Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Буреносен цикъл (14)

Глава 14

Товарно летище „Матулик“

Санкт Петербург, Русия

Травак прибра телефона си в джоба и се присъедини към Рейчъл и Али в малкия хангар, където беше подслонен реактивният самолет на Демански. Рейчъл тръгна към него.

— Окей, кажи ни как ще намерим отново стената.

Той повдигна вежди.

— Предполагаш, че знам?

— Не знаеше преди час, но сега вече — да. Или поне така мислиш.

Травак я изгледа с присвити очи.

— И защо ти се струва така?

— Сега вървиш с изправени рамене и гръб, стиснал си челюст. Всички признаци на човек, който има план. Права ли съм?

— Колеблив план. А аз си мислех, че можеш да четеш само в скъпоценните си компютри.

— И ще споделиш ли с нас брилянтния си план? — запита Али.

— Казах колеблив, не брилянтен.

— Както и да е, по-добре ще е да ни кажеш, по дяволите! — Демански се показа, заобиколил самолета. — Аз съм силно заинтересуван. Защото застрахователната ми компания ще трябва да плати огромна сума.

Травак сви рамене.

— Просто ми хрумна, че каквато и информация да е записана на стената, снимките няма да са достатъчни за разгадаването й. На Даусън ще се наложи да повика някого от световните експерти. И в това е ключът.

— За него или за нас? — запита Рейчъл.

— За нас. Защото, поне доколкото съм информиран, Даусън се е консултирал само с двамата египтолози — доктор Скот Колиър от Кеймбридж и доктор Джеймс Уайли от университета в Чикаго. Аз съм повече от сигурен, че той ще закара стената при някой от тях или пък ще заведе един от двамата при нея.

— Освен ако не е намерил някой нов и по-умен учен — каза Демански.

— Възможно е, но Даусън вероятно няма да рискува да създаде нови отношения, защото кражбата може да се разчуе. Всеки по-голям вестник в света ще отпечата снимка на стената още утре. Даусън ще се обърне към човек, на когото може да има доверие.

Рейчъл кимна.

— Значи ние трябва да стигнем първи до тях.

— Ако не е прекалено късно — намеси се Демански.

— Наистина не мисля, че е. Даусън е трябвало да действа много бързо, след като е разбрал, че си успял да стигнеш до стената.

Али гледаше замислено Демански.

— Има нещо, което не мога да проумея. Как Даусън е разбрал, че Демански ще транспортира съкровището си тази вечер? Ние, например, нямахме и най-малка представа.

Травак сви рамене.

— Информацията би могла да му е подхвърлена от много хора. Възможно е да е имал свой информатор в музея. А и ти спомена застрахователната компания, Демански. Ако те са платили разноските по пътуването, вероятно знаят всеки твой ход. Трябвало е да оценят предметите и е възможно да са се обърнали към някой експерт по антиките. Същите, на които плаща Даусън може би. — Травак се усмихна мрачно на Демански. — Аз не съм единственият, който трябва да се погрижи да прикрива по-добре следите си.

— Е, ще следим двамата египтолози и ще чакаме те да се свържат с Даусън — такъв ли е планът? — запита Рейчъл.

— Това е, за което се сещам аз. Но трябва да разберем повече неща за тях. Току-що се свързах по телефона с работодателите им. Нито един от двамата не е напускал града.

Демански посочи реактивния самолет с палец.

— Къде да кажем на пилота да ни приземи? Лондон или Чикаго?

— Чикаго. Според мен е по-вероятно Даусън да се консултира с доктор Уайли. Поне по този въпрос. Уайли е изучавал много по-усилено езика на Древното кралство.

— Добре — каза Демански. — Но какво ще направим, за да увеличим шансовете си и по отношение на другия експерт?

— Трябва да го наблюдаваме.

Демански извади телефона си.

— Познавам един много добър частен детектив в Лондон.

— Не е необходимо. Аз вече уредих наблюдението. Много способен човек.

— И му имаш доверие?

— Пълно.

Рейчъл смръщи вежди.

— Бен?

Травак поклати глава.

— Нури. Той вече е тръгнал от Кайро и ще пристигне в Лондон днес следобед.

 

 

Международната болница „Ес Салам“

Кайро, Египет

Бен Леонард предвзето подръпна ризата си и се опита да избегне унищожителния поглед на сестрата.

— Престани да спориш с мен, Нури. Ще дойда с теб.

