Сюзън Луис
Ограбен живот (8)

Седма глава

— … И когато се върнах, тях ги нямаше. Дори не бяха оставили бележка.

Като установи, че се е разбъбрила, Мариан пое дълбоко въздух и хвърли поглед към Матю.

— Както и да е, няма нужда да ви разказвам повече. Много е просто — след като останах сама, парите пак започнаха да се топят и щом Джейни ми предложи двеста лири като капаро, не ми оставаше нищо друго, освен да се съглася.

Леко докосна очите си и млъкна. За пръв път, откакто Мадлен и Пол бяха заминали, говореше с някого за това. Но защо точно с този човек, след като нейният случай изобщо не го интересуваше? Внезапно закопня за Пол и още повече се почувства смазана.

— Как можаха да ме напуснат по този начин? — прошепна тя. Усети, че го е казала на глас, и смутена извърна глава.

Матю я гледаше и се срамуваше от онова, за което си мислеше. Тя изглеждаше толкова зле, че и той самият би си тръгнал. Освен това седмицата му беше кошмарна и поради тази причина я повика чак тази вечер. Дори и днес нямаше да го стори, ако музиката не го влуди отново.

— Не можете ли да я накарате да я намали? — попита той неуверено.

— Да не мислите, че не съм опитвала. Тя само ми се изсмива.

— Тогава я изгонете.

— Няма да си тръгне.

Той въздъхна и стана, за да отговори на телефона. Нямаше да си даде труд да се занимава с нея, ако филмът не се бе проточил. В бристолското пристанище се бяха озовали три фрегати, което доведе до алкохолния транс на звездата му. Тя можеше да се открие в леглото, в бара, даже и в реката, навсякъде другаде, но не и пред камерата. Затова на Матю се налагаше да остане в града поне още една седмица.

Обаждаше се Уди. Матю го изчака, докато свърши, а после каза:

— Уди, не ме интересува… — Трепна, когато Мариан издуха носа си, а после се разсмя. — Уди, справи се сам. Затова ти се плаша. Знам, знам, но днес няма да идвам пак. Само я осигури утре сутринта в осем. — Заслуша се, а после изохка. — Уди, защо никой не е проверил времето на отлива по-рано? В такъв случай ти ще трябва да обясниш на Ричард Колинс защо сме изгубили още половин ден за снимки. — След тези думи тресна телефонната слушалка.

Мариан едва се изправи на крака.

— Съжалявам. Вие сте зает… По-добре да си вървя… Поне сега знаете защо…

— Седнете! — излая Матю. Когато се обърна, за малко да избухне в смях при вида от ужасеното лице на Мариан. — Извинявайте. Работата е там, че в момента нещата не вървят много добре. И какво казвахте?

— Всъщност аз свърших.

— Аха.

Последва неловко мълчание.

Мариан подсмръкна.

— Предполагам, че не сте се видели с Пол, преди той да тръгне?

— Не.

— А с Мадлен?

Матю поклати глава.

— Нямате ли някаква представа къде може да са отишли? — Тя го проследи с очи, докато той сядаше.

— Смятате, че са заминали някъде заедно? Е, не мога да си представя, че са… Заедно са, нали? Видели сте ги. Кажете ми, няма да направя сцена, обещавам.

— Не, не съм ги видял. Но според мен е съвсем явно, че са избягали заедно. Обратното би било твърде голямо съвпадение.

Устните на Мариан се разтрепериха.

— Боже, толкова е ужасно, че тези дни просто не мога да спра да плача.

Спасен от звънеца, Матю скочи от мястото си и затвори вратата след себе си.

— Здравей, Матю.

Беше Стефани.

— Така ли ще останеш да зяпаш, или все пак мога да вляза? — попита тя.

На Матю рядко му се случваше да не знае как да постъпи, но моментът беше точно такъв. След като последния път видя Стефани, той мисли за нея много и се почувства по-объркан, отколкото би признал. Истината беше, че искаше да я види толкова много пак, колкото и да направи филма. Но присъствието на измаменото от любов момиче в апартамента му правеше момента неподходящ.

— Ако не е удобно, мога да си тръгна и по-късно пак да дойда — каза Стефани със свито гърло.

