Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Буреносен цикъл (5)

Глава 5

Рейчъл се поколеба, застанала пред малката къща, до която беше стигнала, следвайки инструкциите на Нортън. Дали да почука, или просто да влезе и да се изправи срещу копелето? По-добре беше да почука. Нортън беше казал, че Травак е охраняван, а тя не искаше да ги изненада и вероятно така да се изложи на опасността да бъде застреляна на място.

Дребният мургав мъж, който й отвори вратата, й се усмихна лъчезарно.

— Мис Кърби, да? Аз съм Нури. А там до масата е Джон Травак. Чакахме те. — Отвори широко вратата. — Той прояви огромно нетърпение. Каква неблагодарност! Давам му храна, играя шах с него, разказвам му интересни истории за семейството си, а той пак иска да си тръгне.

— Семейството ти очевидно наброява повече хора от населението на малко градче — каза Травак. — Когато стигна до второто поколение, ме изгуби като слушател. — Изправи се и наклони глава. — Не бих могъл да бъда по-щастлив да те видя, Рейчъл Кърби.

„Прави силно впечатление“, беше си помислила тя, когато беше видяла снимката. Но когато видя Травак от плът и кръв, разбра, че думите й са били далеч по-слаби от истината. Очите му бяха електриковосини и изпъкваха на загорялото му лице, аурата, която го заобикаляше, също беше електрическа. Носеше бяла риза, прашни кафяви ботуши и дънки. Беше висок и мускулест, но въпреки това, дори в тези дрехи, изглеждаше елегантен.

— Не бъди толкова щастлив. — Тя тръшна вратата след себе си. — Защото аз никак не съм щастлива да те видя, Травак. Ти си крадец и подлец, най-лошият вид престъпник. Иска ми се да ти прережа гърлото.

Той се усмихна.

— Тогава няма да ти бъда полезен. — Издърпа стол за нея. — Няма ли да седнеш? Нури, би ли донесъл чаша вино за дамата?

— Разбира се. — Нури извади допълнителна чаша от шкафа. — Чичо ми е отгледал гроздето, от което е произведено това вино. Казах ли ти това, Травак?

Джон направи гримаса.

— Хиляди пъти. — Взе шахматната дъска от масата и я остави върху леглото. — Както и за съпругата му, която се развела с него. И за дъщеря му, която отишла да учи в Сорбоната и се кани да промени света.

— Ще го направи, ще видиш. — Нури напълни чашата с вино и я остави на масата. — Тя е изключително умна. Трябва само да й се даде възможност. Седни. Седни. Искаш ли плодове?

— Не — отговори Рейчъл с нетърпение, граничещо с раздразнение. — Не искам и вино. Нищо не искам, освен да говоря с Травак насаме. Би ли излязъл навън?

— Това е проява на неучтивост — възрази Травак. — Нури е нашият домакин.

Нури се засмя.

— Вярно. — Потупа пистолета в кобура. — Трябва да те защитавам от нея. Изглежда ми войнствена и готова на всичко.

— Излез! — процеди тя през стиснати зъби. Изражението й беше диво, зъбите — оголени.

Усмивката на Нури дори не трепна, обаче той все пак тръгна към вратата.

— Както искаш. Имам заповеди да ти се подчинявам, без да задавам въпроси. Бъди нежна с него. Дължи ми пари, изгубени при партиите шах.

Тя загледа как вратата се затваря след него. После се обърна към Травак.

— Говори.

— Откъде да започна? О, да, безкрайно съм ти благодарен, че така бързо отговори на молбата ми. Бях близо. Много близо.

— Благодарността ти не ми е нужна. Знаеш защо дойдох. Трябва да открия дали казваш истината за каменните плочи, или просто ме манипулираш чрез чувствата ми. — Направи пауза. — Не ми харесва да бъда манипулирана, Травак. Това ме кара да изпитвам гняв, да бъда опасна за околните. А, да, мога да бъда много лоша.

Той се засмя.

— Така и чух. Историите, които се разнасят за теб, определено са страшни.

— Но не са те уплашили достатъчно, щом си решил да проникнеш в Джоунси.

— Никой друг не разполагаше с мощността, от която имах нужда, затова се осмелих да нападна дракона.

