Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Hot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 118гласа)

Информация

Сканиране
ganinka(2010)
Разпознаване и корекция
Кристина(2010)
Допълнителна корекция
sonnni(2013)

Издание:

Сандра Браун. Безпощадно

ИК „Хермес“, Пловдив, 2004

Американска. Първо издание

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-26-0226-X

История

  1. —Добавяне

Тридесет и пета глава

Хъф паркира пред „Деъри Куин“ и докато хапваше шоколадов десерт с фъстъчено масло, се подсмихна самокритично. Извади пистолета 357-и калибър от колана си и внимателно го остави на предната седалка.

Предполагаше, че е изглеждал нелепо с него, но без никакви скрупули би застрелял Уоткинс Антената точно между очите. Безспорно негодникът трябваше да умре. Сега, когато трупът му бе в моргата, цялата бъркотия окончателно бе приключила.

Хрумна му, че би било уместно да посети гроба на Дани. Не бе ходил на гробището от деня на погребението. Да, днес щеше да отиде и да занесе цветя.

„Скоро ще присъствам и на погребението на Ред“, помисли си той с тъга. Щеше да му липсва…

Изведнъж си спомни за пакета, който Ред му даде сутринта. Беше го пъхнал в джоба на панталоните си, когато Селма му каза, че Крис е в рибарската колиба. В бързината да предупреди сина си и сред последвалата суматоха напълно бе забравил за него. Досега.

Щом вече нямаше да се безпокои за Уоткинс Антената, а Крис бе на чисто, можеше изцяло да се съсредоточи върху проблемите в „Хойл Ентърпрайсис“ с нови сили. Комисията бе изместила Чарлс Нийлсън като негова първа грижа, но вината на Нийлсън за затварянето на завода бе неоспорима и — Бог да му е свидетел — щеше да го накара да си плати за това.

Извади пакета от джоба си. Вътре имаше само един лист, сгънат като бизнес писмо. Сутринта, когато бе задал на Ред въпроса какво е изровил за Нийлсън, той бе отговорил: „Всичко е вътре.“

Но ако това бе цялата информация, до която се бяха добрали хората на Ред в Ню Орлиънс, едва ли представляваше нещо ценно. За негово разочарование, на листа бяха напечатани само няколко реда.

— Проклятие!

Ред бе стар и болен и бе започнал да върши работата си през пръсти.

Хъф се надяваше да се докопа до сведение за слабост или порок на Нийлсън, който го прави уязвим. Пристрастеност към хазарта, укриване на данъци, наркомания. Може би детска порнография? Или многобройни глоби за шофиране в нетрезво състояние? Търсеше в живота на този човек нещо, което би съсипало репутацията му, ако се разчуеше.

Сложи очилата за четене, които използваше единствено когато беше сам, и прочете това, което шериф Харпър бе открил за врага му.

След секунди микробусът на едно семейство едва не бе преобърнат в канавката от Хъф Хойл, който потегли с бясна скорост от паркинга на „Деъри Куин“. Бе хвърлил остатъка от десерта на пода. Докато се подмяташе при резките завои на фучащата кола, изпоцапа постелките с лепкав крем.

Когато стигна до „Хойл Ентърпрайсис“, кремът вече се бе разтопил. Хъф не му обърна внимание, но не забрави да грабне пистолета от седалката.

Сейър затваряше пътната си чанта, когато някой почука на вратата на стаята й в мотела. Отмести пердето на прозореца и погледна навън.

— Ред? — разтревожена, отвори вратата. — Какво пак е станало?

— Не исках да те плаша, Сейър. Нищо не е станало, доколкото знам — свали шапката си. — Може ли да вляза?

Покани го и посочи опакования си багаж.

— Ако беше закъснял малко, нямаше да ме завариш тук. Резервирах полет от Ню Орлиънс днес следобед.

— Връщаш се в Сан Франциско?

— Там ми е мястото.

— Мислех, че двамата с Бек…

— Не.

Тази сутрин го бе накарала да избира. Беше предпочел да остане в лагера на Хъф и Крис. Докато събираше вещите си, се бе поколебала дали да изхвърли карнавалния гердан, който той й бе купил, в най-близкото кошче за смет, или да го вземе със себе си. Накрая го бе увила в една тениска и го бе пъхнала в чантата. Можеше да си позволи да запази малък спомен.

— Няма да се видя с него, преди да тръгна.

