова трудно.

Мадлен го изгледа със съмнение и се усмихна широко. Той я хвана за ръка и я поведе по стълбите.

По време на вечерята атмосферата беше напрегната. Беше ясно, че нито Силвестра, нито Енрико са успели да повлияят на силното неодобрение на майка му поради присъствието на Мадлен в къщата. Тя беше внушителна, намръщена жена, която с тясното си изпито лице и с тъмната си коса въобще не приличаше на Енрико. Няколкото реплики, които насила отправи към Мадлен, бяха изречени толкова враждебно, че се наложи Енрико да отговаря вместо Мадлен. Сестрите му бяха на другия край на масата и макар че се занимаваха главно със своите и с децата на Енрико, Мадлен усети, че споделят напълно възмущението на майка си.

— Радвам се, че всичко свърши — въздъхна тя, когато Енрико я изпрати до стаята. — Наистина ме мразят.

— Те показаха лошо възпитание и непростима липса на деликатност — каза рязко той. — И ако не тръгваха утре, щях да им кажа веднага да напуснат къщата.

— Тръгват утре ли? — повтори Мадлен и отчаянието я жегна. Когато спряха пред вратата й, тя се обърна към него с умолителен поглед и прошепна: — И аз ли трябва да тръгна?

Енрико й отвори вратата.

— Боя се, че трябва — отговори той.

Мадлен отиде до прозореца, за да затвори капаците. Той наблюдаваше натъжен силуета й на лунната светлина.

Тя се завъртя, когато чу, че вратата се затваря. Не й пожела дори лека нощ. Но когато го видя отново, сърцето й се преобърна.

— Ела — каза той и протегна ръце, когато тя се приближи. — Довечера — прошепна в косата й, — ще те прегръщам, няма да се любим, но може би ще се успокоиш, когато съм близо до теб.

— Да — промълви тя, — моля те, ела.

— Ще поискаме от Ореола нещо да облечеш. Може би сестрите ми имат някоя излишна нощница.

— Но аз обикновено спя гола…

Той сложи пръст на устните си.

— Тази вечер трябва, защото и аз съм човек, Мадлен, а ти си много красива.

Излезе от стаята и след няколко минути Ореола влезе със синя копринена нощница. Мадлен я облече и се разсмя, тъй като я покриваше от главата до петите, което я правеше още по-сексапилна. Но като знаеше, че това няма да хареса на Енрико, тя се пъхна между чаршафите, преди той да е дошъл.

— Да се надявам, че синовете ми няма да се събудят и да тръгнат да ме търсят — каза той и легна, облечен с черна пижама. — Ако това стане, тогава дори и Силвестра вече няма да ме разбере.

— Причинявам ти толкова главоболия — каза Мадлен, когато той пъхна ръка под главата й.

— Преди да е свършила нощта, сигурно ще ми причиниш още повече — пошегува се той.

— Ще се опитам да не го правя — измърмори тя. Енрико я притегли съм себе си, а тя се прозина сънливо и намести глава на рамото му.

— Затвори си очите — прошепна той — и си мисли само за хубави неща. Утре ще се сблъскаш с неочаквани събития, затова е задължително да спиш добре. Ако искаш, ще започна приказката, която понякога разказвам на синовете си, когато нощем ги е страх и не могат да заспят.

— Няма да е лошо, но не разбирам италиански.

— Няма значение. Части от нея ще превеждам на английски, а и скоро толкова ще ти омръзне, че ще захъркаш на ухото ми.

Тя се усмихна, а той започна да й разказва. Мадлен затвори очи, заслушана в дълбокия му мелодичен глас. Не мина много време и равномерното й дишане му подсказа, че спи дълбоко, изтощена от изживяванията от последните два дни.

Когато Мадлен сутринта се събуди, леглото до нея беше празно и тя прокара длан по вдлъбнатината във възглавницата, където е била главата на Енрико. За пръв път в живота си спа с мъж, без да се люби с него, и й беше интересно как се чувства. Сякаш тя и Енрико бяха споделили нещо много специално, нещо, което сближаваше много повече от секса. Зачуди се къде ли е той в този момент, ако въобще бе останал цялата нощ. Сигурно си беше тръгнал заради синовете си.

Стана от леглото и отиде да отвори капаците, за да влезе светлина. Но когато хвърли поглед към бледото море в далечината, усети, че я обхваща силен страх, който като че изсмукваше силата от тялото й. Какво ще прави, когато се върне в Англия? Къде ще отиде? Няма да има кой да я посрещне, никой няма да сподели мъката й, както Енрико направи през нощта, ще бъде сама, без пари, без дом, без никого. Нещо стегна гърлото й и тя затвори очи.