— Истината ли казваш за древната Пешет и нейното лекарство? За регенерацията на централната нервна система?

— Абсолютно. Но няма как да знам със сигурност, докато не открия плочата. — Направи пауза. — Или плочите. Ще бъда доволен и на едно лекарство, но ще бъде истински късмет, ако открием и други. Както ти казах, основният й фокус не е бил клетъчната регенерация.

— Обаче това е моят единствен фокус.

— Знам — каза той тихо. — Това може да има огромно значение за милиони хора, за всички, които страдат от болести на нервната система. Говоря за случаите на Алцхаймер, за болестта на Лу Гериг, на Хънтингтън… Без да споменавам факта, че може да накара страдащите от параплегия да проходят отново.

— Извини ме, ако не се вълнувам достатъчно, но с течение на годините се научих да не бързам и да не очаквам прекалено много.

— Сигурен съм, че вече си изпратила материала на доктор Карсън, за да узнаеш мнението му. Какво каза той?

— Можеш и сам да се досетиш.

Той кимна.

— В противен случай, не би дошла тук. Прекалено си практична, за да се впуснеш в лов на диви гъски. А как е сестра ти?

— Не е твоя работа. — Дланите й се свиха в юмруци. — Как мога да сложа ръце върху плочата, за да преценя сама дали е нещо, което си струва, или пък, напротив, е пълни глупости?

— Там е въпросът. — Той седна до масата и посочи стола срещу себе си. — Не мога да ти дам задоволителен отговор само с няколко изречения. Може и да стоиш там и да ме гледаш гневно, обаче това няма да помогне да дам по-бързи обяснения. Защо не седнеш и не изпиеш чаша от виното на Нури? Не е лошо.

Тя не помръдна. Той вдигна чашата си.

— Знам, че ако останеш права, докато аз съм седнал, получаваш психологическо превъзходство, обаче то няма да ти помогне. Защото нямаш нужда от него. Аз винаги плащам дълговете си.

— Не можеш да ми платиш за всичките компютърни цикли, които открадна от проектите ми.

— Човек никога не знае. Още в самото начало ти казах, че планирах да споделя с теб информацията, ако открия плочата.

— И аз трябваше да ти повярвам?

— Вероятно не. — Облегна се назад и протегна крака пред себе си. — Просто искам да го знаеш.

— Дай ми отговори. Защото мога да те пратя в затвора. Нортън от Националната агенция за сигурност никак не е щастлив от твоето проникване в Джоунси. Трябва само да кажа една дума и те…

— Националната агенция за сигурност? Питах се кого използва, та ме измъкна толкова бързо. ЦРУ бяха твърде безцеремонни по време на разпита. Нортън ги е помолил за помощ и те изпратиха тежката артилерия. — Наклони глава, замисли се. — Действал е наистина бързо. Винаги ли подскача само като щракнеш с пръсти?

— Ще разбереш, когато узная какво ти е известно за плочата.

— Напрегната си. — Той побутна с няколко сантиметра чашата, напълнена от Нури. — Виното ще те отпусне. Обещавам, няма да сметна за победа факта, че пием заедно.

Тя го гледаше унило. Той беше напълно отпуснат и толкова уверен, че тази увереност изглеждаше съвсем естествена за него. Заплахите не му бяха повлияли ни най-малко. Беше готов да подходи от съвсем друг ъгъл, да опита отново. Тя седна с изправен гръб.

— Какво искаш? Какво мога да ти дам?

Той я изучаваше с поглед.

— Би ми дала всичко, целия проклет свят, нали? Не бива да си толкова прозрачна, Рейчъл.

— Идва време, когато вече няма значение дали издигаш бариери пред хората. — Тя го гледаше право в очите. — И, да, кажи какво искаш. Хайде. Ако не разполагам с него, ще го намеря заради теб.

— Наистина обичаш да разглезваш мъжете, нали? — Погледът му се спря на превръзката на слепоочието й. — Ранена си. Какво се е случило?

— Няма значение. Как мога да ти се отплатя? Щом плочата не е у теб, вероятно знаеш къде е. По дяволите, използва достатъчно от циклите на Джоунси, та да откриеш всяка тайна на човечеството.

— Информацията те отвежда само до определен етап. След това са необходими анализи, за да разрешиш загадката. — Отпи от виното. — И ти го знаеш, Рейчъл.

