Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Буреносен цикъл (6)

Глава 6

Рейчъл и Нури бяха седели в кафенето повече от трийсет минути, когато Травак влезе. Беше облечен в бяло ленено сако, обтегнато на широките му рамене. Рейчъл се опита да скрие облекчението, което изпита, обаче очевидно не успя. Травак се отпусна на съседния стол и зацъка с език.

— Помисли, че съм избягал? Аз държа на думата си, Рейчъл.

— Но аз не го знам. Знам единствено, че си крадец. — Отпи от черното кафе. — И още, че хората май искат да те взривят.

— Да, на повърхността нещата може би изглеждат точно така. — Той направи знак на келнера. — Обаче ти имаш навика да се вглеждаш по-внимателно и да търсиш по-надълбоко.

— Тя беше силно разтревожена — каза Нури. — Казах й, че ти си човек на честта… може би…

— Твоята подкрепа ме разчувства — каза Травак. — А съм сигурен, че носи успокоение и на Рейчъл.

— Защо си с това сако? — запита Рейчъл. — Приличаш на келнер.

— Това е точно такова сако, каквото носят сервитьорите. Откраднах го от гардероба, който се намираше на втория етаж на хотела. Ризата ми се беше разкъсала на гърба и щях да привличам вниманието. Щях да дойда и по-рано, но трябваше да се измъкна през задния вход и да вървя по тъмната алея, за да избегна погледите на пожарникарите и полицаите.

Рейчъл не беше забелязала скъсаната му риза. Не беше изненадващо, като се имаше предвид състоянието й след експлозията. А сега осъзна, че той всъщност никак не прилича на келнер. Носеше сакото с небрежна елегантност, която й напомняше филмовите герои от трийсетте години. Но това беше единствената небрежност у него. Сините му очи блестяха на загорялото му лице, а всеки един негов мускул беше в готовност. Беше така жив, че тя имаше чувството за енергиен източник — страхуваше се, че ако го докосне, ще бъде като ударена от ток. Злополуката само му беше дала допълнителни сили, което просто не беше за вярване.

— Защо се върна в стаята?

— За да взема раницата си. Тя беше до вратата, така че имаше шанс да не е напълно унищожена. — Кимна към чантата в краката си. — Скъсана е на доста места, но компютърът ми е оцелял. Кутията му е вдлъбната на места, но той все пак работи.

— И защо имаш нужда от него?

— Оригиналните снимки от гробницата са все още в него.

— Обаче външният хард драйв експлодира. И не разполагаш с Джоунси, който да разшифрова йероглифите.

— Е, това не е съвсем вярно.

Тя го гледаше изненадано.

— Разполагал си и с копие на данните?

Той кимна.

— Аз съм изключително внимателен по отношение на някои неща. Направих копие на последната декодираща програма, разработена от Джоунси, записах я на друг хард драйв и го заключих в сейф.

— Къде?

— В Париж. Но ще трябва да активирам софтуер пакета и да го накарам да работи върху кодираното съобщение, което открихме тук, в Египет.

— И колко време ще мине, преди то да ни даде някои отговори?

Травак сви рамене.

— Достатъчно е сложно. Четири или пет дни, може би.

— Това е прекалено много време.

— Тя започва да се ядосва — каза Нури. — Мисля, че ще те оставя да се справиш сам, Травак. — Изправи се и погледна Рейчъл. — За мен беше голямо удоволствие да се запозная с теб, мис Кърби. Ще остана, докато имаш нужда от мен, но всъщност не вярвам, че той представлява заплаха за теб. С твое разрешение, ще си тръгна сега.

— Да, няма нужда да останеш по-дълго. Довиждане, Нури. И ти благодаря.

Нури се обърна към Травак.

— Ти си много интересен човек. Беше удоволствие да те охранявам.

— Да ме охраняваш!? Мислех, че съм затворник.

— „Затворник“ е грозна дума. Нима не те хранех и не те забавлявах? И дори не те моля да ми върнеш парите, които ми дължиш. — Усмихна се. — Светът е малък. Възможно е да се срещнем отново.

Травак кимна.

— Довиждане, Нури.

Рейчъл го загледа как се отдалечава, а после се обърна към Травак.

— Четири или пет дни е много време. Не може ли да стане по-бързо?

