Сюзън Луис
Ограбен живот (13)

Дванайсета глава

Диъдри и Серджо си проправяха път през постоянния поток от студенти, които вървяха по коридорите на Художествената академия. От време на време Серджо спираше, за да поговори с някой студент, и всеки път Диъдри ставаше все по-напрегната. Не знаеше защо е така възбудена, но усещането беше същото както преди пет години, когато беше започнала всичко. Взираше се в Серджо, за да успокои съмненията си.

— Разбира се, че съм доволен да те видя, скъпа — каза той, докато отваряше една врата. Отстъпи и й направи път да мине. — Само че се изненадах да те видя тук.

— Налагаше се да поговоря с теб — отговори тя. — Има нещо, което бих искала да ти кажа.

Последва го по тесни, пълни с хора стълби и отново тръгнаха по някакъв коридор.

— Какво е то? — попита Серджо.

Тя го изчака, докато той набързо размени няколко думи с един студент.

— Отнася се до Оливия Хейстингс — каза Диъдри, когато той се обърна към нея. — Спомняш ли си американката?

Той кимна замислено.

— Да, спомням си.

За нейна изненада той продължи да върви.

— Започнали са да правят филм за нея — съобщи му тя.

— Знам.

— Знаеш ли?

Той спря и се усмихна, щом видя озадачения й поглед.

— Да. Една жена на име Бронуен Евънс ми се обади и си уредихме среща. Иска да ме пита какво знам за Оливия, докато е била тук, във Флоренция.

За миг Диъдри се смути, а когато той отново тръгна по коридора, тя го хвана за ръката.

— И ти се съгласи да се видиш с нея?

— Разбира се. Защо не?

На този въпрос Диъдри не отговори.

— Само си мислех — смънка тя, — след като… Когато Оливия изчезна, полицията те разпитва много дълго. Спомням си колко беше разстроен…

Той се засмя и все още вървейки, вдигна ръка към главата й.

— Изминала си целия този път, за да ми кажеш за филма, когато можеше да ми телефонираш. Но се радвам, че си тук.

Щом стигнаха до края на коридора, той спря пред една отворена врата. Вътре студентите вадеха работните си дрехи и приготвяха материалите си.

— Серджо.

Той се извърна към нея, а очите му я докоснаха като милувка.

— Чакай ме в апартамента — прошепна той. — Ще се върна скоро.

Той влезе в класната стая и щом затвори вратата, Диъдри се отправи към изхода. Не можеше да проумее защо вдига толкова шум, но не можеше да забрави безпокойството му, когато Оливия изчезна. По онова време тя бе във Флоренция при него. Когато полицията започна разследване, той я отпрати обратно в Англия с думите, че не иска да се забърква във всичко това. Тя така и не го попита защо, още повече, че никога не се бе замисляла сериозно върху възможността той да има нещо общо с изчезването на Оливия. Но от време на време я обхващаше някакво ужасно съмнение, от което й прилошаваше, и в тези случаи само близостта на Серджо успяваше да успокои страховете й.

Щом излезе на ярката слънчева светлина, неспокойствието й започна да намалява. Да, разпитите в полицията бяха неприятни за Серджо, защото той обичаше Оливия, както и останалите си студенти, но нямаше нищо повече от това. Усмихна се, когато си спомни вечерта, когато Оливия се появи на прага на студиото му.

— Дойдох да се извиня — беше изрекла тя с носовото си американско произношение и на Диъдри й направи впечатление, че в погледа на Оливия няма онази налудничава поквара, която винаги й правеше страшно неприятно впечатление у толкова младо момиче.

— О! — Тогава Серджо стоеше с ръка върху раменете на Диъдри.

Оливия беше вдигнала ръка, за да отхвърли русата си коса от лицето. Ръката й трепереше видимо и сърцето на Диъдри се бе смекчило от безплодното и тревожно съчувствие, което човек изпитва към наркоманите.

— Не мога да се любя с теб, Серджо — бе заявила Оливия. — Искам, но не мога. Ти си толкова издигнат човек, прекланям се пред теб, когато те видя, изпитвам смирение и копнеж. Но не мога да го направя.

Това каза тя, после беше сложила странните си слънчеви очила, и бе побягнала по стълбите. Серджо и Диъдри се бяха спогледали удивени и когато бяха чули, че вратата към улицата се затръшва, бяха избухнали в смях.

