Сюзън Луис
Ограбен живот (20)

Деветнайсета глава

В една дъждовна съботна сутрин трийсет и двама души от екипа на продукцията се качиха на самолет на Британските въздушни линии за Ню Йорк, останалите щяха да долетят на следващия ден. Снимките щяха да започнат във вторник в университета в Бенингтън, където Оливия Хейстингс е следвала. Мариан беше толкова възбудена, че не спа в продължение на седемчасовия полет. Мястото й беше между Матю и Уди, които започнаха да й разправят страшни истории за новаци във филмовия екип. Стефани, Бронуен и Хейзъл бяха в задната част на самолета и пушеха, а останалите бяха пръснати и или спяха, или пиеха.

Някъде по средата над Атлантическия океан главата на Уди се отпусна на рамото на Мариан и той захърка.

— Господи, колко е ужасен — захили се Матю, когато Уди издаде особено силен звук. — Избутай го.

— Добре си е — засмя се Мариан.

Матю се обърна към прозореца, а след няколко минути се пресегна и сложи ръка върху нейната.

— Не се боиш, нали? — каза той и се обърна към нея.

— Искам да кажа, че отиваш в Ню Йорк след всичко, което ти е разказал Арт Дъглас.

— Не, не ме е страх — отговори Мариан, изумена от спокойния си глас, докато вътре в нея всичко вреше и кипеше.

Матю се чудеше дали да й каже, че някой я следи, но реши да не го прави — само щеше да я уплаши. А бе възможно и да греши, въпреки че същият мъж, който сега седеше четири реда зад тях, беше и на бара в кръчмата, където пиха преди няколко дни. Предния ден беше видял и друг, който много приличаше на този — и двамата — безлични, с вълниста кестенява коса.

В седем часа Мариан слизаше към фоайето на хотела, в който бяха отседнали, за да се срещне със Стефани. Беше облякла бяла свободна блуза, прихваната с широк колан и тясна права пола до коляното с цвят на горчица. За пръв път слагаше полата, защото, когато я купи, не й ставаше съвсем, но сега беше отслабнала и както забеляза, поглеждайки се в огледалото, полата я правеше още по-слаба. Беше много доволна от вида си. Вратите на асансьора се отвориха и оттам излязоха Стефани и Матю.

Мариан се почувства решително по-добре, когато Матю я изгледа и подсвирна продължително с одобрение. Засмя се от удоволствие, когато я прегърна, а после целуна за довиждане първо нея, а след това и Стефани.

Докато жълтото такси ги отнасяше към центъра на града, Мариан гледаше сградите и очакваше да почувства онова особено съмнение, че всичко това е реално, което я беше обхванало предишния път, когато бе в Ню Йорк. Навсякъде, където погледнеше, примигваха и святкаха неонови светлини, а от земята се вдигаше пара от капаците на канализацията.

Шофьорът спря пред ресторанта. Щом влязоха, веднага им посочиха масата.

След като се нахраниха, келнерът донесе две чаши кафе еспресо.

— Като че ли вече не си влюбена в Матю — подхвърли Стефани и се облегна с лакти на масата. Мариан успя да се усмихне, но не посмя да погледне Стефани в лицето.

Смеейки се, Стефани продължи:

— Като си помисля само колко пъти съм се влюбвала в по-възрастни мъже. Глупаво е наистина. Все пак в този случай грешката е изцяло на Матю, той не би трябвало да се държи така. Лошото е, че не си дава сметка какъв ще бъде резултатът. Но нищо лошо не е станало, нали?

Устата на Мариан пресъхна, а сърцето й се разтуптя. Успя да си наложи пак да се усмихне.

— Не.

— Браво. Точно това исках да чуя. Сега ще ти издам една тайна. Умирам да го кажа на някого, но Бронуен тъй е лапнала по Серджо, майка ми е на Бахамските острови, а Хейзъл за нищо на света не може да пази тайни. Матю ми предложи да се оженим.