— Не мога да тръгна — прошепна тя, — не мога.

— Можеш.

Обърна се и видя Енрико, застанал на прага. Беше облечен с черен панталон и широка бяла риза с навити ръкави, а изразът на лицето му беше едновременно нежен и решителен.

Тя го погледна примирено.

— Знам, че трябва — рече тихо, — но се страхувам.

— Няма защо. Всичко съм уредил. Ще те закарам до летището на Олбия, ще отлетиш до Рим и там ще направиш връзката с Лондон.

— Нямам паспорт, оставих го във Франция.

— Знам, но агентката ти ще го изпрати по куриер. Всичко е уредено.

Сърцето й се сви, когато разбра, че и последната пречка за заминаването й отпадна.

— Благодаря ти — изрече тихо тя и се опита да се усмихне. — Не знам какво щях да правя без теб, Енрико. Ти си толкова добър! Ще се разплача, защото не ми се тръгва.

— Недей — засмя се той, — късаш сърцето ми със сълзите си. Но не може да останеш тук, мила, защото това е бягство, а онова, от което искаш да избягаш, винаги се връща при теб.

Мадлен прехапа устните си, за да не треперят.

— Ще те видя ли пак? — попита тя.

Той поклати глава.

— Мисля, че не. Но се радвам, че се запознахме, Мадлен, и че те обикнах, макар и за кратко. Сега трябва да се облечеш и да слезеш, за да се срещнеш с куриера, който ще пътува с теб до Лондон. Ще се сбогуваш със Силвестра, нали? Ще те чакам в градината, там ще закусим. Ореола ще ти донесе дрехите, с които ще пътуваш.

— На Розария ли са? — запита.

Той кимна.

— Да.

— Нямаш ли нищо против?

— Не, мила. Розария би желала да ти ги даде.

Докато се обличаше и се опитваше да си представи празнотата, която я чакаше занапред, Мадлен се задави от сълзи. Знаеше, че Диъдри ще се радва да я види, но това нямаше да й помогне много, тъй като тя вече нямаше желание да работи като модел. Дълбоко в сърцето си желаеше нищо от станалото да не се бе случило, да бъде отново в Бристол с Мариан, както преди да срещнат Пол, преди ревността, нарцисизмът и алчността да разрушат всичко. Пак направи опит да преглътне сълзите, като си помисли как пред простотата на предишния й живот всичко, което й се случи по-късно, изглеждаше безполезно и банално. Знаеше, че сега разполага само с онова, което заслужаваше — унижение в очите на обществото и самота. Сега нямаше спасителна мрежа, която да я предпази при падането й от върха на славата, защото тя я беше отстранила още в деня, в който открадна парите от Мариан и напусна дома им с мъжа, когото Мариан обичаше.

Когато слезе долу, макар че цялата бе напрегната, успя да се овладее. Не се отпусна и нямаше да го направи. За нея нямаше значение дали е силна, но знаеше, че за Енрико има, затова си каза, че докато я отведе на летището, до мига, когато самолетът излети и тя го види за последен път, ще се държи.

Когато минаваше през малкия салон, Силвестра я извика. Щом влезе при нея, възрастната жена стана и я прегърна.

— Mia bambina — изрече с дрезгавия си глас. — Днес се разделяме. Ти донесе малко щастие на Енрико в труден момент и ти благодаря за това.

Мадлен не можа да отговори, тъй като сърцето й се сви от мъка.

Силвестра се усмихна, набръчканото й лице се разтегна така, че очите й почти не се виждаха. Обърна се към огромния черен дъбов бюфет и взе оттам един плик.

— Заповядай. — Тя й подаде плика. — Сега тръгвам с дъщеря си да я изведа от вилата. Това са лири стерлинги, надявам се да ти помогнат за известно време. Бъди щастлива, дете. — И преди Мадлен да заговори, тя се обърна и я бутна към вратата. — Енрико те чака, върви при него.

Докато Мадлен вървеше, всички мускули на тялото й се бяха напрегнали, но се опитваше да се държи. Не бе сторила нищо, за да заслужи подобна доброта от страна на това семейство… Преглътна и дълбоко пое дъх. Няма да се предаде.

Но когато излезе в градината и видя Енрико, застанал до масата, да разговаря с куриера, цялото й сърце изведнъж се препълни от чувства и тя закри лицето си с ръце.

— О, не! — изхълца тя.

Като чуха гласа й, Енрико и куриерът се обърнаха. Двамата се усмихнаха, като видяха как сълзите й рукнаха неудържимо, когато тя се спусна към прегръдките на Мариан.