Случваше се студентки да се обяснят в любов на Серджо и Диъдри знаеше, че щеше да забрави случая с Оливия, ако малко след това тя не бе изчезнала. Една късна вечер някакъв американски студент я бил закарал с колата в планината. Оставил я в село Паезето ди Питоре. Той не слязъл с нея, а продължил за Пиза, откъдето на следващия ден взел самолет за Амстердам. Щом полицията се добра до него, разпитваха го в продължение на седмици, но най-накрая го пуснаха поради липса на доказателства. Пет години по-късно все още никой не знаеше какво се бе случило с Оливия.

Когато стигна до апартамента, който намери обичайно разхвърлян, Диъдри вече мислеше за Мадлен. През последния месец Филипа Джоли — дизайнерка на дрехи и състудентка на Диъдри, работеше денонощно с целия си екип, за да направи специалната колекция за Мадлен. Вече беше готова и утре Мадлен щеше да я представи в Париж. Диъдри искаше да провери дали в последната минута не е изникнало нещо неочаквано, затова вдигна телефона и се обади на секретарката си. Ан я увери, че всичко върви по план, а после й разказа за резултатите от представянето на новата козметична серия от Мадлен предишната седмица. Вероятно защото говореше за Мадлен, в началото Диъдри не намери нищо странно в това, че нейна снимка бе сложена върху бюрото на Серджо. Позна снимката — беше една от онези, които Дарио направи на Мадлен, когато тя отиде за първи път при тях. Какво правеше тя в студиото на Серджо?

— Аз поисках от Дарио да ми я изпрати — засмя се Серджо, когато по-късно Диъдри го попита. — Миналия път, когато ми говори за нея, си личеше, че си толкова щастлива заради нея, а и беше толкова тайнствена, че поисках сам да я видя. Сега непрекъснато я гледам навсякъде. Нали знаеш, че излиза и в италианските вестници.

— И списания — добави Диъдри, трогната от интереса му към работата й. — Оказа се много по-лесно да проправя път на Мадлен до върха, отколкото ми се струваше. — Взе снимката и се усмихна. — Много е красива, нали?

— Да, много е красива. Май си се привързала към нея.

Диъдри кимна.

— Вероятно.

— Вместо детето, което не ти позволявам да имаш, нали? — попита я мило той, а когато тя го погледна, той нежно я целуна по устните. — Мразиш ли ме за това, скъпа?

— Понякога — призна тя. — Но ти ми предложи избор. Бих могла да имам деца от друг мъж, но аз исках теб.

— Сега пък имаш Мадлен.

Двамата продължаваха да се взират в снимката.

— Засега да — отвърна тя. — Но един ден Пол ще ми я отнеме.

Стрелна поглед към лицето му, за да види каква ще е реакцията, като спомене името на Пол, но той продължаваше да се взира в снимката.

— Защо смяташ така? — поинтересува се той.

Тя се усмихна и сви рамене.

— Всъщност не знам. Изглеждат изключително влюбени един в друг. Радвам се, защото това означава, че ще е щастлива, но когато се откаже от манекенството, ще ми липсва.

— Смяташ, че ще се откаже ли?

— Ако той поиска това от нея, тя ще го направи.

— Бях останал с впечатлението, че иска да стане известна.

— Вярно е, но вече е известна и то доста. Не е тъй суетна, каквато беше, макар че понякога може направо да ти вземе акъла. У нея има някаква уязвимост, която ми допада. Изключително лесно може да я направлява човек. Аз я експлоатирам, но успокоявам съвестта си, като си казвам, че правя само онова, което тя иска от мен. А е толкова щастлива, когато е с Пол, че оставаш с впечатлението, че нищо друго няма значение за нея. Невинаги е приятно да си с тях, защото оставаш с усещането, поне от страна на Пол, че си се натрапил.

— Сигурно много я обича, щом като толкова здраво я държи.

Диъдри наклони глава настрани и за миг се замисли.

— Да, мисля, че я обича. А за това, че я обсебва, си съвсем прав. Сякаш я притежава, даже я контролира.

— Понякога става така, когато двама души се обичат, нали? — Ръката му се раздвижи над нейната и като взе снимката, обърна я към себе си. — Целуни ме, скъпа — прошепна той.