— Възможно е. — Направи пауза. — Ако ми дадеш повече цикли, мога да намаля времето наполовина.

— Върви по дяволите!

— По-голямата мощност означава по-бързи отговори. Нима и твоите операции не са базирани на този принцип?

— Да, така е. — Тя сведе поглед към чашата си. — Добре, ще ги получиш. Предполагам, няма нужда да питам дали не можеш сам да ги източиш от Джоунси.

Той кимна.

— Мога, да. Просто кажи на помощника си, Саймън, да не обръща внимание на загубите.

— Знаеш за Саймън?

— Знам за Саймън, за Вал, за Али и за всичко друго, което успях да открия за теб.

— Винаги ли проучваш така старателно жертвите си?

— Не. — Той отпи от кафето си. — Ти ме заинтересува. Уникална си.

— Всеки е уникален.

Той поклати глава.

— Не съм съгласен. След известно време се отегчавам от повечето хора. Вината е моя. Имам аналитичен ум, което може да бъде и проклятие. Откривам, че изучавам всички около себе си, опитвам се да им направя дисекция. Накрая мога да предвидя с абсолютна точност какво ще кажат или направят. — Погледна я над ръба на чашата. — Много рядко можеш да попаднеш на човек, който да притежава оригиналност, която никога не гасне. Не мисля, че някога ще се отегча от теб, Рейчъл.

— Това трябва ли да означава нещо за мен?

Тя разбираше защо скуката и отегчението могат да представляват проблем за Травак. Когато коефициентът ти на интелигентност се намира в скалата на гениите, малко хора могат да общуват с теб, а масата не достига дори до средата на нивото ти.

— Думите ти създават впечатлението, че си ужасен егоист.

— Вероятно съм. — Той се усмихна. — Ще трябва понякога да ме връщаш на земята, както се казва. Предлагам да тръгнем веднага за Париж и да наемем там апартамент, за да мога да се заловя за работа.

— Няма да отидем никъде, преди да сме постигнали споразумение. — Тя задържа погледа му. — Ако ти помогна, ако не извикам полицията да те арестува, ще ми предадеш ли веднага информацията, която ще намериш записана върху каменната плоча? И няма да се стремиш да получиш най-високата цена?

Той не отговори веднага.

— Ще получа правата върху всички медицински открития, но ще позволя на фондацията ти да получи първа исканата от теб формула и да произведе лекарството. Съгласна ли си? Достатъчно ли е за теб?

— Да. Но трябва също така да се съгласиш да ми покажеш всяка задна вратичка, създадена от теб и помогнала ти да проникнеш в Джоунси.

— Сделката е сключена. — Той се усмихна. — Да потеглим към Париж, тогава.

Тя се замисли, после поклати глава.

— Ще отидем до Париж, за да вземем външния хард драйв, но няма да останем там.

Той повдигна вежди.

— Не? Къде ще отидем, тогава?

— В Лас Вегас.

— Какво?

— Имам работа там. Ти каза, че ще са ти необходими няколко дни, за да програмираш компютъра и да получиш информацията. А аз ще използвам това време. Обещах на Нортън да му върна компютърната мощност, която му отнех, когато ти започна да ме източваш. Този беше единственият начин да го убедя да те измъкне от онази гробница. — Стисна устни. — А сега ти ми казваш, че имаш нужда от още процесорна мощност на Джоунси. Ще трябва някак си да му се реванширам.

— В Лас Вегас?

— Този е най-добрият ми шанс.

— Можеш да отидеш в Лас Вегас, а мен да оставиш в Париж.

— Няма начин.

Той се усмихна едва доловимо.

— Нямаш ми доверие? Каква изненада!

— Докато не намерим плочата, ще сме като сиамски близнаци, съединени в бедрото.

— Думите ти извикват интересен образ в главата ми. — Той кимна. — Но ми харесва.

— На мен — не. Но така трябва да бъде. — Тя се изправи. — Хайде, да тръгваме към летището.

— Не е толкова далеч. — Той се изправи. — Трябва да се отбия в болницата, за да видя как е Бен.

— Бен? — После направи връзката. — Мъжът, който е бил с теб в гробницата. Лошо ли е ранен?