— Не, не. Влез — покани я Матю и като отвори широко вратата, се остави в ръцете на бога, отстъпи и я пусна да мине.

Когато влязоха в стаята, Мариан вдигна очи. Лицето й беше разстроено. Стефани спря и се обърна към Матю, който беше притворил очи.

— Явно ви прекъсвам — каза язвително тя. — Затова, ако нямате нищо против…

— Стефани… — Матю спря съвсем навреме. Щеше да й каже: „Погледни я“. — Би ли ме изслушала?

— Не, благодаря. Не знам в какво си се забъркал напоследък, Матю, но ако ме питаш, ще ти кажа, че само объркваш живота на жените.

— Стой! — Хвана я за ръката и я извърна към Мариан. — Стефани, това е Мариан. Мариан, запознайте се със Стефани. Мариан, бихте ли обяснили на Стефани защо сте тук, а в това време аз ще сипя на тримата по нещо за пиене.

Бутна Стефани на един стол и избяга в кухнята.

Остави ги сами цели десет минути, а през това време успя да премисли всякакви възможни причини за идването на Стефани. Най-накрая се отказа: Сигурно тя сама ще му каже, щом успее да се отърве от момичето от горния етаж.

— Просто да не бяха тръгвали така, без да ми оставят и бележка — казваше Мариан, когато той отново влезе в стаята. — Какво трябва да направя? Как да ги намеря?

— Не смятам, че биха искали да ги намерите — вмъкна се Матю. — Ако беше така, досега да са ви се обадили.

— Матю! — Стефани го гледаше втренчено. Той извърна очи и й подаде чаша. — За бога, нямаш ли сърце? Не виждаш ли колко е разстроено момичето?

Той развеселено мръдна устни, когато Стефани се обърна към Мариан:

— Мисля, че е по-добре първо да се заемем с най-належащия проблем — как да изпъдите тази Джейни от апартамента си.

Матю я изгледа с неудържим ентусиазъм.

— Точно така — съгласи се той.

— Ти би могъл да го направиш, Матю.

— Аз ли?

— Ами ти си мъж. Теб може да послуша. Ако не, вземи й нещата и ги изхвърли навън.

— А хазаинът? Той не може ли да го направи?

— Дотогава ще мине много време. Не, ти можеш да се справиш с шумната квартирантка. Върни й двестате лири. Не ме гледай така, това можеш да си го позволиш, дай й парите и я прати да си ходи. Аз ще се оправя с останалото.

— Аха. — Той скръсти ръце. — Ще изчакам да видя само колко ще ти струва тази спасителна операция.

Стефани го стрелна с очи и се обърна към Мариан.

— Казахте, че нямате работа. Точно в момента се нуждая от секретарка.

— Нали си имаш?

Без да обръща внимание на Матю, Стефани продължи:

— Можете ли да пишете на машина?

Мариан я гледаше като хипнотизирана.

— Е, можете ли?

Мариан кимна.

— Стенография?

Мариан пак кимна.

— Хубаво, уреди се работата. Заплатата е петнайсет хиляди плюс за извънреден труд и други разноски. Ще върнете парите на Матю веднага щом стъпите на крака. Давам ви пробен период от шест седмици. Ако не се окажете подходяща, или ако решите, че не ви харесва филмовият свят, тогава ще бъдем квит. Как ви звучи това?

— Филмовият свят! — зяпна Мариан и в този миг се сети къде беше виждала по-рано Стефани. — Вие сте Стефани Райдър, нали? — възкликна с благоговение.

— Точно така! — ухили се Матю.

Стефани отново му хвърли поглед, преди да продължи.

— Разбира се, ще трябва да се преместите в Лондон. Това ще ви хареса ли?

Мариан следеше с очи ту единия, ту другия, ужасена от себе си, че е седнала да изплаква сърцето си пред такива хора. Но Стефани се усмихна и тя се усети някак особено.

— Извинете ме — промълви Мариан, но се задави и преди да изпадне в още по-унизително положение, избяга от стаята.