Тя вдигна устни, а той грубо я прегърна. Усети мускулестото му слабо тяло, което се притисна към нейното.

— Серджо — изстена тя, докато той пъхна езика си дълбоко в устата й.

— Обичам те — каза й по-късно, когато лежаха на леглото му и потта още блестеше по телата им.

— Наистина ли? — попита тя, като се извърна и го погледна.

Той хвана една от малките й гърди й започна бавно да си играе с пъпката й.

— Да — прошепна, взирайки се в очите й.

— Обичаш ли ме така, че да се изключиш от света, както Пол и Мадлен?

— Така ли правят те, любов моя?

— В известен смисъл, да. Ти не споделяш всичко с мен.

— Давам ти всичко, на което съм способен.

— Но защо не ми позволяваш да те видя как работиш?

Ръката му се отпусна на леглото и той извърна лице от нея.

— Защо питаш, след като знаеш отговора? — каза той малко раздразнено. — Работата ми в Бърлогата трябва да остане тайна, докато я завърша. Тайна от целия свят, а това означава и от теб.

— А жените и мъжете, които работят с теб? Те…

— Престани! — Серджо скочи от леглото и се втренчи в нея. Беше ясно, че е сърдит. — Повече няма да говорим за това. Казвам ти, че те обичам и това е достатъчно.

— Но какво се опитваш да скриеш от мен?

— Въобразяваш си, че крия нещо.

— Но ти наистина криеш. Защо работата ти трябва да е тайна даже и от мен? Не ми ли вярваш?

— Не е въпрос на доверие, Диъдри. А на запаз… — Спря изведнъж и за нея беше напълно ясно, че ще я излъже. — Да я запазя от онези, които искат да узнаят какво работя. А също и аз да се запазя от тях.

Диъдри седна, усещайки как съмнението пак я обхваща.

— Не мога да разбера защо…

— И по-рано съм ти го обяснявал — сопна се той, докато обличаше черния си халат. — Никой не бива да ходи в Бърлогата, никой не трябва да знае за нея, докато аз не дам съгласието си.

— Не разбираш ли колко ме обижда липсата ти на доверие в мен…

— Не!

Гласът му я сряза, очите му святкаха гневно. Отвори едно чекмедже в шкафа зад себе си и извади пакет цигари. Тя го проследи как запали клечка кибрит, а после вдъхна дълбоко. Ръката му трепереше, а мургавото му небръснато лице беше напрегнато. Диъдри се уплаши. Никога не беше реагирал по този начин, когато говореха за Бърлогата, и обхваналото я мрачно подозрение даде воля на обвинението, което неволно се изля от устните й.

— Нея я заведе там, нали? Водил си Оливия в Бърлогата?

Той я изгледа ужасен.

— Защо говориш такива неща? Няма нищо…

— Водил си я, нали? — настоя тя объркана, но не можа да спре надигащото се предчувствие. — Завел си я, а мен — не. Защо?

— Диъдри, престани!

— За бога, не знаеш ли колко те обичам? Не разбираш ли колко важно е за мен да ми имаш доверие?

— За какво говориш?

— Говоря за Оливия. За онази вечер…

— Защо сега ме питаш за нея? Нея я няма, тя е…

— Няма ли я? Къде е отишла, Серджо? — И докато той се взираше в нея, тя отговори вместо него. — Завел си я в Бърлогата и повече никой не я е видял. Не е ли истина?

Единственото, което искаше, бе той да го отрече.

— Не знаеш какво приказваш. Ти си луда.

— Да, не знам какво говоря, но няма да забравя вечерта, когато ти седеше тук и плачеше като дете. Това стана през нощта, когато тя изчезна. Още помня как ме изпрати в Англия, но едва след като ме накара да кажа на полицията, че си прекарал цялата нощ тук, с мен. А не беше така, Серджо. Къде беше тогава?

— Казах ти, бях в Бърлогата.

— С Оливия, нали? Тя беше ли там?

— Не!

— Тогава къде е тя?

— Не знам — изкрещя той. — Никой не знае.

Тя затвори очи, опитвайки се да преглътне съмнението и да си наложи да му вярва.

— Защо плака онази нощ? — прошепна Диъдри в натежалата тишина. Чу как той се движи в стаята и когато отвори очи, го видя да стои до прозореца. — Защо плака, Серджо?

— Не мога да си спомня. Беше много отдавна.