— Да. Дай ми информацията, аз ще свърша останалото.

— Точно това очаквах от теб. И от Пешет. Казах ли ти колко много си приличате? Работя толкова близо до двете ви през последните месеци, та ми се струва, че започвам да ви опознавам.

— Не ме познаваш.

— Грешиш. Мисля, че знам основното, а нямам търпение да открия останалото. — Той вдигна ръка, когато тя направи опит да каже нещо. — Знам. Информацията. Окей, ето я. Казах ти, че Пешет е била шеф на института, в който са членували само жени-лекарки преди около две хиляди и петстотин години. Всички сведения за нея са били изгубени до откриването на гробницата през 1929 година. Но дори тогава сме узнали единствено името и професията й. Доскоро не се знаело нищо за нея.

— Не можах да открия нищо повече.

— Защото другата информация била открита само преди няколко месеца от Артър Джемърсън, управител на малък музей в Брайтън, Англия. Амбициите на Джемърсън били свързани по-скоро с него, отколкото с историята или облагодетелстването на човечеството. За него изложбите в египетските музеи нямали никаква стойност. Престояли в онзи малък музей в Брайтън повече от сто години. Сред артефактите била и фалшива врата от гробница, на практика забравена в продължение на повече от сто години.

— Фалшива врата?

— Стена, която изглеждала като врата. Тези гробници, или както още ги наричат, мастабас, почти винаги имали такива фалшиви врати, върху които били издълбани сложни релефни изображения. Египтяните вярвали, че тези подобия на врати позволяват на мъртвите да преминат в отвъдното. Срещат се наистина често, а египетското правителство ги продавало със стотици в началото на двайсети век. Нямало нищо специално в онази въпросна врата или поне не и докато напредъкът на технологиите не стигнал и до Брайтън. Джемърсън подложил вратата на изследване с рентгенови лъчи и открил, че в нея има вградена друга стена. А на тази засекретена стена била изписана, с издълбани в нея букви, историята на Пешет, разказана от една от нейните ученички, Натифа. — Направи пауза. — И част от рецепта за неизвестно лекарство. Ставало ясно, че се отнася до лекуване на заболявания на нервната система. Говорело се за клетъчна регенерация. Спомни си, че Пешет практикувала по времето, когато са се строели пирамидите. Без съмнение, ставали достатъчно трудови злополуки, които й осигурявали непрекъснат поток пациенти, върху които да пробва новите лекарства. И, най-вероятно, много възможности за аутопсии, които да покажат какво е действието им.

— Само част от рецепта?! По дяволите, това е нищо!

— Не, това е начало — поправи я той. — Било достатъчно, за да накара Джемърсън да запише рецептата и да я изпрати на свой приятел, Тед Милс, шеф на фармацевтична компания в Съединените щати. Милс бил развълнуван, но и предпазлив. Искал да знае къде би могъл да открие останалата част от формулата. А това било достатъчно за Джемърсън. Знаел колко пари може да спечели човек от такъв пробив в полето на медицината. И решил да се впусне в преследване на голямата награда. Фалшифицирал резултатите от рентгеновите изследвания, според които, и както било известно на всички негови колеги от музея, египетските находки нямали никаква стойност. А Джемърсън продължил да търси и накрая попаднал на човек, за когото вярвал, че ще успее да открие липсващата част от формулата.

— Теб?

— Мен. — Наклони глава. — Сигурен съм, че разполагаш с досието ми и знаеш, че способностите ми са уникални. Срещнах се с Джемърсън и той ми предаде текста, писан преди хилядолетия от Натифа.

— И колко ти плати, за да приемеш работата?

— По-малко, отколкото заслужавам. Но възможностите ме заинтригуваха.

— Искам да видя превода на текста, записан върху тайната стена.

— Разбира се.

— Веднага.

Той поклати глава.

— Не може. По-късно.

— Ще отида при Джемърсън и ще го взема.

— Пътуването ще е дълго. Представям си в какъв ад се пържи той напоследък. На алчността и корупцията никога не се е гледало с добро око. Особено от небесните съдници.

Тя замръзна на място.

— Той е мъртъв? Ти?

