Сюзън Луис
Ограбен живот (2)

Първа глава

Мадлен се втурна с кикот нагоре по тясната стълба. От пазарската чанта, която притискаше към гърдите си, се разпиляха пуканки и воловани^[1]. Мариан се опитваше да я хване отзад за глезените и да я спъне.

— Никога не съм се притеснявала толкова — извика Мариан. — Само почакай, докато те хвана!

Мадлен изписка, когато ръката на Мариан докопа глезена й, и се залюля към стената. Покупките се пръснаха, но Мариан успя да улови един флакон, който се бе търкулнал надолу по стъпалата.

— Недей! — кресна Мадлен, но Мариан натисна силно с пръст дюзата и цял водопад от коледен сняг се посипа върху русата коса на Мадлен. — На ти! Така ти се пада! — заяви Мадлен и като грабна един волован, разтроши го в ръката си и размаза мазните трохи по лицето на Мариан.

Мариан изплю трохите, задъха се, но не спря да натиска спрея от сняг, който се сипеше върху братовчедка й, по стълбите, върху покупките и върху самата нея.

На долната площадка се отвори една врата и Памела Робинс — помощник-продуцентка на филми, излезе от апартамента си. Настъпи моментно примирие, двете престанаха да палуват и се обърнаха, за да видят как съседката им заключи вратата си и прехвърлила чанта през рамо, изтрополи надолу по стълбите, без дори и да погледне към тях.

Щом чуха, че външната врата се затвори, те избухнаха в смях.

— Дърта снобка! — изсъска Мадлен. После сниши глас и като обърна очи, каза: — Сигурно отива да снима филм.

— Не вярвам, че си имала намерение да я поканиш довечера! — отбеляза Мариан и започна да чисти разпиляното.

— В никакъв случай.

— Но всъщност ти си в състояние да спреш и непознати на улицата — каза Мариан, като я сръчка — и да ги поканиш.

— Ами че те бяха страхотни — поне ниският беше точно колкото теб.

— Търсиш си белята! — поклати глава Мариан.

Покритото със сняг лице на Мадлен изглеждаше даже още по-смешно, когато тя изви ъгълчетата на устата си и ококори очи.

— Просто ти правя услуга — възрази тя. — Какъв е смисълът да правим парти, ако няма да има някой, когото харесваш.

— Това значи — започна Мариан, докато вадеше ключовете си и отваряше вратата на апартамента на върха на мрачното стълбище, — че ще има някой, когото ти харесваш.

— Смяташ ли, че ще дойде? — попита Мадлен, като се изправи на крака и последва Мариан в тъмния апартамент.

Мариан се обърна и я изгледа с ирония.

— Не съм чувала досега мъж да ти е отказвал нещо.

Мадлен се прегърна с две ръце, замечтана, представяйки си възможността Пол О’Конъл да дойде на новогодишното им парти тази вечер. В продължение на седмици тя се опитваше да се запознае с него, но досега той все й се изплъзваше.

— С какво ли ще дойде облечен? — започна да размишлява тя. — Тъкмо стана дума — ти какво ще си сложиш? В никакъв случай никакви такива стари боклуци, за които говорихме вчера. Това е маскарадна дреха, Мариан — промъкна се тя в антрето при братовчедка си. — Сега имаш възможност да се покажеш щура, привлекателна и дръзка!

Мариан изохка, когато Мадлен я боцна с пръсти отстрани.

— На тебе ти върви да си дръзка — изсмя се тя. — Аз ще стоя настрани и ще наблюдавам как покоряваш всеки мъж, който се появи, а междувременно ще се чудя откъде да намерим пари, за да платим за всичко това.

Мадлен отметна глава и нададе вой от безсилие.

— Очаквам от теб промяна през Новата година, мадам. Трябва да престанеш да бъдеш разумна.

Мариан хвърли палтото си върху единствения изкорубен фотьойл.

— Вече го направих преди три години, когато се съгласих да дойдеш при мен в Бристол.

— Съгласи се, че хубаво си живеем тук. — Мадлен се завъртя към вратата и влезе в кухнята, за да остави покупките.

— Да, като си помисли човек — промърмори Мариан на себе си и огледа бедно мебелираната стая, а после се обърна към газовата камина.

Преместиха се в тази мансарда на „Клифтънс Уест Мол“ преди три месеца, след като Силия, майката на Мариан, им изпрати достатъчно пари, за да се върнат от Родос. Нямаха намерение да превърнат този гръцки остров в последна спирка от обиколката им из Европа, но след като пиляха безразборно в Париж и Рим, след като осъмваха в нощните заведения в Амстердам, Ница и Хамбург, похарчиха и последното пени от парите, които получиха от апартамента на „Стоукс Крофт“ — още нещо, което Силия беше финансирала. Мариан все още се чувстваше гузна, че изхарчи оскъдния капитал на майка си, особено като знаеше, че той идваше главно от застраховката, която Силия получи след смъртта на бащата на Мариан, загинал при пожар в хартиената фабрика в Девън. Същата година Мариан бе приета в Бристолския университет. Мадлен изживя толкова зле смъртта на чичо си, че Мариан за малко да се откаже от учението и да се върне в Девън, но Силия — горда до немай-къде от успеха на дъщеря си, се намеси и заяви, че ако Мадлен си намери работа в Бристол, би могла да замине при нея. Мариан беше доволна от това решение. Мадлен живееше при тях от осемгодишна възраст. Тогава Мариан беше на десет, така че двете бяха по-скоро сестри, отколкото братовчедки.

Когато пристигна при Мариан в Бристол, Мадлен беше навършила осемнайсет години и се бе превърнала в изключително красива жена. Изплъзнала се от будното око на Силия, при възможностите, които предлагаше такъв голям град като Бристол, който тя се чувстваше длъжна да покори, лудориите й и репутацията й скоро станаха легендарни. Състудентите на Мариан се отнасяха с неодобрение към нея, което прерасна в презрение особено когато Мадлен стана стриптийзьорка в нощен клуб оттатък „Блекбой Хил“. Там тя работи почти година с надеждата, че някой ще оцени таланта й и ще я отведе в Лондон, но никой не го направи, затова тя напусна заведението и стана стриптийзьорка по поръчка.

Мадлен обичаше да се съблича. Нищо друго не й доставяше такова пълно удоволствие, както това да й се възхищават, когато разкриваше тялото си с цвят на мед, дългите си крака и пълните си гърди. Това я възбуждаше много повече от секса, макар че редовно спеше с мъже, които понякога си харесваше в местната кръчма, но по-често го правеше с такива, които й даваха дума, че ще й помогнат да стане модел или актриса. Тя лекомислено им вярваше поради огромния си копнеж за слава, а после, когато те не изпълняваха обещанията си, налагаше се Мариан да бърше сълзите й. Ако Мадлен беше достатъчно умна да се държи по начин, който би бил поне приемлив за обществото, ако не вярваше толкова твърдо, че сексуалността й не бива само да се загатва, а да се демонстрира, тогава пътят й към върха щеше да бъде сигурен. Но полите й бяха твърде къси, блузите й — с прекалено дълбоки деколтета, слагаше си много грим, гласът й беше груб, а държанието — нахално. Но дори тези недостатъци не можеха да заличат ефекта от красивите й виолетови очи, от плътните устни и от неповторимата фигура. Притежаваше чувственото лице на Бриджит Бардо и сладострастното тяло на Мерилин Монро — зашеметяваща комбинация, която ако попаднеше в способни ръце, би й осигурила място на върха на славата. По всички стандарти красотата й беше изключителна и тя си го знаеше.