Подът под краката на Мариан сякаш взе да потъва. Тя тръсна глава, сякаш искаше да излезе от някакъв сън. Думите висяха във въздуха, но някак не можеха да достигнат до нея. Погледна Стефани в очите и се чу, че смотолеви нещо за фантастичната новина. Не е възможно. Стефани сигурно не е разбрала. Опита се да мръдне, но като че ръцете й бяха парализирани, а краката й тежаха като олово.

— Разбира се, ще трябва да изчакаме развода му — продължаваше Стефани. — Кой знае колко ще се проточи. Затова още го държим в тайна. Ако Катлийн научи, ще направи всичко възможно да го забави. — Спря, смръщи се и стисна ръката на Мариан. — Знаеш колко много съм го искала, а сега се ужасявам, че може пак да го изгубя. Още не ми е минало, но… Боже мой сигурно съм те отегчила до смърт. Без него се чувствам непълноценна, Мариан. Той твърди, че изпитва същото.

Мариан някак си изтърпя до края на вечерта. Щом влезе в хотелската си стая, сълзите я задавиха и тя усети как решителността й се сломява.

Червената лампичка на телефона й светеше. Обади се да разбере какво съобщение са й оставили и когато затвори телефона, буквално се отпусна на колене. Матю се бе обадил от семейство Хейстингс. Щял да се върне около полунощ, но искал тя да го изчака.

Вярвай му, напомни тя на себе си. Той знае какво прави и сега щеше да дойде да й обясни.

Полуизпразненият куфар още лежеше на леглото й. Беше дванайсет без петнайсет и той можеше да почука всяка минута. Бързо се разрови и намери синята сатенена нощница, която бе купила в пристъп на разточителство. Разстла я върху леглото, изтича до банята, за да се огледа. Лицето й беше измъчено, но не можеше да направи нищо, тъй като шокът от новината на Стефани направо я срази.

Той почука в дванайсет и двайсет, а тя мигновено премисли всяка възможна причина за неговото посещение.

Когато му отвори да влезе, едва не ахна — никога не го беше виждала толкова хубав. Беше облечен с черен костюм, беше развързал вратовръзката си и бе разкопчал най-горното копче на бялата си риза. Така облечен, той изглеждаше толкова далечен от онзи Матю, който я отнасяше в някакъв абсурден свят. Дълбоко, от дъното на съзнанието й идваше съдбоносно предупреждение, че съществува голяма опасност да се изложи. Умираше от напрежение, защото нямаше как той да не отбележи неумелия й опит да го съблазни в полутъмната стая, където се усещаше лекият мирис на парфюм.

— Тайни среднощни гости. Какво биха си казали хората, а? — пошегува се той, след като затвори вратата.

Тя се опита да се усмихне. Той беше толкова близко, а и от мириса, който излъчваше, кръвта й тъй се разгоря в жилите, че изохка.

Той се усмихна и като сложи ръка на раменете й, заведе я до леглото и я накара да седне.

— Надявам се, че не съм те изплашил.

— Не, не — увери го тя.

— Добре. Имам новина. Няма нищо общо с Оливия и Арт Дъглас, но исках да ти я предам, преди да отида да си легна.

— Каква е тя? — попита тя, вече останала без дъх.

— Приготви се за изненада. Искам да ти съобщя, че Франк е председател на компания, наречена „Сибърг и Райт“. Това е издателство, което следващата седмица пуска книгата на Пол О’Конъл. Пол и Мадлен бяха там на вечеря. Държах да ти го кажа сега — продължи той, — преди да си отворила вестника. Просто те предупреждавам. Това е най-ужасното съвпадение, но нищо не можем да направим. Все пак Ню Йорк е голям град и не е вероятно да се сблъскаш с тях. Тя ме помни, разбира се, от Бристол, но не спомена нищо за теб. Сметнах, че трябва да го знаеш.

