Сюзън Луис
Ограбен живот (5)

Четвърта глава

Пътуването до Рим бе ознаменувано с едно-единствено нещо. Мариан почувства неразположение още сутринта, когато тръгваха. Пол се бе засмял на това, но Мариан бе много нещастна, затова се наложи той да пусне в действие целия си запас от ласки, за да я убеди, че това няма значение. За него действително това беше така. Смятайки, че ненавременното явление ще провали уикенда, Мадлен едва сдържаше радостта си. Но я болеше, когато гледаше как Пол храни Мариан със сладолед на Пиаца Навона, все едно че бяха любовници, които само до преди час са се любили, как хвърляха монети във фонтаните „Треви“ и се разхождаха с часове из базиликата „Свети Петър“ и в Сикстинската капела, та чак вратовете им се изкривиха, докато зяпаха тези скучни рисунки по стените и таваните, от които на човек направо му се повдигаше.

Тя чакаше само да се прибере у дома, за да се подготви за вторник сутрин. Вече беше решила, че за нея филмът на Матю Корнуол щеше да бъде повратна точка в живота й. Никога не бе играла, но пък достатъчно беше ходила на кино, беше гледала премного филми по телевизията, за да се успокои, че няма да й е трудно. Вече тайничко се упражняваше пред огледалото, като си измисляше някакъв текст и беше много доволна от резултата. Щеше да покаже на Матю Корнуол, че всъщност не е много лесно един мъж да легне с нея. Макар и да беше добра в леглото, наистина щеше да работи усилено, а след като направи този филм и преди той да си тръгне от Бристол, щеше да му позволи отново да я свали, този път заради обещанието за друга работа или поне за приличен договор в Лондон. После някак си, без значение как, щеше да обърне и третата страница. А като се държи за Матю Корнуол, може да има късмет и да стане едновременно и модел, и актриса. Даваше си сметка, че планът й страда от недостатъци, но щеше да се справи и с тях, когато стане богата и известна. Пол О’Конъл и проклетата й братовчедка щяха да дойдат да я молят, но тогава тя ще ги прати по дяволите.

Стоеше пред олтара на някаква църква, на която не можеше да си спомни името. Думата „дяволите“ я накара да почувства леко неудобство, затова веднага затвори очи, поиска прошка от Бога и Му благодари, че е изпратил Матю Корнуол в Бристол.

В неделя вечеряха в „При Алфредо“, където сервираха фетучините на Мариан със златна лъжица. Пол й купи шест червени рози от една селянка, която мина край тях с кошница. На Мадлен й направиха серенада с китара и тя също получи рози, но когато келнерът й каза, че са от възрастния човек, седнал на една маса в ъгъла, грозен като смъртта, наложи се Мариан да отиде и да му благодари, а Пол да ги изнесе от ресторанта.

Беше последната им вечер в хотел „Юлий Цезар“ на Виа дели Сципиони. Независимо че беше заета главно със себе си, Мадлен не можеше да не забележи колко е щастлива Мариан. Тя вече предполагаше, че двамата с Пол все пак го правят, иначе как биха имали такъв лъчезарен вид. След като Мариан бе събрала смелост да попита Пол, той й показа как би могла да го задоволи, но я предупреди да не прави онова, което беше дочул, че Мадлен я подучва. От голямо значение за Мариан беше да види как един мъж достига до върха на екстаза и да знае, че би могла да даде такова удоволствие на някого, когото обича. Това я караше да иска да го прави отново и отново. Тя се възхищаваше на тялото му, а Пол с удивление откри каква добра ученичка е и все по-често ставаха случаите, когато трябваше да се овладява, за да не я обърне по гръб и да я люби.

— Защо не влезе заедно с мен? — попита я той, когато тя седна на ръба на ваната, за да го насапуниса. — И аз бих искал да те изкъпя.

Тя поклати глава и се опита да му обясни, че й е достатъчно само да го гледа.

— Другата седмица по това време няма да го казваш — захили се той, а после изскимтя, когато тя го плесна.

