Сюзън Луис
Ограбен живот (1)

Предговор

Лицето му беше необикновено изискано, телосложението му — съвършено, а италианските му тъмни очи гледаха изкусително и хипнотизиращо. Носът му бе дълъг и прав, имаше широка уста и тънки устни. Това бе той — техният водач.

Когато Серджо повдигна великолепната си глава, ръката му направи движение, също като полет на птица във въздуха. Сребристото острие проблесна. Пещерата беше тъмна, осветена само от една-единствена свещ и от слънчевите лъчи, процеждащи се през клоните, които маскираха входа. На камъните пред тях беше проснато тялото на младо момиче — голо и безжизнено. Арсенио вдигна очи и стрелна с поглед останалите две жени и четирима мъже. Бяха се събрали около един мраморен къс, който той — Арсенио Тарало, беше довлякъл от планината преди три дни. Щеше да послужи, когато погребат тялото й.

Водачът се извърна от свещта и бавно тръгна към мраморната плоча. За част от секундата очите му се срещнаха с тези на Арсенио и Тарало наведе глава. Ясно му беше, че още му нямат доверие. Но Арсенио Тарало разбираше, че само времето щеше да докаже доколко е предан на каузата и доколко вярва в делото им.

Затвори очи и се потопи във влажната миризма на пръстта, изду ноздри и пое дълбоко въздух. Водачът прошепна нещо на жената до себе си и тя отстъпи крачка назад. Арсенио се досети какво й е казал и очите му се спряха върху лицето на момичето, което лежеше пред него.

Не! Нервите му се обтегнаха. Мускулите му се изпънаха, тялото му се подготви за скок. Но той знаеше, че няма да го направи. Нито пък щеше да извика.

Преди две нощи тя беше дошла при него. Той я беше очаквал, но когато я видя, дъхът му секна. Галеше русата й коса, нежна като коприна, докато тя събличаше палтото си, и почти ахна от красотата на голото й тяло. Тя се бе обърнала, лицето й стоеше по-ниско от неговото, устните й бяха бледи, а сините й очи — сериозни като на Мадона. Нейно задължение беше да се отдаде на някого от групата. Беше избрала него. Любиха се прекрасно, след като знаеха, че ще им е за пръв и последен път.

Фините косъмчета на ръцете й щръкнаха, когато лекият ветрец повя в пещерата. Пламъкът на свещта потрепна. Арсенио настръхна. Острието разцепи въздуха и Арсенио падна на колене, повтаряйки думите на водача си: „Да живее жената. Да живее новият Ренесанс“.

Чу се ужасно стенание. Арсенио рязко вдигна глава. Отвори уста, но писъкът само загъргори в гърлото му и той се изтърколи на пода със заслепени от кръв очи.