— Травак не е казал нищо за теб. — Нури седеше на стола за посетители в болничната стая, протегнал крака пред себе си и кръстосал ги при глезените. — Казах ти, че ме изпращат извън града, за да не се тревожиш, когато не се появя за всекидневната ни игра на шах.

— Пет пари не давам. Травак щеше да възложи работата на мен, ако не бях принуден да лежа тук, в тази третокласна…

Нури вдигна ръка.

— Не обиждай родината ми. Или ще бъда принуден да те накажа. — Въздъхна. — Може би трябва да се вслушаш в думите на медицинската сестра. Тя казва, че не си достатъчно здрав да те изпишат.

Сестрата, жена с тежко телосложение, прехвърлила шейсетте, смръщи вежди.

— Лекарят казва същото. Той ще дойде и сам да ти го каже, ако е необходимо.

— Тогава е по-добре да изчезнем бързо оттук, Нури.

Бен отвори шкафчето си и свали вещите си, които бяха на най-горния рафт. Когато Нури му каза, че Травак му е възложил задача, Бен видя в това възможност да стане от болничното легло и да се върне в реалния свят. Той се чувстваше млад и силен — като че ли някой му беше вдъхнал нов живот и сили. През последните няколко дни, докато лежеше в болницата и изпитваше само болка и скука, той се беше замислил дори да стане партньор на брат си в бизнеса му с автомобили във Флорида. Какви ги мислеше, по дяволите? Не беше дете, но и не беше готов да се погребе като някой пенсионер в някакво си забутано предградие.

Сестрата стана още по-настоятелна.

— Не можеш да тръгнеш, без лекарят да те е изписал!

— А той кога ще дойде?

— След трийсет минути. Върни се в леглото!

— След трийсет минути вече няма да съм тук! Виждала ли си колана ми?

Сестрата вдигна безпомощно ръце и излезе забързано от стаята.

— Добре — каза Бен. — Мразя жените, които обичат да командват. Тази тук ми напомня втората ми съпруга. Можеш ли да вземеш билет и за мен? За същия полет?

Нури му показа две сгънати цветни разпечатки.

— Какво е това? — запита Бен.

— Нашите самолетни билети. Кайро — Лондон.

Бен се усмихна широко, щастливо.

— Нури, бих могъл да те целуна.

— Да не си се осмелил! Тогава наистина мога да те накажа. Не можех да понеса мисълта, че ще трябва да те оставя тук, на милостта на този способен, но доста страшен дракон, на който липсва всякаква милост. Виждам колко неспокоен ставаш с всеки изминал ден. Предпочитам да имам контрол над ситуацията. — Направи гримаса. — Но мистър Травак няма да е доволен от решението ми.

— Вероятно няма да е. Но ще го преживее. — Бен му хвърли поглед и затвори куфара си. — Защо го правиш, тогава?

— Започнах да свиквам с победите си на шах над теб. Действат отлично на егото ми. А ти и без това сигурно щеше да ме последваш. — Усмивката му се стопи. — И накрая, може би защото ти съчувствам заради скуката и разочарованието. Трудно е да седиш и да гледаш как приятелят ти е нещастен.

— Ние приятели ли сме, Нури? Ти не си ли просто представата на Травак за бавачка?

— Може би беше така в началото — каза Нури тихо. — Но това се промени, нали, Бен?

— Да.

Нури беше с него през цялото време на болка и мъки, на колебания и разочарования, а хуморът му беше направил всичко това поносимо.

— Да, ние сме приятели, Нури. — Направи пауза. — И партньори?

Нури кимна.

— И партньори. — Взе куфара. — Хайде, трябва да хванем самолета.

 

 

Университетът „Ардмор“

Хюстън, Тексас

Вал Чо прокара идентификационната си карта през скенера, изчака да чуе сигнала, после отвори вратата, която водеше към компютърната лаборатория. По план тази вечер трябваше да работи от апартамента си, но понякога се ядосваше, защото дистанционната връзка с Джоунси я бавеше. Беше по-лесно да отиде с колата до лабораторията така, както беше по анцуг, и да подремне на пресекулки на сгъваемото легло, което държеше в офиса си. Както правеше и почти всяка друга вечер от седмицата.

Нищо чудно, че не можеше да задържи нито един от приятелите си. А това не беше кой знае каква работа! Тя беше млада и по-късно щеше да има много време да… Спря се. Светеше само лампата на бюрото, но въпреки това тя долови движение близо до конзолата до далечната стена.