Беше седем и половина в неделя вечерта, когато пристигнаха обратно в Бристол. Под ръмящия дъжд се потътриха от спирката на автобуса към „Уест Мол“. Пол отвори вратата, а Мариан изохка, когато видя писмото от банката и сметката за газта. Мадлен тръгна бавно нагоре по стълбите и спря малко преди първата площадка, за да пусне някого да мине. Човекът мина покрай нея, като едва я погледна, а Мадлен се обърна и го изгледа как тича надолу по стъпалата. Мариан го поздрави и макар че той й отговори учтиво, не показа никакъв признак, че я познава. По намръщената му физиономия разбра, че е сърдит, което си пролича и по това, че тресна вратата след себе си. Мариан вдигна поглед нагоре към Мадлен.

Мадлен беше ококорила очи, втренчена във вратата.

— Кой беше това? — попита тя тихо.

Мариан я изгледа озадачено.

— Матю Корнуол. Що за въпрос?

Мадлен погледна Мариан и зяпна.

— Какво?

— Боже мой — прошепна Мариан, връчи пощата на Пол и се втурна към братовчедка си.

Мадлен се отпусна на стъпалата. Вдигна очи към Мариан и изкрещя:

— Не ти вярвам! Лъжеш!

Но когато Мариан само примигна срещу нея, тя зарови лице в дланите си и избухна в плач.

— Мариан — завайка се тя, — защо все така ми се случва?

Мариан погледна надолу по стълбите към Пол, а той само сви рамене. Като се обърна отново към Мадлен, тя каза:

— Значи мъжът, който току-що излезе, не е онзи… когото си видяла в апартамента на Памела.

— Не — изхълца Мадлен.

— Сигурна ли си?

— Смяташ, че бих могла да забравя някого като този? — изръмжа Мадлен, като посочи към външната врата. — Мариан, този път си мислех, че всичко ще потръгне. Всичко бях планирала, щях да работя много във филма. Щях да докажа на всички, че мога да постигна нещо, щях да се справя. А сега…

— Ще го направиш — успокои я Мариан, седна до нея и я прегърна. — Нали имаш роля? Казали са ти кога и къде да отидеш и който и да е бил той, има нещо общо с филма, иначе…

— Откъде да знам? — сряза я Мадлен. — Може да е бил и някой проклет водопроводчик.

— Сигурно е онзи, на когото дадох пакета — припомни си Мариан. — Нали говори с Дороти?

— А коя е тя? Никога не съм я виждала.

— Може ли да изкажа предположение — обади се Пол, вървейки по стълбите, — че Дороти е чиновничка. Мъжът, с когото спа Мадлен, е главният асистент-режисьор на Матю Корнуол. Казва се Филип Форестър, викат му Уди.

Лицето на Мадлен побледня, когато вдигна към него очи.

— Откъде знаеш? — прошепна тя.

— Срещнах го по стълбите сутринта, след твоето… прослушване.

— Копеле такова! — изсъска злобно тя. — През цялото време си знаел и не си ми казал. — Спусна се към него, но Мариан я хвана, а Пол отстъпи. — Мразя те! — изкрещя Мадлен. — Подлец…

— Мадлен, престани! — извика Мариан. — Пол, помогни ми да я качим по стълбите.

Когато минаваха край апартамента на Памела, Мадлен изкрещя „Онанист“. Но дали се отнасяше за Уди, или за Пол, никой не разбра.

— Е? — започна Мариан, след като влязоха в апартамента. Накара Мадлен да седне на дивана и се обърна към Пол: — Какво става тук? Казваш, че си се срещнал с този Уди. Какво ти каза той?

Пол сви рамене.

— Че живея със страхотно момиче и че нямал търпение да види и другата братовчедка. Между другото, ако и ти искаш да играеш второстепенна роля, за теб също ще се намери място.

Мариан още повече се намръщи.

— Но за Мади има ли роля?

— Разбира се. Допълнителна.

— Какво?

— Допълнителна — повтори той. — Нали знаеш — в масовката — минувачка, пазаруваща в супермаркет, нещо подобно. Вървят, но не говорят. Това наричат те допълнителна роля.