— А… Е… — Ред огледа стаята, сякаш се чувстваше неловко и не знаеше какво друго да каже. Най-сетне очите му срещнаха нейните и Сейър забеляза измъчения им израз. — Разговаря ли с Хъф тази сутрин? — попита я.

Вместо да обясни защо бе дошъл, той й задаваше все по-озадачаващи въпроси.

— Само в рибарския лагер — отново й се стори смутен. Изминаха няколко секунди. Тя започна да губи търпение и каза: — Нямам много време, Ред. За какво искаш да говориш с мен? Нещо свързано с Дани? С Уоткинс?

— Не. Всичко е почти ясно.

— Затова реших, че мога да си тръгна. Бях се заклела да остана в Дестини, докато разбера какво се е случило с Дани. Вече мога да продължа живота си.

Той кимна, но разсеяно, сякаш не я бе чул и не го интересуваше какви са плановете й. Прокашля се.

— Сейър, поемам пълната отговорност за действията си и няма да стоваря вината за тях върху друг човек. Никога не бих се обърнал срещу Хъф. Искам да разбереш това.

Потвърди, въпреки че нямаше представа за какво говори.

— Заедно сме вършили неща, с които не се гордея. Отначало изглеждаше безобидно заобикаляне на правилата, но неусетно се увлякох. Сякаш се бях оплел в мрежа и не можех да се измъкна — безпомощно повдигна ръце, което бе молба за разбиране и прошка. — Стореното, сторено. Не мога да се върна назад и да залича миналото. Но бъдещето е друго нещо — продължи той. — Казвам ти това, защото искам още някой да знае как стоят нещата, в случай… че стане нещо и мен ме няма, за да кажа истината.

— Истината за какво? Какво искаш да ми кажеш?

— Бек Мърчънт е Чарлс Нийлсън.

Сейър получи световъртеж.

— Какво?

— Имам няколко познати в Ню Орлиънс, частни детективи, на които бях възложил да проучат Нийлсън по молба на Хъф. Оказа се, че няма никакъв Чарлс Нийлсън. Това е просто име, измислено от Бек.

Тя се отпусна върху страничната облегалка на стола, най-близкото място за сядане.

— Не знам защо разигра толкова сложна постановка — каза Ред. — И не искам да знам. Но последният ми ангажимент към Хъф беше да му дам тази информация сутринта.

— Господи!

— В рибарския лагер не пролича вече да знае. Но досега може да е отворил пакета, който му дадох, и да е прочел съдържанието. Когато го направи, нямам представа как ще реагира.

Сейър скочи на крака.

— Разбира се, че нямаш, малодушно старо копеле!

Блъсна го и побягна към вратата. Гумите на наетия кабриолет оставиха следи върху горещия асфалт, когато профуча от паркинга към магистралата. Силно натискаше клаксона, ако някой се опиташе да препречи пътя й, докато караше към някогашния си дом, предполагайки, че Крис е поискал да се прибере там след случилото се в рибарския лагер.

Дори не се запита какво означава това, че Бек е неуловимият Нийлсън, или защо бе заблудил всички. Единственото, за което мислеше, бе как да попречи на Хъф да разбере истината, преди да предупреди Бек.

Изсипа съдържанието на дамската си чанта върху предната седалка и потърси мобилния си телефон, но изведнъж се сети, че го бе сложила на зарядното устройство, след като се бе обадила в офиса си в Сан Франциско, за да съобщи на секретарката си, че се връща.

Натисна газта по-силно. Колата й поднесе върху чакълената настилка, когато взе един завой твърде рязко, и едва не прегази няколко ястреба, накацали около труп на опосум. Стисна зъби, докато минаваше през железопътен прелез със скорост сто и шестдесет километра в час.

Въпреки това, пътуването й се стори безкрайно и когато стигна, гневно изпъшка, защото не видя нито една кола пред къщата. Спря така внезапно, че усети мирис на изгоряла гума. Слезе, без да угаси двигателя и да затвори вратата.

Върхът на обувката й се заклещи на стъпалата към верандата, спъна се и ожули дланите си, когато се подпря на тях.

Залитайки, изкачи последните и се втурна през широката тераса. Остъклената врата бе отворена. Нахълта вътре и видя Селма да слиза от горния етаж е кош за пране в ръце.

— Виждала ли си Бек? Къде е Хъф?

— Последно го видях да тръгва към рибарския лагер. Днес изобщо не съм виждала Бек. Какво се е случило?

— Възможно ли е да са в завода?

