Сюзън Луис
Ограбен живот (11)

Десета глава

Малкият апартамент с офиси точно до Дийн стрийт в Сохо обикновено кипеше от живот. Хора донасяха съобщения и си отиваха, идваха монтажисти, гримьори, художници на костюми, артисти. Мариан посрещаше всички, тъй като трябваше да минат първо през нейната стая, където седеше зад бюрото, сортираше пощата, работеше с факса и копирната машина и се опитваше да се справи с текстообработващата програма на компютъра, която по желание на Стефани беше инсталирана точно след пристигането й. Всички телефонни повиквания минаваха през Мариан и тя ги прехвърляше на Стефани, която беше в кабинета си с Матю, ако той бе дошъл. Партньорката на Стефани — Бронуен Евънс, в момента беше в Америка, затова Мариан още не се бе запознала с нея, но двете бяха разговаряли по телефона. Нейният глас беше един от малкото приятелски гласове, които беше чувала през четирите седмици, откакто Стефани пристигна в Бристол, взе я с малкото й личен багаж и я закара в Лондон.

Още не можеше да свикне с това, че хората тук отделяха много малко време един за друг. Метрото й се стори кошмарно, затова отиваше в бюрото с автобус номер четиринайсет, който минаваше покрай „Херъдс“, хотел „Риц“ и „Пикадили съркъс“ — този маршрут и ярките светлини на театрите на Шафтсбъри авеню, беше единственото, което бе видяла до този момент от Лондон. Пътуваше сама и прекарваше вечерите си сама. Апартаментът на Стефани в Челси беше малък, но тъй като Стефани рядко прекарваше времето си там, това нямаше значение. Мариан копнееше за компания. Мадлен все повече й липсваше. Всеки път, когато си спомняше за Пол, изпитваше толкова силна скръб, че искаше да се скрие от света, за да се предпази от някаква още по-силна болка. Самочувствието й беше паднало по-ниско, отколкото преди да срещне Пол и макар че с всички сили се стремеше да се бори с усещането за неприспособимост, всеки път, щом видеше в огледалото същото бледо лице с покрусено изражение, струваше й се, че то й се присмива. Да, тя беше отхвърлена. Сърцето й с мъка се питаше защо го бе направил. Позвъни на майка си под претекст да й каже с кои артисти се е запознала, докато всъщност искаше да разбере дали няма някаква вест от Мадлен. Майка й повтаряше едно и също: „Нашата Мадлен още не ми се е обаждала. Какво смята тя? Намери ли си работа вече?“. Отговорите на Мариан бяха мъгляви. Майка й живееше с впечатлението, че двете заедно са заминали за Лондон.

Мисълта за майка й разстрои Мариан. Изведнъж гърлото й се сви от скръб. Хвърли обяда си в кошчето и отново се обърна към вестника. Слава богу, че майка й не четеше „Сън“, иначе сърцето й щеше да се скъса, ако видеше как Мадлен се разголва. Но Мариан знаеше, че е само въпрос на време някой услужлив съсед да й го покаже. За втори път се появяваше снимка на Мадлен, имаше я и в изданието от предишния вторник.

— Това не е ли братовчедка ти? — попита я Уди, като разтвори вестника върху бюрото й. Той минаваше през офиса по пътя към банката и се бе отбил за едно кафе.

Преди още да разтвори вестника, Мариан се питаше как да постъпи. Разбира се, че ще е Мадлен, нали това беше вечната й мечта. Но когато се вгледа в лицето, което й се усмихваше от страницата, тя се намръщи.

— Не. Прилича на нея. Но…

— Мадлен! Нали така се казва? — Уди й сочеше с пръст името, заградено в каре.

— Ти би трябвало да знаеш.

Двамата вдигнаха очи, когато Матю влезе в офиса. Бузите на Мариан станаха алени. Беше облечен с черно кожено яке и джинси и Мариан не можеше да разбере дали защото е небръснат, или защото е в лошо настроение, лицето му изглежда толкова мрачно. Той изгледа двамата с кафявите си очи, подпрян на лакът на шкафа до него. Когато влезеше в офиса, винаги ставаше едно и също — присъствието му така й действаше, че езикът й се връзваше, лицето й или побледняваше, или пък силно почервеняваше, а дланите на ръцете й се изпотяваха. Ако я заговореше, което ставаше рядко, тя направо не можеше да си поеме дъх, а мозъчната й дейност напълно замираше. Чудеше се дали видът му я кара да реагира така — макар че Пол също беше хубав, никога, дори и в самото начало, не я сковаваше. Но Пол не беше толкова свиреп като Матю.

— Добър ден, шефе — кисело изрече Уди.

Мариан видя как лицето на Матю бавно се разтегна в усмивка. Журналистката, която беше писала за него в „Международен екран“ предната седмица, сигурно имаше право, като го наричаше „унищожителен“. Дори на Пол усмивката не беше толкова привлекателна както тази на Матю.

— У теб ли е още сценарият ми за бристолския филм? — попита той Уди. — Или си го изхвърлил?

— Как ще го изхвърля! — възмути се Уди. — Шефе, според теб мога ли да направя подобно нещо?

Ироничната гримаса на Матю разсмя Мариан.

— Тогава сигурно няма да имаш нищо против да го изпратиш на „Де Лейн Лиа“, където Тревър се мъчи с грубия монтаж.

— Дадено.

Матю беше тръгнал да излиза от стаята, когато изведнъж се обърна.

— Между другото, другата седмица ще снимам една реклама на Бе-Ем-Ве в Шотландия. От компанията свързаха ли се с теб?

Уди поклати глава.

— Не мога да ти помогна, шефе, другият петък излизам в отпуск.

— Замини в събота.

— Дадено, сър! — изкозирува Уди, щом той си тръгна. После се обърна към Мариан и измърмори: — Поне да беше казал „моля“.

— Прави ли го някога? — попита Мариан, като осъзна с тъга, че както обикновено Матю не й беше продумал.

— Не, винаги е премного зает. Докъде бяхме стигнали? А да, говорехме за прелестната ти братовчедка. Казвам ти, че е тя.

Мариан кимна.

— Само дето изглежда малко различна. Може да е от грима.

Уди нагласи очилата на носа си и погледна към страницата. На върха на езика му беше да каже, че не би имал нищо против още един малък сеанс с Мадлен Дийкън, но осъзна, че не бива да го споменава пред Мариан. Вместо това заключи:

— Във всеки случай поне имаш някаква представа къде е сега. Обади се във вестника. Да видим дали това ще помогне.

Но когато позвъни в „Сън“, мъжът от другата страна на линията обясни, че не може да й даде подробности за моделите. Съгласи се само да предаде съобщение. Мариан остави телефонните номера вкъщи и в службата. Мина седмица, но Мадлен не се обади.