Седна на ръба на ваната, обгърнала здраво тялото си с ръце, и се опита да подреди мислите си. На полицата над мивката видя самобръсначката на Матю — тя сякаш й се присмиваше, напомняше й всичко, което загуби. Сълзите, които се опитваше да задържи, изпълниха очите й. Беше сама вече пет седмици и с всеки ден чувстваше как отново се превръща в същата личност, към която смяташе, че никога няма да се върне. Но сега беше още по-лошо. Никога не се бе чувствала толкова самотна и боязлива. Измамата им я бе унизила жестоко. Чувството й за достойнство беше изчезнало, мразеше се със същата страст, която по-рано подбуждаше любовта й към Пол. Никога нямаше да се върнат, знаеше го дълбоко в сърцето си, но не можеше да се примири да се раздели с апартамента, в който бе изживяла толкова щастливи мигове.

След известно време на вратата се почука и влезе Стефани.

— Сега как си? — попита тя.

Мариан трябваше да преглътне шумно, преди да й отговори, но дори и след това гласът й прозвуча дрезгаво.

— По-добре, благодаря. Съжалявам, че се изложих толкова много.

Стефани седна до нея и я прегърна през раменете.

— Всички сме го преживели — каза тя. — Ще ти мине само по един начин — като продължиш да живееш.

Мариан кимна.

— Опитвам се — усмихна се тя, — само че понякога…

— Познато ми е — призна Стефани. — Ако дойдеш в Лондон, ще се почувстваш по-добре, обещавам ти. Тук всичко ти напомня за миналото и е почти невъзможно да го забравиш. Трябва да се откъснеш. Сигурно думите ми ти причиняват болка, но повярвай ми — няма друг начин. Ти си млада, пак ще се влюбиш. — Когато Мариан се обърна, за да я погледне, тя се засмя. — Знам, че не искаш. И аз не исках, когато ми се случи.

— И с вас ли стана така?

Стефани пое дълбоко въздух.

— Да, когато бях на твоите години. Първият мъж, с когото спах, ме остави. Струваше ми се, че е дошъл краят на света. Пол е бил първият ти приятел, нали?

Мариан кимна.

— Но ние никога всъщност… — Сведе очи към ръцете си и прошепна: — Девствена съм.

— О, милата ми — каза Стефани, — сега не знаеш колко доволна ще бъдеш от това някой ден. Знам, че сега го обичаш, но се опитай да го видиш в истинската му светлина. Щом е могъл да ти причини това, само си помисли какво може да стори на Мадлен.

— Да, но не искам Мади да страда така. Не го пожелавам и на най-злия си враг.

— Може би тя е много щастлива, щом има кой да я обича така. А сега искаш ли да се постегнеш и да дойдеш на вечеря с нас с Матю?

— О, не! Много мило от ваша страна, но не мога.

— Можеш. Ако решиш да поемеш работата, която ти предложих, тримата ще работим заедно върху „Изчезването“. Така че това е възможност да се опознаем. — Изправи се и накара Мариан да се изправи. — Качи се, пооправи се, ако искаш, и ще тръгнем след петнайсет минути. Мариан — обърна се към нея, докато излизаха от банята, — винаги нещата се оправят, тъй да знаеш. Но трябва да мине време.

— Ти си много интересна жена, знаеш ли? — каза Матю, докато той и Стефани чакаха да чуят как на горния етаж Мариан затваря вратата. Стефани му се усмихна лукаво и го последва в апартамента. — Нещо за пийване? — предложи той.

— Само кафе.

Тя се облегна на кухненската врата и мълчаливо изслуша възраженията му срещу непрекъснатия разговор за мъката на Мариан и то къде — в ресторант. Недоволството му се изрази в тракане на чашки и чинийки и в трите му разходки до хладилника, който отваряше, но не вадеше нищо от него.

— Мляко — каза най-накрая Стефани. — Стори ми се, че търсиш млякото.

— Благодаря — измърмори той с известна ирония.

— Както и да е, казвах, че тя е добро момиче, до известна степен ми напомня на дъщеря ми. Не е толкова хубава като Саманта, разбира се, все пак Саманта прилича на баща си. — Засмя се в очакване на реакцията й, но тя само повдигна вежди. — Според мен не трябваше да й предлагаш работа, както и моите пари!

— Не бъди стиснат. Предложих й работата, защото наистина имам нужда от секретарка. Таня напуска в края на месеца и честно казано, не ми се иска да взема някое от онези млади момичета, които се перчат из Сохо — плашат ме, защото пушат марихуана и се гримират като таласъми. Мариан би могла да бъде точно това, което търся, а тъй като не е изискана, само би могла да ни освежи.

