Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Буреносен цикъл (12)

Глава 12

Погледът на Травак се премести от Рейчъл на Али.

— И аз нямам дори право на глас?

Али се усмихна.

— Разбира се, че имаш. Но сме две на едно. Ще дойда.

Травак погледна Рейчъл.

— Наистина ли би гласувала така?

Рейчъл кимна.

— Тя е заложила много повече на това пътуване от всеки от нас.

— Не мога да го оспоря. Но има ли някаква представа срещу какво сме изправени?

Али пристъпи напред.

— Да. Рейчъл не скри нищо от мен.

— Тя не ми позволи да го сторя — каза Рейчъл с горчивина. — Много добре знае какво прави. Али ще дойде с нас в Санкт Петербург.

— Чудесно — каза Травак. — Но трябва да знае, че е опасно да е около мен. Последният човек, който реши да ми помогне, в момента е в болницата в Кайро.

— Това трябва да ме уплаши ли, мистър Травак? — запита Али.

— Не. Просто е в интерес на истината.

— Добре, защото аз не се плаша лесно — каза Али тихо. — Лекарите непрекъснато ме уверяват, че съм на прага на смъртта, още откакто навърших тринайсет. Искаш ли да познаеш истинския страх? Опитай да се справиш със смъртната присъда в тази възраст.

— Не мога дори да си представя — каза той сериозно.

— Но когато преминеш през нещо като това, усещаш безмерна свобода. Разбираш кои са важните неща в живота. А онова, което правите двамата с Рейчъл, е важно.

— Освен ако не се окаже, че е нищо.

— Просто не искаш у мен да се породят напразни надежди. Опитът е важен. А дори да е истинското лекарство, пак няма как да съм сигурна, че ще ми помогне. Понякога на медицинските открития са необходими години да стигнат от лабораториите до клиниките.

— Не говори така — каза Рейчъл.

— Но истината е такава, нали? И, повярвайте ми, ако намерим лекарство, ще се вкопча здраво в живота. Толкова дълго успявах. Но във всеки случай, то ще помогне на много хора. — Обърна се към Травак. — За мен това е прекалено важно, за да се откажа да бъда част от него.

— Щом осъзнаваш рисковете…

Али хвана дръжката на куфара с колелца.

— Повярвай ми, за мен ще е много по-рисковано да остана тук и да не правя нищо.

 

 

Беше 02:00 след полунощ, когато Али вдигна поглед от списанието и видя, че в цялото отделение първа класа свети само една лампа. „Травак“, осъзна тя. Той беше три редици по-напред и от другата страна на пътеката. Погледна сестра си, която беше до нея. Тя спеше дълбоко, подпряла глава на прозореца. Али тихо разкопча колана си и тръгна към Травак.

Когато се приближи, видя, че той бързо записва нещо в тефтера си и от време на време поглеждаше към екрана на лаптопа. При приближаването й вдигна поглед.

— Здравей.

— Здравей — каза тя и посочи празното място до него. — Може ли?

Травак премести листовете, които беше оставил върху седалката.

— Разбира се. Мислех, че спиш.

— Опитах се, но никога не съм можела да спя в самолет. — Али седна до него и закопча колана. — А предполагам, че ти си един от малкото хора, които никога не спят.

— Това е проклятие. Всеки път, когато затворя очи, се страхувам, че животът ми се изплъзва. Или че пропускам нещо.

— Може би затова сънуваме.

— Аз не сънувам. Поне не помня. Предполагам, че за това за мен е толкова важно да живея на високи обороти.

— Рейчъл също заспива много трудно. Но при нея това е, защото не може да изключи мозъка си. Тя винаги работи поне по петдесет задачи едновременно и се страхува, че ако спре за малко, няма да може да се върне на пистата, така да се каже.

Травак погледна назад.

— В момента няма проблеми.

— Необичайно за нея. Сигурно е изтощена.