Мариан беше свикнала с безсрамието на Мадлен. След като й бяха пораснали гърдите, братовчедка й ги показваше на всяко момче, готово да си плати, за да ги види. Но това, че Мариан беше свикнала с леконравието й, не означаваше, че го одобрява. Отрицанието си обаче тя изразяваше само пред Мадлен и то когато бяха сами и много се оскърбяваше, ако някой друг направеше на братовчедка й критична забележка. Така една вечер в заведението „Коронейшън Тер“ чу своя приятелка да нарича Мадлен най-обикновена проститутка и така се нахвърли върху момичето, че после с пълно право смяташе, че приятелите й ще я изоставят. Но всъщност започнаха да се отнасят към нея с по-голям респект, като към човек, когото дотогава са смятали за затворен и свит, а той изведнъж се е проявил като буен и разпален. На Мариан й беше забавно да наблюдава смаяното уважение, което проявяваха към нея, но дълбоко в себе си знаеше, че надали скоро пак щеше да избухне по този начин. Би могла да го направи единствено заради Мадлен.

Въпреки безкрайния поток от мъже в апартамента им на „Стоукс Крофт“ и буйните веселби, които продължаваха до ранните часове на неделните сутрини, Мариан успя да си вземе дипломата по философия. За да го отпразнуват, Мадлен предложи да продадат апартамента и да направят обиколка на Европа. Все още замаяна от успеха, Мариан захвърли свойствената си предпазливост и се съгласи. Върнаха се в Бристол четири месеца по-късно само със сто лири. Сумата използваха като капаро за наемане на едностайната мансарда.

Мадлен се върна на работа като стриптийзьорка по поръчка, а Мариан си намери временно място като секретарка към агенцията „Сю Шепърд“ на Парк стрийт. Казваше си, че някой ден ще си помисли какво точно възнамерява да прави, но за момента единственото, което имаше значение, бе да печелят достатъчно, за да могат да си плащат сметките.

В осем часа те все още украсяваха жилището с гирлянди, което не бяха направили за Коледа, тъй като бяха я прекарали в Девън със Силия, когато неочаквано няколко души от тайфата на Мадлен от винарната „Замъка“ се изсипаха, донесоха кашони с вино, тромпети и сериентини. Музиката се носеше от касетофона, който Мариан бе купила на Мадлен за Коледа. Като се превиваше от смях заради абсурдните костюми на мъжете, Мадлен накара гостите да танцуват. Докато играеше рок и се въртеше сред тях, тя наблюдаваше отражението си в напуканото огледало над камината.

— Ще трябва да се върнете в „Замъка“ — каза им тя десетина минути по-късно. — Партито започва чак в девет, а освен това Мариан и аз още не сме готови.

Подаде на един от тях чек за виното, макар да знаеше, че той е без покритие. Мариан потрепери.

— Имаш ли нещо под роклята, Мади? — попита един от мъжете.

Мариан видя как Мадлен нацупи устни и го изгледа изпитателно с присвити очи. После прокара ръка през русата си коса и устните й бавно се разтегнаха в усмивка.

— Нищо — отговори тя и ги избута през вратата.

Щом се обърна, Мариан вече я чакаше.

— Казах ти: никакви Еви! — извика тя. — Ако имаш намерение да се развяваш без дрехи, ще отменя партито.

— Хайде, не се заяждай. — Мадлен леко изприпка покрай нея и изчезна в спалнята. Мариан я последва.

— Нали няма да имаш нищо против да спиш на дивана, ако успея да хвана Пол О’Конъл? — каза Мадлен и се просна върху леглото.

— Как ще се облечеш? — настояваше Мариан.

— Изчакай и ще видиш. Няма да е като Ева — каза Мадлен, когато Мариан понечи да й възрази. — А ти? Какъв е твоят костюм?

— Имай търпение и ще разбереш — отговори Мариан и се отдалечи да налее вино.

— Взех ти една перука от „Динглъс“ — каза й Мадлен, когато тя се върна с чашите. — Да скриеш тази ужасна твоя коса.

— Очарователно от твоя страна — отвърна Мариан.

— Не те питам с какво си я платила, но можеш да си я навреш в задника. Коя първа ще се къпе?

— Ти беше вчера, значи днес е мой ред.

— Добре, но не изразходвай всичката топла вода, както обикновено — правиш извика Мариан след нея.

 

 

Два часа по-късно апартаментът се изпълни със странно облечени хора. От музиката стените се тресяха и множество крака се плъзгаха по протъркания кафяв килим. Мъгла от дим се виеше около затъмнените лампи, червено и бяло вино се лееше навсякъде, дори върху мебелите. Мариан стоеше в ъгъла до оскъдния бюфет, наблюдаваше движещата се тълпа, очите й прескачаха от една физиономия към друга. Гирляндите бяха свалени от стените и навити около вратовете на присъстващите, тапи от шампанско гърмяха, чупеха се чаши. Мариан хапеше устни и се чудеше как ли щяха да платят за всички повреди.

Повечето гости бяха приятели на Мадлен — момичета от агенцията за стриптийзьорки по поръчка, стари и настоящи гаджета, както и редовните посетители на „Замъка“. Мариан си бе запазила връзка с някои от състудентите си, като книжния червей Роб и еманципираната Мери, и те бяха благоволили да посетят това декадентско парти, преди следващата седмица да отлетят до някоя неизвестна част на света. Бяха довели със себе си свои приятели от Америка, пристигнали за коледните празници, и спорът в кухнята за достойнствата на будизма беше в пълен контраст на гърченията и щуротиите, които се разиграваха във всекидневната.

— Къде е тази Мадлен? — провикна се някой. — Да дойде и да поразтърси тяло.

— Защо, моето не е ли достатъчно добро? — отговори му една блондинка и се притисна към мъжа, маскиран като Мадона.

Нададоха се писъци и крясъци, когато момичето стисна изкуствените му гърди. Държейки бутилка с вино, Мариан със срамежлива усмивка тръгна сред тълпата да досипва чашите. Никой не й обръщаше внимание, но тя нямаше нищо против, беше свикнала е това. Музиката се смени и Уитни Хюстън запя „Искам да танцувам с някого“.

— Извинявайте — каза Мариан на Антоний и Клеопатра, като се промъкна покрай тях и се измъкна в коридора. Когато понечи да отвори вратата на спалнята, тя се захлопна пред лицето й.

— Мадлен! — извика тя. — Пусни ме да вляза!

Вратата се отвори малко и Мадлен подаде глава.

— Дойде ли вече? — После изразът й се промени, виждайки костюма на Мариан. — Като каква, по дяволите, си се маскирала? Какво е това на главата ти?

— Готвачка съм — отвърна Мариан, нагласяйки бялото боне, което беше купила в магазина за стари дрехи.

— Господи! А тъкмо ти се славиш с голямо въображение! Както и да е, той пристигна ли?

Мариан завъртя очи.

— Още не. Слушай, а ако не дойде? Не можеш да стоиш тук цяла вечер. Всички питат за теб.

— Давам му още десет минути — заяви Мадлен, — след това ще се появя независимо дали е дошъл, или не.

— По-добре си облечи нещо — каза Мариан.

— О, я се разкарай — сряза я Мадлен, грабна бутилката с вино и затвори вратата, преди Мариан да успее да изрече още нещо. Мариан си проправи път до антрето, взе друга бутилка с вино и я отнесе в кухнята.

— Лейбъристката партия не е нищо повече от лайно, което тачъристите не могат да измият докрай — умуваше Рой. — За нас няма надежди там, човече. Огромната язва — капитализмът, разяжда съзнанието и морала в тази страна. Съмнявам се дали Мери и аз ще се върнем някога от Тибет. Мариан, има ли още от тази противна течност?

Наклони дългото си сериозно лице настрани, докато Мариан му сипваше.

— Защо не дойдеш до Тибет с нас? — попита я той.

— Ти не си създадена за повърхностни неща в живота. Би трябвало да пишеш, казвал съм ти го стотици пъти. В тибетските планини ще можеш да се отдадеш на сериозни размишления, ще направиш обстоен анализ на душата си, ще си отговориш на хиляди въпроси.

— И сериозно ще вегетирам — отвърна Мариан и намигна на единия от американците. След като той не й отвърна, тя се изчерви. — Извинявай — рече тя и се усмихна на Роб. — Какво да изследвам?