Кой, по дяволите…? Сдържа дъха си. Дали я бяха чули да влиза? Приведе тяло и се опита да надникне между стоманените рафтове. Светлината рязко изгасна и стаята потъна почти в пълен мрак.

По дяволите.

Все още превита на две, Вал започна да се движи между рафтовете. Вече не виждаше и не чуваше нищо. Къде бяха отишли, по дяволите? Единственият изход от лабораторията водеше към главния коридор. Освен ако…

Силни ръце я сграбчиха за раменете.

Тя изпищя, ръцете рязко я обърнаха и тя видя…

— Саймън!

Той се смееше, гъделичкаше я закачливо.

— Ти, задник! — Тя го удари в стомаха.

Той вдигна ръце.

— Хей, изплаши ме! Нали ми каза, че няма да си тук.

— Да. Но знаеш как е. — Тя се огледа из тъмната лаборатория. — Защо не включиш осветлението?

— Предполагам, защото не исках никой да знае, че съм тук. След случилото се с Рейчъл, малко ме е страх.

Вал отиде до стената и завъртя ключа. Лампите светнаха.

— Не се тревожи. Сега аз съм тук и ще те защитя.

— Благодаря — каза той сухо. — Всъщност наистина се радвам, че си тук. Канех се да ти се обадя.

— Защо?

Той й направи знак да го последва до бюрото.

— Заради проекта, по който работят Рейчъл и приятелят ти.

— Приятелят ми?

— Джон Травак. Изпитваш влечение към него, нали?

— Не ставай смешен.

— Щом казваш. — Саймън посочи монитора, който се намираше върху бюрото. — Рейчъл и Травак зададоха на Джоунси задачата да търси повтарящи се модели, базирани на символите, открити в гробниците. Търсят код, който вероятно е базиран на географията, математическите теореми, религиозните символи и множество езици. А е възможно да има намесени и други области от човешкото знание.

— Знам. Разгледах компонентите в програмата на Травак, запознах се с нея. Исках да разбера как работи. Брилянтна е. Вероятно е една от най-елегантните…

— Достатъчно хвалебствия. Работата е там, че според мен Джоунси вече е напипал нещо.

— Какво?

Саймън посочи екрана. Вал се наведе към него и загледа минаващите по екрана редици символи. Появи се правоъгълник, в който имаше текст, предлагащ обяснение:

„Повтарящият се модел е свързан с древния език диамикус.

87% вероятност.

Декодирането е в прогрес.“

Вал се обърна към Саймън.

— Диамикус?

— Мъртъв език. Вероятно е бил мъртъв и по времето на Пешет. Проведох бързо разследване, но компютърът не може да го разбере напълно. Няма програма, която да ни го преведе изцяло. Но Джоунси намери някои повтарящи се модели, които предполагат, че има голяма вероятност той да е основата за кода, изработен от Натифа.

— Което е огромен успех.

— Съгласен съм. Дали да не се обадим на Рейчъл?

Вал погледна часовника си.

— Не, тя все още е в самолета. Изпрати й материалите като електронна поща. Двамата с Травак ще знаят какво да правят с тях.

 

 

Травак и Рейчъл изучаваха внимателно материалите, които току-що бяха постъпили в пощата им, изпратени им от Вал и Саймън. Двамата ги гледаха на големия LCD екран в главния кабинет на борда на реактивния самолет на Демански.

— Изглежда, ще се наложи да усвоя този отдавна мъртъв език — каза Травак. — И то възможно най-бързо.

— Няма да е като някой от съвременните бързи курсове. — Рейчъл разгледа следващите няколко страници, отбелязващи успеха на Джоунси на екрана на своя лаптоп. — Но ако това е някаква утеха, Джоунси е насочил много по-голяма мощност отпреди към разгадаването на кода. Използва почти всичките си ресурси.

— Мощността е едно, но инстинктът и опитът също имат значение. Може би ще е добре, ако разполагаме с експерт, който да насочва Джоунси.

— Мислех, че ти си експертът. — Рейчъл се усмихна лукаво. — Във всичко.

— Иска ми се да беше така. Може да ти е трудно да повярваш, но понякога се налага да разчитам на помощ.

— От специалисти като мен, например?

— Не ми напомняй.