— Последните няколко дни бяха особено трескави. — Травак се усмихна. — Сестра ти ще промени света. И което е дори още по-важно, тя го знае. Когато човек има подобна цел, е трудно да се откаже или да намали темпото.

— Ако беше просто работата й, щеше да е добре. Но понякога ми се струва, че я преуморява точно работата, свързана с намирането на лекарство за моята болест. Това се отразява на нейното здраве.

Травак поклати глава.

— Не вярвам. Тя е намерила начин да фокусира работата си така, че да успее да ти помогне. Мислиш ли наистина, че би намалила усилията си, ако например състоянието ти изведнъж и рязко се обърне?

— Това звучи зловещо.

— Да се обърне в добрия смисъл, разбира се. Сестра ти ще намери нещо друго, върху което да съсредоточи усилията си. Обаче ти й даваш мотив да бърза, придаваш й нови сили. Когато бяхме у вас, ти спомена с каква яснота болестта ти помага да видиш ситуацията. Мисля, че е подействала по същия начин и на сестра ти.

— Ще се опитам да го запомня.

— Това е истината.

— Както и да е. — Тя гледаше право напред. — Дойдох при теб, за да те предупредя.

— Ето, това вече звучи зловещо.

— За много кратко време ти успя да спечелиш на своя страна един от най-блестящите мозъци в света и една от най-мощните компютърни системи. Единствената причина, поради която успя, е, защото я убеди, че това може да ми помогне.

— Права си.

Али сниши глас, защото стюардесата крачеше по пътеката.

— Мистър Травак, ако открия, че използваш мен или болестта ми, за да заблуждаваш сестра ми по някакъв начин, ще те унищожа. Възможно е да се съмняваш дали ще мога, но ти обещавам, че ще намеря начин.

Травак дълго време я изучава с поглед. Накрая кимна.

— Разбирам. И те уверявам, че винаги съм бил напълно искрен с Рейчъл. Знам колко е важно това за нея… И за теб.

— Заради теб самия се надявам да казваш истината.

— Така е. Ти си прекрасна сестра, Али.

— Да. — Али разкопча колана, изправи се и тръгна към мястото си.

— Али…

Тя се обърна.

— Да?

Усмивката озари и стопли лицето му.

— Вярвам, че е възможно и да се зарадвам, задето реши да дойдеш с нас.

 

 

Международно летище „Пулково“

Санкт Петербург, Русия

Рейчъл, Али и Травак влязоха в сградата на оживеното летище и Травак посочи надписа, указващ митническите служби.

— Ще се наложи да минем първо оттам.

— А после — какво? — запита Рейчъл.

— Някой ще се срещне с нас, щом минем през митницата. Оттам ще…

— Джон Травак? — прекъсна ги висок и плешив млад мъж, облечен в руска военна униформа. Говореше английски с отчетлив руски акцент.

— Да? — отговори Травак предпазливо.

— Елате с мен, моля. Всички.

— Има проблем ли? — запита Рейчъл.

Войникът намести карабината, която висеше през рамото му.

— Не и ако ме последвате. Оттук.

Рейчъл и Али погледнаха Травак.

— Това не е нито времето, нито мястото да се задават въпроси. Оръжието е отличен аргумент. — Травак посочи войника. — Оттук…

Последваха войника и спряха пред една подсигурена врата, снабдена с устройство, в което войникът вкара код за достъп. Той отвори вратата и им направи жест да минат. Тръгнаха по дълъг коридор, чийто под беше бетонен, а от двете му страни имаше няколко затворени врати. Рейчъл се обърна към Травак.

— Кажи ми, че не си в нечий списък.

— Сигурен съм, че за всичко това вече са се погрижили — прошепна той.

— Какво?

— Шегувам се. Нямам представа за какво става въпрос.

— Копеле!

Войникът отвори друга врата, която ги изведе навън — на тесен тротоар. Мястото беше безлюдно, ако се изключеше едрият и пълен мъж с гъста сива брада и раница, преметната през лявото рамо. Очите му светнаха, когато ги видя.