— Не! Лъже! — изрева Мадлен. — Нарочно го прави, Мариан, опитва се да ме изкара глупачка.

Мариан отиде до нея, обърна се към Пол и му нареди:

— Направи чай.

Трудно убеди Мадлен да приеме, че е много вероятно Пол да казва истината.

— Нали никой не ти е пратил сценарий? — изтъкна Пол. — Всъщност ти не си се срещнала с режисьора, а той е човекът, който решава кой да участва във филма.

— Какво искаш да кажеш? — смънка Мадлен. — Че този Уди лъже ли?

— Не. — Пол се появи на вратата. — Обикновено първият помощник-режисьор избира участниците в масовката, така че Матю Корнуол вероятно не знае нищо за теб. — Мариан го стрелна с поглед, а той продължи:

— Само се опитвам да ти кажа, че ако Корнуол не знае коя си, тогава може да опиташ отново. Ако те изберат, дори и в масовка, той едва ли не би забелязал момиче като теб, нали? — Сви рамене. — Останалото зависи от теб. Участие в масовката и в случай че направиш впечатление на режисьора, по някакъв начин може да те изберат и за главна роля.

Мариан се обърна към Мадлен.

— Какво смяташ, Мади?

Мадлен премести очи от Мариан към Пол и отново към Мариан.

— Казвам ти, иди във вторник — настоя Пол. — Няма какво да губиш. Освен, разбира се, ако Уди съобщи на Матю Корнуол за станалото, но дори и тогава…

Мадлен затвори очи и отпусна глава назад.

— Не мога да го направя, Мариан — изрече тя. — Няма да отида.

— Но защо? Пол е прав, ти си…

— Помисли си само. Ако този Уди е толкова глупав, че е казал на Пол, когото не познава, няма начин да не е споделил с Матю, нали? Обзалагам се, че се е раздрънкал пред всички и всички ще ми се смеят и ще започнат да ме сочат с пръст още от мига, в който се появя.

Мариан трябваше да признае, че това е напълно възможно, и най-накрая се съгласи да се обади на Дороти и да й съобщи, че Мадлен няма да отиде на снимките. Реши да го направи още в понеделник сутрин, но още като вдигна слушалката, разбра, че телефонът им е откачен.

Като се връщаше от телефонния автомат, Мариан се отби да купи вестник на Пол, тъй като не го бяха донесли сутринта.

— Добър ден, мистър Бигс — поздрави весело тя, когато влезе в магазинчето. — Тази седмица не спечелих от лотарията, а вие?

— Никакъв късмет — отвърна той, докато подаваше рестото на клиента си.

— Няма значение — рече съчувствено Мариан, — ще продължим опитите, нали? В четвъртък ще донеса фиша. Сега ще взема „Индипендънт“.

Бигс кимна на помощника си, после заобиколи тезгяха и направи знак на Мариан да се приближи, за да не чуят останалите клиенти.

— На кредит ли взимате вестника? — попита я тихо той.

Вътрешно Мариан се смръзна, но успя да се усмихне и да каже:

— Ако е възможно. Но ако предпочитате, и сега мога да ви го платя.

— За препоръчване е — каза той, а добрите му очи я гледаха с неудобство.

Мариан отвори портмонето си, извади монета от петдесет пенса и му я подаде.

Той я взе и каза:

— Кога смятате, че ще сте в състояние да платите сметката си? Вижте, вече надвишава четирийсет и пет лири и обикновено…

— Какво! — зяпна Мариан. — Колко казахте?

Той я изгледа безпомощно.

— Заради списанията, които малката Мадлен взима, а сега те са много скъпи — обясни й той.

Мариан сведе очи, тъй като не искаше той да забележи колко беше ядосана.

— Разбира се — смотолеви тя. — Ще е възможно ли да платя в края на седмицата?

— Разбира се. Вземете вестника, а аз ще ви върна рестото.