— Не. Аз само приех работата. Никога не убивам кокошката, която снася златни яйца. Беше убит от Чарлс Даусън, копелето, от което беше така любезна да ме спасиш снощи. — Смръщи вежди. — Обаче няма да ми позволят да го преследвам. От което не съм особено доволен. По дяволите, има голяма вероятност да се е върнал в гробницата.

— Въобще не ме интересува дали си доволен или не. Нортън трябваше да ти спаси живота и да те задържи до срещата ти с мен. Това е всичко.

— Обзалагам се, че много скоро ще започна да те интересувам. Докато приключим, вероятно ще си толкова ядосана, че Даусън непрекъснато ни диша във врата, колкото и аз.

— Защо? И кой, по-точно, е Чарлс Даусън?

— Доктор Чарлс Ансъл Даусън. Има няколко научни степени, една от които е по медицина. Изключително умен, притежава морала и съзнанието на кобра, абсолютен егоист.

— Звучи точно като описанието на твоята личност.

— Не. Различаваме се по много неща. На мен ми е останала все още някаква съвест.

— Така твърдиш ти. И Даусън ли търси лекарството на Пешет?

Травак кимна.

— Той е оръжието на Тед Милс. Наемен убиец е, с това си изкарва прехраната. Принципно е „чистач“. Когато фармацевтичните компании се забъркат в незаконни машинации зад граница, наемат Даусън, който да се погрижи репутацията и имената им да останат некомпрометирани. И той прави всичко, което се изисква, за да изпере мръсните им ризи. — Сви рамене. — А понякога неговото „чистене“ е по-лошо, отколкото мръсотията, разпространявана от фармацевтичните компании.

— И защо Даусън е убил Джемърсън?

— Както казах, бил е нает от приятеля на Джемърсън, изпълнителния директор на фармацевтичната компания, Тед Милс, за да открие информацията, която аз трябваше да доставя на Джемърсън. Даусън се е отбил първо при Джемърсън и никак не е бил внимателен във воденето на разпита. Джемърсън починал от инфаркт, но очевидно бил пребит от бой, имал две счупени ребра. А Даусън е по петите ми след неговата смърт, затова е логично да предположа, че Джемърсън му е казал всичко, което каза и на мен. — Направи гримаса. — Обаче Даусън не разполага с предимството, което ми дава помощта на Джоунси, затова трябва да разчита, че аз ще успея в търсенето.

— Ти го познаваш?

— О, да, сблъскахме се преди няколко години. Срещата не беше приятна за нито един от нас, обаче изходът беше по-добър за мен.

— Какъв беше поводът?

— Отвратителна работа. Британска фармацевтична компания имаше завод в Боливия. А той беше замърсил водата и почвата в няколко села. Бяха измрели стотици хора. Даусън и неговите хора нахлуха в района с достатъчно оръжия, за да променят възгледа на хората за случилото се. Изведнъж беше разгласено, че вината е на фабрика за производство на почистващи препарати, изоставена по време на Втората световна война, че отдавна забравени под земята контейнери за химически отпадъци внезапно са се спукали и изтекли.

— Отдавна забравени?

— Да, трудно е да си спомниш за нещо, което никога не е съществувало. Местните власти подкрепили истинността на историята. Всеки, който не приемал предложения подкуп, бивал убиван.

Рейчъл поклати глава.

— А ти как беше замесен във всичко това?

— Обединените нации предлагаха награди от по няколко милиона долара за доказателства, че е допуснат геноцид, последван от злоупотреба с властта. А аз реших, че това може да се превърне в интересно предизвикателство.

— Естествено! — каза тя саркастично.

— Отидох в района и останах достатъчно, за да изровя доказателства. Което струваше милиарди на компанията. А репутацията на Даусън беше съсипана за дълго време след това. Най-силното му желание на този свят е да ме види мъртъв.

Рейчъл се замисли.

— Фармацевтичната компания „Милс“ никога не е показвала интерес към регенерацията на нервните клетки. Техните приоритети са други.

— Да, така е. Ако лекарството на Пешет има ефекта, на който се надявам, ще донесе милиони на компанията, която го пусне на пазара. Обаче печалбата на „Милс“ се измерва в десетки милиарди всяка година и сега. Погледни списъка с предлаганите от тях продукти: ще откриеш пълна гама аналгетици и антиконвулсанти, чиято главна цел е да се борят със заболяванията на нервната система. Техните клиенти им остават верни цял живот, а не само през няколкото месеца, в които лекарството трябва да се приема.