— Аз…

— Обади се на мобилния телефон на Бек — извика Сейър, докато тичаше обратно към вратата. — Кажи му, че Хъф знае за Чарлс Нийлсън. Разбра ли, Селма? Хъф знае за Чарлс Нийлсън.

— Разбрах, но…

— Кажи му това, Селма.

След миг отново бе на пътя и се носеше с бясна скорост към високите комини.

 

 

Бек чу мобилния си телефон да звъни, но не му обърна внимание, докато слизаше по стълбите към цеха. Когато стигна до конвейера, Джордж стоеше зад Крис, който бе наведен над машината и наблюдаваше повредения ремък в действие. Никой от двамата нямаше нито каска, нито защитни очила. Не бяха научили урока си. Но Крис се смяташе за неуязвим — и с право.

Бек трябваше да надвика шума, за да бъде чут:

— Крис!

Джордж Робсън подскочи като ужилен и се обърна. Розовите му бузи се тресяха от уплаха. Сякаш бе видял призрак.

Крис се изправи и изтупа ръцете си. Очите му бяха насочени към Бек, но заговори на Джордж:

— Винаги можем да обвиним техника, че не си е свършил работата, Джордж. Във всеки случай днес няма какво да се направи. Върви си у дома.

Джордж пъхтеше, сякаш с мъка си поемаше въздух, като риба на сухо. Бе плувнал в пот и кършеше месестите си ръце. Без да каже и дума, изведнъж се завъртя и излезе. Бек се загледа след него, докато се изкачи по железните стъпала до Централата и изчезна през вратата.

— Горкият Джордж — Крис дръпна шалтера и машината спря. — Никога не съм го виждал толкова нервен. Като че ли го преследват демони.

— Ти си накарал Уоткинс Антената да убие Дани — каза Бек без предисловия. — Докато си бил с Лайла, за да си осигуриш алиби, Уоткинс е отишъл в рибарския лагер, където си му казал, че ще открие Дани, и го е застрелял. Не лъжеше, когато твърдеше, че не си бил ти. Намерил си друг да свърши работата.

 

 

Хъф провери първо в офиса на Бек. Винаги съвестният Бек, който винаги оставаше след работно време и защитаваше интересите на „Хойл Ентърпрайсис“.

Кучият син Бек. Измамникът Бек. Лъжецът Бек.

Офисът му бе пуст. Както и този на Крис. Но когато чу шум на машина в иначе тихия завод, Хъф се приближи към прозорците, гледащи към цеха, и видя двамата да разговарят. Неговият син и предателят. Юда. Не се замисли за иронията да използва библейска метафора. Единствената му мисъл бе да унищожи човека, който бе съставил пъклен план да унищожи него самия.

Вдигна пистолета, излезе от офиса и се отправи към задното стълбище, но когато наближи цеха, си напомни, че не бива да губи самообладание и да влиза с насочено оръжие.

Както бе казал на Бек преди няколко дни, Нийлсън бе слаб стратег. Най-добрата атака бе изненадващата.

 

 

Крис тихо се засмя:

— Антената беше много сърдит на Дани, че не го назначи. Една вечер искаше да излее гнева си върху мен на паркинга пред „Рейзърбек“.

— И тогава ти му каза, че имаш работа за него.

Крис го погледна невъзмутимо.

— Казал си на Антената да направи така, че да изглежда самоубийство. Може би щеше да е убедително, ако Уоткинс не беше забравил да свали обувката на Дани. Тази единствена грешка накара детектив Скот да се усъмни дали наистина е било самоубийство. Ти не беше предполагал, че ще бъдеш заподозрян, и в отчаянието си да направиш нещо започна да ни втълпяваш, че извършителят е Антената и се опитва да накисне теб — умът на Бек препускаше бясно през събитията от последните две седмици. — Не мога да си обясня единствено защо Уоткинс не офейка от града веднага след стореното. Защо продължи да се навърта тук? На какво се надяваше, когато те застигна на пътя? А онази вечер в ресторантчето…

Погледна Крис, сякаш очакваше да попълни белите полета, но суровият му поглед не издаде нищо.