— Джон Травак! Добре дошъл в Санкт Петербург. Виждам, че вкусът ти по отношение на компанията, в която пътуваш, значително се е подобрил.

Травак се усмихна и се здрависа с него.

— А аз виждам, че все още изключително приличаш на Дядо Коледа.

— Но аз съм вашият Дядо Коледа. Няма да чакате на ужасно дългите опашки пред митническите служби, никаква суетня. — Сви рамене. — Коледа дойде рано за вас.

— Лев, запознай се със сестрите Кърби. Това е Рейчъл, а това — Али.

Лев се поклони.

— Очарован съм. Удоволствието е изцяло мое. Надявам се, че ескортът, който ви уредих, не ви е разтревожил. След дългото пътуване, исках да ви спестя повече неуредици и неудобства. — Лев отвори раницата и извади съвсем нова игра „Нинтендо“, която подаде на младия войник. — Ето, приятелю. С много благодарности за добре свършената работа.

Войникът сведе поглед към ръцете си.

— Първоначалната сделка беше за двама души. Не знаех, че ще са трима.

— Аз бях добавена в последната минута — обади се Али.

Лев отново бръкна в раницата.

— Прав си. Какво представлява всяка система за игра без най-последните игри? Ето ти удивителната най-нова игра „Индиана Джоунс“, плюс предизвикателството, наречено водни ски, както и още две други. Ще прекараш страхотно.

Войникът кимна и остави игрите върху конзолата.

— Да, тези ще ми свършат работа. Благодаря ти.

— Аз ти благодаря, приятелю. Ще поддържаме връзка.

Войникът влезе обратно вътре и заключи вратата след себе си.

Травак се обърна към Лев.

— Откога видеоигрите са се превърнали в награда тук?

Лев сви рамене.

— Зависи с кого си имам работа. За мъжете под трийсет има много малко по-ценни неща.

Рейчъл се замисли за Хал Демански, който също играеше, както и негови приятели мултимилиардери. Мъжете и техните играчки.

Лев посочи „Мерцедес“-а, паркиран до тротоара.

— Елате. Трябва да посетим някои места.

След по-малко от час те вече вървяха по широките и богато украсени коридори на „Ермитажа“, който някога бил Зимният дворец на руските царе. Лев разпери ръце, за да покаже удивлението си пред цялото това великолепие.

— Удивително, нали?

Рейчъл погледна масивните полилеи и златните корнизи. Във всяка една от залите имаше колони със сложни релефи.

— Да. И ми е почти достатъчно, за да разбера защо гладуващите жители на града са искали кръвта на кралското семейство Романови.

— Това не е правилният начин да се гледа на такава красота. Бих казал, че си циник.

Али се усмихна.

— Ако прекараш няколко часа със сестра ми, ще разбереш що е цинизъм.

Рейчъл поклати глава.

— Не е проява на цинизъм да мислиш за цената на нещата. И не говоря само за долари и центове.

Лев се обърна към Травак.

— Мисля, че приятелката ти може да се превърне в родоначалник на нова революция.

Травак се усмихна.

— Да, вероятността е доста голяма.

— Египетската колекция е пред нас. Общо взето, не бие на очи, обаче онова, което вие искате да видите, е широко рекламирано.

Влязоха в огромна зала и Рейчъл веднага позна забележителността, която беше видяла на видеоматериала, показан й от Травак. Пристъпиха по-близо до варовиковата стена, на която се виждаше умело изработен релеф, изобразяващ гощавка и няколко животни. Травак разтвори бележника си и сравни образите с предварително направените от него рисунки.

— Какво правиш? — запита го Рейчъл.

— Изобразена е гощавка, но тя е нещо като жертвоприношение в чест на боговете. Просто ми се искаше да се уверя, че тук няма нищо, което не би могло да се види и на обикновен банкет в древен Египет.

— Като например нещо, чието място не е тук? — запита Али.

— Да. Обаче съм почти сигурен, че няма да имаме подобен късмет. Кодът вероятно е доста по-сложен от това.