Снимката й пак се появи във вестника и тъй като в момента нямаше работа, Мариан се размисли дали пак да не позвъни в редакцията. Беше набрала половината номер, когато затвори слушалката. Страхуваше се да не разсърди човека, не й се искаше някой отново да се отнесе нелюбезно с нея. Но никой не те обижда, обади се някакъв вътрешен глас. Ти си страхливка. Опита се да отхвърли тази мисъл, но гласът продължи: Веднъж направи нещо дръзко, вдигни телефона. Не, няма, надали Мадлен иска да я види. Може и да е така, но все пак си страхливка — само виж как Матю се отнася с теб, а ти никога не му се противопостави. Как може да се опъне на такъв като него? За бога, та той е режисьор. Освен това Матю Корнуол е най-малкият проблем. Наистина ли? Да. Тогава защо ти е толкова неприятно, че не ти обръща внимание! Не ти е приятно, а защо не се стегнеш и не му покажеш, че имаш характер? Никога в живота си не е проявявала характер. Имаш го, използвай го сега. Как? Като начало отнасяй се честно към самата себе си. Ето че отново бягаш. Животът продължава, Мариан, престани да му се съпротивляваш.

— Да можех, бих го направила — изрече тя гласно, като удари с юмруци по бюрото. През последните няколко седмици животът й се беше променил толкова драматично и тъй зашеметяващо, че най-безопасно и естествено й се струваше да потърси спасение в самата себе си. По-късно обаче подсъзнанието й започна да я измъчва и да я кара да погледне нещата, от които се боеше, в истинската им светлина, задаваше й въпроси относно слабостта й и твърдо настояваше, че е личност, за каквато тя едва ли се смяташе. Да вземем онзи ден например, когато накара Стефани да прихне от смях, като имитираше Уди. По-късно почти не можеше да повярва, че тя е направила това, не знаеше, че притежава такъв артистичен талант, а това, че го демонстрира пред други хора я удиви повече, отколкото Стефани. Не можеше да отрече тръпката, когато видя как Стефани се смее. Тя обожаваше Стефани не само заради онова, което направи за нея, а и защото, когато беше близо до Стефани, не се боеше какво биха си помислили другите за нея.

На таблото блесна светлинка и тя вдигна слушалката.

— Мариан? Бронуен е. Как си, мила?

— Бронуен! — оживи се изведнъж Мариан. — Добре съм. Ти как си? Върна ли се в Ню Йорк?

— Не, все още съм в колежа „Бенингтън“ във Върмънт. Довечера летя за Манхатън.

— Имам много съобщения за теб.

Наложи се няколко минути Мариан да й прочете всичко бавно, за да може Бронуен да си запише телефонните номера, които й предаваше. Щом стигна до края на списъка, тя се изсмя на това как Бронуен изпъшка от умора.

— Почти свършваме — каза Мариан. — Вчера се обади съпругът ти и поръча да се обадиш в къщата ви в Уелс… А, ти си говорила с него. Добре. Ходих в апартамента ти, взех пощата. Предадох я на Стефани, тя иска непременно да говори с теб.

— Добре, скъпа, свържи ме. После пак ще побъбрим.

— В момента тя не е тук, но мога…

— Имаш ли представа за какво съм й?

— Матю иска пълна преработка на сценария на „Изчезването“.

— Кой не го иска? Той говорил ли е с Дебора Формън? Тя е сценаристката, а не аз.

— Мисля, че не. Смятам, че идеята е ти да говориш с нея.

— Да, голям късмет извадих — сухо отвърна Бронуен. — Това по телепатия ли да го направя, или Матю ще ми обясни?

— Тази седмица той снима реклама, утре заминава за Шотландия. Но следобед ще си е вкъщи. Стефани каза, че иска да разговаря с теб, преди той да говори с теб.

— Така ли? Това може да означава само, че Матю е толкова взискателен, колкото се говори за него. Ще видиш, че ще бъде много интересно да се работи с мистър Корнуол. Нали? Както и да е, вместо да губим време с презокеански телефонни разговори, накарай ги предвидливо да ти издиктуват всичко, каквото им хрумне, и ти да го донесеш, когато идваш.

Мариан примигна.

— Когато идвам ли? — невярващо попита Мариан.

— Да. Затова исках да говоря с теб. Някой трябва да ми помага в изследователската работа. Няма смисъл да карам това да прави Дебора Формън — тя е твърде близка със семейство Хейстингс, а аз също като Стефани съм убедена, че всички те крият нещо за Оливия. Затова съм решила да открия какво е то. Дали ще го използваме във филма, разбира се, е съвсем друга работа. Ще го решим, след като Франк Хейстингс финансира всичко. Сега той и жена му са във Флорида, така че няма да се срещнете, но когато се запознаете, направо ще се влюбиш в тях. Всички ги обичат. Ти напомни на Стефани, че си и моя секретарка, а не само нейна, а точно сега аз имам по-голяма нужда от теб. Можеш ли да тръгнеш утре? Е, не, сигурно е твърде скоро за теб. Ела вдругиден. Позвъни ми, за да ми кажеш с кой полет, и аз ще те посрещна на летище „Джон Кенеди“. Вземи си топли дрехи — в Ню Йорк е много студено. Сега трябва да бързам, за да хвана самолета. Ще се видим в четвъртък, мила.

Щом Бронуен затвори, Мариан се огледа в офиса и с леко учудване установи, че той си е все същият: отвън валеше, едно чекмедже беше полуотворено, сандвичът й беше все още в кошчето. Преглътна, защото иначе щеше да изкрещи. Ню Йорк! На другия ден! Щеше да се качи на самолет за Съединените американски щати, а когато стигне там… Дойде й твърде много, за да го преглътне тихомълком, затова грабна телефона и се обади на Стефани.

Стефани затвори и извика:

— Беше Мариан! Бронуен се е обадила. — След като не чу отговор, тя отвори вратата на банята. — Казах…

— Чух. — Матю сушеше косата си с кърпа.

Стефани се облегна на рамката на вратата и се загледа в него.

— Настоява Мариан да отлети за Ню Йорк.

— Така ли? — Той остави кърпата и взе гребена от мивката. Като забеляза отражението й в огледалото, той се засмя. — В какво си се загледала така, Стефани Райдър?

— В краката ти.

Той се обърна и я прегърна. Силната мъжественост на тялото му неизменно предизвикваше прилив на любов у нея. Усмихната, тя се облегна на гърдите му и вдигна устни за целувка. Намираха се в неговия апартамент в Чизуик, където през последните шест седмици почти се беше пренесла да живее. От деня, в който си тръгна от жилището му в Бристол, тя разбра, че е безсмислено да продължава да се самозалъгва, затова го изчака да се върне в Лондон и започна да го съблазнява — така поне той се изрази. Всъщност тя отиде с колата до жилището му, почука на вратата и когато той отвори, му каза, че го обича.

— В такъв случай по-добре влез — беше й предложил той.