— Не е изискана ли? — Той се разсмя. — Не съм срещал млад човек, толкова зелен на нейната възраст. Ако ме питаш…

— Което не го правя…

— … това момиче внася нови измерения на значението наивност.

Пол вдигна подноса и тя го последва във всекидневната. Докато сипваше кафето, Стефани събу обувките си и сви краката си на дивана.

Бяха прекарали по-голямата част от вечерта в разисквания върху Марианината съдба. Стефани остана с впечатлението, че е много мила — как само се ободри момичето, след като размисли какво ли би казала Мадлен, ако узнаеше, че ще се мести в Лондон. Матю успя да преглътне неудоволствието си и няколко пъти се опита да насочи разговора към „Изчезването“. Не постигна голям успех, освен че поговориха с какво ще се занимава Мариан. После изникна въпросът къде щеше да живее. Той се уплаши, че Стефани ще предложи Мариан да отиде при него. Вече бе затаил дъх, за да възрази, когато осъзна, че Стефани много опитно го будалкаше. Поне в началото Мариан щеше да заеме свободната стая у Стефани. Матю вдигна ръце — Стефани всичко ли беше готова да направи за това момиче?

— Диплома по философия — кой би помислил! — разсъждаваше Стефани.

— Аз например. Ей към такива безполезни неща си падат децата в наше време. Е, не е постигнала кой знае какво, нали? — добави той в отговор на погледа на Стефани.

— Чудя се какво ли е станало с този неин приятел и с братовчедка й? — разсъждаваше тя. — Е, не е наша работа. Ако питаш мен, много по-добре ще й е без тях. Струва ми се, че са много съмнителна двойка. Не мислиш ли? — Тя вдигна очи. Той се беше изправил над нея и сърцето й трепна, когато забеляза блясъка в очите му. — Така ли ще стоиш цяла вечер и ще си държиш чашата с кафето? — попита тя притеснено.

Устните му се разтегнаха в усмивка, когато се отпусна на дивана до нея и остави чашата си с кафе на масичката.

— Хайде, покажи ми сега колко си доволен, че ще правиш „Изчезването“ — подкани го тя.

— Един малък реверанс ще ти стигне ли?

— Да. Ще ми бъде достатъчен.

Той се развика, после каза: „Не може човек да се измъкне“. Стефани се засмя.

— Какво те накара да се решиш да вземеш мен? — попита я той. — А посещението? Оказваш ми голяма чест.

— Исках да ти го съобщя лично — отговори тя, като пропусна първия въпрос, — за да можем да го отпразнуваме. Помислих си, че това е една възможност да разчупим леда, да заровим томахавката и да започнем отново.

— И затова каниш Мариан Дийкън с нас?

— Не бъди лош. Тя беше нещастна и изплашена, сигурна съм, че и ти си го забелязал. А в случай че си забравил, да ти напомня, че и аз бях в нейното положение.

Той я стрелна с очи, задържа погледа си върху нея, после поклати глава и се засмя.

— Господи, колко бавно загрявам. Ние сме от Клуба на разбитите сърца, нали? Затова толкова й помагаш. А аз, като изтъкнат член на противния пол, трябва да съм благодарен, че оставям цял-целеничък.

— Какво искаш да кажеш, Матю?

— Нищо. Може би трябва да променим темата.

Стефани отпи от кафето си. Все още се чувстваше като уловена в капан, макар че той й беше посочил начин да се измъкне. Но капакът на тяхната кутия на Пандора беше вече отворен и независимо че се боеше да продължи, тя не можа да спре потока от думи, който заплашваше да се излее.

— Много мислих, след като се срещнахме последния път — престраши се най-накрая тя. Надяваше се, че би могъл да й помогне, като я попита за какво е разсъждавала, но той замълча. — Онази последна нощ направих и казах много неща, за които сега тъй се срамувам, че не знам откъде да започна…

— Недей — прекъсна я той. А когато тя се обърна към него, изрече: — Вече е минало, Стеф.