Когато излезе от магазина, хладният вятър беше като балсам за пламналото й лице. Знаеше, че не би могла да каже нищо на Мадлен. След изживяния шок с Уди и Матю Корнуол, тя беше достатъчно разстроена и Мариан не искаше да я натъжава още повече, като й се развика за няколко списания. Но си оставаше въпросът как, по дяволите, щяха да платят на мистър Бигс в края на седмицата?

Едно беше сигурно — за момента телефонът ще остане откачен. Но тогава се сети за Пол, който не беше изгубил надежда да получи отговор от издателя. А и как биха живели и без електричество? Мадлен никога не би го понесла — нямаше да гледа телевизия, нямаше да се суши със сешоар, светлината нямаше да е достатъчна, за да си слага грим. Нямаше да ходи на процедури за разкрасяване, известно време нямаше да излиза вечер. Тогава си спомни за сметките за газта и за писмото от банката. Сърцето й се разтуптя и главата й забуча. Трябваше да се прибере и да направи сметка точно колко са задлъжнели. Но докато тичаше към къщата, изведнъж се сети за заема, който взе от финансовата компания. Трябваше да изплаща по сто лири на месец. Как въобще си е мислила, че ще го погасява?

Бавно заизкачва стъпалата, прилоша й от свитата топка в стомаха. Искаше да отидат в Рим, за да направи Пол щастлив, а също и Мадлен, но сега й беше трудно да повярва каква безотговорност е проявила. Дори не можеше да ги помоли да помогнат с изплащането, защото им беше казала, че е получила парите от застрахователна полица. Боже мили, как е могла да бъде толкова глупава? Как е могла да изпусне нещата до такава степен?

Когато стигна до площадката на четвъртия етаж, спря пред вратата на Памела. Загледа се за миг, после, без да мисли, почука на вратата. Имаше някаква смътна идея, че трябва да обясни на Матю Корнуол за Мадлен, само че какво точно щеше да му каже, нямаше представа. Съществуваше някаква възможност Уди да не му е казал нищо и ако е така, пък дори и да е казал, нямаше причина Матю Корнуол поне да не се види с Мадлен.

Докато чакаше, вътре се чуха гласове. Сякаш се пробуди от сън и изведнъж си даде сметка, че щеше страшно да се изложи. Обърна се, за да избяга бързо по стълбите, но вече беше късно.

— С какво мога да ви помогна?

Мариан се обърна, изненадана от женския глас. Жената беше около трийсетгодишна, обута с джинси, с анорак и с голям лек индийски шал върху раменете. Тя се усмихваше, но от държанието й Мариан разбра, че бърза.

— Не, не — заекна Мариан. — Всъщност бих искала да говоря с мистър Корнуол.

— Съжалявам — каза жената, — в момента имаме продуцентска сбирка и той е зает. Мога ли да му предам кой го търси?

Мариан се изчерви.

— Ами, казвам се Мариан Дийкън. Живея на горния етаж.

— Добре — усмихна се тя. — Ще му предам. — Облегна се на вратата и се загледа в прозореца на площадката. — Проклет дъжд. Целият ни план се провали заради него, затова сигурно срещата ни ще продължи целия ден, а ако успеем да се организираме, ще имаме нощни снимки. Така че ако искате да се срещнете с Матю, по-добре е да изчакате до края на седмицата.

— Добре — отговори Мариан. — Благодаря.

Понечи да тръгне, когато жената изрече:

— Мариан Дийкън ли казахте?

От начина, по който произнесе името й, сърцето на Мариан се сви. Значи всички знаят за Мадлен.

— Да — отговори тихо тя.

— И живеете на горния етаж?

Мариан унило кимна.

Жената я изгледа особено, после бързо хвърли поглед през рамо и започна тихо:

— Между нас да си остане, имали сте късмет, че онази вечер се е случило с Уди. Разбира се, и той не би могъл да бъде извинен как се е възползвал от вас и ви е оставил с впечатлението, че той е Матю, но по начина, по който го разказва, вие сте си била пийнала и не сте му дали възможност да си отвори устата. Както и да е, ако Матю беше тук и се бяхте опитали по този начин да го свалите… — Тя потрепери. — Матю разбира от жени, които… Но това е друг разговор. Работата е там, че ние наистина имаме нужда от участници в масовката, така че ако все още се интересувате…

— Всъщност, говорите не с когото трябва. Не бях аз, а братовчедка ми, Мад… — Спря се, тъй като се почувства предателка.