Али поклати глава.

— А как Натифа е измислила кодовете? Искам да кажа, че огненото съобщение беше едва ли не гениално.

— Беше — каза Рейчъл. — Предполагам, че Натифа е била изключително умна жена. Била е лекар по време, когато жените в тази професия са били много малко. Но е възможно и да е получила помощ.

— От някой друг пациент на Пешет?

Травак погледна бележките си.

— Възможно е. Каквато и информация да се крие тук, не мога да я разшифровам, като просто гледам изображенията. Ще ни е необходимо време.

— Вече се споразумях с охраната — каза Лев. — Ще се върнем в десет часа тази вечер и ще можем да направим по-дълбоки проучвания.

Рейчъл се усмихна.

— Още някой подкуп под формата на видеоигра?

— Не. Този мъж е доста по-възрастен. Два кашона водка би трябвало да свършат работа.

— А ако не?

Лев сви рамене.

— Тогава, три кашона водка.

 

 

Финли се облегна назад и в този миг на бюрото пред него изведнъж се появиха три цветни компютърни разпечатки. Вдигна поглед и видя Гонзалес и Танисън да се усмихват така, сякаш бяха спечелили лотарията. Финли сведе поглед към разпечатките.

— Добре. Ще оценя жеста, ако престанете да се усмихвате така и ми обясните какво виждам.

Танисън посочи висок мъж в тъмносиньо яке.

— Мислим, че има голяма вероятност това да е човекът, стрелял по Рейчъл Кърби.

— Слушам ви.

— Образът е от уебкамерата на онзи младеж. От „Отдела по балистика“ ни увериха, че изстрелът е бил даден от този хълм. Единственият маршрут, който не е покрит от охранителните камери на университета, е тази пътека. — Гонзалес я проследи с показалец. — И погледни този човек.

Финли присви очи. Разпечатката не беше с добра резолюция. Лицето не се виждаше ясно, но дънките, черната тениска, ниско подстриганата коса и огромната раница се виждаха ясно. Той вдигна поглед.

— Прилича на типичния студент.

— Разбира се. Защо да бие на очи? Обаче, забелязваш ли колко е дълга раницата? И че не изглежда като пълна с учебници?

Финли я гледа още известно време.

— Ммм, да. Нещо стърчи и в двата края.

— Нещо, което може би е разглобен снайпер?

— Възможно е.

— Времето е отбелязано в долния десен ъгъл — каза Танисън. — И съвпада идеално с момента на стрелбата по Рейчъл Кърби.

Гонзалес посочи другите две разпечатки.

— Можем да го проследим по целия път до другия край на сградата, но там пътеката прави завой.

— И къде води?

— До много места. До залата, където се водят занятията по приложни изкуства, за библиотеката на отдела по право… — Гонзалес вдигна друга разпечатка. — И до паркинга, който е извън университетското градче.

— Май се майтапите с мен.

— Нашият човек не е паркирал там, но колата му е била на улицата — достатъчно близо, че да бъде заснета от повечето охранителни камери. Или не е знаел за това, или е решил, че е достатъчно далеч от мястото на стрелбата и не може да бъде свързан с нея. Очевидно не е отчел възможността студентска уебкамера да го залови във въпросния квадрат.

Финли взе четвъртата разпечатка и видя мъжа с огромната раница да се качва в черен „Мерцедес Бенц“.

— Окей, ето че сега изведнъж не прилича чак толкова на студент.

— „Мерцедес“-ът е от 2009 и отчасти се вижда номерът му.

— Нека позная. Откраднат е.

— Не. Бил е вдигнат от паяк на изхода на магистралата „Кейти Фрийуей“ преди два дни. А сега е на един от нашите паркинги за конфискувани автомобили. Искаш ли да го разгледаш?

 

 

След по-малко от час, Финли и Гонзалес прекосяваха покрития с чакъл паркинг за конфискувани автомобили, придружени от управителя на мястото, изгорял от слънцето мъж, под мишница с голяма оранжева папка.