— Състоянието му не е критично, но можеше да бъде. Подобрява се. — Усмихна се. — Благодарение на теб, ще живее и ще ме проклина, че съм го завлякъл на онова проклето място.

— Звучи така, сякаш той е един изключително умен човек. — Тя се обърна и тръгна към вратата. — Добре, ще се отбием в болницата на път за летището.

 

 

— Време беше да дойдеш — каза Бен. — Лежа тук и се питам дали си се впуснал да преследваш Даусън.

— Не се налага — каза Травак. — Трябва само да погледна зад гърба си. — Посочи Рейчъл. — Това е доктор Рейчъл Кърби. Реших, че ще искаш да се запознаеш с жената, която ни измъкна от онази каша. Бен Леонард.

Бен направи гримаса.

— Здравей. Няма да питам как е успял да въвлече хубава дама като теб в нашите приключения. Обикновено успява да получи, каквото иска. Но ти благодаря, че ми спаси живота. Мисля, че този път се отървах на косъм.

— Няма защо. Надявам се да се възстановиш бързо.

— Лекарят казва, че ще изляза оттук след около седмица. — Погледна Травак. — Ще имаш ли нужда от мен по-скоро?

— Не, трябва да обработя някои данни, а за това ще ми е необходимо време. — Усмихна се. — Вярвам, че можем да си позволим да ти дадем време да се излекуваш.

Бен го изгледа някак странно, предпазливо.

— Какво, тогава? Кажи ми, че няма да има повече гробници.

— Това не мога да ти обещая. Но ще се справя сам, ако се натъкна на някоя.

— Добре. — Бен въздъхна облекчено. — Не искам вече да имам нищо общо с погребалните обичаи и места. Мисля, че когато ми дойде времето, ще пожелая да бъда кремиран. А дотогава мисля да остана на повърхността на земята и да си пазя гърба.

— Е, това вероятно ще свърши добра работа. Имаш ли нужда от нещо?

Бен поклати глава.

— Просто от пропуск да се измъкна оттук. Но пък, от друга страна, мога и да се насладя на почивката. Ти не си човек, с когото някой да се отпусне, Травак.

— Ще се отегчиш.

Бен поклати глава.

— Не, ти си този, който не може да остане на едно място повече от два часа. Аз съм мързелив по природа. Обаче не мога да го покажа, когато съм край теб. — Погледна Рейчъл. — Пази се, той не е като другите хора. Става неспокоен и изведнъж се оказва, че пристъпваш на пръсти в минно поле.

— Тогава защо ще продължиш да работиш с него?

Бен сви рамене.

— Проклет да съм, ако знам. Предполагам, че предизвиквам смъртта. — Усмихна се. — Или може би защото той обеща да ме направи богат. Да, вероятно има нещо общо с това.

— Много общо — каза Травак. — Нали трябва да имаш пари за кремация. — Стисна ръката на Бен. — Тук ще се погрижат добре за теб. Ако ти създават проблеми, обади ми се. Ще се върна веднага.

— Ще го направя — каза Бен. — Длъжник си ми. — Направи пауза, без да откъсва поглед от Травак. — И не се забърквай в каквото и да било, преди да съм излязъл оттук.

— Не, просто, както казах, ще направя малко проучване. — Травак се обърна към вратата. — Оздравявай, Бен. Имам нужда от теб.

Лицето на Бен грейна.

— Да, знам. Ще ти се обадя веднага, щом ме изпишат.

— Непременно го направи. — Травак му махна от прага. — Ще чакам.

Рейчъл мълча, докато вървяха по коридора към асансьора.

— Ти наистина си загрижен за него.

— Да. Защо си изненадана?

— Аз само… Сигурна съм, че нямате много общо.

— Възхищавам му се. Той не е герой. Но когато е уплашен, се изправя срещу страха си и продължава напред. — Направи гримаса. — Не преценява добре характера на хората, но дори това е в моя полза. Понякога хората откриват, че съм труден, и не им е никак лесно да ме преглътнат. Той разчита на инстинкта си. Не знае защо, но ме харесва. И аз го приемам такъв, какъвто е.

— Наистина ли имаш нужда от него?

— Не, но той се радва да го чуе. Какво лошо има?

— Нищо.