— Заради Оливия ли? Заради нещо, което се е случило с нея?

Той отново се върна до шкафа и извади цигарите. Не се обърна, а се облегна на него с две ръце и наведе глава. Сърцето й биеше силно от страх. Тишината я обгърна, тя се отпусна върху възглавниците и покри лицето си с ръце.

Мина доста време, когато той отиде при нея, седна предпазливо на леглото, прегърна я и притисна главата й към рамото си.

— Искаш да знаеш защо съм плакал онази нощ ли? — каза той, като я погали по косата. — Плаках за много неща, но те вече са отминали. Останаха в миналото и не бива да те измъчват.

— Само да знаех какви са те. Ако знаех…

— Шшт, скъпа, сега вече не е важно.

Притисна я още по-силно, покри раменете й с чаршафа и я целуна по главата.

— Защо те обичам толкова много, Серджо? — прошепна тя.

Докато й отговаряше, тя усети, че се усмихва.

— Днес ми задаваш прекалено много въпроси, на които не мога да отговоря.

— Има един, на който можеш. Ще ми отговориш ли, ако ти го задам?

— Да.

Тя пое дълбоко дъх и се напрегна, за да чуе отговора, който всеки нерв в тялото й искаше да отрече.

— Оливия била ли е някога в Бърлогата?

Гласът му беше равен, ръката му не трепна, докато галеше косата й, и без никакво колебание той спокойно, но твърдо отрече.

Тя вдигна поглед и видя нежността в очите му. И последните остатъци от страх бяха погълнати от вълната от любов и успокоение.

 

 

След няколко минути вратата се отвори и Мадлен и Шамир влязоха в студиото. Зад тях вървяха гардеробиерки, гримьорки, редакторки от „Феърплей“ и един възрастен мъж с дълги и извити нагоре мустаци, облечен с дрехи от времето на крал Едуард. Мадлен се бе загърнала с прекалено широк за нея халат, но Шамир наистина изглеждаше великолепно с черна сатенена пола до глезените, бяла блуза от шифон и сив сатенен жакет. Косата й, дръпната назад, беше скрита под прекрасна шапка с пера. В ролята на съпруга метиска, завърнала се с мъжа си в Англия, след като е бил ранен в битка „някъде в Индия“, както Диъдри прочете в бележките пред себе си, Шамир като че наистина бе излязла от 1910 година. Ролята на Мадлен беше на лошата слугиня, хваната в опит да краде огърлицата от сапфири и рубини на господарката си, като по този начин и даваше отдавна очакваната възможност да унижи и накаже бялата жена. Така започваше историята, разказана с повече подробности от един от редакторите на „Феърплей“, откъдето и щяха да започнат да снимат фотографите.

Косата на Мадлен падаше на кичури около лицето й, а костюмът й на слугиня висеше на раменете й, като разкриваше лявата й гърда. Тя се облегна на колоната. Шамир, седнала до тоалетка, отрупана със скъпоценности, наблюдаваше с пълно презрение какво става. Фотографите и редакторите на „Феърплей“ се трупаха около сцената, оправяха детайли, които никой не би забелязал, и даваха нареждания на тримата изпълнители.

Когато дрехите бяха свалени от тялото на Мадлен и нахвърлени по сцената, градусът на напрежението в студиото се вдигна. Сексапилността й беше толкова силна, че даже и жените в стаята стояха като захласнати. Независимо дали играеше пред камерата, или не, Мадлен непрекъснато усещаше реакцията, която предизвиква. Между снимките Диъдри и Рой наблюдаваха как тя си избира по някой мъж и го фиксира пронизващо с притворени очи, пълни с копнеж, от което пулсът на избраника непременно биеше ускорено.

— По дяволите, действа ми дори и на мен — промърмори Рой, докато Мадлен облизваше устните си с език и се взираше в очите на електротехника. Вече бе останала само по бели дантелени гащички и чорапи, които в момента бяха навити около коленете й. Гримьорката намаза гърдите й с бебешки лосион и щом свърши, Мадлен ощипа зърната си така, че те станаха червени и твърди като рубините по пръстите на Шамир.

Щом беше готова, „съпругът“ на Шамир плъзна ръка под ластичните пликчета и Джери — фотографът, свали гащите му. Тогава редакторът на „Феърплей“ пристъпи и каза нещо на Мадлен. Джери отиде при тях и не след дълго извика на всички, че ще има почивка десет минути.