Той я изгледа. Болка се четеше в очите му.

— Защо съществува всичко, Мариан. Защо е слънцето, луната, звездите, защо живеем.

— Там ще се забавляваме ли? — поинтересува се тя.

Мълчаливите американци раздвижиха обутите си в римски сандали крака и изгледаха съчувствено Роб.

— Какво значи да се забавляваме? — намеси се Мери. — Можеш да напишеш цяла книга как наистина човек се забавлява. Като начало бих искала да ти кажа, че онова, което е забавление за един, за друг представлява огромна досада…

— На мен и това ми стига — каза Мариан.

— Точно така! — обяви Роб. — Само вземи хората тук тази вечер, Мариан. Те могат да станат обект на изследването ти. Напрегни се докрай, открий защо празноглавците предпочитат евтино вино, леснодостъпен секс и нови дрехи и това ги изпълва. Стигни до корените, Мариан, открий какво ги е привлякло към съвременната паяжина на Пенелопа. Постави под микроскоп покварата им…

— Дрън-дрън!

Гласът прозвуча весело и петимата едновременно обърнаха глави към вратата. В сърцето си Мариан усети странно усещане, а устата й се разтегна в усмивка. Фигурата на Пол О’Конъл изпълни рамката на вратата. Гъстата му руса коса беше в силен контраст с черните му вежди, а очите му преливаха от смях.

— На всяко парти ще се намерят и такива. — Подаде ръка на Мариан. — Пол О’Конъл — представи се той.

— Да, познах ви — смънка тя. — Радвам се, че успяхте да дойдете. Да ви закача ли палтото?

Той се съблече, но точно когато щеше да подаде палтото си, извърна се и рече:

— Не, недейте. Аз ще го закача отзад на вратата. И какво казвахте — покварата на живота да се сложи под микроскоп?

— Роб се опитваше да накара Мариан да стигне до дъното на упадъка на обществото — отговори Мери. — Да обясни губенето на време, несъстоятелността на твърдението на онези оттатък, че се забавляват. — По лекото потрепване на гласа й си личеше, че присъствието на Пол О’Конъл й бе въздействало толкова силно, колкото и на Мариан.

— Пубертетска реторика — кимна Пол.

— Точно обратното — възрази Роб, който се почувства не на място с дрехите си на строителен работник.

— Философски дебат между университетски дипломанти.

— От Бристол ли? — поинтересува се Пол. — Аз съм завършил „Кеймбридж“. Преди седем години.

— С какво се занимавате сега? — попита го Роб.

— Писател съм. А вие?

— Той ръководи изследването на мотивацията — изчурулика Мери, а после се изкикоти от промяната в израза на Пол.

— Какво пишете? — обърна се към него един от американците и стресна Мариан, която вече си мислеше дали те не са дали обет за вечно мълчание.

— Романи — отговори Пол.

Тъкмо тогава от съседната стая се чу истеричен смях, той изгледа язвително събеседниците си и тръгна натам.

Мариан измери с поглед високото тяло на Роб, облечено в работнически дрехи, и се засмя.

— Защо не се опиташ да се държиш нормално? — каза тя и последва Пол във всекидневната.

В центъра на стаята Мадлен поглъщаше жадно вниманието, породено от костюма й. Мариан спря на прага, поклати глава и се усмихна — поне си беше сложила някаква дреха!

— Аз съм Марлен Дитрих — мъркаше Мадлен с акцент, който си бе въобразила, че е немски. С черните си обувки на висок ток тя се извисяваше над повечето присъстващи. Поглади ръце около ханша си, стегнат с корсет, отметна глава, вдигна дългия си тънък крак и го облегна на ръкохватката на дивана. — Кой ще ми запали цигарата? — попита тя и постави дълго черно цигаре между устните си, като огледа близкостоящите със замечтани, премрежени очи. Изникнаха няколко запалки, но маскираният като Лейди Една се оказа пръв и плъзна ръката си под черния й жартиер. Мадлен издиша облак дим в лицето му.

— Истинско представление.

Мариан стрелна с очи Пол, но погледът му, както и на всички останали, беше прикован към Мадлен. Дори и Мадлен се наблюдаваше, докато крачеше бавно към огледалото. Тялото й имаше един-единствен недостатък, който обаче тя смяташе, че е най-ценното й качество — гърдите й преливаха от сутиена и меката плът леко се поклащаше при движението й. Докато Мариан сякаш се сливаше с тапетите. С дългата си рядка коса, с малките си очи и тънки устни тя беше толкова обикновена, колкото Мадлен беше красива. Пред хората, освен пред онези, които я познаваха, тя беше срамежлива, докато Мадлен бе самоуверена. Но тя не се дразнеше от факта, че никой не я забелязва, стигаше й Мади да беше около нея. Дори би се почувствала изключително неудобно, ако попаднеше в центъра на вниманието. Слава богу, че беше Мадлен, мислеше си тя, защото без нея животът й щеше да бъде съвсем празен. Засмя се тихичко, като си представи какво би казал Роб на това. Тъй като музиката отново гръмна, тя се върна в кухнята. Мадлен танцуваше с един от шефовете си от агенцията. Отметнала глава назад, разперила ръце, тя въртеше задните си части в чувствения ритъм, който практикуваше почти всяка вечер. Шефът й пошушна, че ще повиши заплатата й, ако прекарат насаме няколко часа, а в отговор тя го изгледа с присвити очи и облиза устни като Мерилин Монро. Точно в този момент Мадлен забеляза Пол, застанал до коледната елха, да разговаря с нейната колежка и най-голяма съперница — Фелисити. Сърцето й подскочи до небесата и тя незабавно изостави шефа си. Само като гледаше Пол О’Конъл, тя изпитваше нещо, което не беше чувствала към никой друг мъж. Изпълнена с очакване, тя си проправи път сред множеството извиващи се тела. Безцеремонно съобщи на Фелисити, че не е зле да изчисти червеното петно на костюма си, който представляваше мис Пиги, и й се ухили, а Фелисити изсъска, че всъщност е Розовата пантера, и тръгна към банята.

Мадлен я проследи как се отдалечава, после обърна зноен поглед към Пол.

— Бях започнала да мисля, че няма да дойдете — каза тя и го стрелна с копнеж. — Нали знаете, че се налага да платите глоба, защото не сте костюмиран?

Той повдигна вежди и й се усмихна разбиращо. Прихвана я, след като една лудееща двойка се блъсна в тях, а усмивката му стана по-широка, понеже тя не направи опит да се отдръпне.

— Кажете ми каква е глобата и ще видим дали ще мога да я платя.

Преди да отговори, очите й обходиха лицето му.

— Сигурна съм, че до края на вечерта ще измисля каква да бъде — измърка кокетно тя.

— Надявам се — рече той. — А сега ще ме извините, но трябва да поздравя един познат.

Не му убягна киселия й поглед, когато я отстрани леко, но му бяха омръзнали жени, които сами му се навираха в ръцете.

Тя го видя отново едва когато започнаха да броят минутите до Новата година. Откри го в кухнята с Мариан и интелектуалците.

— Господи, цяла нощ ли ще се разправяте тук — обърна се намусено към Роб, който пушеше цигара с марихуана. — Хайде — подкани тя Мариан, — сега ще обявят Новата година.

Говореше силно и се опитваше да вдъхне малко оживление в заспалата атмосфера, хвана Пол и Мариан за ръце и ги повлече към всекидневната. Отмериха последните секунди и Новата година бе приветствана с гръмогласен вик. Мадлен веднага прегърна Пол и плъзна езика си в устата му. Той не я отблъсна, но и не й отговори. Тя го пусна и целуна Мариан. Всички се хванаха за ръце и запяха весело в хор.

— Хайде, Джери! — извика Мадлен, когато пуснаха ръцете си.

Джери натисна кончето на касетофона и Мариан зарови лице в шепите си, щом чу мелодията. Парчето се наричаше „Стриптийзьорката“.