— Мислиш, че „Милс“ искат да монополизират рецептата, за да я унищожат? И така тайната на Пешет да остане заровена завинаги?

— Да. За да не попадне лекарството в нечии други ръце, които ще причинят тяхната гибел. Обаче не приемай думите ми на абсолютно доверие. Направи проучванията. Мисля, че ще стигнеш до същото заключение. — Травак изпи и останалото вино. — Е, а сега мисля, че ти дадох достатъчно материал за размисъл и работа, за да си доволна поне известно време. Твой ред е и ти да започнеш да ме правиш щастлив.

— Луд ли си? Не съм доволна. Информацията ти е едва ли не равна на нула.

— Всичко на този свят е относително. Знаеш повече, отколкото когато дойде тук. — Бутна стола си назад и се изправи. — А и обеща, че ще ми дадеш всичко, което поискам. А в момента искам да се обадиш на Нортън, който да нареди на Нури да ми позволи да се върна в хотела си. Успях да направя снимки на стенописа в залата на Пешет. Вижда се тя и йероглифите до нея. Изпратих снимката до компютъра си тук, в Кайро, за да бъде преведен текстът.

— Програмата, която прави това, е доста сложна.

— Така помисли и Джоунси, когато му наредих да я разработи за мен. И аз реших, че никога няма да я получа. Но когато дадеш на един такъв компютър достатъчно цикли…

— Ти, кучи сине!

— Както и да е. Ще ти позволя да дойдеш с мен. Сигурен съм, че би искала да видиш дали Джоунси си е свършил работата.

— Ще ми позволиш? — Той знаеше, че тя не би му позволила да отиде да провери работата на програмата без нея. — Да. Аз отивам. — Тя се изправи. — Но няма да кажа на Нури да оттегли охраната. Той ще ни следва до хотела и ще се погрижи да не избягаш.

Травак кимна.

— Умен ход. Защото не мога да обещая, че няма да направя опит да възвърна независимостта си. Което обаче няма да е, преди да съм видял компютърната разпечатка. — Грабна раницата си и тръгна към вратата. — Всъщност ние сме заедно толкова много, че се привързах към Нури. Не че няма да ме гръмне с оръжието, което носи, но мисля, че ще съжалява за това поне час или два.

 

 

— Аз ще остана тук. — Нури се облегна на стената срещу вратата на хотелската стая, която Травак тъкмо отключваше. — Освен ако нямаш нужда от мен, мис Кърби? Трябва само да ми се обадиш и аз ще дойда. И ще се погрижа да се отървеш от него. След като ми плати дълга си, разбира се.

— Разбира се. — Травак отвори вратата и се отдръпна, за да пусне първо Рейчъл. — Това се подразбира. — Светна крушката над главата си и пусна раницата на пода, преди да затвори вратата. — Остани на мястото си. Трябва първо да проверя стаята.

— Защо?

— Защото Даусън има почти двайсет и четири часа преднина. — Травак извади някакво малко устройство и започна предпазливо да се движи из стаята. — И едно от първите неща ще бъде да нахлуе тук и да се погрижи за обезвредяването ни, преди да се върне в гробницата.

Тя го загледа как прокарва устройството по дължината на прозорците и по вратата на гардероба.

Трябваше й секунда, за да проумее думите му.

— Експлозив?

— Този беше начинът му на действие в гробницата. Сигурен съм, че му е останало достатъчно количество.

Когато осъзна, че тази обикновена хотелска стая би могла да се окаже смъртоносен капан, тя беше завладяна от силен страх.

— Но той нямаше ли да се взриви още с отварянето на вратата?

— Не. На вратата поставих сигнално устройство, което нямаше да е включено, ако някой беше направил каквото и да е с ключалката. — Погледна я. — Искаш ли да изчакаш отвън с Нури?

— Не. — Тя навлажни устни. — Просто направи необходимото и да разгледаме внимателно разпечатката.

— Не мисля, че ще ме изпуснеш от поглед.

— Какъв е детекторът, който използваш?