— Но ние трябва да говорим за това. Ако ще работим заедно, не можем да се правим, че нищо не се е случило. Искам да ти кажа колко ужасно се чувствах заради всичко, което ти наприказвах, за начина, по който се държах. Още докато го изричах, усещах, че не бива да говоря така за Саманта. Но, Матю, тогава бях толкова отчаяна, че просто не знаех какво говоря.

— Знам. Аз съм виновен, Стефани, не ти.

Тя се изсмя сухо.

— И аз те обвинявах. Обещаваше ми толкова много неща, бях изградила целия си живот върху тях. Затова когато си отиде, ти взе всичко със себе си. Всичко. Заяви ми, че няма бъдеще за нас, после въобще не се обади, не ми и писа, нито пък отговори на писмата ми. Господи, как те мразех тогава.

Той се наведе напред и облегна лакти на коленете си. Очите му бяха вперени в пода.

— Налагаше се да постъпя така, Стеф. Нямаше друг начин. Въпросът дали Саманта ще оживее висеше на косъм, а Катлийн непрекъснато ме заплашваше. Няма да се впускам в подробности да ти обяснявам колко силно изживях вината си за онова, което ти причиних, и то заради тях двете. — Обърна се и я погледна. — Писмото, което ми изпрати, онова с картичката за рождения ми ден, за него ли говореше?

Стефани кимна.

— Дотогава не бях осъзнал колко много те обичам. Най-непоносимият факт в живота ми беше, че те оставих.

Тя въздъхна и едва-едва се усмихна.

— Да бях знаела, сигурно щеше да ми бъде по-леко, колкото и ужасно да звучи това. Но твоята реакция ми е била необходима, за да ми подскаже, че съм значела нещо за теб. Беше ми много тежко, защото не знаех как приемаш раздялата.

Матю хвана ръката й и вплете пръсти в нейните.

— Съжалявам.

Тя се втренчи в ръцете им, усети почти забравена топлота. Дълго време не си позволяваше да си спомня това ужасно чувство на обърканост и липса на смисъл в живота си, когато той си отиде. Едва на другия ден бе успяла да попълни празнината, или поне така си мислеше. Рязко изтегли ръката си от неговата.

— Само слушай какво си говорим — изсмя се тя. — А обвиняваше Мариан, че преживява твърде тежко.

— Моля те, недей отново — изохка той и бързо се сви, когато тя понечи да го удари.

И двамата съжалиха, че прекъснаха момента, защото знаеха, че има още много какво да си кажат, но Стефани промени темата към филма „Изчезването“ и мислите им се насочиха натам. Започнаха да обсъждат коя актриса ще е подходяща за ролята на Оливия Хейстингс, колко време щяха да снимат в Ню Йорк, кога ще е най-удобно да заминат за Италия. Неизбежно стигнаха до въпроса какво в действителност се бе случило с Оливия. През цялото време, докато говореха, старите рани се разтвориха, отдавна потисканите чувства излизаха на повърхността, прокрадваха се в усмивките им, стигаха до сърцата им, бушуваха в гърдите им като заспали дяволчета, пробудени към нов живот.

— Ще ми кажеш ли какво е новото доказателство, отнасящо се до Оливия? — обърна се той към нея, преглъщайки онова, което в действителност искаше да й каже.

— Очаквах да ме попиташ — отвърна тя и погледна часовника си. — Ще прочетеш бележката, когато дойдеш в Лондон. Била е изпратена преди около година на Франк Хейстингс.

Умът му препускаше. Разбра, че тя се готви да тръгне, но още не искаше да я пуска.

— Кога ще се срещна с него?

— След някой и друг месец. Ще отидем до Ню Йорк. Вероятно когато филмът, който сега правиш, е на стадий дублаж. — Искаше й се да го поразпита повече за него, за да продължи разговора, но в същото време имаше нужда да остане сама и да събере мислите си.

— На стадий дублаж ли? — повтори той. — Не се знае кога ще бъде.

— Ще измислим нещо. — Погледна го, а той не отмести очи от нейните.

— А какво ще стане с нас, Стеф? — Най-накрая събра кураж да я попита. — Ще измислим ли нещо и за нас?

Тя се скова цялата, а когато заговори, гласът й беше дрезгав.

— Веднъж вече каза, че за нас няма бъдеще.

— Сгрешил съм.

— Наистина ли?

— Стефани, ти си единствената жена, която…

— Моля те, недей.