— Нали каза, че Джеймс Уайли е експерт по езиците на древните кралства? Тъй като и без това сме на път към него, дали не бихме могли да се възползваме от услугите му?

Травак поклати глава.

— Дори не бих опитал да го заинтересувам. Той е в джоба на Даусън.

— Тогава кого предлагаш?

— Трябва да помисля. — Той се усмихна. — А междувременно, радвам се, че Джоунси напредва в изпълнението на задачата. И програмите си ги бива.

Тя направи гримаса.

— Караш всичко да звучи фасулски просто.

— Не се обиждай. Знам, че да обидя Джоунси, е все едно да нарека детето на някоя жена дебело или грозно.

— Джоунси не ми е дете. Не ме слагай в редиците на онези жени, които мислят по този начин. И, да, ти си прав. Програмата наистина е средство, но с почти неограничена употреба. Като не използваме пълните възможности на подобен род системи, ние просто се плъзгаме по повърхността. Но ето че миналата седмица положихме началото на удивителен нов проект.

— Какъв?

— Вероятно знаеш, че повечето лаптопи в наши дни имат чип, наречен акселерометър.

Травак кимна.

— Технология, позволяваща на устройството, било то лаптоп или мобилен телефон, да проследява своето движение спрямо заобикалящото го пространство. И по този начин позволява на хард диска да се защити, ако лаптопът бъде изпуснат или ударен.

— Точно така. Един от нашите софтуерни пакети конфигурира тези чипове като импровизирани земетръсни сензори. Лаптопите събират сеизмични данни от тези хиляди райони и използвайки модели от по-ранни събития, само за секунди определят в какви посоки и с каква сила ще се разпространят земетръсните вълни от точката на епицентъра. Така ще можем да изпращаме сигнали за тревога, минути преди земетресението да удари голям и важен град. Можеш ли да си представиш колко живота ще спасим?

— И се занимаваш с това и в момента?

— Да. Станциите за наблюдение на сеизмичната активност във всеки един район някога наброяваха дузини. А сега са хиляди. След няколко години, като се има предвид колко лаптопа ще са снабдени с въпросния софтуер, те могат да наброяват милиони.

Травак се усмихна.

— Още докато провеждах разследванията на твоята личност, се питах дали няма да се окажеш точно такава.

— Напълно откачена?

— Идеалистка.

— Никога досега не са ме обвинявали, че съм такава.

— Обаче си. Проектите ти не са просто доказателство за представата ти за компютърна система. Ти се опитваш да спасиш света.

Първоначално беше решила, че Травак й се подиграва, но сега разбра, че говори напълно сериозно. Лицето и гласът му изразяваха искрено възхищение. Мили боже, усети как червенината залива лицето й. Страхотно. В следващия стадий двете с Вал вероятно щяха да сравняват бележките си за Травак като за любовник.

— Не се опитвам да спася целия свят. Само няколко милиона хора може би. Плюс сестра ми.

— И това е достатъчно. Системата ти контролира удивително количество компютърна мощ. И ти си я предопределила да свърши всичките тези удивителни неща заради доброто на цялото човечество. Но помисли ли, дори за миг, за вредата, която можеш да причиниш?

— Струва ми се, че гледаш прекалено много филми от рода на „Терминатор“.

— Не от машините се страхувам. А от хората, които ги контролират. А какво, ако вместо да се опитвам да разгадая древен код, бях задал на системата ти задачата да прекъсва ядрени вериги? Или, вместо да синтезира протеини, някой я използва да сътвори неизлечима болест? За всяко прекрасно нещо, на което е способен Джоунси, има поне по едно ужасно деяние, за което можем да се сетим. Вярвам, обмислила си факта, че по света има хора, които са подвластни единствено на собствения си интерес.

— Разбира се, че съм. Разговорът взе много сериозен обрат.

— Съжалявам, но подобен род неща занимаваха ума ми още преди да те срещна. Отговорността е огромна, ужасяваща. Аз със сигурност не бих я поел доброволно.

— Разбрах. На мен също не ми беше лесно да се реша. Но сега, след като вече съм поела по този път, трябва да поема цялата отговорност, която идва с това.

— И се справяш добре.

Защо тези негови думи означаваха толкова много за нея? Да, той може би беше един от най-умните мъже, които беше срещала. Брилянтен мозък. Но тя дори не беше сигурна, че може да му има доверие.