Стефани никога нямаше да забрави тази нощ и нежността, с която я люби. Сякаш се опитваше да заличи причинената от него болка. Щеше да запомни и розите, които й изпрати на следващия ден, както и открехнатата му врата, когато вечерта пак отиде при него. Влезе и го намери да чете вестник, седнал на дивана, на масичката за кафе бе поставена бутилка с шампанско и две чаши, а на седалката до него — четка за зъби. Погледна часовника си с тази ужасна и обожавана от нея ирония, каза й, че е закъсняла, и продължи да чете вестника си.

Беше толкова явно щастлива, че когато и да се погледнеше в огледалото, се чувстваше като стара картина, реставрирана с любов. Понякога чувстваше, че любовта прелива в гърдите й. Независимо къде се намираха или какво правеха, тя му казваше това, той се засмиваше и я прегръщаше. Болката и раздялата през последните шест години сякаш не бяха съществували.

Той охлаби прегръдката си и като се взря в лицето й, прошепна:

— Обичам те, Стеф.

Сърцето й трепна. Докато беше жива, никога нямаше да й омръзне да го чува.

— И аз те обичам. Но ако продължаваме така, ще трябва пак да се върнем в спалнята, а този следобед имаме да вършим работа.

Когато по-късно Матю отиде при нея във всекидневната, тя беше направила кафе и драскаше бележки върху второто копие на сценария. Стефани най-много се гордееше с тази част от взаимоотношенията им — как в един момент се любеха, а в следващия — обсъждаха сценария. Днес предстоеше да се занимаят с избора на изпълнителите и макар че не напредваха бързо, бяха свършили най-важната и най-трудна част. Договорът с Елеонора Брей за ролята на Оливия беше много сполучлив удар — Оскарът, който получи за последния си филм, бе дошъл след номинирането й в две последователни години за най-добра изпълнителка на второстепенна роля.

Докато се ровеха в „Спотлайт“ и правеха списъци, които най-накрая щяха да предадат на помощник-режисьора, Стефани забеляза, че Матю е разсеян.

— Мисля си за цялостната интерпретация — отговори й той, когато тя го попита. — Добре, Елеонора Брей е познавала Оливия, това явно ще й помогне. Но аз не съм я познавал. Боже, дори не знам дали да говоря за нея в минало или в сегашно време. Знаем само, че около година е била известна личност в Ню Йорк. Богати еврейки-американки с кош да ги ринеш в този град, но какво е било особеното у Оливия? Не е била нито актриса, нито певица, нито пък модел, не е била писателка. Всъщност, доколкото разбирам, тя въобще не е работила.

— Била е художничка. Рисувала е добре.

Матю я стрелна с ъгълчето на окото си.

— Дали татенцето не е помогнало за успеха й?

Стефани сви рамене.

— Кой знае.

— Сигурно някой знае.

— Има ли някаква връзка?

— Стефани!

— Добре, добре, знам. Всичко е взаимосвързано. Нещо крият. Но какво? Чудя се дали Бронуен напредва с разследването. Утре ще се е върнала в „Дорсет“ и аз ще… — Тя спря, тъй като телефонът иззвъня и Матю стана да отговори.

В продължение на няколко минути той мълчеше, само слушаше. Стефани взе снимката на Оливия. Беше я изучавала стотина пъти, но сега пак я побиха тръпки. Изящният овал на лицето й бе неописуемо красив, но в израза й имаше някакво коравосърдечие, от което кръвта в жилите на Стефани се смрази. На снимката Оливия беше едва на двайсет и две години, но имаше светски вид като на двойно по-възрастна жена. Понякога, докато се взираше в нея, Стефани оставаше с впечатлението, че момичето й се подиграва, дразни я или й се присмива. Никога не би казала подобно нещо за някого, но знаеше, че Бронуен изпитва същото.

— Ненавиждам я, защото тя ме мрази — бе казала веднъж Бронуен.

Защо толкова младо момиче, към което всички са имали слабост, е било изпълнено с такава злоба? Къде е то сега? Какво се е случило с него?

Вдигна очи, когато Матю започна да говори.

— Добре, ще проверя — каза той. — Не, недей… Кажи й… Ще ме изслушаш ли? Виж… — Линията прекъсна, а той известно време се взира в слушалката, преди да я затвори. Когато се върна, изразът му беше напрегнат. Стефани забеляза, че е сърдит.

Той въздъхна дълбоко и прекара пръсти през косата си.

— Дъщеря ми — поясни той. — Явно издръжката за месеца още не е пристигнала и Кат… майка й е побесняла. — Отиде до дивана и седна. — Докъде бяхме стигнали?

Стефани го изгледа продължително, преди да отговори. Реши, че той наистина има нужда от смяна на темата.

— Нахвърляхме хипотези. Теоретизирахме. Както искаш го наречи. Сигурно би трябвало да престанем за малко, поне докато се обадя на Бронуен. Между другото, тя иска да издиктуваме „предвидливо всичко, което ни хрумне“ на Мариан и Мариан да й занесе бележките ни в Щатите.

— Къде е онази бележка, която Хейстингс беше получил? — Започна да рови по масата, после откри смачкано листче хартия и прочете на глас: „Мистър Хейстингс, знам, че дъщеря ви не е умряла. Моля, намерете я. А.“. — Вдигна очи. — Това означава ли, че вече е? Кой е „А“? Предполагам Хейстингс е убеден, че това не е номер.

— Не. Как би могъл?

Матю поклати глава и зарови лице в ръцете си.

— По дяволите! Още не мога да си представя през какви мъки минава тоя човек. Дъщеря му. Единственото му дете. Ако беше Саманта, направо щях да се побъркам.

Стефани се наведе напред и започна да масажира леко раменете му.

— Липсва ти, нали? Кога я видя за последен път?

— Преди един месец. — Удари с юмрук по масата. — Озлобена е като Катлийн, по дяволите! Катлийн прави всичко възможно, за да влоши нещата още повече.

— А синът ти?

— Той е студент. Или може би вече завърши? Както и да е, обажда се. Боже, каква бъркотия.

Дълго мълча, докато най-после се обърна към нея. Взе ръцете й в своите и като забеляза мрачния му поглед, сърцето й се сви.

— Стеф, има нещо, което трябва да ти кажа — започна той тихо и тя застина. — Катлийн знае, че отново сме заедно. Не ме питай откъде е научила, но фактът си е факт. Моля се на бога да не предизвика някоя сцена като онази. Но… ти познаваш Катлийн. Каквото и да направи или да каже, искам да знаеш, че между нея и мен е свършено. Така беше и преди шест години, когато те срещнах.

Стефани се отпусна с облекчение. Мили боже, някога ще престане ли да живее с ужаса да не го загуби пак!

— Смяташ ли, че ти би издържала? — попита я Матю. — Ако Катлийн отново опита някоя от щуротиите си?

Стефани се засмя.

— За теб, Матю, бих понесла всичко, даже и Катлийн.

Той се усмихна.

— Какво ще кажеш за сценария?