Рейчъл обаче не знаеше дали тя би била така загрижена за някого, че да му каже онова, което той иска да чуе. Тя имаше репутацията на булдозер и повечето време наистина прегазваше всички. Да, повечето пъти заслужаваше мнението, което хората имаха за нея. Беше концентрирана единствено в работата си и не се спираше дори за миг, за да види или анализира каквото и да е. Интересуваше я само целта, която си беше поставила.

— Просто се изненадах.

Травак я погледна и натисна бутона на асансьора.

— Ще свикнеш. Изненадите са нещо естествено в процеса на опознаване. Очаквам с нетърпение първия път, когато ти ще ме изненадаш, Рейчъл.

Тя извърна поглед.

— Според думите ти, ти си ме проучил основно. Не бих могла да имам тайни от теб.

— Не е вярно. Ние всички имаме своите тайни. — Той я покани с жест да влезе първа в асансьора. — Крием ги в ума си, в сърцето си, в тялото си. Иска ми се да изуча основно твоите.

Тя изпита шок. Думите бяха казани между другото, но все пак съдържаха интимност, която тя въобще не беше очаквала.

— Приготви се, тогава, за разочарованието, което неминуемо ще дойде.

— Винаги съм подготвен. Това ме кара да се чувствам много по-добре, когато сгреша.

Рейчъл не проговори известно време.

— Непрекъснато откривам колко умел си ти в манипулирането на хората. Никога не се опитвай да ме манипулираш по този начин, Травак.

— А аз това ли правя? — Той се усмихна. — Възможно е. Аз не мисля така, но понякога откривам, че го правя несъзнателно. Ще трябва да ме държиш под око.

„И не само това, ами ще се наложи и непрекъснато да мисля за теб“, помисли си Рейчъл.

— Не се тревожи, никога не съм имала някакво друго намерение.

 

 

— Още са живи — каза Соренс на Даусън, когато той отговори на телефонното му позвъняване.

Даусън изруга тихо.

— Защо? Нима бомбата не експлодира?

— Напротив. Стаята едва не стана на парчета. Травак и Рейчъл Кърби вероятно са били извън обсега й на действие. Излязоха поотделно от хотела и се срещнаха в кафенето на няколко пресечки оттам. А после отидоха в болницата на посещение при Бен Леонард. След четирийсет минути потеглиха към летището. Купиха билети за първия полет до Париж.

— Кучи син! Защо ще ходят до Париж, по дяволите?

Но Травак вероятно имаше причина. Мислеше, че е разрешил завинаги проблема, който този мъж представляваше, но ето че Травак отново беше успял да се измъкне. О, добре, той разполагаше с информацията, записана от Травак на външния хард драйв, и беше наел експерти, които работеха по нея. Първата им задача беше да установят съвсем точно какви са възможностите на програмата. По всичко личеше, че тя се използва за разкодиране, но наетите от него специалисти бяха изумени от нейната мощност и сложност. Е, не беше чудно, че Травак може да свърши нещо, което Даусън не може.

Даусън, напротив, не беше изненадан от характеристиките на програмата. Не и след като му докладваха, че жената с Травак е Рейчъл Кърби. Изглежда, Травак се беше сдобил с партньор, който можеше да проникне в гигантския мозъчен тръст. А това караше Даусън да се изпълва с гняв и разочарование.

„Успокой се.“

Скоро те също щяха да могат да обработят информацията, открита от Травак на стената на гробницата. Не биваше да показва нетърпение. Бяха го уверили, че ще пробият защитните кодове на Травак. Тогава той ще може сам да разгадае наследството, оставено от Натифа. И щеше да преследва Травак по целия свят като добре обучено куче.

— Трябва ли да изпратя човек да го следи в Париж? — запита Соренс.

Въпросът беше глупав. Травак беше непрекъсната заплаха, а внезапното му пътуване до Париж караше Даусън да се чувства неспокоен. Смяташе, че като получи информацията, записана върху онзи хард диск, ще го остави да му диша прахта. Обаче с Травак човек никога не можеше да е сигурен.

— Да, по дяволите. Искам да знам какво прави той там. Изпрати веднага някого на летището. И не използвай човек, когото може би е видял в гробницата и ще успее да разпознае.

— Ще изпратя Меделин. Той е много добър. Възможно е дори да успее да се качи на същия самолет.