Това обаче като че ли нямаше значение. Когато беше с него, сякаш напускаше реалността и се озоваваше на ново и странно място, където всичко беше възможно. Може би това се дължеше на физическото привличане, което изпитваше към него. О, да, този фактор определено трябваше да се вземе предвид в уравнението. Онзи миг там, на баржата, беше прекалено красноречив, за да бъде пренебрегван. Но тя трябваше да се абстрахира от подобни примитивни чувства. Трябваше да разсъждава трезво и да претегля всичко, което се случва. За да няма повече обезпокоителни моменти като онзи по-рано вечерта.

Травак погледна към задната част на самолета.

— Как се справя сестра ти?

Тя с готовност прие смяната на темата.

— Уморена е. Макар че се чувства по-добре, не е свикнала с подобна активност. Демански ще се погрижи за нея. Тъкмо я настанява в една от „стаите за гости“, всъщност нещо като самостоятелната каюта на корабите.

— Стаи за гости? Бих казал, че този човек знае как да живее.

— Бихме могли да имаме и по-лош партньор.

— Имаш предвид този реактивен самолет? Да, бива си го.

— Не, нямам предвид само парите. Демански е истинско динамо. Може и да е нешлифован диамант, но реже дълбоко. — Тя се усмихна. — Веднъж ми каза, че си като него. Прав си, мога да те видя и теб как отмъкваш незаконно онази стена. И дори мисля, че точно заради това изпитваш такъв гняв към него.

— Може би. Но ако не беше получил срещу щедър подкуп тази стена от музея, тя вероятно никога нямаше да ни бъде отнета. А сега, не само че не разполагаме с нея, но почти със сигурност е в ръцете на Даусън. И аз никак не съм доволен. Демански е широко тачен заради това, че отслабва силата и властта на престъпните синдикати в Лас Вегас, но съм готов да се обзаложа, че никога не е имал работа с човек като Даусън.

— Престъпникът си е престъпник.

Травак поклати глава.

— Не. Даусън е специална порода. Той е зъл. Много зъл. Научил съм какво може да го накара да се размърда, познавам мисленето му. И всичко се свежда до силна гордост. Докато помним това, ще можем да му противодействаме. Знам кои бутони да натискам.

— А не се ли страхуваш, че той може да започне да натиска твоите бутони?

— Щях да бъда глупак, ако не се страхувах.

 

 

Демански включи осветлението в задната част на самолета и Али ококори очи, като видя елегантната, добре обзаведена спалня, която би изглеждала съвсем на място и в луксозен хотелски апартамент. Избухна в смях.

— Когато казах, че искам да подремна, си мислех, че ще го направя върху два стола, поставени един до друг.

— И това може да се уреди, но мисля, че тук ще ти е по-удобно.

Тя с благодарност се излегна на огромното легло. Господи, колко добре се чувстваше! Беше се държала повече от добре по време на онзи кошмар, който бяха преживели върху моста. Тя не мислеше, че дори Рейчъл е забелязала треперенето, което я беше обхванало малко след това. Слава богу, всички бяха прекалено ядосани и разтревожени, за да й обърнат внимание.

— А, да. Леглото май наистина е по-удобно от твърдите столове.

— Да оставим светлините включени или загасени? — Демански натисна друг ключ, за да демонстрира стотиците малки точици фиброоптично осветление, обсипали тъмносиния таван. Тя го изгледа студено.

— Определено загасени. Не искам нищо да ми напомня, че спя в твоята стая, правена сякаш за показ.

Той изгаси светлините.

— Не, ти вероятно мислиш за спалнята, която е малко по-нататък по коридора.

Тя се засмя.

— О, онази с леглото във формата на сърце, диско светлините и огледалата, които са навсякъде?

Той стисна устни.

— И не забравяй ваната, изработена от стъклото, от което правят чашите за шампанско.

— Шегуваш се, нали?

— Разбира се. Не ми се играе особено ролята на плейбоя-милиардер. Всъщност моята стая е обзаведена с вкус.

— Радвам се да го чуя.

— Сега ще те оставя. Не искам да те безпокоя. Знам, че не си особено доволна от моята намеса в този проект.

— Всичко, което застрашава допълнително Рейчъл, ме ядосва и разстройва. Но, изглежда, сме принудени да търпим присъствието ти. — Мълча няколко секунди. — И, предполагам, трябва да съм ти благодарна, че ми спаси живота там, на моста.

— Много щедро от твоя страна, като се има предвид, че беше изложена на опасност по моя вина.