— Сензор, който надушва фините частици във въздуха — точно както правят кучетата, които обезвреждат бомби. — Прокара устройството по лампата на нощното шкафче, после я включи и погледна зад него. — Има около деветнайсет хиляди миризми, свързани с експлозивите. Този детектор върши наистина чудесна работа и не се влияе от различните видове разсейване и умората, които понякога се проявяват при кучетата.

— Винаги ли се грижиш за безопасността на хотелските си стаи?

— Опитвам се.

— Но това е наистина нещо драстично. Вероятно има много хора, които не те харесват.

— Дори само един би бил достатъчен. — Провери вратата на банята, после я отвори. — Един като теб, Рейчъл.

— Аз не бих изработила план, който да включва експлозив… Освен ако не се опиташ да ме изиграеш. Или ми попречиш да помогна на сестра си.

— Освен ако. — Излезе от банята. — Този израз ме кара да се чувствам несигурен.

— Така и трябва.

— Е, не откривам нищо подозрително. — Усмихна се. — Което ме прави изключително подозрителен. — Тръгна към бюрото, почти изцяло заето от лаптопа и малкия, само шест инча, квадратен външен хард драйв. — Да видим дали Натифа ни е изпратила нещо, което бихме могли да използваме. — Прокара малкия детектор по бюрото и отвори компютъра. — По-добре да видим дали Джоунси е успял да декодира нещо.

— А за какво е външният хард драйв?

— Там е записана декодиращата програма на Джоунси. Тя използваше прекалено много памет, затова я инсталирах на отделен диск. — Отвори файла, който съдържаше снимката на Пешет и гробницата. — Ето я. Първата ти среща с Пешет. Изглежда дяволски арогантна, нали?

— Да, но се съмнявам да е позирала специално. Просто хората я възприемат такава.

— Възприятието е всичко. Който и да е създал този образ, я е смятал или за богиня, или за фараон. — Увеличи лицето. — А ако е спасила живота на Контар, мъжа, който е погребан в тази гробница, той вероятно я е боготворял. И да, ти си права, не е позирала специално за портрета. Била е мъртва по времето на строежа на гробницата. Натифа, без съмнение, е човекът, казал на майстора как да я пресъздаде и какво да пише на стената.

— Натифа?

— Помниш ли? Лекарката, чиито издълбани в камъка букви разказват историята на Пешет на онази фалшива стена, намираща се в музея в Брайтън. Тя била една от ученичките й и очевидно избрана от Пешет да крие формулите на лековете й от фараона. Което никак не е било лесно, тъй като тя самата е трябвало да се крие.

— Защо? Мисля, ти каза, че фараонът е назначил Пешет за шеф на института, в който членували само жени-лекарки.

— Така е. И бил въодушевен от успеха й. Тя била перлата в короната му. Изпратил я, заедно с другите лекари, във всички страни от цивилизования свят, за да им покаже силата и интелигентността на двора си. Пешет станала известна и се превърнала в ценен ресурс, тъй като фараонът сключвал бартерни сделки с чуждестранни владетели, разменял уменията и знанията й срещу стоки, достъп до търговски маршрути и всичко, за което успеел да се сети. Тя продължила да прави медицински проучвания и цената се увеличила многократно. — Травак увеличи образа на йероглифите, част от мозайката до образа на Пешет. — Но в един момент Пешет се разбунтувала и заявила, че иска да даде формулите и лекарствата на хора, които имат нужда от тях.

Рейчъл поклати глава.

— Не е било много умно от нейна страна, макар да е притежавала брилянтен ум.

— Да. Обаче фараонът решил, че разполага с подходящо решение. Заставил я да му даде копия от всичките си изследвания. И му останало само да се отърве от нея, жената, която в този момент му създавала само проблеми, преди да е издала на някого скъпоценните си тайни. Наредил на войниците си да я преследват и убият, както и всички останали жени-лекарки. Което войниците и сторили, при това — бързо и ефикасно. Доколкото знаем, само Натифа оцеляла след кръвопролитието.

— Прилошава ми.

— Фараонът се е виждал като Бог, на когото всичко принадлежи по право. А ето, че те се опитали да му отнемат нещо. И той освободил гръмотевиците, своето божествено оръжие. Едва по-късно открил, че Пешет го изиграла. Тя пропуснала да спомене по някоя съставка във всички рецепти, предадени нему.