— А, това е съвсем друга работа. Когато се обадя на Бронуен, ще й кажа да доведе със себе си Дебора Формън в Лондон.

Матю направи физиономия.

— Съжалявам, Матю — разсмя се тя. — Франк иска Дебора да участва във филма и това е!

— Сигурно е хубаво да си Франк и да даваш нареждания наляво и надясно — отсече той. — Но знае ли той как се правят филми? Направи го изпълнителен продуцент, но другото остави на специалистите.

Стефани не отговори. Бяха разисквали този въпрос стотици пъти.

— Тази жена не може да пише — продължи той. — Поне сценарии.

— Бронуен ще има грижата. Между нас казано, ще се оправим.

— Надявам се да си права, защото е съвсем сигурно, че не можем да започнем да снимаме по този боклук. Липсва композиция, няма дълбочина, дори и въображение. — Погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Тревър ще ме чака в четири, иска да ми покаже грубия монтаж на бристолския филм.

Тя взе „Спотлайт“ и сценария.

— Ще се върнеш ли за вечеря?

Той поклати глава.

— Имам съвещание за заглавието на бристолския филм. Ще закъснеем много, доколкото познавам Ричард Колинс. Продуцентите за мен са цяла напаст.

— Мислех, че са сценаристите — рече тя кисело.

— Не ми напомняй — ухили се той. — Както и да е, сигурно ще се върна около полунощ. Тук ли ще бъдеш?

— Ще издиктувам бележките на Мариан и после може да я изведа някъде.

— Мариан?

— Същата.

— Искаш да кажеш — моята съперница. Пожелавам ви приятно прекарване. Ще ме вземеш ли в шест сутринта?

— Кога е самолетът ти?

— В осем.

— Ще дойда в шест и половина.

След като той излезе, Стефани се обади на Мариан. Беше толкова доволна, че ще прекара вечерта с нея, макар че през повечето време щяха да се посветят на работа. Стефани се почувства гузна. Според нея това, че доведе Мариан в Лондон, бе една от най-добрите й идеи. Мариан се проявяваше като добра секретарка — най-добрата, която бе имала. На всички, които я познаваха, беше ясно, че Мариан е самотна. Но повечето хора, когато дойдат в Лондон, изпитват същото, а Мариан съвсем скоро щеше да стъпи на краката си.

Мислеше си за Мариан и докато караше към Уест Енд. Мариан беше причината за единствената им разправия с Матю, след като се събраха отново. Когато Мариан му показа снимка на братовчедка си във вестника, той бе излязъл от офиса. Стефани забеляза как плахостта на Мариан се превърна в обида и притеснение. Ядоса се на Матю, че не обърна никакво внимание на някого, който означава много за Мариан. Когато по-късно му го каза, той кипна.

— Ти да не би да очакваш да започна да се лигавя над някаква порнографска снимка на братовчедка й? Нямам вина за това, че сърцето й е разбито и това не означава всички да се отнасят към нея като към неизлечимо болна или непрекъснато да я защитаваш. Да не мислиш, че Катлийн и Саманта не ми стигат?

— Но Мариан опита всичко да се сприятели с теб, а ти само я подминаваш. Да, винаги я защитавам и ще продължа да го правя, защото ти не проявяваш разбиране към момичето и си жесток. Надявам се да не се отнасяш така към дъщеря си.

 

 

— Абсолютно безпомощна съм с такива техники — казваше Бронуен с напевната си уелска интонация. — А хората не се отнасят много доброжелателно, когато пишеш, докато те говорят, особено при дадените обстоятелства и това беше главната причина да поискам да дойдеш. Нали знаеш, две глави по-добре мислят. Между нас казано, трябва да запомняме всичко — е, поне характерните подробности.

Минаваше четири часът следобед. Дъждът се лееше и усойната гъста мъгла, която Мариан беше видяла от самолета, докато кръжеше над Ню Йорк, се сгъстяваше все повече. Потръпна. Три пъти бяха помолили шофьора на таксито да вдигне стъклото, но безрезултатно — той почти не говореше английски.

Бронуен я посрещна на летището. Позна Мариан по снимката, която Стефани й изпрати по факса. Мариан беше сигурна, че ще познае Бронуен, защото Бронуен с дългата си гарвановочерна коса, рошав бретон и тънки, жестикулиращи ръце беше точно такава, каквато Мариан си я беше представяла. Освен розовите петна по високите й скули, кожата й беше бледа, не употребяваше никакъв грим. Висока бе колкото Стефани и също тъй очарователна, но тук приликите свършваха. Докато Стефани се държеше спокойно, с достойнство, почти надменно, сърдечността на Бронуен и приятелската бъбривост й придаваха вид на палава, весела и разсеяна жена.

— Господи, това движение е ужасно — оплака се тя, докато си пробиваха път в експреса към Манхатън. — Още не си ми казала как мина полетът. За пръв път ли летиш сама? Някъде от запад си, нали? Там е много красиво. Как ти се стори Лондон? Също като Ню Йорк. Да знаеш колко мразя Лондон, когато е студено.

Мариан се засмя.

— Да, студен е. — Усещайки някаква спонтанна близост, добави: — Отговарям утвърдително на всичките ти досегашни въпроси.

— Да не би да прибързваш, а? — пошегува се Бронуен. — Носиш ли бележките на Стефани?

— Да, и тези на Матю. Издиктувал ги е на магнетофон, докато Стефани го карала към летището. Почти нищо не се чува.

— Сигурна съм, че ще се оправим. Знаеш ли, много по-симпатична си, отколкото на снимката. Отива ти, когато косата ти е вързана на конска опашка.

Мариан се изчерви.

— Така казва и Стефани.

— А аз приличам на шут, ако косата не покрива лицето ми. Особено като щръкнат ушите ми. Моят мъж ми казва, че съм като кана с две дръжки.

Мариан прихна да се смее.

Бронуен разтвори дневника си.

— Ето какво съм уредила досега. Вярвам, че нямаш нищо против да работим и през уикенда, нали?

— Не, разбира се.

— Добре. Тази вечер ще си легнеш рано, а сутринта ще се оправим с кашата, която ни е изпратил Матю. Сигурно е чудесно да си режисьор, не мислиш ли? Само ние, слугите, да му мислим. За утре вечер съм запазила маса в любимия ми ресторант в Гринич Вилидж. Ще пийнем вино и ще си поприказваме за теб. Искам да чуя всичко за онова копеле, което те е изоставило. Звучи ми като… О, мила, съжалявам, не знаех, че още те боли — ахна тя, когато Мариан побледня. — Пък и аз каква уста имам и как се разприказвах! Добре ли си?

— Да — позасмя се Мариан. — Беше малко неочаквано, това е всичко. Не знаех, че Стефани ти е разказала. Не че имам нещо против, но просто се опитвам да не мисля за него.

— Много умно от твоя страна. Тогава няма да говорим за него, а за Матю и Стефани. Там меден месец ли се разиграва?