— Мислех, че няма да поискаш никога да ме видиш, след като се отнесох с теб така в „Плаза“ — каза Мадлен, прибра русата си коса зад ухото и сведе очи към тревата.

Мариан се засмя.

— Трябва да ти призная, че тогава и аз не исках.

Мадлен се обърна и я погледна. Бяха се настанили на поляната, където бяха седели с Енрико предния ден. Мариан галеше меките листенца на едно цвете, което бе откъснала.

— Извинявай — проговори Мадлен. — Съжалявам за това, наистина съжалявам за всичко.

— Знам — каза Мариан. — И аз съжалявам. — Тя се взираше в морето и наблюдаваше как яхтите се люлеят на вълните. — Кой би помислил, че ти и аз ще стигнем дотук, седнали на един хълм на остров Сардиния. Колко е далече от Бристол, нали?

— Да.

— Сякаш години са минали, след като напуснахме Бристол, а всъщност са само осем месеца. Как може толкова много неща да се случат за толкова кратко време? — Обърна се към Мадлен, пресегна се и хвана ръката й. — Ти спечели много по-голям успех, отколкото и двете сме си мислели, а аз… е, не съм съвсем сигурна какво съм постигнала — поне не знам как да го изразя с думи, за да не ти се стори, че съм неприлично доволна от себе си. Но каквото и да е то, искам да ти кажа, че ми липсваше, Мади.

— Ти също ми липсваше. Повече, отколкото бих могла да си представя. Благодаря ти, че дойде.

— Много се зарадвах, когато Енрико ми се обади. Искаше ми се да се върнеш при мен след всичко, което стана. — Погледна лицето на Мадлен. — Бедната Мади! — изрече тя и я погали с ръка по главата. — Сигурно е било ужасно.

— Сега, когато ти си тук, не ми изглежда чак толкова лошо.

Мариан се усмихна.

— Добре.

И двете замълчаха. Мадлен се беше втренчила в земята, потънала в собствените си мисли. Изглеждаше нещастна, каквато Мариан никога не я бе виждала.

— Знаеш ли, той иска да се върнеш.

Мадлен облещи очи.

— Ти видя ли се с него?

— Не, срещнах се с Диъдри, за да взема паспорта ти, и тя ми каза.

— А Шамир? Той съобщи, че те щели… — Спря, се, тъй като не успя да довърши изречението.

— Шамир е в Лос Анджелис. Очевидно тя и Пол са се скарали ужасно още същата вечер. Диъдри твърди, че Шамир не е знаела нищо, тя също се е изненадала, както и ти.

Мадлен погледна настрани.

— Значи го е направил заради книгата си — измърмори тя.

— Нямам представа. Знам само онова, което Диъдри ми каза. Ключовете за къщата ти в Холанд парк са у мен. Пол иска да се върнеш там, но той самият няма да дойде, докато ти не поискаш това.

— Сега къщата е негова — каза Мадлен, а погледът й все още беше отвлечен. — Той я купи от мен.

— Ами изглежда, че пак ти я връща, поне засега. Искаш ли я?

Мадлен сви рамене.

— Няма къде другаде да отида, така че защо не? Освен ако… Ти къде живееш, Мариан? Мога ли да дойда да живея при теб?

Мариан се засмя.

— Положението около мен е, как да кажа, сложно и с всеки изминат ден става все по-трудно. Иначе най-много от всичко бих желала отново да сме заедно.

— Но то може да стане — каза Мадлен и изведнъж лицето й светна. — Можеш да дойдеш да живееш при мен в Холънд парк, ако Пол ми остави къщата. Там са три спални, така че има предостатъчно място. Кажи, че ще дойдеш. Моля те, Мариан!

— Ами Пол? Нали ти казах, че иска пак да се съберете?

Мадлен въздъхна, облегна лакти на коленете си и зарови лице в ръцете си.

— Още ли го обичаш? — попита я Мариан.

— Не знам. Да, още го обичам, но… О, Мариан, не знам какво да правя. Моля те, ела при мен.

— Добре, щом така желаеш, с голямо удоволствие. Това ще ме улесни, но не съм сигурна за теб. Той ще иска отговор, Мади.

— Знам. — Вдигна глава и погледна надолу по хълма. — Това ще стане по-нататък. Искам да мисля само за сега.

Когато Мариан усети, че братовчедка й иска да й каже още нещо, тя й се усмихна окуражително.