Екипът на художника оправи леглото, посипа го със скъпоценности от тоалетната масичка и постави параван.

Параванът бе предназначен, за да защити свенливостта на Мадлен, докато сваляше и последната подробност от облеклото си. Диъдри сподави смеха си, когато някой й каза, че Мадлен не знаела значението на думата „свенливост“. Все пак й беше интересно. Мадлен явно бе намислила нещо.

Когато то стана, дъхът на Диъдри спря.

Станало бе почти обяд и тъй като привършваха снимките, Мадлен усети, че вече губи вниманието на присъстващите. Не се тревожеше особено, защото след секунди Джери щеше да изрече нещо и всички в стаята щяха да съсредоточат погледите си точно там, където тя искаше.

Когато някой викна за тишина, Мадлен свали дантелените си гащички и ги подаде на гардеробиерката. Гримьорката оправи грима й, а после кимна към Джери. Джери даде сигнал и Мадлен пристъпи иззад паравана.

Чу се всеобщо ахване. Рой зяпна с отворена уста и изстена. Дори Диъдри се раздвижи на стола. Мадлен бе надянала изражение на дълбок срам, ръцете й висяха отстрани на тялото, а гърдите й бяха щръкнали гордо към камерата. Но както тя предполагаше, че ще стане, всички очи се впериха към мястото, където се събираха краката й. Там беше гладка както в деня, когато е била родена.

Когато се увери, че всички я гледат, Мадлен се обърна към Джери. Маската му не се промени, но ръката му леко потрепери, докато я водеше към леглото и я положи сред скъпоценностите. След като направиха първите снимки, помощниците му придвижиха камерата към края на леглото, нагласиха осветлението и Мадлен раздели крака, за да може Джери да нагласи огърлица със сапфири и рубини между тях.

— Край! — извика някой след десет минути.

Две секретарки се появиха с бутилки вино и чаши върху подноси, а редакторът на „Феърплей“ започна да ги пълни. Обкръжена от мъже, Мадлен беше отметнала глава, доволна от възхищението и желанието в погледите им. Не се и опита да хвърли нещо върху себе си, а от време на време се обръщаше, за да погледне отражението си в огледалото.

Диъдри бе наобиколена от хората от „Феърплей“, но продължаваше да следи Мадлен, леко шокирана от факта, че след въздействието, което оказа, тя още не се обличаше. После забеляза как очите й се обръщат към вратата и когато десет минути по-късно влезе Пол, Диъдри разбра.

Стаята още беше полутъмна, само една или две крушки светеха. Пол остана на вратата с ръце в джобовете и развеселено наблюдаваше как Мадлен парадира наоколо, без да го е видяла. Когато най-накрая го забеляза, Диъдри почувства как кожата й се зачерви. Никога не беше виждала нещо подобно на похотта в очите им. Всички в помещението я усетиха, гласовете се снижиха до шепот и тишината, която ги обгърна, се изпълни с очакване.

Мадлен подаде чашата си на Шамир, откопча шнолата от косата си и тя се спусна около раменете й. През цялото време гледаше към Пол и той към нея.

Най-накрая тръгна към него. Дъхът на Диъдри спря, когато слънчевата светлина от прозореца огря несравнимото тяло на Мадлен. Оранжевата светлина на студийната лампа я осветяваше изотзад и в особеното съчетание на светлините тя изглеждаше неземна. Никой не помръдна, не се чу й звук, освен тихото пристъпване на босите й крака. Гърдите й леко се полюшваха при движението й, кожата й блестеше. Единственото, което Диъдри се сети, бе Серджо да беше тук да я види сега.

Когато тя се приближи Пол извади ръце от джобовете си, разтвори устни и щом Мадлен спря пред него, я взе в обятията си. Устните му покриха нейните и когато Диъдри видя как езиците им се сплетоха, усети вълна от чиста еротика в слабините си. Докато всички останали стояха като хипнотизирани, тя видя как Пол безсрамно започна да движи бавно дългите си пръсти по гърба на Мадлен, а после още по-надолу, по задните й части. Тогава спря. Мадлен се засмя и сковаващата атмосфера в стаята изчезна.