Само това не й беше хрумвало и докато го слушаше, толкова се смая, че не го прекъсна. Сега й идеше да крещи. Да му каже, че не дава и пукната пара нито за братовчедка си, нито за Пол. Да го помоли да й обясни защо е предложил на Стефани да се оженят, когато… Когато какво? Обърна се и го изгледа и щом забеляза как черните му очи я следяха с тревога, изведнъж усети безнадеждността на положението си. Отдръпна се, хвърли се върху възглавниците и извика:

— Не! Не, не.

Матю затвори тихичко вратата зад себе си и тръгна към асансьора с мрачен израз. Значи все още е влюбена в Пол О’Конъл и онова, което е чувствала към него, е било временно.

 

 

— Колко пъти трябва да ти кажа, Хари — въздъхна ядосан Пол. — Всичко между нас свърши. Дори не знам какво правиш в Ню Йорк.

— Дошъл съм като твой издател, смятах, че искаш да съм тук.

Лицето на Хари беше напрегнато и ръката му трепереше, когато вдигна чашката с кафе, сложена пред него.

Пол огледа сенчестите сепарета на „Клуб 21“, за да се увери, че никой няма да ги чуе. Беше обяд и за щастие нямаше много хора.

— Не съм споменал нищо, с което да покажа, че искам да дойдеш. По дяволите, ако Мадлен разбере… — Прокара ръка през косата си раздразнено. В същия миг му хрумна една мисъл и той изгледа издателя си с нескрита омраза. — Да не смяташ да дойдеш утре вечер на партито?

— Готвех се, но обратно на това, което мислиш, не съм изминал целия този път, за да правя сцени. Тук съм, защото онова, което е между нас, е съвсем реално и ти го знаеш.

Пол удари с ръка по масата и чашите иззвъняха.

— За последен път ти казвам, Хари, аз не съм хомосексуалист. Станалото — станало, не изпитвам нужда да го правя отново.

— Може и да не изпитваш нужда, но и двамата знаем, че го искаш.

Пол вдигна очи към дъбовия таван, откъдето висяха самолетчета, бейзболни топки и халби за бира. Не искаше да изгуби приятелството на Хари — следващата му книга съвсем не беше готова. Обаче този човек се оказа досаден като паразит.

— Добре — изрече най-накрая, — какво би те убедило?

Лицето на Хари се отпусна.

— Отседнал съм в апартамент на „Ъпъл Ийст сайд“, на ъгъла на шейсет и четвърта и първа. — Извади писалка от вътрешния си джоб и надраска адреса. — Прекарай следобеда с мен и ако нищо не стане между нас… тогава ще се убедя.

Пол погледна хартийката, а после я скъса на парченца.

— Мога да запомня адреса — изрече мрачно той. — Ще ти се обадя кога мога да дойда.

 

 

Двата крана бавно се издигаха сред дърветата, стъпили на пътека, покрита със сухи листа и шишарки. В края на четиристотинметровата алея пътят извиваше покрай готическа сграда и изчезваше в горичката зад нея.

Матю стоеше на верандата заедно с Франк Хейстингс. Бяха се вторачили в един тесен полукръгъл прозорец на втория етаж и обсъждаха как ще отместят глицинията. Зад тях Уди крещеше инструкции в уоки-токито, а в същото време жестикулираше към шофьорите на крановете и направляваше издигането им. Помощниците му тичаха насам-натам и изпълняваха нареждания, разнасяха чай и кафе, работниците разтоварваха камионите, а електротехниците размотаваха дълги кабели.

Когато Стефани изтича през двора към мястото, където товареха озвучителната техника, Франц я проследи с поглед и прошепна на ухото на Мариан:

— Всички мъже от екипа са полудели по нея. Но се говори, че режисьорът се е наместил там.

Лицето на Мариан се вкамени.

— Сериозно? — изрече Мариан и тръгна към къщата. Сблъска се с Уди, който завиваше иззад ъгъла, и го попита дали може да помогне с нещо.

— Да, не ни се пречкай, скъпа — отвърна той и се свърза по уоки-токито с Матю, който вече беше високо върху крана.