— Има нещо, което трябва да ти призная, Мариан — започна колебливо Мадлен. — Нещо, което сигурно няма да можеш да ми простиш и ако не го направиш, няма да ти се сърдя. Не, не казвай. Нищо, моля те, първо ме чуй. Отнася се за нещо, което направих, когато с Пол напуснахме Бристол. Откраднах не само Пол от теб, а и още нещо.

— Сериозно? — възкликна Мариан развеселена. — Нямах нищо, което би могла да откраднеш от мен. Доколкото си спомням, бяхме доста бедни.

Мадлен кимна.

— Да. Но тогава… Помниш ли фиша за тотото, онзи, за който аз ти се развиках в кафенето?

Спря. За миг куражът й изневери.

Мариан я зяпна с отворена уста.

— Да не би да съм спечелила?

— Да — отговори Мадлен и преди Мариан да си помисли нещо друго, тя бързо продължи: — Понеже на фиша беше написала мис М. Дийкън, чекът беше издаден на това име и аз… го взех.

— За колко беше? — възбудено попита Мариан. — Господи, не мога да повярвам — всъщност най-накрая съм спечелила. За колко беше?

— Седемстотин и петдесет хиляди.

Мадлен се сви в очакване на упреци, сръдни и презрение, но тъй като те не последваха, обърна се и погледна Мариан. Видя, че тя е направо изумена и не е в състояние да говори.

— Боя се, че има нещо още по-лошо — изрече тихо Мадлен. — Похарчих всичко. Нищо не остана.

Мариан все още мълчеше, макар че сивите й очи примигваха, докато се опитваше да проумее станалото.

— Похарчила си ги? Три четвърти милион лири? За колко време?

— Според Пол — за пет месеца.

— Какво?! Толкова дълго? Както се шегувахме, ти се готвеше да ги похарчиш за пет минути. Защо си се забавила толкова?

Мадлен я погледна и поклати глава невярващо.

— Не се ли сърдиш? — попита тя.

— Да се сърдя ли? Защо? Е, щях да се разсърдя, защото, когато тръгвах от Бристол, трябваше да платя всички сметки, но това вече е направено. Ти постигна успеха си, аз — моя, тогава защо трябва да се сърдя? Това няма да ги върне, нали? А всъщност това са само пари. — Засмя се. — Обзалагам се, че аз бих ги похарчила по-бързо.

— Мариан! — възкликна Мадлен като видя усмихнатото лице на братовчедка си.

— Да?

— Може ли да те прегърна?

— Мади — ухили се Мариан, — разбира се, че можеш, скъпа, ела. — Взе Мадлен в обятията си и силно я притисна. — Колко е хубаво, че съм с теб. Три четвърти милион лири! Мадлен Дийкън, какво да те правя?

— Каквото поискаш — Мадлен се засмя. — Заслужавам го. Когато дойде в „Плаза“, ти спомена за Матю Корнуол. Съжалявам за реакцията си, Мариан. Жестоко и непростимо се държах. Кажи ми сега как стоят нещата между вас? Той също ли е влюбен в теб?

Мариан въздъхна дълбоко.

— Не знам, Мади. Честна дума, не знам.

— Ще ми разкажеш ли за него?

— Не сега. Когато се приберем вкъщи. — Лицето й изведнъж светна и като погледна Мадлен с ъгълчето на окото си, каза: — Ще ми направиш какао, ще седнем и цяла вечер ще ти разказвам.

— Нека да е вино — предложи Мадлен. — Не, шампанско, за да отпразнуваме, че отново сме заедно.

— Е, това е прекалено — отбеляза Мариан. — Ще настоявам за шампанско, да знаеш.

— Тогава утре следобед. Ще отидем ли вкъщи да видим леля Силия? Имам много… Мариан, какво има? Разбрах. Сигурно тя не иска да ме види, така ли? — Сълзи се появиха в очите на Мадлен и тя пое дълбоко въздух, за да се успокои. — Не я обвинявам след всичко, което направих. Тя ми написа едно писмо, а аз не й отговорих. Молеше ме да се прибера вкъщи и да я видя. Но Мариан, ти можеш да поговориш с нея и да я убедиш да се срещнем.

— Мади, Мади — отрони Мариан и се насълзи. — Значи не знаеш.

— Какво да знам? — попита Мадлен и изведнъж сърцето й се сви.

Мариан хвана ръцете й и ги стисна.

— Опитай се да бъдеш смела, Мади, да не…

— Какво има, Мариан?

— Мама почина, Мади. Преди две седмици получила сърдечна криза. Съжалявам, мислех, че знаеш.

— Не! — извика Мадлен. — Неее! Не може да е умряла, Мариан. Моля те, кажи ми, че не е вярно.