— Мадлен! Точно така. Мислех…

— Матю Корнуол знае ли какво се е случило?

Жената кимна.

— В такъв случай ще имате ли нещо против, ако не му казвате, че съм го търсила? Смятам, че е по-добре да забравим за станалото.

Жената сви рамене.

— Щом така искате.

Когато Мариан влезе в апартамента, Мадлен беше в банята, а Пол спеше. През последните няколко дни той проявяваше всички симптоми на сериозна настинка, която според Мариан прерастваше в грип. Влезе на пръсти в спалнята и сложи ръка на челото му. Той се размърда.

— Как се чувстваш? — попита го тя.

Пол примигна и се опита да стане, но усилието беше твърде голямо за него и отново затвори очи.

— Ужасно — изграчи той.

— Струва ми се, че имаш температура — каза му Мариан. — Да извикам ли доктор?

Той поклати глава и като го целуна нежно по бузата, Мариан отиде да съблече палтото си.

— Свърза ли се с Дороти? — извика Мадлен от банята.

Мариан бутна вратата и седна на края на тоалетната чиния.

— Съвсем нормално мина. Очевидно планът им се е променил, така че днес няма да има нищо. Как си сега?

Мадлен сви рамене.

— Как мислиш? Като човек, на когото въобще не му върви. А когато видях Матю Корнуол… — Въздъхна.

— Нямаше да е толкова лошо, ако не беше толкова ужасно красив. Боже, наистина този път загубих. Искам да кажа, че до него даже и Пол… Смяташ ли, че наистина съм провалила шансовете си?

— Май да — трябваше да признае Мариан. — Освен това външният вид не е най-важното. Може Корнуел да е ужасен човек. Или пък да има щастлив брак.

Мадлен извади дългия си крак от пенестата вода и го заоглежда оценяващо.

— Не мислиш ли, че напълнявам? — попита тя.

— Не — отвърна Мариан. След като Мадлен провери и другия си крак, каза: — Мади, трябва да си поговорим за пари.

Мадлен изохка и се потопи във водата.

Мариан я изчака да се покаже.

— Смяташ ли, че ще можеш да ходиш по-често на работа през седмицата? Струва ми се, че сме загазили повече, отколкото предполагах.

— Ако е така, чия е вината?

— И аз имам вина. Ти също.

— Какво мислиш да правиш?

— Да се обърна и към други агенции и да си потърся работа на непълен работен ден в някой универсален магазин. От банката ми взеха чековата книжка и ми казаха да не издавам повече чекове, докато не се възстанови преразхода.

Последва плясък на вода и Мадлен седна.

— Не говориш сериозно, нали? Кога стана това?

— Миналата седмица — отвърна Мариан. — Колко пари имаш?

— В банката — нищо. Всичките ми пари са в чантата.

— Добре, когато свършиш, по-добре да седнем и да прегледаме всичко.

— А Пол?

— Струва ми се, че е болен. Освен това парите му са у мен.

— Като истинска съпруга! Подай ми кърпата и ако можем да си го позволим, не бих имала нищо против чаша чай.

Положението им беше много по-лошо, отколкото се страхуваше Мариан. Всичките им ресурси възлизаха на малко повече от сто лири. Трябваха им хиляда и сто лири, за да изплатят сметките си.

— Не е нужно да покриваме разходите по кредитните карти наведнъж — каза Мадлен. — Можем да правим месечни вноски.

— Да, но какво ще кажеш за газта и електричеството? И за двете трябва да платим веднага, а обещах и на мистър Бигс да се разплатим с него до края на седмицата. Освен това трябва храна, нея с какво ще вземем? Другата седмица идва ред на наема.

— Боже мой! — изохка Мадлен. — Както я караме, ще свършим на улицата. Има само един изход.