Като се обърна, Мариан видя Грейс, която се смееше. Тогава и тя се разсмя.

— Май всички им пречим — подхвърли Грейс. Подаде й тънката си ръка. — Аз съм Грейс Хейстингс.

— Мариан Дийкън.

— Да, знам, преди малко Матю ви посочи.

Мариан се изчерви и за миг си помисли дали Грейс щеше да й каже нещо за Оливия и Арт Дъглас.

— Доколкото знам, Матю и Франк разчитат на вас за края на филма — каза Грейс.

— Не бива да разчитат на мен — отговори Мариан.

— Бронуен и Дебора работят сега върху него, но както всички останали и аз правя каквото мога.

От Стефани бе чувала колко е мила Грейс и въпреки че се чувстваше неудобно заради безпокойството, което й причини, тя с нетърпение очакваше да се запознае с нея. Въобще не изглеждаше така, както Мариан си я представяше — ограниченият й опит с богати американки я караше да очаква шумна жена, облечена с дрехи, обшити с пайети, отрупана със скъпоценности. Но с посивялата си коса и с безупречното си облекло Грейс беше типична лейди. Бледата кожа на лицето й беше гладка, гласът й — приятен, а в дребните бръчици около очите й Мариан откри не само доброта и хумор, но и дълбока тъга.

Грейс сложи ръка на рамото на Мариан.

— Тук е като Централната гара — отбеляза тя. — Искаш ли да влезем вътре? Можеш да разгледаш къщата.

— С удоволствие — каза Мариан и се наведе, когато електротехникът разлюля едно осветително тяло над главата й.

Мариан обичаше да разглежда стари къщи още откакто баща й водеше нея и Мадлен да видят представителните къщи в Девън, макар че те бледнееха пред великолепието на Полингхърст. Антрето беше осмоъгълно, с бели мраморни колони, които се издигаха на шейсет сантиметра от осемте ъгъла. В центъра имаше маса от черен и бял мрамор. Мариан надникна в спалнята и видя на земята, до гардероба, портрет на Оливия. Влезе в стаята и се загледа в него. После бързо се върна в антрето.

Грейс хвана за ръка Мариан, дръпна я към себе си и двете седнаха на едно диванче.

— Благодаря ти, Мариан — каза тя, — искам да знаеш колко мислим за теб с Франк. Ще направим всичко възможно нищо лошо да не ти се случи, затова, моля те, не се страхувай от онова, което знаеш. Ако някога изпиташ страх, ела при нас и ние ще ти помогнем. Забелязала ли си мъжете, които те следят?

Мариан облещи очи.

— Искате да кажете, че някой ме следи?

— Да, това са хората на Франк.

Мариан се смая, но това доста я поласка.

— Дори в Лондон ли? — попита тя. — Имах чувството, че някой ме наблюдава, но го отдадох на въображението си.

Неочаквано Грейс се намръщи.

— Някой те е следил в Лондон ли? Мариан, това не са били хора на Франк. Матю е забелязал този мъж няколко дни преди да тръгнете за Щатите, каза на Франк и той направи проверка. Бил е частен детектив, който е работил за Рубин Майър. Затова сега хората на Франк те следват навсякъде.

— Разбирам — каза Мариан и изведнъж гърлото й се сви от страх. — Но откъде Рубин Майър знае, че съм научила някои неща? Не съм го виждала, откакто бяхме миналият път тук с… Но се видях със Серджо Рамбалди. Пред него споменах името на Майър.

Грейс кимна.

— Да, Матю ни каза. И ние като теб мислихме, че си се отървала, но сега не ми се струва така. Затова ти казвам — не се бой, можеш да ни звъниш денем и нощем. Но според Франк онзи, който те е следил, е безобиден, иначе досега нещо щеше да ти се случи. А това означава, че Рамбалди и Майър не са сигурни дали знаеш нещо. Детективът непрекъснато им дава сведения за всичко, което вършиш. Затова докато си тук, не бива да се опитваш да влизаш във връзка с Арт Дъглас и по-добре стой надалеч от Джоди. Разбра ли?