— Съжалявам, скъпа — едва промълви Мариан.

— Не! Не! Леля Силия! — отчаяният вик на Мадлен се понесе надолу по хълма, а когато Мариан се опита да я прегърне, тя я отблъсна и пак помоли да й каже, че я лъже.

Появи се Енрико.

— Какво става? — извика той и помогна на Мариан да усмири Мадлен.

— Майка ми — изхълца Мариан. — Мади не знаеше за нея.

— Какво да знае?

— Че почина.

— Боже! Хайде, по-добре да се връщаме в къщата. Ще извикам лекар, за да й даде нещо успокоително.

Докато почти я носеха към къщата, Мадлен крещеше, опитваше се да се отскубне от тях, споменаваше, че иска да умре, че вече нищо не й било останало, че леля й починала, а тя не заслужава да живее.

— Много е късно, Енрико — извика. — Не мога да й го кажа. Вече не мога да говоря с нея. Отишла си е. Лельо Силия, моля те, върни се.

На Мариан й бе трудно да понесе огромната й скръб, тъй като много малко време бе минало от смъртта на майка й. Чувстваше ръката на Енрико върху своята — сякаш той искаше да й каже, че я разбира, и щом очите им се срещнаха, Мариан му се усмихна с благодарност.

Докато дойде лекарят, истерията на Мадлен намаля, но въпреки това той й направи успокоителна инжекция. Каза на Енрико, че трябва да почива и че щял да дойде на следващата сутрин.

— Мисля, че ако не й се бе насъбрало толкова много напоследък, може би нямаше да го възприеме тъй тежко — каза Енрико, когато заедно с Мариан слязоха долу, след като оставиха Мадлен в стаята, от която тя тъй неохотно бе излязла два часа преди това. — Трудно й е.

— Да — съгласи се Мариан, твърде разтревожена, за да каже нещо повече.

— Осъзнавам, че е малко раничко — подхвърли Енрико, докато вървяха по коридора, — но смятам да си сипя малко коняк. На вас?

— Добре би било, благодаря — каза Мариан. — Благодаря ви за всичко, което направихте.

Той махна с ръка и я въведе в салона.

— Съжалявам много за майка ви — каза той. — Кога се случи?

— Точно преди две седмици. Инфаркт.

— Сигурно ви е било много тежко — отбеляза той, подаде й една тумбеста чаша и с жест я покани да седне.

— Не ми беше лесно. Обичах я много, както я обича и Мадлен — засмя се безрадостно тя, — както сам видяхте. Но от Ню Йорк тръгнах с придружителка, която ми помогна, а после… един приятел дойде до Девън и ме откара до Лондон.

— Вие в Лондон ли работите? Ето че баба ми се върна — каза той, преди тя да успее да му отговори. — Силвестра, Мариан и Мадлен са още тук, боя се, че Мадлен изпадна в шок.

— Шок ли? — повтори Силвестра. — Но тя вече преживя един. И друг ли е имало.

— За съжаление, да — отговори Енрико и Мариан се трогна от начина, по който започна да обяснява на английски, за да не се чувства тя изключена от разговора.

— Но това е ужасно — заяви Силвестра, седна на дивана до Мариан и взе ръката й. — Да загубиш майка си, бедно дете. А защо Мадлен не е узнала?

— Не знам — отговори Мариан. — Матю — режисьорът на филма, който правим, й позвънил, след като аз тръгнах за Англия. Нея я нямало и той казал на Пол. Сега излиза, че кой знае защо, Пол не й е съобщил.

Силвестра внезапно направи неприятна гримаса.

— Говорим за Пол О’Конъл, така ли?

— Да.

Мариан се намръщи, когато Силвестра тихо заговори на италиански.

— Какво има? — Мариан гледаше ту Силвестра, ту Енрико. Забеляза, че Енрико побледня. — Какво казва? — извика Мариан. — Моля ви, Силвестра, какво има?

Силвестра стана и когато сложи ръка на рамото на Енрико, Мариан забеляза, че трепери.

— Много лошо, че не й е казал — дрезгаво изрече Силвестра. — Трябва да се грижите за нея, Мариан, трябва да бъдете около нея…

— Силвестра, достатъчно — прекъсна я Енрико. Изумлението му беше толкова голямо, че още не знаеше как да постъпи. Не искаше да тревожи Мариан, след като достатъчно бе изстрадала за един ден.

Най-накрая реши Мариан и Мадлен да се върнат в Англия, без да знаят нищо — грешка, за която всички скъпо щяха да платят.