Изведнъж всички се раздвижиха и Пол и Мадлен бяха погълнати от тълпата. Диъдри ги виждаше как си шепнат и се смеят, сякаш са сами. Пол я беше прегърнал през раменете и от време на време поднасяше чашата си към устните й, за да отпие от виното му. Диъдри си мислеше дали и останалите нямат усещането, че са натрапени, но поне никой не го показваше.

Постепенно хората започнаха да се разотиват. Докато Пол говореше с Рой и редактора на „Феърплей“, Диъдри, Мадлен и Шамир се качиха в съблекалнята. Сега Мадлен бързаше — не искаше да остави Пол да я чака. Затова Диъдри имаше възможност само да й напомни да не закъснява за полета след два дни. Изненада се, когато Мадлен я попита дали един от манекените мъже има ангажименти през следващата седмица. Мадлен задаваше този въпрос за втори път, затова, докато вървяха надолу по стълбите, Диъдри я попита защо се интересува.

— Просто един приятел на Пол му е хвърлил око — отговори Мадлен. — Обещах, че ще ги свържа. Но във всеки случай следващата седмица е в Лондон, нали?

— Да — потвърди Диъдри.

— Тогава ще дам на Пол телефонния му номер и той може да ги събере двамата, докато мен ме няма.

— Не знаех, че такива те интересуват, Мадлен — засмя се Диъдри. — Не забравяй, полетът е в…

— Единайсет сутринта. Трябва да бъда там в девет и половина. Номерът на полета е…

— Добре, добре — прекъсна я Диъдри. — Гледай да не закъсняваш.

— Няма — увери я Мадлен, подавайки чантата си на Пол, който я чакаше на вратата. Тя целуна Диъдри леко по бузата и го последва към колата на паркинга.

Пол седеше в кабинета у дома си и се взираше в снимката на Мадлен, която бе окачена на стената срещу него. Лицето й бе спечелило „Погледът на годината“ и където и да отидеше, виждаше нея — на фотоси, на корици на списания, по телевизията и във вестниците. Кампанията за козметика вече бе влязла в третата си седмица и печелеше невиждан успех. Модели от колекцията на Филипа Джоли се появяваха на всички централни улици, а снимките, които фотографите от екипа на Дарио бяха направили в Париж, висяха почти на всички големи магазини. Сега щяха да нарекат и парфюм на нейно име — бяха й го съобщили предната вечер, но щеше да разбере повече, когато се върне в Англия.

Нямаше да я има още няколко дни и макар че се обаждаше всяка вечер и съобщаваше новини от „влиятелните хора“, с които се срещаше за „фантастичните ресторанти и нощни клубове“, тя болезнено му липсваше. Обичаше да слуша гласа й, представяше си я в стаята при него как се бори с граматиката и настоява той да я поправя. Харесваше му как описваше местата, където е била, като „фантастични“, „фамозни“ и „супер“, а най-вече от всичко харесваше начина, по който завършваше всеки разговор: „С цялото си тяло чувствам липсата ти, обичам те с цялото си сърце“. Прости думи, но те го трогваха повече от всякакво поетично красноречие.

Колкото повече се взираше в снимката на Мадлен, толкова повече откриваше, че се тревожи, докато накрая тревогата му прерасна в гняв. Това усещане упражняваше такава власт над него, на която той не можеше да устои. Сякаш беше смачкал руската матрьошка и докато събираше парчетата, някак си заключваше и себе си сред тях. Вече не можеше да гледа Мадлен обективно, защото бе вграден в нея и макар и да нямаше желание да избяга, знаеше, че ще трябва да го направи, преди да е изпълнил междинните пространства с любов, която щеше да задуши копнежа му да пише.

Преди да тръгне, му беше дала телефонния номер на мъжа манекен и всеки път, когато звънеше, го питаше дали вече е уредил нещата. Не беше го сторил, въпреки че камерата бе осигурена — инсталира я предния ден. Желанието да го направи беше много силно, а и тя го стимулираше с амбицията си заради общото им бъдеще. Номерът на манекена си седеше на бюрото му и чакаше да бъде набран. Но той просто не можеше да събере сили, за да го направи.

В това отлагане моралът не играеше никаква роля. Пол се бавеше, защото предполагаше, че в онова, което се готви да направи, има нещо изключително възбуждащо, което би могло да се оползотвори. Само ако не беше толкова влюбен в Мадлен, би могъл да разбере какво е то.