Незабавно направиха място и всички запляскаха с ръце в ритъм с музиката, докато Мадлен започна да сваля малкото дрехи, които имаше върху себе си. Мариан помисли, че братовчедка й ще спре пред микроскопичното парче дантела, което носеше около ханша си, но при последните звуци на песента то също бе свалено. Пристъпвайки назад на високите си токове, Мадлен разпери ръце. Присъстващите я аплодираха.

Музиката премина в мека коледна мелодия. Мадлен се обърна да открие Пол. Лицето й беше зачервено от възбуда. Зад нея стоеше Мариан и докато Мадлен обхождаше стаята с очи, братовчедка й поклати глава.

— Отиде си — прошепна тя.

— Как така? Какво искаш да кажеш с това?

Мариан сви рамене.

— Просто каза, че си тръгва, и изчезна.

— Ти не се ли опита да го спреш?

— Как бих могла? Какво трябваше да му кажа? — Знаеше, че предстои гневно избухване, и за пръв път си отдъхна, когато две едри ръце обгърнаха Мадлен и притиснаха гърдите й. Беше шефът й.

— Мисля, че това е моят танц — каза той и дръпна Мадлен към средата на стаята.

Гостите се разотидоха към два часа, но настроението вече бе спаднало поради разочарованието на Мадлен и поради откритото неодобрение на Мариан от голотата й. Мадлен щеше да се облече, но тъй като обвиняваше братовчедка си за това, че Пол си е тръгнал рано, искаше да я накара да страда.

 

 

Минаваше обяд, когато Мадлен най-после се измъкна от леглото. Завари Мариан във всекидневната. Опитваше се да изчисти петната от червено вино върху Дамаската на дивана.

— Само си губиш времето — заяви Мадлен, отпускайки се на фотьойла. — Червено вино не се чисти. Пък и какво те интересува, след като мебелите не са наши.

Мариан се изправи и сложи ръце на пълните си хълбоци.

— Налагаше ли се да преспиш с този ужасен мъж? — попита тя.

Мадлен я изгледа неодобрително и въздъхна.

— Ето че пак се започва.

— Е?

— Не! Не се налагаше, но добре, че го направих. Нали все се тревожиш как ще си плащаме сметките, сега ще повишат заплатата ми. Доволна ли си?

— Не ставай смешна! Разбира се, че не съм доволна.

— Нито пък аз, но не е в това работата, нали?

— Да знаеш колко мразя да постъпваш така необмислено. Знаеш ли какво чух някой да казва снощи? „Само й кажи, че познаваш фотограф, и краката й се отварят като вратата на пещерата на Али Баба.“ Всички ти се смеят, да знаеш.

— И какво от това? Нали не очакваш да ме е грижа за град, пълен с тъпанари? На мен ми се смеели, а на теб? Ти би трябвало да се срамуваш. На двайсет и две си и още си девствена. Затова престани да ми четеш конско и помни, че не съм единствената, която е използвала кредитните карти. Те са на твое име, затова се смятай щастлива, че все пак и аз нося по нещичко. А ти какво правиш? Сигурно пак си купила билет от томболата. Или този път си попълнила футболно тото?

— Подигравай ми се ти, но поне не се държа като уличница.

— Може, но ти непрекъснато затъваш в дългове и очакваш аз да ги плащам. Е, ще ти кажа, че съвсем скоро ще изляза оттук и тогава да видим как ще се справяш без уличницата.

Завъртя се и се втурна към спалнята.

Мариан тръгна след нея.

— Чуй, извинявай — каза тя. — Не трябваше да те наричам така. Но…

— Никакво „но“! Махай се! Ненавиждам проклетата ти самоувереност.

Мариан гледаше безпомощно как Мадлен се пени.

— Нали ти си образованата? — сряза я Мадлен заядливо. — И какво, по дяволите, си постигнала? Доколкото виждам, не е кой знае какво много. Добре поне, че се научи да пишеш на машина. И тези твои досадни задници, които наричаш приятели.

— Роб ми предложи билет до Тибет — каза й Мариан.

— Ами отивай! Хайде, върви, да видим дали ще ми мигне окото. Нямам нужда от теб. — Грабна една четка и започна яростно да реши косата си.

Сърцето на Мариан се сви от обидните думи на братовчедка й.

— Да, знам — изрече тихо. — Но аз имам нужда от теб.

Мадлен се отпусна върху един стол и се разплака.

— Извинявай — изхълца тя. — Такава крава съм! Не си виновна, че той си отиде. Защо не остана, Мариан? Защо не ме харесва? Защо никой не ме иска?

Мариан се приближи до нея и я прегърна.

— Аз те искам, Мади. Знам, че не е същото, но не бива да мислиш, че никой не те обича, защото не е вярно. Ти си най-известната сред тайфата ти. — Усмихна се. — Всъщност мен никой не ме иска, но не плача, нали? Докато сме заедно, ще бъда щастлива.

— О, Мариан. Теб обичам най-много на света. Само че искам да си имам приятел. Истински, а не като тези идиоти, които само ме използват. Ако си имах някой толкова умен и хубав като Пол О’Конъл, знаеш, че щях да съм друга.

— И това ще стане — увери я Мариан. — Само почакай и ще видиш. Ще станеш много по-известна, отколкото даже мечтаеш.

Мадлен й се усмихна през сълзи.

— Наистина ли така мислиш?

— Сигурна съм.

— Нали няма да тръгнеш за Тибет, а?

Мариан тържествено поклати глава.

— Не смятам, че бих понесла толкова голямо забавление.

Мадлен се усмихна, после погали Мариан по бузата.

— Петстотин хиляди лири — изрече тя.

Поемайки намека за любимата им игра, Мариан каза:

— Яхта в Южна Франция с едри мускулести мъже, които да обслужват всичките ти желания.

— И някой кокалест дребен умник за теб.

Мариан се намръщи при това допълнение.

— Много фотографи и телевизионни камери те очакват на пристанището, защото известната Мадлен Дийкън ще пристигне всяка минута.

— И апартамент в Кан?

Мариан поклати глава.

— Вила в Монако. И още една в Тоскана. Шофьор, готвач и иконом. И Пол О’Конъл, който се моли на вратата да го приемеш.

— Да го приема ли?

— Още не знам. Но онова, в което съм сигурна, е, че видяхме сметката на повече от петстотин хиляди лири само в няколко кратки изречения. Какво ще кажеш да похарчим последните останали десет лири, като отидем във „Винения бар“?

Докато се обличаха, а Мадлен бъбреше за партито предишната вечер, Мариан я слушаше с едно ухо. Предложението на Роб за Тибет ни най-малко не й се нравеше, но то я накара да се замисли върху вероятността един ден тя и Мадлен да тръгнат по различни пътища. Мадлен щеше да стане звезда — в това беше сигурна. Щеше да се появява на трета страница на вестник „Сън“ — сегашната й амбиция, и най-накрая Пол О’Конъл щеше да се предаде, защото няма мъж, който би устоял на Мадлен. Така че когато дойдеше моментът, Мариан знаеше, че ще трябва да се раздели с нея. Тази мисъл я ужасяваше. Макар че Мадлен беше две години по-малка от нея, откакто се помнеше, Мариан живееше в нейната сянка. Сега й беше съвсем ясно, че без Мадлен тя трябваше да живее с горчивата истина какво представлява в действителност — грозна, скучна и най-лошото — страхлива.

 

 

Първата седмица на Новата година Мадлен беше много заета със сбирки във фирми и ресторанти из Бристол по случай Нова година. По това време на годината тя се радваше на работата си, тъй като страстите се разгаряха и валяха щедри бакшиши.

Но тази вечер бе особено възбудена, тъй като веднага след като направи стриптийз на полицайка в един ресторант за спагети, трябваше да отиде в местната телевизия и да направи френски стриптийз за рождения ден на някого си.