— Добре. — Даусън направи пауза. — Накарай хората си да оправят кашата, която сътворихме в хотела. На всяка цена. И също така им заповядай да опитат пак. Не съм толкова любопитен какво прави. Искам го мъртъв.

 

 

— Полетът за Париж е чак след два часа — каза Травак. — Искаш ли да потърсим ресторант и да вечеряме?

— Не. Не сега. — Рейчъл извади мобилния си телефон от чантата. — Трябва да се обадя. — Телефонното обаждане, от което се страхуваше, още откакто беше пристигнала в Кайро. — Обещах да се обадя на сестра си.

— И никак не си щастлива, че трябва да спазиш обещанието си — каза Травак и се приближи към гишето за проверка. — Ще ти осигуря спокойствие. И без това трябва да свърша нещо.

— Травак.

Той й хвърли поглед през рамо.

— Искам да прочета превода на написаното от Натифа на стената. Не се опитвай да ме убедиш да чакам още.

Той кимна.

— Ще сглобя превода на моя компютър и ще ти го изпратя. Ще можеш да го прочетеш по време на полета. Доволна ли си?

— Да.

Загледа го как се разполага с компютъра на една от пейките и започва работа, и едва след това набра номера на Али. Напрегна се, още щом чу гласа на сестра си.

— Не започвай да спориш с мен, Али. Няма да промениш решението ми.

— О, не. Ти никога не променяш решенията си, нали? — Гласът на Али беше груб, напрегнат. — Ти просто правиш каквото искаш и ме оставяш да се тревожа. Не го прави повече, Рейчъл.

— Саймън каза ли ти защо съм тук? Разбира се. Тогава сигурно разбираш, че просто трябваше да го направя.

— Не, нищо такова не разбирам. Това е лудост. Хващаш се за сламки и си губиш времето. Всъщност губиш времето и на двете ни. Престани, ела си у дома, по дяволите!

— Има шанс. Съществува и голям процент несигурност, но трябва да приема риска. Ще си дойда у дома веднага, щом мога. Опитай се да ме разбереш, Али.

— Не разбирам. Едва не те убиха преди няколко дни, а ето че сега обикаляш Средния изток. Там не е безопасно. Ами ако отново стрелят по теб?

— Няма причина някой да се опитва да ме убие. Онова беше просто случаен инцидент.

— Не го знаеш със сигурност.

Рейчъл не можеше да оспори думите й.

— Не мисля, че има някаква връзка с работата ми.

— Предполагам, че взривяването на гробницата също е било случаен инцидент?

— Ако някои хора са готови да извършат престъпление, за да получат монопол върху лекарството, то вероятно има висока стойност, нали? Така диктува логиката.

— Логиката може да върви по дяволите! А какво ще ми кажеш за този Травак? Какъв човек е той?

Погледът на Рейчъл се спря на Травак. Изражението му беше фокусирано, вглъбено. Гледаше неотлъчно компютърния екран. И тя отново усети интелигентността и енергията, които буквално се излъчваха от него.

— Той е… различен.

— Това е добре, но остава малко встрани от темата. — Али направи пауза и Рейчъл усети разочарованието, което се криеше в мълчанието й. — Думите ми не стигат до теб, нали?

— Трябва да го направя, Али. Ако стигна до състояние, в което вече няма да виждам и надежда, или ако открия, че няма смисъл, ще спра. Ти може и да си се предала вече, но аз не мога да се откажа.

— Виждам. В момента не мога да говоря повече, Рейчъл. Довиждане.

— Моля те. Не исках да те тревожа, Али.

— Доста слабо казано. Разбира се, че съм разтревожена. Обаче не бива да се тревожа, не трябва да позволявам на нищо от реалността дори да ме докосне, а още по-малко — да ме вълнува дълбоко. Трябва да си легна и да те оставя да ме пазиш от целия проклет свят. — Гласът на Али трепереше. — А сега ме чуй. Не може да продължава така, не бива да поемаш повече рискове. Бъди внимателна. Не искам да ти се случи нищо, само защото си имала лошия късмет да бъдеш моя сестра. — И тя затвори.

По дяволите. По дяволите. По дяволите.