Тя кимна.

— Вярно е. Обаче ти пое риск, който не беше длъжен да поемеш. Животът е скъпоценен. Никой не го знае по-добре от мен.

Той кимна бавно.

— Мога да се съглася с теб.

— Във всеки случай, няма да допринеса нищо, ако не си сътруднича с теб. — Нова пауза. — Поне докато се държиш разумно.

— О, господи, това може да се окаже много трудно за мен. Напоследък се ръководя по-скоро от инстинкта си, отколкото от разума си.

Тя се усмихна.

— Като например открадването на древната стена? Абсолютно неразумно действие.

— Обаче получих онова, което исках, нали?

— За около половин час.

Той направи гримаса.

— Окей, продължавай да изтъкваш грешките ми.

— Добре, ще го правя. — Тя вдигна поглед към него. — Но трябва да призная, че си предприел безумно смел ход.

— Какъв комплимент! Чувствам се така, сякаш са ми дали ключовете за Белия дом.

— Вероятно ще инсталираш игрални автомати във всички исторически спални.

— Може би. Но ето, че ти преча да си починеш. — Кимна към прозорците. — Щорите ще се спуснат автоматично точно преди изгрев-слънце, така че светлината няма да ти пречи. Има и душ в банята ти. Имаш ли нужда от нещо друго?

— Мога ли да се обадя в Съединените щати от телефона, който е на нощното шкафче?

Той кимна.

— Сателитен е. Обаче мислех, че имаш нужда от почивка.

— Трябва да се обадя на Лети и да й кажа, че сме добре.

— Лети?

— Лети Кларк. — Той продължаваше да я гледа въпросително и тя каза: — Моята икономка и приятелка. — И добави преднамерено: — Тя също така е квалифицирана медицинска сестра, която ми прави компания, докато умирам.

— Ауч! Виждаш ли, никога нямаше да се изразя така, ако мислех, че отговаря на истината. Никога не съм виждал човек, който да изглежда по-здрав.

— Няма нищо. Приемам грубостта много по-лесно от съчувствието.

— Ще трябва да го запомня. — Той се усмихна. — Обаче обещавам, че ще се реванширам за грубостта си. Можеш да помолиш за каквото и да било и то ще е твое. Хайде, можеш да ме подложиш на тест.

— Наистина ли? Със сигурност знаеш как да разглезиш едно момиче.

— Обичам да създавам удобства на гостите си.

— Дори на височина от единайсет хиляди и триста метра.

Али седна и се подпря на един лакът. Загледа го втренчено. Демански притежаваше чара и увереността, които тя беше видяла и в телевизионните му интервюта, но на живо беше по-наперен. И по-смел. „Което определено е добре“, помисли си тя.

— Все още ме тревожи един въпрос — каза тя.

— Какъв?

— Защо си правиш труда да присъединяваш усилията си към нашите, в този лов на съкровища?

— Мислиш, че не си струва?

— Не, разбира се. Обаче ти нямаш нужда от повече пари. Можеш да летиш около света в луксозния си реактивен самолет и да се веселиш в скъпите си казина в компанията на красиви и успели актриси, спечелили Оскари.

Той вдигна ръка.

— Само номинирани, страхувам се. Да се придържаме към фактите. Никога не съм излизал с актриса, спечелила Оскар.

— Грешката е моя.

— И винаги търся добрите възможности за бизнес.

— Сигурна съм, че разполагаш с много други възможности, които, също така, са много по-малко рисковани.

— Вярно е. Но както отбеляза сестра ти, аз съм почитател на големите идеи. И обичам да сменям игрите. На света няма много неща, които биха могли да напишат наново книгата с правилата. Но ако това, с което сме се захванали, се получи, ние ще сме част от нещо невероятно.

— Моето мислене няма такъв размах. Що се отнася до мен, става въпрос за оцеляване.

— Засега се справяш добре.

— Да. Боря се, откакто навърших тринайсет. Но има неща, които не бих могла да направя.

— Какви например?

— Да имам семейство.

— Можеш да имаш деца, нали?

— Да. Но всеки път, когато се замисля за това, се сещам, че е възможно да не успея да ги видя как растат. Ето, миналата седмица започнах да губя периферното си зрение. И реших, че съм го изгубила напълно, но човек никога не знае. На всичкото отгоре, ГКЛ се предава по генетичен път. Аз съм от онези, които са заболели в по-късна възраст, но когато заболее новородено, болестта има фатален изход, още преди детето да е навършило две години. Просто не мога да рискувам.