Целият й престой в заведението беше половин час. Шофьорът й я чакаше отвън. Мадлен се преоблече в колата с черна пола, сложи си сутиен с банели, тясна тениска и шалче на точки. Черните чорапи и жартиерите останаха от облеклото на полицайката.

Мъж на име Джими чакаше Мадлен в студийния комплекс и я заведе в барчето — малко, но препълнено с хора помещение във формата на буквата Г, където рожденикът седеше до прозореца, заобиколен от особено шумна група. Мадлен подаде палтото си на Джими и докато носеше касетофона си към бара, огледа се дали сред присъстващите няма да открие някой известен човек. Не я интересуваха артисти, тя търсеше продуценти и режисьори.

Джими плесна с ръце и се възцари тишина. Когато всички глави се обърнаха, за да погледнат Мадлен, спареният и задимен въздух като че се изпълни с очакване. Както винаги, напрежението я стимулира и тя съжали, че правилата й забраняваха да свали още нещо, освен сутиена си. Бузите й се бяха зачервили от виното, което изпи в ресторанта за спагети. Като нахлупи баретата си, тя прекара език по пълните си устни и бавно обходи с очи лицата едно след друго. Беше сигурна, че нейният Свенгали^[2] е тук някъде, в тази зала.

— Невероятна е — чу да прошепва някой зад гърба й. Тя вирна брадичка и разтърси рамене, сякаш някой я беше погалил по гърба.

Преди да пусне музиката, Мадлен прочете краткото стихотворение, което шефът й беше измислил, спря, когато всички започнаха да се смеят, и отговори безсрамно на жадните погледи на рожденика Стив. После му подаде листчето, натисна копчето на касетофона и съблазнителната мелодия на „Je t’aime“ изпълни бара.

Всички присъстващи се вкамениха като омагьосани, когато Мадлен поклати бедра, плъзна елегантните си дълги пръсти около гърдите си и бавно свали ципа на полата. Мъжете стиснаха чашите си, когато тя прескочи полата си и тогава излязоха на показ края на чорапите й, жартиерите и малките пликчета. Хвана ластиците с пръсти, дръпна ги нагоре и се завъртя, за да покаже почти голите си задни части. Потанцува още малко и на точно определен такт от музиката свали баретата, хвърли я към публиката, после вдигна тениската над главата си и също я запрати към залата. Обърна се към Стив, облегна се с ръце на масата пред него и завъртя ханш. Лицето му стана аленочервено — гърдите й преливаха от сутиена. Тя мушна средния си пръст в цепката, а после го пъхна в устата си и го засмука. Чуваше се тежкото дишане на певицата, което се сливаше с това на присъстващите. Мадлен седна на един стол, вдигна тънкия си крак върху масата, отпусна глава назад, а гърдите й се вдигаха и спадаха от учестеното й дишане. Ръцете й се плъзнаха по тялото, тя изви нагоре гръб и когато песента стигна до кулминацията, разкопча сутиена си и го пусна на пода. Общото ахване приличаше на стенание. Развълнувана от силата, с която възбудата на мъжете винаги я изпълваше, тя пое едрите си гърди в ръце и закрачи бавно към Стив. Застана над него, поклати бедра и изпъчи гърдите си. В съзнанието й нямаше нищо друго, освен чистия екстаз от онова, което правеше. Искаше й се музиката да не спира. Най-накрая мелодията свърши и тя седна в скута му.

— По дяволите! — чу как някой прошепна в тишината, после изведнъж залата гръмна от аплодисменти. Засмя се, упоена от собственото си представление. Зърната на гърдите й започнаха да туптят и за малко да се разтопи, когато Стив ги стисна с пръсти. Всички се засмяха.

Барманът й донесе чаша, а Стив мръдна, за да й направи място да седне между него и един друг мъж. Около масата им бързо се събра цяла тълпа. Мадлен се разтопи от вниманието, разтърси коса над раменете си и стрелна мъжете с блестящите си виолетови очи.

— Е, кой от вас е директор? — попита тя, когато вече беше на половината на втората си чаша вино. — Хайде, няма ли кой да ме направи известна?

— Ето, Стив е продуцент — подметна един от насъбралите се. — Това харесва ли ти?

Мадлен облещи очи и се обърна към Стив.

— Сериозно? — попита тя.

Той кимна, а малките му зелени очички шареха между гърдите и лицето й. Кестенявата му коса беше сресана на път, по зачервените му бузи личаха белези от шарка, беше небръснат.

— Беше дълъг ден — обясни той и прокара ръка по брадата си, когато забеляза, че тя го гледа недоверчиво.

Някой допълни чашата й и тя отпи, преди да продължи:

— Знаеш ли, винаги съм искала да стана актриса. Или модел. Смяташ ли, че имам талант?

— Разбира се, че имаш — изломоти той, докато пиеше бирата си. — Имаш точно…

— У теб има голям потенциал — прекъсна го един мъж от другата му страна. — Следващата седмица ще правим проби за ново представление и може да се намери място и за теб.

— Наистина ли? — ахна Мадлен. — Да не се шегуваш? Смяташ ли, че бих могла да получа роля? Каква е тя?

— Точно в момента търсим стриптийзьорка. Можеш ли да играеш? — каза Стив, като схвана накъде бие колегата му.

— Хайде, Мади, време е да си вървиш. — Мадлен вдигна очи и видя, че Стюарт, шофьорът й, се е изправил над нея.

— О, още не — изохка тя. — Седни, пийни нещо. Тази вечер нямаме други участия, така че се отпусни.

— Ние ще я отведем вкъщи, приятелче.

В отговор Стюарт поклати глава.

— Не, тя е с мен.

Знаеше, че ще си има големи разправии с шефа, ако не я изведе, но му бе известно и колко решителна може да бъде Мадлен. Той изохка наум, когато тя се изправи и прошепна на ухото му:

— Няма да те издам — и се изкикоти, защото някой я опипа по задника. — Всички ще знаят, че след телевизията си ме закарал направо вкъщи. Хайде, не ми разваляй случая — този с червената коса е продуцент!

Стюарт обърна очи.

— Да не би да си падаш по него? — попита я той, но Мадлен вече не го слушаше.

— Разбира се, че оставам — увери тя Стив и приятелите му. После се обърна отново към Стюарт: — Върви си — изсъска му тя. — Ако искаш, ще ти позвъня, когато се прибера, за да си сигурен, че съм вкъщи на безопасно място.

— Добре — отвърна той, погледна заплашително мъжете около нея и си тръгна.

Мадлен допи виното си и се заслуша с жаден интерес, докато Стив й разказваше за телевизията — за дългите часове усилен труд, за актрисите, които нямат сили да издържат на напрежението.

— Свят, пълен с трудности — каза той, — но ще трябва да го приемеш.

— Смяташ ли? — запита го тя.

— Определено. Изненадан съм, че никой не те е грабнал досега. Каква находка, а, Джон? — обърна се той към колегата си, който поклати одобрително глава.

— Джон ще бъде режисьорът на това представление — уведоми я Стив, — така че на твое място бих се държал особено любезно с него.

Мадлен се отмести и хвърли на Джон най-омайната си усмивка.

Но в този момент се втрещи, защото полата, тениската, сутиенът и баретата й полетяха право към лицето й.

Вдигна очи и видя пред себе си една жена. Независимо от презрението, което излъчваха очите й, Мадлен не можа да не забележи колко поразително красива беше тя. Висока и слаба, небрежно-елегантна, за което Мадлен би могла само да си мечтае. Кестенявата й коса, луничките и розовите устни бяха само допълнение към безупречния й шик.

— Май са ваши — сряза я жената. — Такива като вас създават лошо име на жените. — Погледът й се плъзна покрай мъжете от двете страни на Мадлен. — Не ви ли е срам? — укори ги тя. После се обърна и излезе от бара.

— Коя, по дяволите, е тая? — попита Мадлен и се обърна към Стив, който като че малко бе изтрезнял.

— Стефани Райдър — отговори той. — Една надута продуцентка от Лондон.