— Момчетата от „Отдела за отпечатъци и улики“ дойдоха преди десет минути — осведоми ги той. — Показах им автомобила, но те решиха да ви изчакат.

Гонзалес кимна.

— Опитахте ли да се свържете със собственика?

Управителят погледна в папката.

— Не можахме да свържем номера с никого. Възможно е да е фалшив.

Свиха по алея, от едната страна на която беше оградата. Двамата облечени в бели престилки служители от „Отдела по доказателства“ им махнаха, застанали до задната броня на черен „Мерцедес“. Но след като се приближиха, Гонзалес и Финли видяха, че израженията на лицата им са сериозни, дори мрачни.

— Какво има? — запита Финли.

В следващия миг порив на вятъра довя до тях силна остра миризма. Гонзалес покри носа и устата си с длан.

— О, по дяволите!

Двамата с Финли размениха погледи. И двамата познаваха много добре тази миризма. Един от двамата колеги от другия отдел им подаде бели маски за лице.

— Ето, ще ви помогнат, макар и малко.

Сложиха маските и Гонзалес посочи багажника.

— Ако този мирис се разнася от трупа на собственика, нищо чудно, че не е докладвал кражбата на автомобила. Отворете.

Един от двамата специалисти по събиране на улики отвори страничната врата, а след това — и багажника. Финли сложи чифт ръкавици, стисна здраво капака на багажника и го повдигна. Всички мъже се събраха около колата и загледаха. Гонзалес запита:

— Ти какво мислиш, Финли? Това нашият стрелец ли е?

— Може би. Има голяма вероятност.

Макар и да не бяха видели добре лицето му на снимката, гниещият труп може би беше на мъжа, когото беше заснела уебкамерата на студента. Същото сако, същата ниско подстригана коса, същата несръчно напълнена раница. Финли дръпна ципа и видяха разглобен снайпер.

— Да. Вероятността е дори по-голяма, отколкото мислех.

— Хм. — Гонзалес погледна двамата колеги от другия отдел. — Имате ли някаква представа какво е причинило смъртта?

— Не, по дяволите. Искате ли да направя предположение? — Един от тях освети трупа с фенерчето си. — Може би рана от нож в гърдите?

Гонзалес отстъпи назад. Миризмата се процеждаше, отвратителна, дори през маската.

— У него има ли документи, които биха ни помогнали да установим самоличността му?

Финли поклати глава.

— Не, доколкото виждам. Ще оставя на нашите приятели тук да го огледат. Мога да почакам. — Обърна се към специалистите. — Обаче не се бавете излишно. Нуждаем се да узнаем кой е този човек. И то скоро.

 

 

Санкт Петербург

Русия

Лев спря малката каравана на брега на Нева. Усмихна се.

— Ето, най-после. Съжалявам за натовареното улично движение, но такава е цената на техническия прогрес. Градът се е променил много през последните двайсет години.

— Градът е изключително красив — каза Рейчъл.

Никога преди не беше идвала в Санкт Петербург и беше силно впечатлена от чистите широки улици и архитектурата, вдъхновена от красивите немски и холандски сгради. Повечето от пешеходците бяха млади и добре облечени, градът буквално блестеше на светлината на следобедното слънце.

— Пристигнахме — каза Лев.

Тя гледаше, удивена, огромната парти-баржа, закотвена до брега. Беше пълна с веселящи се хора, които държаха питиета. Някои разговаряха, други се поклащаха в такт с повтарящия се ритъм на денс музиката.

— Мислехме, че ще ни заведеш у дома си.

Лев се усмихна.

— Да, така се изразих. Че ще ви заведа в дома си. Което и направих. Пред очите ви е моят дом. И на практика разполагам с доста голямо пространство на долните палуби.

— Тези хора твои приятели ли са? — запита Али от задната седалка.

— О, не. Не познавам нито един от тях.

— Но защо…?

Лев слезе от караваната и направи знак на Рейчъл, Али и Травак да го последват.