— Почакай — каза Бек, — току-що си спомних нещо. Когато Уоткинс влезе в заведението, изглеждаше изненадан да ни види там. Всъщност не е очаквал да види мен, нали? Каза, че е имал среща с бизнес партньор… Аха — продължи, получил внезапно просветление. — Разплащането. Уговорили сте си среща, за да получи парите си. Беше в нощта, когато стана инцидентът с Били. Тъкмо бях дошъл от болницата. Непредвидената ни среща в ресторанта ти попречи да уредиш сметките си с Уоткинс. Нищо чудно, че онази вечер на пътя беше толкова ядосан. Все още не му е било платено. Започнал е да подозира, че се опитваш да го изиграеш. Когато е разбрал, че подозренията падат върху него, е бил крайно отчаян и е отишъл при Сейър, за да изпрати на Скот посланието за братоубийство. Ти си започнал да се страхуваш и затова си си уговорил среща с Уоткинс в рибарския лагер тази сутрин.

Крис се подсмихна.

— Сигурно си бил отличник в юридическия колеж. Наистина си много умен. Но, Бек, единственото, което мога да заявя под клетва, е, че Уоткинс Антената нахълта в колибата, въоръжен с нож, размаха го и каза, че ще убие втори Хойл и много се радва на късмета си.

— Не се и съмнявам, че е станало точно това, Крис. Просто е пристигнал по-рано, отколкото си го очаквал. Опитал се е да те притисне, защото ти е нямал доверие. Обяснимо. Дори глупак като Уоткинс би разбрал, че няма да му дадеш пари и да го оставиш да замине някъде след тази ваша последна среща. Подписал е собственоръчно смъртната си присъда още когато се е съгласил да убие Дани.

— Моля те, Бек. Не ставай сантиментален заради Антената. От самото начало е възнамерявал да играе двойна игра. Защо, мислиш, е оставил кибритената кутия в колибата?

Бек се замисли върху възможностите си. Можеше да си тръгне. Просто да му обърне гръб и да излезе. Да отиде при Сейър. Да я обича до края на дните си, а Хъф и Крис да горят в ада за измамите и корупцията във вонящата си, осакатяваща и погубваща леярна.

Отдавна се бе уморил от усилието да прикрива чувствата си и да се преструва. Копнееше да захвърли отговорността, с която се бе нагърбил, да забрави, че някога е познавал семейство Хойл. Да вървят по дяволите… ако и те са склонни да ги приемат. Това бе желанието му.

Или да остане и да доведе замисъла си докрай.

Колкото и примамлива да бе първата възможност, втората надделя.

— Уоткинс не е оставил кутията, Крис — гледа го право в очите няколко секунди, преди да добави: — Аз бях.

 

 

Очите на Джордж Робсън пареха от неподобаващите за мъж сълзи. Искаше му се да захленчи от безсилие и страх. Когато излезе от сградата, горещината навън го връхлетя и го накара да се почувства още по-слаб и замаян. Треперейки, едва се довлече до външната ограда и повърна върху изсъхналите бурени отвъд нея. Спазмите го разтърсваха, докато слънцето безмилостно пареше гърба му.

Когато осъзна, че едва не бе извършил смъртен грях, и щом изпита разочарование заради поредния си провал, усети нов пристъп на гадене.

Най-сетне стомахът му се изпразни и пресекливите спазми затихнаха. Изтри устата си с влажна носна кърпа, която извади от задния си джоб. Попи потта от дланите и врата си.

Беше съставил план да убие Крис. Внимателно бе обмислил какво трябва да направи, за да изглежда като злополука. Бе разхлабил лентата на конвейера, за да се пръсне веднага щом машината заработи и да се разхвърчат парчета, някое, от които би причинило смъртта на този, който я инспектира в действие. Но лентата бе издържала.

Сега размисли и благодари на Бога, че се е оказал некадърен дори за това.

Ако бе успял, а после бъдеше разкрит и осъден на смърт, отново щеше да загуби Лайла. А така все още имаше шанс да я направи щастлива. Щеше да прекара повече време с нея. Ако го изоставеше заради Крис или някой друг чаровник като него след месец или година, дотогава поне щеше да е негова.

Да, бе благодарен на Бога, че бедата беше избегната.

— Господин Робсън?

Оттласна се от оградата, на която се бе облегнал, и примигна срещу Сейър Хойл.

— Виждали ли сте Бек Мърчънт?

— А… да. Той… тук е.

— В офиса си ли е?

— В цеха, с Крис.

Дори не му благодари, а веднага дръпна вратата и се втурна в завода. Джордж забърза към колата си. Нямаше търпение да се прибере у дома, където Лайла го чакаше.

 

 

— Аз сложих онази кибритена кутия в колибата — повтори Бек.