— Много лошо. Има ли мъж в живота ти?

— Никой специален. Няма да повярваш колко мъже искат да бъдат мои спасители. Комплексът на рицаря. Не е необходимо да казвам, че не остават дълго при мен.

— Да, няма нужда. — Той кръстоса ръце на гърди и се облегна на гардероба. — Срещата ми с теб всъщност беше приятна изненада. Моето разузнаване не ме информира, че и ти си част от експедицията.

— Реших в последната минута.

— В Лас Вегас разговарях с Рейчъл за теб, но не й казах колко много ми харесаха картините ти.

Тя го погледна изненадана.

— Виждал си работите ми?

Демански кимна.

— Никога не съм ги виждал с очите си, но напоследък често и дълго ги гледам в Интернет. Те са силно въздействащи.

— Благодаря ти.

Той вдигна показалец.

— Не си отивай.

— Къде бих могла да отида?

Демански отиде някъде. Върна се след по-малко от минута. Носеше голяма картина в рамка. Обърна я с лице към Али и тя видя пейзаж с малка самотна фигурка, застанала на хълм и допълнително смалена от огромното вечерно небе. Али ококори очи.

— Но тази е рисувана от мен!

— Знам.

— Как я получи?

— Купих я от галерията „Ток“ в Денвър. Видях я в техния онлайн каталог и след това не можах да я избия от ума си. Накарах ги да я доставят на летището, а после я взех на излизане от страната.

Али отиде до края на леглото, за да разгледа по-добре рисунката.

— Нарича се „Биография“. Продадох я на колекционер от Ню Мексико преди няколко години. Не знаех, че отново е на пазара.

— За мое щастие.

Демански остави рисунката върху шкафа и нежно я облегна на стената. Али я гледа още известно време.

— За мен винаги е трудно да се разделям с работите си. Те са част от мен, знаеш ли?

— Затова и са пълни с толкова чувство. — Демански приклекна, за да се изравни погледът му с картината. — Собственичката на галерията ме запозна със собствената си интерпретация. По нейно мнение, показваш колко силна и изумителна е Вселената. И как нейното могъщество може да смаже човека и да го направи незначителен.

— Така ли? — Али изучаваше картината. Като че ли се опитваше да я види с други очи. — А ти съгласен ли си с нея?

— Не.

Тя откъсна поглед от картината и го спря на лицето му. Демански изведнъж й се стори по-възрастен. Веждите му вече не бяха повдигнати и извити в дяволити дъги, а челюстта му не беше така здраво стисната.

„Не. Не по-възрастен, реши тя. А по-зрял. И някак по-земен. И, да, по дяволите, очарователен.“

— А ти как я интерпретираш? — запита тя.

— Фигурата, обгърната от пейзажа, не е победена и не е незначителна. Тя просто се наслаждава на великолепието на природата, на безкрайните възможности. Да, светът е голям в сравнение с нея, но точно това го прави така прекрасен. Усеща се вълнение, радостна възбуда, а не страх. Виждам и надежда.

Али се усмихна. Той се обърна към нея.

— Е, кой е прав? Аз или собственичката на галерията?

— Художниците не бива да налагат мнението си. Всеки преживява творбите им различно.

— Не ми ги пробутвай тези. Кое е основното тук? Надеждата или страхът?

— Няма значение какво мисля аз.

— За мен има.

Тя извърна поглед.

— Прав си. Надежда.

— Знаех си. Но се радвам да го чуя и от теб.

— Аз се страхувам само когато ми бъде отнет някой избор. Разумът ми казва, че няма нищо страшно в свят, който предоставя възможности. Защото животът е празник, а не реквием. Изненадана съм от виждането на собственичката на онази галерия.

— То е показателно повече за нейното виждане за живота, отколкото за твоето. Или моето.

Той понечи да вземе картината, но Али вдигна ръце, за да го спре.

— Имаш ли нещо против… да ми я оставиш за малко?

Той я гледа един кратък миг, после кимна.

— Не, разбира се. Ще я оставя на пода и ще я подпра на шкафа. Не ми се иска да падне и да се повреди, ако възникне турбуленция.

— Благодаря ти.

Той внимателно остави картината.

— Ето, готово. Обаче не свиквай с нея. Аз много я обичам и тя не се продава.