Мадлен погледна смаяно към вратата. Никога не й бе хрумвало, че продуценти могат да бъдат и жени и че те могат да се държат по този начин. Отново се обърна към Стив, който се притесняваше, че появата на Стефани Райдър можеше да развали вечерта им.

— Не й обръщай внимание — каза той. — Тя просто ревнува.

Тези думи помогнаха на Мадлен да се съвземе.

— Глупава дърта крава — отсече тя, но го каза някак насила и макар че отпи голяма глътка от виното, за да възстанови самоувереността си, някак си настроението й бе вече скършено.

— Вие да не би да ме метнахте, че сте продуцент и директор? — запита тя ухажорите си по пътя към дома, докато Джон заобикаляше триъгълника „Клифтън“ и се понесе нагоре по улицата.

— Обади ни се утре в студиото — обади се Стив и се обърна да я изгледа. — Ще ти уредим прослушване.

Мадлен не беше напълно убедена в думите им, но каквито и да бяха двамата мъже, явно работеха в телевизията, така че биха могли да й помогнат.

— Разбира се — вметна Джон, — има още много момичета, които трябва да прослушаме, така че не можем да ти обещаем нищо.

Лицето на Мадлен помръкна.

— Обаче има и други начини да прескочиш бариерата — каза Стив. — Нещо, което можеш да направиш, за да си осигуриш ролята.

— Какво например? — поинтересува се Мадлен.

Стив и Джон се спогледаха, а после Джон й отговори:

— Чувала ли си за Ложето за разпределяне на роли?

Мадлен поклати глава.

— Не. Какво е това?

Стив ококори очи от изумление.

— Ще ти кажа, понеже ти разнообрази рождения ми ден и смятам, че заслужаваш някакво предимство. Какво ще кажеш, Джон?

Джон кимна.

— Кажи й.

— Ще ни поканиш на кафе и ние ще ти обясним какво е Ложето за разпределяне на роли. Така ще се окажеш с няколко глави пред другите момичета.

 

 

Тази вечер Мадлен бе сама, тъй като Мариан беше отишла в Девън, за да моли майка си за пари.

„Отсъствието на Мариан е добре дошло“, помисли си тя, когато на другата сутрин се събуди с тежък махмурлук — Мариан направо би полудяла, ако разбере, че бе спала с двама мъже за една нощ.

Но когато два дни по-късно Мариан се върна с достатъчно пари, за да си платят наема, Мадлен беше толкова нещастна от развоя на нещата в телевизията, че не представляваше никаква трудност да се изкопчи от нея какво се бе случило. Мадлен бе научила, че Стив и Джон са реквизитори. Беше се уверила, че нямаше да помогнат на кариерата й, тъй като бяха заминали за три месеца на снимки.

Мариан сполучливо прикри раздразнението си, макар че не й спести лекцията, но тъй като и по-рано Мадлен беше чувала подобни наставления, не й обърна голямо внимание. След като се наговори и по този начин се разтовари, тя определено се почувства по-добре, а Стефани Райдър — истинската причина за нещастието й, бе наречена просто една писклива стара мома и вече бе забравена.

— Тази вечер свършвам по-рано — каза в петък Мадлен. Пробваше ново розово червило и се мъчеше да си представи как ли би изглеждала с лунички. — Хайде да се срещнем в „Замъка“, Мариан. Всички ще бъдат там.

— Няма да стане — отговори Мариан. Беше седнала пред очуканата маса с купчина сметки пред себе си и плик, който съдържаше петдесет и пет лири — всичко, което беше получила през седмицата.

— Хайде, стига — настоя Мадлен. — Остави това, така само още повече ще се натъжиш. Хайде да отидем и да се напием, а сметките, както и мъжете, да вървят по дяволите.

Думите й накараха Мариан да се реши. Щом Мадлен възнамеряваше да се напие, тогава по-добре да бъде около нея, за да е сигурна, че нищо няма да й се случи.

В девет часа я чакаше пред винарната. Няколко от приятелите на Мадлен минаха покрай нея и влязоха, но никой не я заговори — дори не я забелязаха. Най-после в девет и петнайсет Мадлен се появи по джинси и дантелена блуза, която Мариан не беше виждала.

— Преди да кажеш каквото и да било, взех я на заем от Джеки — излъга Мадлен. — Какво правиш тук отвън? Защо не влезе вътре да чакаш, всички са вътре — каза тя, поглеждайки пред стъклото.

Мариан не й отговори, но последва мрачно Мадлен. Тъй като не гледаше къде върви, тя се блъсна в Мадлен и като вдигна очи, разбра защо бе спряла братовчедка й. Пол О’Конъл беше застанал пред тях. Мариан се изуми, че Мадлен навири нос и продължи да върви. Мариан погледна извинително Пол, а той се ухили. Белите му равни зъби и втренченият му поглед обърнаха сърцето й наопаки.

— Как сте? — обърна се той към нея. — Как продължи партито, след като си тръгнах?

Мариан сви рамене, а бузите й пламнаха.

— Ами не беше лошо — смънка тя. — Разотидоха се към два.

— Приятелите ви вече заминаха ли за Тибет?

— Вчера.

Той кимна.

— Значи решихте, че компанията на ламите не е за вас?

Тя се усмихна на сериозната му физиономия. Пол се засмя. Тя отново сви рамене и тръгна след Мадлен.

— Какво каза? — поиска да узнае Мадлен.

— Попита за партито.

— Задник такъв! — Мадлен го стрелна ядно. — Каза ли нещо за мен?

Мариан поклати глава.

— А ти защо го подмина така?

— Защото го заслужава. Освен това вече знае, че не ме интересува, и се обзалагам, че ще ми обърне внимание. Стой и гледай.

Мадлен замълча. Преценката на Мадлен за човешките характери не беше най-силната й черта.

Но за голяма изненада на Мариан, когато следващият понеделник телефонът звънна, беше Пол.

— Утре вечер в музея има лекция за италианския Ренесанс — съобщи той. — Мислех си дали бихте могли да дойдете.

Мариан замръзна, погледна слушалката, сякаш тя й играеше някакви номера. С болка от разочарованието, тя се досети, че той я е сбъркал с Мадлен.

— Мариан е на телефона — каза тя и вече почти се смееше, като си представи Мадлен на такава лекция, макар че за Пол О’Конъл би се прежалила. — Сигурно ме бъркате с Мадлен — високата, с русата коса. Тя ще се върне всеки момент. Излезе за малко…

— Знам с кого говоря — прекъсна я той — и каня вас, ако, разбира се, искате да дойдете на лекцията.

Мариан отново погледна слушалката.

— Да, би било много хубаво — каза тя, но едва изговаряше думите. Всичко в нея се бе преобърнало.

— Добре. Началото е в седем. Да дойда ли да ви взема?

— Не! Няма нужда, ще се видим пред музея.

— Окей. До утре.

Когато Мадлен се прибра след десет минути, Мариан все още беше развълнувана. За щастие, Мадлен се бе зачела в една статия, ядеше шоколад и дори подаде на Мариан да си отчупи. Мариан поклати глава и влезе в банята.

Половин час стоя пред огледалото. Беше тъй изумена, че стоеше като парализирана. Естествено тази покана нищо не означава, просто беше приятелски жест. Беше само покана за лекция. Но защо канеше именно нея? Нямаше да се намери жена в Бристол, която да не е готова да продаде и душата си за една вечер с Пол О’Конъл. Вече си представяше изумлението по лицата на всички, когато открият, че Мариан Дийкън, скучната, трътлеста братовчедка на Мадлен Дийкън, има среща с Пол О’Конъл. Изведнъж се разсмя. Защо трябваше да я е грижа какво мислят приятелите на Мадлен? Може да е досадна и пълна, но скоро ще я видят в друга светлина, ако наистина започне да излиза с Пол О’Конъл.