Обърна я към себе си.

— Не можеш да избягаш от това, Стефани.

— Не! Не мога да мина отново през всичко това — заяви тя сърдито. — Моля те, не ме докосвай. Много е рано, Матю. Не, Матю, моля те… — изхълца тя, щом устните му се долепиха до нейните.

Когато я пусна, тя цялата трепереше. Матю се усмихна, виждайки колко е объркана.

— Моля те, не ми се смей така — каза тя.

— Съжалявам. Не знам друг начин.

Тя отново извърна глава.

— Боже, Матю, само да знаеш колко често съм мечтала за тази усмивка, за начина, по който…

— По който какво? — разсмя се той.

Тя го отблъсна.

— Не съм готова за това, Матю. Изживях шок, когато те видях отново, и като разбрах…

— Шок ли? Но ти призна, че си купила правата върху книгата, защото си знаела, че ще искам да направя филма. Още тогава трябва да си знаела…

— Не! Грешиш! Тогава нищо не знаех. Освен че може би ще ти го покажа и ще ти го измъкна изпод носа.

— За да ми отмъстиш ли?

Тя кимна.

— Защо не го направи? Защото…

— Защото чувствата ми към теб не са се променили! — извика тя. — Това ли искаш да чуеш? Добре, вярно е, не са се променили. Най-лошото е, че те видях отново. За бога, защо винаги така ми действаш? Даже не знам какво говоря!

— Защо се сърдиш толкова?

Тя скочи на крака и започна да обува обувките си.

— За теб е много лесно, нали? През тези шест години не си страдал като мен. А сега ми съобщаваш, че си оставил жена си, и очакваш да се втурна към теб. Е, няма да го направя, Матю. Заявявам ти, няма!

— Добре, добре. — Той се засмя и вдигна ръце.

— Моля те, не ми се смей, достатъчно унизена се чувствам. — Взе чантата си. — Ако ще работим заедно, смятам, че е по-добре да не си спомняме какво е било. Отношенията ни ще бъдат чисто професионални и очаквам да се отнасяш към мен с почтителност като продуцент, а аз ще те уважавам като режисьор. Разбрахме ли се? — Вече беше на вратата и след като той не отговори, тя се обърна. — Казах „Разбрано“, нали?

Той отметна черната си коса.

— Щом така искаш, Стефани, тогава „Разбрано“. Чисто професионални отношения.

— Точно така. Моля те, обади ми се, когато се прибереш в Лондон. Тогава Бронуен — партньорката ми, ще иска да се запознае с теб. Предполагам, че ще вземеш Уди за първи помощник-режисьор, а Боб Феърли — за оператор?

Той кимна.

— Лека нощ тогава. Надявам се, че ще можеш да заспиш на този ужасен шум — каза тя, като имаше предвид музиката, от която таванът се тресеше. Тръгна си, изпълнена с омраза към него, за това че прие условията й, но най-вече с омраза към себе си за това, че се бе държала по такъв начин.

 

 

Докато стоеше до прозореца на горния етаж и гледаше как Стефани потегля с колата, Мариан чувстваше как съдбата кръжи над нея. Тя обгърна още по-силно раменете си, като че искаше да се защити. Сега, след като първоначалното въодушевление от срещата със Стефани мина и се разбра, че вече има кой да се грижи за нея, тя отново потъна в самотата си. Всичко, което бе постигнала в живота си, го бе направила заедно с Мадлен и сега се боеше дори да си помисли, че след няколко седмици ще започне нов живот без нея.

Но беше решена да го направи, ако не по друга причина, поне поради това, че не можеше да издържа повече да се гледа в огледалото и да вижда как вътрешно трепери от страх от поражението си. Защото безкрайно много й липсваха, защото без тях като че ли животът й нямаше цел. Тя отново беше погрозняла, косата й висеше отпусната, а порите на лицето й сякаш се бяха свили от мъка. Докато няколко кратки месеца беше жизнена, цъфтяща и щастлива — тогава не изпитваше страх, чувстваше се силна, защото Пол я обичаше и…

Дъхът й спря, тя се извърна от прозореца и докато бавно вървеше към леглото, сълзите безшумно се стекоха по лицето й.

— Къде сте? — прошепна в тъмнината. — Пол, Мади, къде сте?