Рейчъл също прибра телефона си и втренчи поглед през огромните прозорци към самолетите по пистите. Разговорът не мина така лошо, както се опасяваше, но все пак причиняваше болка. Още повече, че тя знаеше откъде идва примирението на Али. Е, тя беше взела своето решение и нямаше да го промени. Щеше да се опита за момента да забрави за Али.

Нямаше начин. Али беше винаги с Рейчъл и това не можеше да се промени. Тя беше единственият човек в живота на Рейчъл, когото обичаше, и нямаше да й позволи да премине в отвъдното. Щеше да я остави на спокойствие няколко дни, за да се успокои, а после щеше отново да й се обади и да се опита да изглади нещата. Може би дотогава щеше да разполага с добри новини.

Стана и забърза към Травак. Имаше нужда от неговата помощ и нямаше да се спре, докато не изтръгнеше от него цялата информация.

— Травак.

Той вдигна поглед. Бяха му необходими няколко секунди, за да престане да мисли за задачата, с която умът му беше зает.

— Свърши ли? Вечеря?

— Да. Гладна съм.

Той я погледа малко, после се усмихна.

— Да, така е. Гладна си за нещо повече от храна. Вече ти изпратих превода на написаното от Натифа и това ще запълни част от глада ти. — Изправи се. — Но другия вид глад можем да задоволим веднага.

 

 

— Тя не иска да ме чуе. — Али се обърна към Лети, след като приключи разговора със сестра си. — Ще я убият. Какво съм й направила, по дяволите?

— Нищо не си направила — каза тихо Лети. — Няма да ти позволя да обвиняваш себе си, защото Рейчъл е ужасно твърдоглава. Тя не е господарка на чувствата си, не би могла да се чувства различно. Ще ти се наложи да разбереш.

— Ако имам възможност. — Стисна устни. — Не, ще имам възможност. Ще се погрижа.

Отиде отново до платното, върху което работеше, преди сестра й да се обади. Беше портрет на Рейчъл. Беше го сътворила от набързо нахвърляна скица, защото Рейчъл никога нямаше време да позира. Беше я уловила в градината. Изражението й беше замислено, на устните й нямаше усмивка, но бяха пресъздадени интелигентността й и енергията, която струеше от нея.

„Обичам те, по дяволите. Трябва да ме чуеш.“

Пое си дълбоко дъх и взе четката. Търпение. Беше преживяла ужасно много през краткия си живот. Щеше да преодолее и това.

„Работа. План. Приготви се.“

 

 

Рейчъл отвори файла с текста на Натифа веднага щом самолетът излетя.

„Поздравявам ви. Аз съм Натифа, главна помощница на великата лекарка Пешет, и пиша по заповед на високоуважаваната дама. Срещу Пешет и всички мои сестри-лекарки беше извършено ужасно престъпление. Те загинаха от ръцете на войниците на фараона, а аз успях да се спася, защото по това време бях във Вавилон по поръка на господарката ми. Тя знаеше, че е възможно фараонът да се обърне срещу нея, и ми заръча да остана вън от кралството, да се крия от гнева му. Но също така ми заповяда да запазя историята й и постигнатото през целия й живот.

Тя знаеше, че няма да бъде построена гробница, която да приеме тялото й, и че няма да има какво да вземе за последното пътуване на душата си — към отвъдното. Образът й беше изстърган от всяка една стена в Египет и аз горя от гняв, когато се замисля за това. Никой не заслужава почетно погребение, уважение и признателност, приживе и след смъртта, повече от моята господарка. Кой друг би могъл да спаси умиращите? Кой друг би могъл да накара сакатите да проходят? Боговете са я изпратили на земята, за да освети със светлината си цялото кралство, и тя се превърна в изгрева за света.

Тя ми заръча да скрия лекарствата й и да ги дам на хората едва тогава, когато е безопасно. А кога ще стане това в кралство, което се нахвърля върху хора като Пешет? И аз ги скрих добре, така че никой да не ги намери, освен ако не работи упорито и не притежава мъдрост, която да го ръководи в търсенето му. А Господ знае, че в това кралство такъв човек няма да се намери. Цели шест години се трудих за поставянето на загадката, разпределих всичко на пет места, така че, ако аз също бъда убита, да може да се изпълни желанието на Пешет. Работата й може да е изгубена, но само докато в това кралство не се завърнат мъдростта и здравият разум.