Очите й престанаха да блуждаят и тя погледна лицето си в огледалото. Стори й се, че замечтаният израз й придаваше вид на пор. Стисна ужасена устни. Приятелка на Пол О’Конъл! Звучеше й като вълшебна приказка. Все пак няма нищо лошо в това веднъж да отпусне въображението си, освен това реалността скоро щеше да сложи в ред нещата. Вдигна рядката си провиснала коса високо на главата, както правеше Мадлен. Резултатът беше толкова абсурден, че избухна в смях. Лицето й беше твърде тясно, ханшът й — твърде широк, а гърдите й — толкова малки, че нямаше защо да ги споменава. И въпреки това именно нея бе поканил и сега тя трябваше само да реши с какво да се облече. Със сигурност сред старите й дрехи не би се намерило нищо, затова трябваше да купи някоя нова дрешка. Вече бе прехвърлила лимита на кредитната си карта, но имаше петдесет лири встъпителна вноска, така че щеше да ги използва.

През следващите двайсет и четири часа няколко пъти се опита да съобщи новината на Мадлен, но думите никак не й идваха. Когато се облече в банята, взе палтото със себе си, за да скрие новата пола и блуза, купени, на януарската разпродажба на С&А. Щом стана време да тръгва, тя погледна към преддверието и видя, че Мадлен лакира ноктите си във всекидневната и гледа новините по местната телевизионна станция. Мариан й извика, че излиза и ще се забави, тогава Мадлен стана и отиде при нея в антрето.

— Къде отиваш? — попита тя, забелязвайки червило на устните на Мариан.

— На една лекция в музея — отвърна весело Мариан.

Мадлен направи физиономия.

— Мислех да идем на кино — каза тя. — Дават „Бяло зло“. Нали го харесваш?

Мариан кимна.

— Зарежи лекцията. Мисля, че си чула такива предостатъчно през живота си.

— Всъщност имам среща.

Изведнъж Мадлен прикова цялото си внимание върху нея.

— Така ли? С кого? — попита тя.

Мариан я погледна безпомощно, после се изчерви. Мадлен се разсмя.

— С мъж, нали? Затова така си се издокарала. — Леко подскочи от вълнение. — Мариан! Ти имаш среща! Потайница такава! Защо не ми каза? Хайде, кажи с кого?

Мариан разбра, че не може да се измъкне, налагаше се да й го каже направо.

— С Пол О’Конъл — изрече тя с равен глас и смаяно видя как смехът угасна на устните на Мадлен, а лицето й се изкриви в кисела физиономия.

— Не е толкова смешно — отбеляза Мадлен. — Щом не искаш да ми довериш с кого, можеш да ми кажеш да си гледам работата. — Завъртя се и се втурна обратно във всекидневната.

Мариан я изчака да седне, после отиде и застана пред нея.

— Мади — започна тихо, — това е само лекция. Аз не бих ти се присмяла по този начин, знаеш, че не бих го направила. Някой се е отказал да отиде с него и той ме покани на негово място. — Така наистина си обясняваше тя нещата. — Но ако това те разстройва, няма да отида.

Мадлен вдигна поглед към нея — очите и бяха изцъклени, а устните — свити.

— Кога успя да го уредиш?

Мариан се стегна.

— Той позвъни вчера следобед, докато ти беше по магазините.

— Обадил се вчера, а ми казваш едва сега. Той разбра ли, че говори с теб? Искам да кажа дали не е разменил имената ни и като отидеш тази вечер, да падне от изумление, а?

Мариан се обърна и тръгна към вратата.

— Не знам кога ще се върна — каза тя, — затова не ме чакай.

Затвори вратата със свит стомах, а сърцето й щеше да се пръсне. Едва стигна до „Виктория Румс“. Тогава за малко да се обърне и да се върне, но някак си се насили да продължи.

Когато пристигна в музея, той беше вече там, скрит под козирката от дъжда, който току-що бе завалял.

— Здравейте — поздрави Мариан срамежливо. — Нали не съм закъсняла?

— Не. — Той се усмихна, а сърцето й направи акробатичен скок. — Просто пристигнах по-рано, отколкото очаквах. Ще влезем ли? Запазил съм хубави места отпред.

Двучасовата лекция за Мариан мина като в мъгла, в която се мяркаха Рафаел, Тициан, Леонардо да Винчи и независимо колко обстойно лекторът обясняваше за цветовете, на нея всичко й изглеждаше розово. Няколко пъти се ядоса на собствената си сантименталност, изпъваше гръб и се опитваше да съсредоточи вниманието си, но всичко се оказа безрезултатно.

— Наблизо има кафене — каза Пол, когато лекцията свърши и малката тълпа ги избута на улицата. — Ако не бързате, бихме могли да изпием по едно кафе, а вие да споделите вашата представа за Ренесанса, както и впечатленията си от лекцията на стария Джъд.

Мариан изтръпна. Боеше се, че не си спомня и дума от лекцията. Пък и можеше ли спокойно да изрази мислите си пред мъж като него? Беше толкова объркана, че чувстваше как затъва в собственото си безразсъдство. Въобще не биваше да идва.

Схващайки ситуацията идеално, Пол я хвана под ръка и я поведе по улицата. Шегуваше се за лекцията, разказа й истории за Микеланджело и Ботичели и я порази с познанията си за Медичите. Стараеше се да не я постави в положение да му отговаря с повече от усмивка или въпрос, защото усети, че в момента тя се стеснява и не би могла да изрази мнението си. Няколкото пъти, когато я беше виждал, обикновено в „Замъка“ с братовчедка й и нейните приятели, тя винаги стоеше настрани и много усърдно се опитваше да не даде вид, че й е скучно, но невинаги успяваше. Първо ясните й интелигентни очи бяха привлекли вниманието му, макар че навремето само я бе мярнал. Мадлен не знаеше, че тъкмо интересът й към него предизвика неговия към Мариан. Момичета като Мадлен с лопата да ги ринеш — може би не толкова красиви и не толкова суетни, но всички те бяха предсказуеми, празноглави и общо взето твърде обикновени. Ако Мадлен не беше демонстрирала интереса си към него тъй очебийно, той не би обърнал никакво внимание на Мариан. Но на Пол не му убягна смущението й в случаите, когато Мадлен флиртуваше с него, а беше забелязал и безплодните й опити да участва в безсъдържателните разговори на компанията и в просташкия им смях.

Тъкмо заради Мариан отиде на новогодишното парти — у нея беше усетил нещо различно, необикновено. Никога не беше имал нищо общо с някое толкова невзрачно момиче, но видът не беше от значение за него. За него интерес представляваха умът й и игривото й чувство за хумор, което беше усетил в новогодишната нощ. Възхищаваше се на скромността й, макар и да бе прекалена, на явната й любов към Мадлен, а също и на начина, но който тъй незабелязано се опитваше да я закриля. Всичко това го очароваше. Чувстваше, че би могъл да я използва като прототип, чийто характер да изследва и да опише в роман, стига да се окажеше, че се поддава на влияние. Ако ли не, тогава известно време би могъл да преживее с нея нещо по-различно.

Един час по-късно, седнали край бара, той каза:

— Сега е ваш ред. Знаете всичко за мен, а самата вие не сте много разговорлива.

Мариан се засмя, защото се канеше да каже същото.

— Не съм посещавала „Хароу“^[3] като някои. — Стрелна го с поглед и той й намигна. — Нито пък съм от север. Никога не съм пътувала с Конкорд, не съм писала книга, нито пък съм танцувала боса с принца на Уелс.

— Някой да е споменавал принца на Уелс?

— Аз.

Той се засмя.

— Какво сте учили?

— Завърших философия, но въобще не знам какво ще правя с дипломата си. Научих се да пиша на машина, но и това не ми помага да си намеря работа. Събират се толкова сметки, колкото пъпки излизат на тийнейджърите, и освен вълнението и разнообразието от някоя лекция, животът ми е съвсем скучен. Струва ми се, че някой ден направо ще изчезна заедно с една огромна прозявка.