— Да — отвърна Мариан, донякъде изненадана, но и поласкана от прямотата на Бронуен.

— Страхотно, нали? Докато ние тук си късаме задниците от работа, те се шляят там, зяпнали се в очите. Разкажи ми за Стеф — щастлива ли е? Влюбена е в този мъж, откакто я познавам. Друг не е имало, поне аз не съм чувала. Лошото е, че когато една жена гони кариерата си, като че ли пренебрегва личния си живот. Най-хубавото, което направих, е, че първо се омъжих, иначе и досега да съм си останала стара мома. Другия месец ще навърша четирийсет години. Но нямаме деца, не остана време.

— Липсват ли ти? — попита Мариан.

— Да, малко.

— Сигурно още не е късно.

— Вярно. Може би, когато свършим филма — засмя се нерадостно. — Така казвам всеки път, но когато дойде другият филм, докато се усетя, още една година се изтърколила.

— А съпругът ти? Той не се ли сърди, че работиш толкова много?

— За щастие, не. Писател е, знаеш ги какви са. Предпочитат да са сами. Така че това, да не сме често заедно, напълно му допада. Да, докъде бяхме стигнали? Точно така, утре вечер ще излезем. А в неделя бях решила да те заведа в „Зелената таверна“. Там ще видиш всички богати американци. Да знаеш колко са ужасни някои от тях! Скъпоценности, лимузини, каквито не си виждала през живота си. И толкова грим по лицата им, че би могла да посадиш дърво върху него. Дебора Формън също ще дойде, така че ще се запознаеш с нея. Кисела дърта крава, но не й предавай, че аз съм го казала. В понеделник успях да уговоря среща с Рубин Майър. Той е управител на галерията, в която са били представяни картините на Оливия. Той отказваше да се види с мен, но Франк Хейстингс му се обади от Флорида. Сега пресичаме Пето авеню, където са всички хубави магазини. Виждаш ли ей там — там е „Гучи“, а ако се обърнеш и погледнеш наляво, ще видиш „Тифани“. Пропусна го, но карай, няма да избяга.

След половин час им посочиха маса и Мариан твърдо се опитваше да не изглежда смаяна от необичайната обстановка. Даже се пощипваше, за да провери дали не сънува, защото макар че беше виждала подобни заведения по телевизията и на кино, никога не си бе представяла, че един ден самата тя ще попадне там. Какво ли би казала Мадлен, ако я видеше? Неканената мисъл помрачи като облак въодушевлението й. Тя се огледа — изглеждаше толкова смотана сред това великолепие.

„Престани, посъветва я вътрешният й глас. Не бива винаги собствените ти преживявания да доминират, а само мисълта за Мадлен да те разтреперва. Сега живееш собствения си живот и макар и да не си толкова богата или шикозно облечена както хората наоколо, няма от какво да се срамуваш.“

— Какво ще си вземем? — обади се Бронуен, четейки менюто. Неочаквано се пресегна и стисна ръката на Мариан. — Нямаш представа колко е хубаво да си имаш компания, мила. — Засмя се, когато Мариан се изчерви от удоволствие.

След известно време Мариан попита:

— Ако семейство Хейстингс крие нещо за Оливия, тогава защо искат да се направи филм за нея?

Бронуен сви рамене.

— Озадачаващо, нали? Но помни от мен, че става нещо особено. Никой не иска да говори, докато Франк Хейстингс не им каже, дори и полицията. Франк наистина има голяма власт, само трябва да го видиш и ще ти стане ясно.

— С какво се занимава?

— По-лесно бих ти отговорила с какво не се занимава. Главното му занимание е банкерството. Съвсем не изглежда зле за възрастта си, както и жена му. Оливия е наследила най-хубавото от двамата. Виждала ли си нейни снимки?

Мариан кимна.

— Красива е, нали?

— Ами да — отвърна колебливо Мариан.

— Стефани много я смущават тези снимки, но тя не си го признава. Мен също ме притесняват. В началото Грейс не искаше да ги даде. Но разбра, че така и така ще ги взема от вестниците. Странното, което открих, когато прегледах пресата, е, че всички снимки, използвани по времето на изчезването на Оливия, са правени поне две години преди това, независимо че в редакциите сигурно са имали цяла колекция от по-нови. До момента, в който е изчезнала, тя е била може би най-известната наследница и художничка в Ню Йорк. Снимката й е украсявала кориците на списания, винаги я е имало в колонките, посветени на известни личности. Всички неженени мъже тичали подир нея, а жените й подражавали. В Америка не е имало толкова блондинки от времето на Мерилин Монро. — Бронуен спря за миг, а после, сякаш нещо й хрумна, продължи: — Необяснимо е влиянието, което изглежда е имала върху хората, като имаш предвид колко млада е била. Носела е слънчеви очила, чийто дизайн сама си измислила, и някакъв предприемчив човек направил състояние, като ги копирал. Всички носили тениски отпред с надпис „ОХ!“ — така подписвала картините си. Разбира се, всички вестници се надпреварвали с красноречиви заглавия като: „Гениалната ОХ!“ или „ОХ! Каква изненада!“. Била нещо като запазена марка. А когато изчезнала, излезли с неизбежното: „ОХ! Къде е тя?“ или „ОХ! Кой я открадна?“, а един вестник отпечатал „ОХ! Каква измама!“.

— Измама ли? — попита Мариан.

— Точно така. Аз самата го прочетох в библиотеката. Всъщност бе заглавие на редакционна статия и ще се изненадаш, когато чуеш, че малко след това главният редактор е бил уволнен.

Мариан се облещи. Едва след няколко секунди попита:

— А в статията какво пише?

— По-голямата част е малко разочароваща — че картините й съвсем не били блестящи, че тя просто представлявала една голяма измама, в която цялата американска общественост повярвала. Но накрая се споменава, че ако се разнищят нещата, би могло да се стигне до отговори, които не биха харесали на някои високопоставени личности.

— Да — каза замислено Мариан. После додаде: — Не би ли трябвало да се свържем с този редактор?

— Лесно е да се каже.

— И той ли няма да говори без разрешение на Франк?

Бронуен поклати глава.

— Не е възможно. — Тъй като Мариан я изгледа озадачено, тя се наведе през масата и прошепна многозначително: — Мъртъв е.

Мариан изчака, докато Бронуен плати на келнера, а после я последва на улицата. Дъждът беше спрял, но вятърът духаше свирепо.

— Смъртта му е много удобно за някого, нали? — каза Бронуен, като хвана ръката на Мариан.

Тръгнаха да извървят няколкото пресечки до хотела.

— Как е умрял, знаеш ли?

— При катастрофа някъде в Бронкс.

— Но ти не смяташ, че е било катастрофа, нали?

— Както ти казах, много е удобно. На мъртвец не можеш да му задаваш въпроси.