Стрелна Мариан с очи, но тя като забеляза погледа й, поклати глава.

— Не. Не мога пак да искам от мама. Няма да е честно. Ние вече похарчихме практически всичко, което тя получи.

— Добре, какво друго ни остава?

— Не знам.

Следващите три седмици бяха истински кошмар. Мариан отиде до Управлението на електрическата компания и уреди да платят задължението си на части. Мадлен направи същото с газовата компания. Не обърнаха внимание на съобщението за наема, избягваха мистър Бигс и изпратиха по десет лири за погасяване дълга по кредитните си карти. Макар и да не казваше на другите, Мариан продължаваше да попълва фишове за тотото и изпращаше парите със запис с почти напразната надежда, че може да стане чудо.

След една седмица Пол оздравя от грипа, но тогава пък Мариан се разболя. Когато тя се оправи, Мадлен легна, така че колкото пари имаха, те постепенно се стопиха поради невъзможността им да ходят на работа. Мариан не мигваше нощем и като знаеше, че е просрочила първата вноска за заема, изстиваше от ужас.

Реши, че трябва да каже на някого всичко. Цял ден се измъчва върху въпроса дали да сподели с Мадлен, или с Пол, но взе решението, когато Пол се върна от пощата и я завари да плаче.

— Няма какво друго да се прави — заяви той, когато тя му разказа. — Ще трябва да си намеря работа.

— А какво ще стане с писането ти?

— Ще почака. Не — спря я Пол, когато тя започна да протестира, — ти си взела заема заради мен и аз трябва да го платя. Освен това достатъчно дълго живях на ваш гръб.

— Не е вярно! — извика Мариан. — Всяка седмица ми даваш пари и те са два пъти повече, отколкото аз печеля.

— Въпреки всичко трябва да намеря работа. — Прегърна я и я притисна силно. — Ти си такова идиотче — да попаднеш в цялата тази каша заради мен. Но аз те обичам и щом Мадлен оздравее и излезе от спалнята, ще ти го докажа.

 

 

— Сто хиляди лири — повтори Мариан, опитвайки се с много усилие да придаде весела нотка на гласа си.

Мадлен вдигна плътно начернените си мигли и изгледа Мариан с цялото презрение, което виолетовите й очи можеха да изразят.

— Млъкни! — кипна тя, обърна се и нарисува едно кръгче по изпотения прозорец на кафенето. Отвън минаваха хора, свити под чадърите, които силният вятър обръщаше. Те прехвърляха тежките чанти с покупки от една ръка в друга.

Мариан гледаше тревожно лицето на Мадлен, все още бледо от грипа, което сега бе застинало в презрителна гримаса. Явно, че този път детинската им игра нямаше да помогне.

Огледа влажното претъпкано кафене. Няколко мъже гледаха към Мадлен, но тя беше твърде разстроена, за да ги забележи. Тя започна да почуква с лъжичка по захарницата.

— Пари, пари, пари! — извика Мариан и навря лицето си в Марианиното. — Нищо чудно, че седим тук като последни отрепки, след като нямаме нищо. Не ме гледай така — глупавите ти малки очички направо ми действат на нервите.

— Нещо друго да желаете?

Мадлен вдигна очи и видя келнера, застанал с тефтер и химикалка пред тях, но тъкмо да поклати отрицателно глава, Мариан се намеси.

— Още едно кафе, моля.

Преди да тръгне, келнерът отнесе използваните чаши и избърса с влажна кърпа мушамата. Мадлен изчака, взирайки се в Мариан, но братовчедка й гледаше втренчено през прозореца.

— Какво, по дяволите, ти става? — избухна Мадлен, щом келнерът се отдалечи. — Много добре знаеш, че нямаме пари да го платим.

— Иначе ще ни изхвърлят, а навън вали. Пол още го няма.

— Мариан, бяхме пресметнали всичко до последното пени. Една порция ядене и две кафета. Това прави пет лири, а ние имаме точно толкова. Откъде мислиш, че ще вземем тези осемдесет пенса? — След като Мариан не й отговори, Мадлен грабна чантата си и се изправи. — Тръгвам си — изрече твърдо. — Сама се оправяй.