Надяваше се, че Пол отново ще се засмее, но той й рече сериозно:

— Е, не е чак толкова лошо, нали? Искам да кажа, че с братовчедка като Мадлен животът поне е по-интересен.

— Вярно е — съгласи се Мариан. — Но се чувствам малко като аутсайдер, който взима нещата много навътре. Сигурно сте забелязали това. Понякога си мисля, че е безхарактерно да живея чрез Мадлен, но се страхувам, че съм прекалено затворена, за да живея сама. Хората не се трупат пред вратата ми и не ме молят да си поприказваме, нито пък настояват да отида на някое парти, както става с Мадлен. Да, с Мадлен животът е по-вълнуващ, това е факт. Не мога да си представя да живея без нея. Но някой ден всичко ще се промени и ще бъда принудена да взема някои решения за себе си. Да ви кажа право, боя се от този момент, тъй като по начало нямам представа с какво бих искала да се занимавам, но ще мисля за това, когато му дойде времето. Дотогава Мадлен и кариерата й трябва да бъдат на първо място.

Спря, внезапно замаяна от факта, че е говорила толкова дълго.

— Защо да трябва? — попита той. Когато Мариан само го погледна, той продължи: — Струва ми се, че братовчедка ви е способна сама да се грижи за себе си.

— Точно тук грешите. Но някога и това ще стане.

— А вие? Вие в състояние ли сте да се грижите за себе си?

Мариан се засмя.

— Съмнявам се. Но докато Мадлен не постигне мечтата си, не мога да мисля за нищо друго. Лошото е, че съм слаба и страхлива, и ако не е тя, въобще няма да имам приятели. Особено сега, след като Роб и Мери заминаха за Тибет.

— Защо казвате, че сте слаба и страхлива?

— Много просто — усмихна се тя. — Защото съм такава. Не се гордея с това, но когато човек знае какво може и какво не, осъзнава недостатъците си, дори до известна степен може да ги преодолява. Не смятате ли така?

Той кимна замислен. И двамата замълчаха. Мариан усети, че стомахът й се сви и й прилоша от смущение. Не можеше да разбере защо му говори за всичко това. По-рано на никого не беше доверявала най-съкровените си чувства. Той сигурно се е изумил и отвратил от онова, което му разказа. Ръката й потрепери, когато бутна настрани кафето, чашката подскочи, но той успя да я хване.

— Да, сигурно сте права. Добре е, че си давате сметка за недостатъците си — каза той, а черните му очи като че я пронизаха. — Това би могло да ви помогне да ги преодолеете. Но грешите, че ги познавате. Вие не сте страхливка, Мариан, нито пък сте слаба. Вие просто се страхувате да останете сама, чувствате се гузна от това, че изпитвате нужда да обичате някого. Ако това е недостатък, то той е разпространен сред цялата човешка раса. Разкажете ми за приятелите си.

Мариан застина и бързо дръпна ръката си. Не го гледаше в лицето, докато му отговаряше, а се беше втренчила в минувачите навън, без дори да ги вижда.

— Никога не съм имала приятел — отговори тя откровено и леко тръсна глава. — Моля, не се правете на изненадан — напълно осъзнавам външния си вид.

— Вие май наистина не се харесвате много, а? — изсмя се Пол. — Ще ви издам една тайна. Аз ви харесвам.

Сивите очи на Мариан се разшириха и докато се взираше в красивото му лице, помещението като че се завъртя преде очите й. Изведнъж й призля.

— Всъщност защо вдигате толкова шум около Мадлен? — попита той. — Истината.

Тя преглътна с трудност, опитвайки се да се съвземе.

— Истината е точно тази, която току-що ви казах.

— Аха — поклати глава той. — Има още нещо, което се е случило в миналото.

— Какво ви кара да мислите така?

— Защото се явявате като нейна закрилница. Знаете слабостите й по-добре от всеки друг, ясно ви е, че тя не би могла да се мери с вас по интелигентност, вътрешно ненавиждате ексхибиционизма й и все пак я търпите. Защо?

Изразът на Мариан стана твърд.

— Защото родителите й — моят чичо й леля, я изоставиха, когато беше само на осем години. Заминаха за Америка й обещаха, че ще се върнат, но това не стана. А когато Мади стана на десет, те загинаха в самолетна катастрофа. Тя никога не е показвала, че страда, и тъкмо затова майка ми и аз толкова треперим над нея. Също и баща ми, докато беше жив. Не бива да съдите Мадлен твърде строго. Може да ви изглежда лекомислена и капризна, но и тя има чувства като всеки от нас и притежава най-щедрата душа, която познавам.

— И вероятно най-егоистичната. Моля ви, не ме гледайте така. Вярно е — тя изсмуква всяка капчица самоуважение от вас, а вие не го усещате.

— Не е истина — разгорещено отвърна Мариан. — Аз участвам във всичко, което тя върши. Освен това не би трябвало да съдите за хора, който не познавате, и за ситуации, които не можете да проумеете.

Лицето на Пол комично изразяваше разкаяние и след малко Мариан, ще не ще, му се усмихна.

— Смятате, че имате нужда от нея — каза той, — но е точно обратното. Тя е родена с невероятен късмет, че има братовчедка като вас, която тъй се грижи за нея. Но съвсем скоро именно вие ще се издигнете, а не Мадлен. Тогава се чудя тя какво ще прави.

Мариан се почувства поласкана, че той гледа в далечна перспектива, но замълча.

Пол облегна брадичка на дланта си и я изгледа.

— На колко години сте?

— На двайсет и две. Мадлен е на двайсет.

— Така ли? Аз пък съм на трийсет. Ако не смятате, че съм твърде стар за вас, бих искал да ви ухажвам, Мариан. Какво ще отвърнете на подобно старомодно предложение?

Тя примигна, като че се опитваше да се събуди. Очите му се смееха. Когато осъзна, че е зяпнала, веднага затвори уста.

Той направи знак на келнера за сметката, после бръкна в джоба на шлифера и извади портфейла си.

— Бих могъл да го покажа с цветя и шоколади — каза той. — Или пък с разходки. Бихме могли да отидем на театър, на кино, да чуем още лекции. Даже да пийнем в „Замъка“, стига това да ви харесва. Имаме възможност да опитаме всичко. — Извади писалка от вътрешния си джоб и надраска нещо върху една визитка.

— Виждам, че в момента не сте готова да ми дадете отговор, затова ето телефонният ми номер. Обадете ми се, когато сте готова. А сега мога ли да ви изпратя до вкъщи?

Мариан се изправи. Изблик на радост, недоверчивост, на истинско смайване заплашваше да я погълне, но тя успя да се овладее. Боеше се. Ако сега се поддаде, животът й напълно щеше да се промени. Винаги бе предполагала, че ще дойде край на спокойната неизвестност, че вратата ще се захлопне след шаблонния й всекидневен живот и тя ще пристъпи в по-шумен и вълнуващ свят, който досега познаваше само когато се намираше близо до Мадлен. Сега Пол О’Конъл щеше да й бъде приятел, щеше да прекарва времето си с нея, щеше да научи тайните му, да сподели желанията и стремежите му. Щеше да го опознае повече от когото и да било. Представи си картини от съвместния им живот, които минаваха пред очите й с луда скорост. Най-накрая ще бъде някой, Мариан Дийкън си има приятел и той е Пол О’Конъл. А как щеше да се справи с всичко това? Защо да не може? Изведнъж избухна в смях. Шокът, в който бе изпаднала, толкова разтърси съзнанието й, че бе породил невероятна бъркотия от мелодраматични преживявания и трепетно очакване.

Той не я попита защо се смее, но я хвана под ръка й я поведе. Колкото и точни да бяха инстинктите й, сега тя нямаше ни най-малка представа колко права беше, когато се сети за думата мелодрама, тъй като тогава още нямаше начин да предположи какъв разтърсващ ефект щеше да окаже този Пол О’Конъл върху нейния живот и върху живота на Мадлен.