— Браво на нея! — Рейчъл смръщи вежди. — Но може би, ако фараонът беше получил верните формули, нямаше да ни се налага да ги търсим сега.

— А може би той щеше да запази тайната и да я погребе със себе си. Все пак той е смятал, че са негови и че може да ги вземе със себе си в другия свят, ако пожелае. — Смръщи вежди. — Тук не виждам нищо, което би могло да бъде кодирано. Да видим дали Джоунси е открил нещо… — Набра кода за достъп и зачака. — Не отговаря. Дяволски бавно.

Рейчъл изчака две минути, втренчила поглед в празния мониторен екран, после запита:

— Значи, преди да умре, Пешет е поръчала на Натифа да скрие тайните от фараона?

— Да, но също така й е казала, че знанието не трябва в никакъв случай да се изгуби. Че трябва да намери начин да го измами, да даде наследството на онези, които имат нужда от него. И Натифа се заела със задачата. Не можела да рискува, като просто скрие каменните плочи на едно място. Тяхното разположение трябвало да представлява пъзел, и то толкова сложен, че никой от двора на фараона да не може да го сглоби. И така също като Хензел и Гретел, тя разпръснала хлебни трохи информация, които накрая щели да отведат някого до плочите.

— Ако си спомням правилно, Хензел и Гретел били почти изядени от вещицата, преди да са имали възможност да се опитат да се върнат у дома си — каза сухо Рейчъл.

— Да. — Той се усмихна. — Това сравнение вероятно се дължи на прочетените от мен книги на Фройд.

— И първата троха те е насочила към гробницата, където си намерил залата на Пешет? Тя е записала информацията на онази фалшива стена?

— Не беше толкова просто. Но в историята се споменава, че Контар, както и много други хора, е бил приятел на Пешет. А след като научих, че Натифа умишлено е разпръснала информацията, зададох на Джоунси задачата да състави разкодираща програма. Преводът на йероглифите и разшифроването, особено комбинирани, беше трудна, да не кажа монументална задача. И накрая Джоунси избра Контар като възможност и ме насочи към гробницата му.

— Мислиш ли, че текстът, който си изпратил до този компютър, ще ни посочи пътя до плочите?

— Натифа използва думата „разпръсвам“ и цифрата „пет“. Обзалагам се, че най-доброто, на което можем да се надяваме, е друга троха информация. — Натисна отново бутона за достъп. — Защо, по дяволите, екранът остава празен?

Рейчъл се питаше същото.

— Може би разкодиращата ти програма не е толкова добра, колкото мислиш.

— Имам повече доверие в Джоунси от теб. Той ме отведе до гробницата на Контар.

— Но това може да се окаже по-трудно от…

Думите изскочиха неочаквано на екрана.

„Няма налична информация. Външният хард драйв не отговаря.“

— Кучи син! — Травак смръщи вежди. — Не би могъл да се повреди сам. Подсигурих го с толкова пароли, че… — Млъкна насред изречението и погледът му се спря на нощната лампа. Цялото му тяло се напрегна. — Крушката мига.

— Но защо…

— О, по дяволите! — Травак скочи на крака и сграбчи Рейчъл за ръката. — Вън! — Буквално я влачеше през стаята. — Бързо!

— Какво правиш…

— Не спори! Мърдай! — Отвори рязко вратата, която водеше към коридора. — Умник е мръсникът! Подменил е лампата. Аз не…

Лампата експлодира. Силата на ударната вълна ги изблъска в коридора. Травак покри тялото й, когато върху тях се посипаха летящи парчета. Тя чу Нури да ругае тихо, после го видя да става от пода.

— Добре ли си? — Травак я гледаше загрижено.

— Да… Така мисля. — Пое си дълбоко дъх. Беше замаяна. Разтърси глава, за да я проясни. — Бомба ли беше?

— А какво друго? — Стана, с което освободи тялото й, и се обърна към Нури. — Окей?

— Да, но не ти благодаря за въпроса. — Нури опъна ризата си. — Защо хората непрекъснато се опитват да те вдигнат във въздуха? Това започва вече да ми лази по нервите.

— Осмелявам се да твърдя, че това е слабо казано.