По-късно, когато Мариан лежеше в леглото и беше твърде уморена, за да заспи веднага, мислите я върнаха отново към онова, което беше споменала Бронуен. Нещо в думите й не й даваше мира, но тя не бе в състояние да определи точно какво. Чак когато клепачите й започнаха да се затварят, отговорът дойде, но тогава вече беше твърде сънена, за да го проумее.

Сутринта се събуди от чукане на вратата. Беше Бронуен. Заведе Мариан на закуска, а после двете прекараха остатъка от деня в стаята на Мариан, където се опитваха да дешифрират бележките на Матю.

Вечерта, докато беше под душа, мислите на Мариан се насочиха отново към Оливия. Въпреки че цял ден я бяха обсъждали, бяха анализирали всичко, което знаеха за нея, тя си оставаше влудяващо неразгадаема. В бележките си Стефани казваше: „Разбира се, ние никога няма да стигнем до истинския отговор на тази загадка, но намерението ни е да се приближим колкото е възможно до истината или, да кажем, до позволената истина“. Мариан много смътно си представяше подобно пораженство. Беше сигурна, че ако работеха усърдно и задълбаеха нещата, непременно биха намерили отговор на онова, което изглеждаше като неразрешима загадка.

Още не беше сигурна как щеше да стане това, но след като поработи известно време с Бронуен и чу какво разказват приятелите на Оливия, беше сигурна, че все нещо ще й хрумне. Възнамеряваше да прави разследването си сама — не че искаше заслугата да не се припише на Бронуен, а ако може да промени отношението на Матю към нея. Решила бе да докаже, че у нея има много повече заряд, отколкото той си представяше. А ако не успееше в разследването, дори не рискуваше да се изложи.

Стана така, че повече от седмица нямаше никаква възможност да направи каквото и да било. От сутрин до вечер беше с Бронуен, а много често и в компанията на синовете и дъщерите на най-богатите и влиятелни семейства в Ню Йорк. Вечер с Бронуен поръчваха да им донесат вечеря в стаята, а тя седеше и пишеше всичко, което си спомняше от интервютата, които бяха правили през деня. Рубин Майър не им каза нищо друго, освен онова, което вече знаеха. Да, организирал е изложби на Оливия. Да, живяла е в апартамента над галерията. Не, не знаел нищо за личния й живот, с изключение на онова, което чел във вестниците. Трябваше да приемат с резерви думите му. Бившият й приятел, или отказваше въобще да говори, като заявяваше, че навремето всичко, което знаел, е разказал на полицията, или правеше какви ли не щури догадки какво ли би могло да й се е случило. Приятелите й я описваха като безразсъдна, интересна, екзотично еротична, егоистична, често жестока, никога уязвима, а в един случай даже и лоша. Беше го казала точно онази приятелка, с която Мариан отново се срещна, но сама, и то същата сутрин, когато пристигна Матю.

Мариан се надяваше да се измъкне от хотела, преди Матю да е пристигнал, но когато вратата на асансьора се отвори и тя пристъпи във фоайето, погледът й веднага бе привлечен от високата му фигура, застанала до регистратурата.

Усети как топла вълна мина по тялото й, а сърцето й трепна силно. Бързо погледна през рамо. Щеше да се върне обратно в асансьора, но вратата се затвори. Потърси с поглед къде да се скрие, но не откри удобно място. „От какво се страхуваш“, попита я вътрешният й глас. Тя го сряза и се прислони зад един носач.

— Накъде ли си се упътила?

Гласът му беше спокоен и дълбок. Когато тя вдигна очи към лицето му, сърцето й сякаш замря.

— Ами, излизах малко… — Две червени петна се появиха на бузите й.

— Да разглеждаш ли? — предположи той. Стараеше се да скрие колко смешно му стана, като забеляза как тя се опитваше да избяга.

Мариан кимна безмълвно.

— Бронуен каза, че може. — Тогава свали проклетия фотоапарат от врата си и го пъхна в чантата.

Тя го изгледа и примигна.

— Момиче на твоята възраст — пък и на каквато и да е, не бива да се разхожда из Ню Йорк и да се набива в очите на хората, че е туристка. Освен ако то е съвсем глупаво.

— Аха — измърмори Мариан и посегна към тила си, за да развърже каишката на фотоапарата. Беше се оплела със закачалката на палтото и макар че й идеше да скъса нещо, за да ги раздели, нищо не помръдваше.

Като я хвана за раменете, Матю я завъртя, разплете възела, плъзна каишката през главата й и й подаде апарата.

— В коя стая е Бронуен? — попита той с безизразно лице.

Мариан му каза и тъкмо щеше да се измъкне, когато чу:

— Мариан?

Тя се обърна, опасявайки се от онова, което щеше да й съобщи.

— Приятно прекарване — усмихна се той и като взе ключа си, последва пиколото през фоайето.

Няколко секунди Мариан стоя като замаяна. За пръв път й се усмихна. За пръв път се обърна към нея по име. Тя проследи как вратите на асансьора се отвориха и той влезе вътре. В един миг й се прииска краката й да я понесат през фоайето, за да отвърне на усмивката му, но тогава асансьорът потегли. Тя се обърна и сковано тръгна към вратата.

Тони, приятелят на Бронуен, беше отвън и тя го помоли да й спре такси. След по-малко от половин час беше въведена във внушителния блок на „Ъпъл Ийст сайд“.

Портиерът се обади в апартамента на Джоди Розенбърг, за да съобщи, че е пристигнала, а после я заведе до асансьорите. За по-малко от пет секунди стигна до трийсет и третия етаж, вратите се отвориха и за най-голямо удивление на Мариан откриха пред нея просторния апартамент на Джоди.

Джоди говореше по телефона, но щом видя Мариан, покани я да влезе.

Мариан с неудобство прекоси стаята. Питаше се колко ли пъти би се нанесъл апартаментът на Стефани в този. Трябва да е по-голям от цялата ледена пързалка в Бристол, помисли си тя, докато разглеждаше изпълнените с живот абстрактни картини. В противоположния край на стаята върху подиум бе разположено огромно легло с великолепна дърворезба на таблите, украсено с много розова и кремава коприна, сатен и дантела. Стените бяха боядисани в розово и оранжево, а дебелият прекрасен килим бе сребристосин. Имаше чувството, че гледа тропически залез, а разкошните бели мебели са морската пяна.

На стъклена маса лежеше вестник „Ню Йорк таймс“. Тя го отвори и се престори, че чете. Куражът вече бе започнал да я напуска. Като се обади на Джоди и я помоли пак да се срещнат, идеята й не беше за нищо повече от малко приключение, но сега гледаше по-различно на нещата. Какво щеше да пита тази жена? Защо Оливия е била лоша? Е, да, наистина за това беше тук, но сега този въпрос й се струваше много банален. Не можеше да го каже направо. Освен това отнасяше се за една случайна фраза, която Джоди бе изрекла, без да мисли. Но и да беше така, какво право имаше тя да обикаля и да разпитва хората? Дори не беше поискала позволение от Бронуен. Погледна към Джоди Розенбърг и почувства как се смалява. Дори и с анцуг за джогинг, с гуменки и лента на косата, Джоди имаше величествен вид.