— Така е всяка вечер през седмицата. Хората, с които правя бизнес, винаги знаят къде трябва да отидат, за да си прекарат добре. И, в знак на благодарност, биха направили почти всичко за мен. Войникът, когото видяхте на летището, може би също ще дойде по-късно, ако не е прекалено погълнат от играта.

Травак кимна.

— Партитата, които Лев дава, са легендарни. Той винаги наема барман, който може да приготви всяка напитка, която ви хрумне, колкото и странна да е. Опитах се веднъж да го затрудня, но не, това е просто невъзможно.

Рейчъл хвърли на Травак раздразнен поглед. Зле прикрито нетърпение.

— Това наистина ли е най-доброто използване на времето?

— Абсолютно. Не можем да се върнем в музея преди десет. Бих казал, че точно от това имаме нужда.

— Съгласна съм. — Али се усмихна, а стопанинът ги поведе по тясното мостче към борда на баржата. — Точно от това имаме нужда. Хайде, развесели се поне малко, Рейчъл.

— Али…

— Чуй музиката. — Али вече се поклащаше в такт и си пробиваше път през тълпата. — Прекрасно…

Рейчъл неочаквано си спомни думите на Травак, казани пред фонтана в Лас Вегас. Странно, че двама толкова различни души споделяха една и съща склонност да се веселят без задръжки.

— Остави я — каза Травак. — Ще се забавлява чудесно. Има нужда от това.

Рейчъл искаше да я последва. Да я защити. Точно което Али не искаше. И може би беше права. Беше виждала Али в такова състояние и преди, и винаги се беше възхищавала на способността й да се гмурне в ситуацията. Накрая сви рамене.

— Добре.

— Добро момиче. А сега мога ли да ти донеса едно от онези питиета, за които ти разказах?

— Само едно. На работа съм.

— Аз също — усмихна се той. — Но аз съм като Али. Трябва да се възползваш от възможността да потанцуваш, когато музиката свири.

 

 

След по-малко от пет минути Рейчъл гледаше златистия връх на кулата на катедралата „Петър и Павел“ и отпиваше от най-вкусния коктейл с лимон. Двамата с Травак се бяха облегнали на перилата в една сравнително отдалечена част на палубата.

— Не ти ли казах? — запита Травак. — Най-добрият барман в цяла Европа.

— Може би си прав. Добрият барман често е тайната, която прави хората щастливи. Лев си знае работата.

— Можеш да се обзаложиш, че е така.

— Познаваш ли хора като него във всеки един град в света?

— Не във всеки град. Но човек винаги има нужда от хора, които знаят как да преминат забранената граница. Посветил съм години наред на създаването на контактите си. Някои от познатите си съм открил изключително трудно.

Погледът й го изучаваше.

— Изглежда, си привързан към приятелите си.

— А защо не? Те са най-близо до понятието семейство за мен. Пътувам толкова много по света, че не мога да създам трайни връзки.

— И, Господ да ти е на помощ, ако се установиш.

— Не мога. Опитах веднъж или два пъти. — Направи гримаса. — Скуката едва не ме уби.

Тя виждаше как бездействието, липсата на нещо, което да ангажира вниманието му, може да го подлуди. Усещаше интелигентността, която го подтикваше, отваряше нови врати и хоризонти за него, посочваше му разни начини за действие. Той винаги беше жаден за нови неща, новите идеи го стимулираха.

— Но така може би си самотен.

— Понякога. — Той се усмихна. — Може би ще решиш, че страдам от фобия по отношение на обвързването. Не е така. Всъщност аз дори бях сгоден някога.

— И защо развали годежа?

— Не бях аз, а тя. Нел беше фотожурналист, имахме много общи черти. Известно време тя ме намираше вълнуващ, но притежаваше достатъчно здрав разум, за да разбере, че не би могла да ме промени. Вълнуващото не е нещо, което да пожелаеш за цял живот, то няма стойност в ежедневието. Тя дори не ме помоли да се променя. Просто… си тръгна.