— Да — измърмори Мариан.

— Какво се замисли? — попита Грейс, след като Мариан остана безмълвна известно време.

Мариан я погледна в очите и изведнъж лицето й разцъфна в усмивка.

— Не знам какво да мисля — отговори тя. — Просто не мога да го приема. Знам, че би трябвало да изпитвам страх, но той ме спохожда само в определени моменти, а после… усещам всичко като сън, сякаш това става с някой друг, а не с мен.

— Вероятно е някакъв шок — каза й Грейс. — Но когато той мине, бих желала да живееш нормално. Няма нужда непременно някой да те придружава, защото хората на Франк те наблюдават и те следват навсякъде.

— Значи вие смятате, че Майър и Рамбалди стоят зад всичко. Матю също ми го каза.

— Сигурни сме — отговори Грейс, — но нищо не можем да докажем. По тази причина трябва да действаме много внимателно, защото тялото на Оливия и досега не е открито. Разбира се, това не значи, че още е жива, но то ни дава надежда.

— Да — прошепна Мариан, пак се сети за писъците, но замълча и се усмихна, когато Грейс предложи да слязат и да видят как върви филмът.

Долу в коридора един работник сложи пръст на устните си и вдигна ръка да не приближават. След малко Уди изкрещя: „Край!“ и тогава човекът им махна да минат.

— Край на снимките! — извика Уди, като се опита да заглуши общата врява. — Обяд. Начало — в два и половина.

Под ръка с Боб Феърли, Стефани заобиколи къщата, зърна Мариан и Грейс и широко усмихната, изтича при тях.

— Седемнайсет кадъра — извика тя. — Видеото успя да запише всичко без последните кадри. По дяволите, прав е! Изглежда изумително — успя да заснеме всичко до обяд. Защо го подценявам, след като знам, че е гениален. — Засмяна, хвана за ръце Мариан и Грейс и ги поведе към един фургон.

Трите седнаха в едно уинибаго, изгледаха подозрително обяда и се разговориха за сцените, които Дебора Формън беше добавила към написаните от Мариан. Вратата изведнъж се отвори и влезе Матю. Без да каже и дума, той хвана Стефани за ръката и я дръпна навън.

— Какво правиш? Какво става? — опита се да протестира тя, но той продължи да я влачи към задната част на къщата за смях на хората от продукцията.

Замъкна я в гората, към брега на реката и когато стигнаха до сечището, спря и я обърна към себе си. Очите му блестяха, но иначе бе намръщен.

— Матю? — възкликна тя, а после извика, когато той изведнъж я прегърна и я завъртя. — Матю, спри, някой ще ни види.

Той я отведе в павилиона и я сложи на пода. Хвана лицето й с ръце и започна леко да я целува. Но когато и двамата се възпламениха, той я отдръпна от себе си.

Тя го проследи как отиде до парапета и се облегна на него.

— Искам те — каза той. Гласът му беше дрезгав. Затвори очи и нова вълна от желание запулсира в слабините му.

Стефани тръгна бавно към него, прегърна го през врата и се притисна към члена му. Той изпъшка и като я хвана здраво, целуна я и пъхна езика си в устата й.

— Искам те сега.

Тя се изсмя с неудобство.

— Бях забравила как ти се отразяват снимките.

Той й се усмихна накриво, но очите му я гледаха дяволито.

Като усещаше, че ще загуби самообладание, а знаеше и че това не е нито мястото, нито моментът, тя го хвана и го поведе към гората.

— Стеф? — обърна се той към нея, когато стигнаха до брега. — Искам тази нощ да спиш при мен.

Тя се извърна, усетила трезвия му тон.

— Това дето спим поотделно, е пълна глупост — каза той. — Направо ме съсипва. Липсваш ми.

Тя се усмихна, погали черната му коса, която се завиваше над яката.

— Само се опитай да се откъснеш от мен! — прошепна тя.