Най-накрая, точно когато на Мариан й се прииска земята да се разтвори и тя да потъне в нея, Джоди остави телефона и се извърна.

— Здрасти. Ела и седни. Искаш ли кафе? Чай? Сок?

— Сок ще ми дойде много добре — отвърна Мариан.

— Дай да взема палтото ти — каза Джоди и свали от раменете й палтото, преди Мариан да се извини колко е изтъркано.

— Надявам се да нямаш нищо против, че ти се обадих — каза Мариан, когато Джоди й подаде чаша с прясно изстискан портокалов сок. — Просто защото…

— Очаквах да ми се обадиш — прекъсна я Джоди.

— Очакваше ли? — попита изненадана Мариан.

— Разбира се. Твоята колежка е много умна и се прави на разсеяна. Тя улавя хората неподготвени. След всичко, което казах, знаех си, че няма да останем дотук. — Любезната усмивка изведнъж изчезна от лицето й. Джоди я изгледа продължително с дълбоките си сини очи и най-накрая продължи: — Споменах, че е лоша, нали?

Мариан кимна.

— Невинаги е била такава. Свърза се с лоша компания — тук, в Манхатън. Наркотици, нали знаеш. В този град е лесно, дози хероин се продават почти на всеки ъгъл. Всички опитваме — за удоволствие, на партита, но Оливия отиде твърде далеч. Пристрасти се и това я промени. Всички се опитахме да й помогнем, но тя не ни допускаше до себе си и ние не можахме да направим нищо. Най-после баща й научи и тогава започнаха истинските неприятности. Франк не искаше да раздухва работата толкова, но… така се получи и сега Оливия трябва да плати за всичко, което е надробила.

Мариан беше забелязала как Бронуен замълчава, щом усети, че ще стане някакво разкритие. Тя отвърна на погледа на Джоди и изчака. Но още нямаше опит в разпитите и затова каза:

— Какво е правила?

— Ако ти го кажа… — Джоди спря, огледа стаята и като че изведнъж се оживи. — Виж какво, не знам повече. И без това вече много ти казах.

— Нищо не си ми казала — възрази Мариан.

— Ще спрем дотук. Нищо не съм ти казала. Не си идвала днес тук. Никога не съм споменавала, че Оливия е била лоша.

— Защо се съгласи да се видим, ако не си имала намерение да ми кажеш каквото и да е?

— Съгласих се, защото повярвах, че вие ще успеете да направите нещо. Но съм сгрешила. Трябва да държа устата си затворена, както правят всички други.

— Не можеш ли да кажеш на полицията онова, което знаеш?

Джоди се изсмя.

— Ти шегуваш ли се? Ченгетата знаят повече от мен. Франк Хейстингс се опитваше да я защитава и все още го прави, но в края на краищата всичко ще се разкрие.

— Да не би да искаш да кажеш, че Франк Хейстингс знае къде е Оливия?

— Не, не знае. Никой от нас няма представа. Както пишат по вестниците, Франк й е уредил да отиде в Италия и да учи в Художествената академия при Серджо Рамбалди. Свършила е курса си, сбогувала се е и оттогава никой не я е виждал.

— Но хората не се превръщат просто в дим.

— Е, Оливия успя да го направи.

— Смяташ ли, че още е жива?

— Надявам се, Мариан — отговори Джоди тъжно, — тая кучка да изгние в ада. Мразех я. Всички я намразихме, щом разбрахме. Може и да е била наркоманка, но е знаела какво върши, само и само да получи дозата си.

— Слушай — каза Мариан заговорнически, — ако се страхуваш да ми се довериш, заклевам се, че няма да разкрия името ти, независимо какво ще споделиш. Ще знаем само ти и аз. По-скоро ще отида в затвора, отколкото да те издам — добави театрално тя. Беше чувала, че журналисти са попадали в затвора, тъй като не издавали източниците си.

Устните на Джоди се изкривиха в снизходителна усмивка.

— Ако ти кажех всичко, което знам, Мариан, ти няма да отидеш в затвора, а съвсем сигурно ще умреш. Не само ти, а и аз.

Изведнъж на Мариан й се прииска да се засмее. Ню Йорк не само че беше като декор на кино, а и обитателите му бяха като филмови герои. В истинския живот никой не би казал подобно нещо, даже не би го и повярвал.

— Да умрем? — повтори тя и без да иска, се засмя.

Лицето на Джоди беше заплашително тържествено, когато кимна.

— Съвсем сигурно. С много хора се случи така, Мариан. Много измряха, а Оливия…

— Оливия какво? — И след като Джоди не отговори, попита: — Да не би главният редактор на вестника да е един от тях?

Джоди не се изненада.

— Значи знаеш за него. Разбира се, той беше един от всичките.

— Мислех си — каза Мариан след известна пауза, — че той… главният редактор, ами че той сигурно е казал на някой друг от вестника, с когото е бил близък.

Джоди рязко вдигна глава.

— Защо го казваш?

Стресната от отговора й, Мариан продължи предпазливо:

— Обикновено правят така, нали? Казват на някой колега, на когото имат доверие. Особено, ако е нещо…

— Е, този път грешиш.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. — Неочаквано Джоди се изправи. — Виж какво, казах ти, че тая сутрин съм свободна, но в последната минута нещо изникна. Съжалявам, трябва да изляза.

Мариан се изправи и нетърпението й изведнъж секна. Е, сега поне беше сигурна, че нещо се крие, макар че какво беше то — нямаше представа. И нещо по-важно — убеди се, че главният редактор е казал на някого. Въпросът беше как да открие на кого.

Усмихна се, когато Джоди й подаде палтото, и тръгна към асансьора. Когато Мариан влезе вътре, Джоди натисна едно копче и задържа вратата отворена.

— Довечера ще ти се обадя в хотела — каза тя. — Има някой, с когото би трябвало да говориш. Той се е покрил, тъй като е много уплашен. Не знам дали ще се съгласи да разговаря с теб. Но ако го направи, преди да ти дам името му, искам да си помислиш хубаво дали би искала да рискуваш. Може би ще изпаднеш в голяма опасност, Мариан.

Щом спомена името й, студени тръпки полазиха по гърба на Мариан.

— А ти? — попита тя. — Същото не се ли отнася и за теб?

— Естествено. Но както всички в този град, аз обичам Франк и Грейс. Те не заслужават това, което им се случи, и аз бих искала да им помогна — усмихна се.

— Ще направиш услуга на себе си, Мариан, ако не кажеш на никого, че днес си идвала тук. Така е по-безопасно и за двете ни. Ако питат мен, ще отрека. — Отпусна копчето и когато вратите започнаха да се плъзгат безшумно, добави: — Ще ти се обадя, но съветът ми е да не се задълбаваш. Върни се в Англия и забрави, че си чувала името Оливия Хейстингс.