— А ти щеше ли да се промениш, ако те беше помолила?

— Не. Тя беше права да ме напусне. Беше правилно по отношение на нея, а накрая се оказа верният отговор и за мен. Даде ми ценен урок. В живота винаги се налага да решиш кой си и от какво си готов да се откажеш, за да бъдеш себе си. — Вдигна поглед към Лев, който прекосяваше палубата. — И после тръгваш по света и си създаваш приятели като Лев например, които не дават и пет пари, когато си тръгнеш от тях.

— Но дали Лев ще остане бездеен и ще гледа как унищожаваш едно от безценните съкровища на родния му музей?

— Може да не се стигне до това.

— Но е възможно и да се наложи. Разбрах, че си нанесъл доста щети, докато стигнеш до онази зала в гробницата в Египет.

— Ако трябва да бъда честен, по-голямата част от щетите бяха причинени от Даусън и хората му.

— Но ти щеше да направиш същото, ако се наложеше. Готов си на всичко, за да получиш онова, което желаеш.

Той отпи от питието си.

— Права си. Щях.

— И ако единственият начин да разгадаеш тайната на изложеното в Ермитажа е да го унищожиш, тогава — какво?

— Ще го унищожа — отговори той простичко.

— Задай директен въпрос…

— Винаги мога да намеря начин по-късно да се реванширам на музея. Има хиляди древни стени по света и още хиляди, скрити в пясъка и още неоткрити. Но онова, което търсим, може да се окаже по-ценно от всички тях, взети заедно. И да даде на обществото повече чест и уважение, отколкото светът е виждал до ден-днешен. Така че, да, с радост бих пожертвал стената на един дребен благородник за тази велика цел. А ти?

Рейчъл се усмихна и отново отпи от питието си.

— Говорим за Али. Само постави длетото в ръцете ми.

— Хубаво е да знам, че двамата сме на едно и също мнение. — Травак посочи тълпата. — Между другото, сестра ти, изглежда, вече е намерила приятели.

Рейчъл се обърна и видя Али на малка платформа. Едър мъж без риза я беше качил на раменете си, а тя просто седеше там и се поклащаше в такт с музиката. Докато Рейчъл и Травак я гледаха, две други жени, също яхнали партньорите си през раменете, се приближиха и поздравиха Али с отворени длани. Рейчъл поклати глава.

— Тя не играе много добре ролята на инвалид, нали?

— Изглежда щастлива.

— Когато се чувства добре, тя е най-щастливият човек, когото познавам. Не приема нищо за дадено и цени всяко ново преживяване. Мога да науча много от нея.

— А когато не се чувства добре?

— Променила се е с течение на годините. Известно време изпитваше единствено гняв, особено в тийнейджърската си възраст. Сърдеше се на всички.

— Сигурно ти е било трудно.

— Беше. За мама и татко също. Но трябва да помислиш за това, колко по-трудно й е било на нея.

— Близки ли бяхте в семейството?

— Да. Най-доброто семейство на света. Но мама получи инфаркт и почина, когато бях на шестнайсет. Смъртта й беше истински удар за всички ни. Мама беше много специален човек. Татко се опита да бъде всичко и за двете ни. Доста трудно, предполагам, когато едната ти дъщеря страда от фатална болест, а другата е погълната от себе си и науката. Той беше удивителен. Загина в автомобилна катастрофа, докато бях в Япония, а аз се върнах у дома, за да се грижа за Али.

— Свършила си добра работа.

— Обичам я — каза тя простичко.

— Абсолютна преданост? Всичките проучвания, които направих за теб… Почти не се споменаваха мъже в живота ти. Видях те снимана на банкети, на които ти връчват награди, но обикновено беше в компанията на сестра си. Видях и твои снимки с гаджетата ти, но ти рядко беше с един и същи мъж.

— Знам добре, че не трябва да принуждавам мъжете на живота си да присъстват на тези скучни церемонии.

— Разбирам.

Тя направи гримаса.