Рейчъл също се изправи на крака. Господи, краката й трепереха. Погледна унило останките от хотелската стая.

— Какво стана? Нали каза, че детекторът ще подуши какъвто и да е експлозив.

— Повечето. Но напоследък се произведоха някои експлозиви, чиято формула е променена така, че не излъчват характерната миризма. Използваха ги и в Ирак. — Изтупваше прахта от косата и раменете си. — Даусън е конфигурирал компютъра като задействащ механизъм, свързан безжично с бомбата, която да се задейства от подаден от него блутуут сигнал. Умен е, кучият син! Компютърът обикновено не се използва по този начин, а лампата няма сложен електронен механизъм, който да бъде уловен от детектора.

— Блутуут. — Тя се опита да си спомни подробностите от няколкото последни объркващи минути. — Лампата мигаше.

— Сместа я нагряваше — каза той разсеяно с поглед, прикован в пламъците, които избухваха в стаята. — Трябва да се върна вътре, преди…

Тръгна към стаята, после спря. Вратите започнаха да се отварят една по една, а хората — да се изсипват в коридора.

— Изведи я бързо оттук, Нури. Бързо. По стълбите. В хотела ще настане объркване, охраната ще е тук всеки момент. Ще се срещнем в кафенето, което е на две пресечки оттук.

— Добре. — Нури хвана Рейчъл за ръката и я поведе към вратата, зад която беше аварийното стълбище. — Хайде. Аз ще се погрижа за теб.

Рейчъл хвърли поглед през рамо и видя Травак да влиза в стаята.

— Какво правиш?

— Трябва да измъкна нещо оттам. Ако не се е разхвърчало на парчета. Ще дойда скоро.

 

 

Рейчъл и Нури вървяха по улицата, когато тя изведнъж разбра каква идиотка е. Закова се рязко на място.

— Връщам се.

Нури поклати глава.

— Решението не е мъдро. Хотелската управа ще извика полицията, а те никак няма да са мили с теб. По-добре е просто да изчезнеш.

— Точно това ще направи Травак. Просто ще изчезне и ще ме остави дори без надеждата, че някога отново ще го открия. Връщам се.

— Прекалено е късно. Ако онова, което казваш, е вярно, той вече няма да е там и ще се наложи ти да се разправяш с полицията. — Нури я хвана за лакътя. — Хайде, ще отидем в кафенето и ще чакаме. Може би грешиш.

— Не е вероятно.

Обаче разсъжденията на Нури бяха правилни. Травак имаше достатъчно време да избяга. Тя нямаше избор, освен да чака и да се надява, че той ще се присъедини към тях. По дяволите! Погледна вратите на кафенето, което беше само на няколко метра от тях.

— Да вървим.

— Но той може да дойде — каза Нури. — Ако му е угодно. Трудно е да се каже. Намирам Травак доста озадачаващ.

Рейчъл — също. Озадачаващ, предизвикващ гняв… и интригуващ. Мили боже, скоростта, с която работеше мозъкът му там, в хотелската стая, беше удивителна. Бяха минали само секунди от мига, в който беше уловил премигването на лампата, а той вече ги избутваше през вратата.

Събитията се развиваха толкова бързо, откакто го беше срещнала, че тя едва имаше време да си поеме дъх. Чувстваше се замаяна, беше й трудно да приеме наведнъж поднесената от него информация, а у нея се бореха за надмощие надеждата, объркването и гневът. Беше дошла тук с мисълта, че вероятно се е впуснала в лов на диви гъски, но ето че преживяването се беше оказало много по-опасно от един такъв лов.

Да, по дяволите, тя вярваше в онова, което Травак й беше разказал. Той обичаше да се присмива на хората, нямаше скрупули, беше абсолютно безразсъден и напълно погълнат от себе си. Но увереността и интелигентността, които присъстваха във всяко едно негово движение и дума, бяха очарователни. Интелигентността винаги я очароваше, а Травак вече беше доказал, че е изключително умен. Тя трябваше просто да наложи контрола си над ума му и да получи онова, което иска.

Ако той въобще можеше да бъде контролиран.

Но как щеше да го открие в този огромен чужд град, който й приличаше на лабиринт, ако той решеше да избяга от нея?