— Мади, седни.

— Ако откажеш кафето.

Мариан сведе очи към ръцете си, които бяха хванали пластмасовата солница.

— Няма смисъл — изрече тихо. — Няма с какво да платим и яденето, така че още едно кафе няма да промени нещата.

Мадлен бавно седна отново.

— Купи го, нали? — изсъска тя.

Мариан кимна безмълвно.

— Тъпа крава! — Мариан трепна от обидата, но Мадлен продължи. — Телефонът ни е прекъснат, нямаме пари за наема, затрупани сме от сметки, не можем да си позволим да ядем, а ти отиваш и даваш последните ни пет лири за някакъв тъп лотариен билет!

Мариан вдигна поглед.

— Може да спечеля — оправда се тя с глупаво оптимистична усмивка.

Мадлен замахна, но Мариан се отдръпна и ръката на Мадлен остана във въздуха.

— Да спечелиш! — присмя й се тя. — Някога да си печелила? Цял живот само губиш, затова какво, по дяволите, те кара да мислиш, че този път ще спечелиш?

Очите на Мариан се напълниха със сълзи. Намираха се в толкова затруднено положение, че правеше отчаяни неща. Лотарийният билет беше нещо като израз на защита и той наистина й донесе моментна радост, но сега горчиво се разкайваше за неразумността.

Раздразнението на Мадлен отмина с шумна въздишка.

— Съжалявам. Хайде, не плачи. И двете сме в тая каша. Освен това знаеш, че не го мисля.

— Какво не мислиш?

Нито една от двете не видя, че Пол се приближава. Беше застанал над тях, а от русата му коса върху яката на якето му се стичаха капки дъжд, черните му вежди бяха събрани навъсено. Сърцето на Мадлен се обърна, когато той се усмихна и прибра косата на Мариан зад ухото й. Като забеляза сълзите й, той веднага седна.

— Как мина? — попита Мариан, преди той да се поинтересува защо плаче.

Той сви рамене и избърса мокрото си лице с хартиена салфетка.

— Секретарката не можа да намери ръкописа, а монетите ми свършиха, преди тя да се върне на телефона.

Говореше с лекота, но Мариан разбра какво разочарование изпитваше той. Повече от два месеца, откакто беше занесъл ръкописа в Лондон, а все още нямаше отговор. Тя понечи да каже нещо, но той сложи пръст върху устните й и поклати глава.

— Така че последните ми пари отидоха за безплоден телефонен разговор — въздъхна той. — Вече можете да кажете, че съм просяк. А вие? Има ли някаква възможност за кафе?

— Мариан е изхарчила парите ни, за да купи лотариен билет — издрънка Мадлен.

Мариан цялата се изопна от нерви. Помоли се Пол да не й се сърди. Той се усмихна и хвана ръцете й.

— Какво да правя с теб? — засмя се, а лицето му грейна от любов. Наведе се и прошепна нещо в ухото й.

На Мадлен й идеше да изкрещи. Когато лицето на Мариан стана червено като изкуствената покривка на масата, тя скочи на крака, стиснала чантата към гърдите си.

— Е, докато вие двамата седите тук и се държите, сякаш не ви е грижа за света, аз ще отида да уредя сметката. А ти, Мариан Дийкън, тръгваш още утре за Девън да изпросиш малко пари от майка си.

Лъчезарният вид на Мариан помръкна.

— А пари за път? — меко възрази тя.

— Ще напишеш чек и ще кажеш, че си изгубила картата си. Не се връщай, докато…

Мариан се обърна към Пол.

— Мога да използвам телефона тук! — извика тя. — Ще се обадя на издателя, за да разбера какво е станало.

С презрително сумтене Мадлен излезе от кафенето. С ъгълчето на окото си Пол я гледаше как върви. Знаеше как тя ще плати сметката. Чудеше се само дали съдържателят ще се задоволи само с един поглед към великолепните й гърди.