— И, предполагам, не ги задържах за дълго до себе си.

— Джоунси винаги е бил основният център на вниманието ти?

— Джоунси е само последният от дълъг списък проекти, които поглъщаха времето и енергията ми. Но тази не е единствената причина. Обикновено ме привличат мъже, които изпитват страст към работата си. Също като мен.

— Компютърни специалисти?

— Не. Един от тях беше финансов аналитик, втори беше музикант, а друг — футболен треньор в колеж. Предаността им към работата правеше всеки един от тях ужасно интересен и вълнуващ, което обаче не е най-доброто за една връзка. — Усмихна се. — Което може би също беше добре. Имах Али и се тревожех основно за нея. Тя поглъщаше по-голямата част от вниманието ми.

— И не изпитваш дори малка доза гняв?

Рейчъл поклати глава.

— Както казах, имаше период, в който тя изпитваше горчивина. Но когато премина през това, се превърна в една от най-добрите на света. Като че ли изведнъж сестра ми отново се върна в живота ми, дори беше по-добре отпреди. Искаше всичко да научи, да бъде всичко възможно. Непрекъснато се записваше в някакви курсове. Може би си виждал някои от рисунките й. Фантастична художничка е. Беше луда по автомобилите и изкара диплома за механик, когато беше на петнайсет. Двете с Лети присъстваха на автомобилното състезание в Индианаполис преди няколко години и тя успяла да убеди един от състезателите да й позволи да помогне в бокса.

— Ти беше ли с нея в онзи момент?

Рейчъл поклати глава.

— Исках да отида, но бях много заета. — За пореден път направи гримаса. — Винаги съм заета.

— С опитите си да спасиш живота й.

— Тя сътвори за себе си прекрасен живот. И ние всички имаме своето място в него. — Сведе поглед към питието си. — У нея има толкова много любов. И всеки ден тя вижда неща, които ти и аз смятаме за даденост. — Усмихна се. — Като тази вечер например, когато хвърли само един поглед на тази руска парти-баржа и откри, че непременно трябва да се отдаде на изживяването.

Травак се засмя. Двамата загледаха как Али се опитва да общува с новите си руски приятели, като използва предимно езика на тялото.

— Тя много те обича. И заплаши, че ще ме повали на земята с един удар, ако те ядосам.

Рейчъл смръщи вежди.

— Да те повали на земята?

— Точните й думи. Придружени с обещание да ме унищожи. Тя пази гърба ти. — Сведе поглед към нея. — Просто ще трябва да я убедя, че аз също го пазя.

— Да. До момента, в който не те настъпя болезнено, докато тичаш към съкровището на Пешет.

— И откъде знаеш, че няма да отстъпя встрани, за да избегна това?

Тонът му беше въпросителен, нормален, но в гласа му прозвуча и стаено любопитство, което я накара да вдигне поглед към лицето му. Онова, което видя изписано там, я накара да побърза да сведе очи към питието си. Изведнъж съвсем остро започна да усеща всичко у него, присъствието му. Ароматът на афтършейв, дългите пръсти, сключени около чашата, силните му рамене, стегнатите му стомах и хълбоци. Желанието да протегне ръка и да го докосне беше толкова силно, че й се виеше свят. Какво й ставаше, за бога? Колко глупаво! Знаеше добре. Секс. Само че не биваше да му позволи да усети, че я привлича.

— Защото това не е твоят modus operandi. Ако съм открила нещо за времето, през което съм с теб, то е, че не си готов кротко да отстъпиш. Заради никого.

— Човек никога не знае — измърмори той. — Може би Пешет ми въздейства с хармонията си, опитва се да ме промени.

— Не е вероятно.

Той мълча още миг.

— Вероятно си права. — Неочаквано, той се засмя. По момчешки, весело, безразсъдно. — Което означава, че просто трябва да се помиря със себе си — с това, което съм. — Хвана я за ръката. — Хайде. Ще те кача на раменете си и ще се забавляваме заедно с Али.