И, боговете са ми свидетели, ще намеря начин да запазя светостта й и да накарам света да узнае какъв велик учен беше тя.

По-долу съм разказала подробно нейната история и съм демонстрирала една малка част от огромните й познания в областта на медицината. Останалото потърсете сами. Пешет ми каза веднъж, че всичко, което има някаква стойност в живота, идва отвътре.

Повярвайте й.

Боготворете я.“

Рейчъл прегледа набързо останалата част от текста. Той съдържаше основно историята на Пешет, разказана й вече от Травак, но с много повече подробности. Следваше списък с болести и лекове за тях, както и постиженията й в лекуването. Бяха нахвърляни алтернативни средства за лечение на тумори, белодробни заболявания, проблеми с дишането, безсъние, както и много други по-големи и по-малки оплаквания.

Тя погледна Травак, който седеше до нея.

— Мили боже, някои от лекарствата, споменати от Натифа, са удивителни. Биха могли да се използват срещу рака, сърдечните заболявания, диабета…

Той кимна.

— Казах ти, надявам се, че има много повече от тази единствена плоча. Какво мислиш за Натифа?

Тя отново погледна текста.

— Харесвам я. Виждам у нея преданост, сила, способност за вземане на решения. Тя е направила това, което Пешет е поискала от нея, но по свой собствен начин. — Усмихна се леко. — И е успяла да накара света да отдаде почит на господарката й, като е убедила Контар и господ знае още кого другиго да уредят тези светилища в нейна чест. Два заека с един изстрел.

— Аз пък съм готов да се обзаложа, че не е давала и пет пари дали плочите ще бъдат открити или не. Тя просто е искала да ги скрие от владетеля, убил Пешет. — Наклони глава. — Или може би е искала да бъде сигурна, че който ги открие, ще притежава интелигентността да ги използва мъдро. Какъвто и да е бил мотивът й, тя преднамерено е поставила препятствията, с които ще ни се наложи да се справим.

Тя продължаваше да гледа текста с присвити очи.

— Тук не виждам да е спомената дори гробницата на Контар. Има само дълъг списък с имената на приятелите на Пешет, както и друг, с тези на клиентите й.

— Избрах гробницата на Контар едва след като Джоунси разшифрова текста. Тя говори за загадка, върху която е работила цели шест години. Натифа е била изключително умна жена, а не виждах никаква загадка. Кодът обаче може да бъде разглеждан като такава, затова реших, че си струва да задам въпроса на Джоунси.

— Направил си пробив в моя компютър заради толкова малък шанс?

— А ти не би ли постъпила по същия начин?

— Аз имам мотив.

Той се усмихна.

— Аз също. — И смени темата. — Накарах стюардесата да провери разписанията. Няма полет до Лас Вегас или Ню Йорк от Париж по-рано от утре сутринта. На мен ще ми е необходим около час да извадя хард диска от сейфа. Искаш ли да вземем стая в хотел близо до летището?

— Щом не можем да тръгнем по-рано…

— Можеш и сама да провериш, щом не ми вярваш.

Тя не проговори известно време.

— Вярвам ти.

— В определени граници.

— Да, точно така.

Той се засмя.

— И предполагам, че искаш да дойдеш с мен, когато изваждам диска от сейфа?

— Знаеш го. — Тя направи пауза. — Говориш за сейф. Къде е той?

— В моята собствена частна банка. На около трийсет минути от летище „Шарл дьо Гол“, където ще кацнем.

— Имаш собствена банка?

— Нещо такова. Предполагам, че е по-скоро депозитна кутия. Не обичам банките, управлявани от финансовите общности. Знам колко е лесно да се проникне в сметките им от всяка точка на света.

— Само от човек като теб.

— Щом аз мога, някой друг също би могъл да успее. Не, предпочитам собствената си банка. Много по-безопасно е.

— И къде се намира твоята банка?

— На Северната гара. Ще се качим на влак още от летището и ще слезем на Северната гара. И ще сме взели хард диска в ръка само след петнайсет минути. После ще вземем влак обратно до летището и ще отседнем в хотел „Хаят“. Окей?

— Щом трябва. Имаме нужда от диска.