Щом Мариан излезе на хладния влажен въздух, вдигна очи към блока. Почти очакваше, че ще е изчезнал. В продължение на дни чувстваше, че се движи в някакъв абсурден сън. Нищо не я изненадваше, не я объркваше, нито пък я плашеше, защото не смяташе за правдоподобно нищо от онова, което й казваха. Всичко беше твърде абсурдно.

Сви рамене, тръгна по улицата и спря едно такси, което я закара до нюйоркската библиотека. Там се зарови във вестници от преди пет години. Часове по-късно, когато най-после тръгна в мрачната облачна вечер, тя все още не можеше да приеме, че хора като онези, за които чете, биха си направили труда да се занимават с толкова незначително същество като нея. Струваше й се, че чете детективски роман и на нея се пада да разкрие загадката. Затова сметна, че няма нищо лошо да запише името на мъртвия редактор, телефона на редакцията и списъка на журналистите, работили във вестника по това време.

Докато стигна до хотела, се стъмни съвсем. Щом наближи стаята на Бронуен, тъкмо се канеше да почука, когато неочаквано вратата се отвори и Матю, като навличаше балтона си, изхвръкна навън.

Тъкмо се готвеше да се извини, че се е изпречила на пътя му, когато той я сграбчи за раменете.

— Къде, по дяволите, беше? — извика той. — Бронуен си изкара акъла от тревога. Тъкмо излизах, за да те търся.

— Мен? — глупаво попита Мариан.

Той завъртя очи, пусна я, отстъпи и й направи път, за да влезе в стаята.

— Къде е Бронуен? — попита тя, след като забеляза, че стаята е празна.

— Обикаля улиците с такси. Къде се загуби цял ден?

— Съжалявам, не исках да тревожа никого. Просто…

— Къде беше? — поиска да знае той.

— Ами навсякъде.

— Къде навсякъде?

— Из Ню Йорк.

Той въздъхна.

— Знам, че си била в Ню Йорк, но къде точно? Портиерът каза, че си взела такси към „Ъпъл Ийст сайд“.

Тя сви рамене, извърна очи под настоятелния му поглед и се взря през прозореца.

— Мариан, мисля, че е по-добре да ми кажеш какво точно си правила днес.

— Нищо особено.

— Тогава защо си ходила в апартамента на Джоди Розенбърг?

Тя примигна, но не продума.

— Мариан! — каза той. — Погледни ме.

Тъй като тя не го направи, той повдигна лицето й с пръст. После произнесе ясно и отчетливо всяка дума:

— Какво си правила в апартамента на Джоди Розенбърг?

За неин ужас устните й затрепериха и очите й плувнаха в сълзи. Изведнъж се разкрещя.

— Мразя те! Винаги си бил лош към мен, защото съм грозна. Да, но това не значи, че не изпитвам нищо. — Пое дъх и почти не можа да повярва какво е казала.

Той се смая за миг, после отметна глава назад и прихна да се смее.

— Ето че мишката се разцвърча.

— Не ме наричай така!

Той вдигна ръце.

— Съжалявам. Права си, не биваше да те наричам така. Аз смятам, че си свита, а не грозна. И откъде ти хрумна, че съм лош към теб, защото си грозна? Което, между другото, не е вярно.

Мариан го погледна невиждащо, а той пак се засмя.

— Сега пък проявяваш снизхождение към мен — сряза го тя. — Не съм дете и мразя да се отнасят към мен като към такова.

— Тогава престани да се държиш като дете. Защо ходи в апартамента на Джоди Розенбърг?

— Ако искаш да знаеш, ходих заради теб. Направих го, за да ти докажа, че не съм някакво нещастно нищожество. Мислех си, че ако открия нещо, което би ти свършило работа за филма, ще бъдеш малко по-добър към мен.

— Вкъщи ли беше? Говори ли с нея?

— Не.

— Истината ли ми казваш?

— Да.

— Тогава имаш късмет, че не си я намерила. Не бива да правиш подобно нещо, Мариан. Това не е игра, сериозно и опасно е.

— Защо?

— Ти самата знаеш отговора. В този град всички се покриват, за да не се издадат какво наистина е ставало, преди Оливия да изчезне. Бронуен ми предаде каква идея ти е хрумнала. Тя е отлична и за нас идеално пасва. Но ние правим филм, а не сме детективи.

— Не искаш ли да разбереш какво се е случило с Оливия?

— Разбира се. Всички го искат, а Франк Хейстингс най-вече. Но остави паяжината на него, Мариан, и не прави други подобни опити — особено пък заради мен.

Изведнъж мъката й така я задави, че тя не можа да каже нищо, ужаси се, че ще се разплаче пред него, скочи на крака и изскочи от стаята.

 

 

— Всичко е наред, мила — каза й по-късно Бронуен, — грешката беше моя. Така разпалих любопитството ти, че онова, което си направила, е съвсем естествено. Но смятах, че Стефани ти е казала… пък и аз трябваше да те предупредя. Не се подведох по Джоди, защото казаното бе достатъчно. Ако се впуснем по някоя следа, това би означавало не само себе си да изложим на опасност, а и Джоди. Още в началото Франк ни каза да не се ровим много надълбоко. Естествено, и моето любопитство също като при теб ме караше да го направя, но чувството ми за самосъхранение ме възпря. В този град става нещо много лошо и много влиятелни хора са замесени — засега знаем толкова и се налага да спрем дотук.

Мариан я погледна. Искаше да й довери, че се е видяла с Джоди, но не го направи. Беше обещала на Джоди. Щом Джоди позвъни по-късно, просто ще й каже, че е решила да последва съвета й и да спре дотук.

— Ще дойдеш ли с нас да вечеряме? — попита я Бронуен. — Матю иска да те почерпи да пийнеш нещо и да ти се извини, че те е разстроил.

Мариан се усмихна.

— Така ли каза? Добре, благодари му от мое име и му предай, че съм поръчала да донесат вечерята в стаята ми. Ще си легна рано.

— Както искаш. Ще му кажа, че дамата има гордост и не може тъй лесно да бъде купена.

Мариан се изсмя.

— Да, точно така му кажи.

Когато телефонът звънна в девет и половина, Мариан вече спеше, но щом чу гласът на Джоди, тя се разсъни. Понечи да й каже, че е решила да се вслуша в съвета й и че повече не иска и да чува за Оливия, но Джоди я прекъсна.

— Няма да стане — бързо изрече тя. — Не иска да разговаря с теб.

— Разбрано — отвърна Мариан и усети как напрежението се смъква от плещите й.

— В такъв случай да забравим какво се случи днес, а?

— Вече съм го забравила.

Когато линията прекъсна, Мариан стана от леглото, намери в джоба на палтото си бележките, които беше направила в библиотеката, и ги скъса на парченца.

Докато заспиваше, се усмихваше при спомена как Матю й каза, че не е грозна.