Крис го гледаше, сякаш очакваше да чуе края на вица. Когато не последва нищо, изражението му се промени. Лицето му застина като вкаменено.

— Мили Боже! Ти хвърли истинска бомба. Защо го направи, Бек?

— Защото знаех, че си бил ти.

— Не съм.

— Стига празни приказки! Ти си виновен, че Дани вече не е между живите. Боях се, че ще се измъкнеш безнаказано, ако не подскажа на шерифа вярната посока. Още когато помощникът му Скот сподели, че се пита как Дани е натиснал спусъка, бях деветдесет и девет процента сигурен, че ти си го убил. После започна да ни втълпяваш, че някой се опитва да те накисне, назова Уоткинс Антената и с това добави още половин процент. Единственият неизяснен въпрос оставаше мотивът ти. Не бях забелязал да мразиш Дани. Струваше ми се напълно безразличен към него. Що се отнася до привързаността на Хъф, нямаше спор кой е любимият син и кой ще поеме контрола върху леярната след смъртта му. Тогава каква заплаха представляваше Дани за теб? Защо трябваше да умре? Разбрах отговора, когато чух за годежа му. Годеницата му е казала на Сейър, че Дани е бил измъчван от морални противоречия. Най-сетне се досетих. Мотивът ти е бил случаят с Айвърсън. Дани е знаел къде е заровен трупът. И е щял да каже.

Крис дълбоко си пое дъх и бавно го изпусна.

— За първи и последен път в живота си Дани не отстъпи. Настояваше да направи публични самопризнания. С Хъф не можехме да допуснем това да се случи. Той ми каза да се погрижа да го предотвратя.

— И ти се погрижи.

Разпери ръце, сякаш репликата на Бек бе обобщила всичко.

— Ако тялото на Айвърсън беше открито, щеше да породи куп неудобни въпроси и към обвиненията да бъде добавено и възпрепятстване на правосъдието. Разбира се, че беше недопустимо.

— Този път няма да избягаш от правосъдието.

— Както виждаш, Бек — усмихна се той, — успях.

— Все още не.

— Искаш да ме накараш да си призная? Защо? Заради Айвърсън?

Бек се засмя:

— А, Крис, ето че идва най-интересната част. Вие, семейство Хойл, сте толкова арогантни, че това ви прави наивни. Никога не се запитахте как така се появих в града точно вечерта след края на делото. Приехте ме, предложихте ми благодатно място в компанията си, станах част от семейството ви. Точно дотам исках да стигна — до сърцето на семейството, като верен съюзник и доверено лице.

Крис присви очи и тихо попита:

— Кой си ти?

— Знаеш кой съм. Познаваш ме от колежа — напомни му Бек с чаровна усмивка. — Но дори това не беше случайност. Влязох в Държавния университет на Луизиана, защото ти учеше там. Станах член на клуба, защото беше твоят клуб. Постарах се пътищата ни да се пресекат, привлякох вниманието ти и когато дойде времето да проникна в „Хойл Ентърпрайсис“, по пътя ми нямаше никакви пречки. Получи се. По-добре, отколкото очаквах. Веднага спечелих доверието ви. Ти ме прие, без окото ти да мигне, както и Хъф.

— От синдикатите си, нали?

— Не.

— Щатски прокурор? Или от ФБР?

— Нищо толкова грандиозно.

— Тогава кой, мамка му…

— Казвам се Бек Мърчънт. Но Мърчънт е фамилното име на втория ми баща. Осинови ме, когато се ожени за овдовялата ми майка. Приех неговата фамилия, защото още като десет-дванайсетгодишно момче кроях планове да ви съсипя, а знаех, че истинското ми име ще ме издаде.

— Нямам търпение да го чуя — саркастично каза Крис.

— Холсър.

Крис потръпна, а после кимна, сякаш поздрави Бек за хитростта му.

— Това определено ми носи просветление.

— Сони Холсър беше моят баща.

— Тогава значи искаш да отмъстиш на Хъф, а не на мен.

— Целта ми не е просто отмъщение, Крис. Искам вие и всичко, което представлявате, да бъде унищожено.

Крис поклати глава и с тон, който издаде съжаление, каза:

— Това никога няма да стане.

— Вече започна. „Хойл Ентърпрайсис“ не работи.

— Да не би да си първа дружка на Чарлс Нийлсън?

— Аз съм Чарлс Нийлсън. По-скоро, няма такъв човек. Това е просто име, с което подписах няколко съобщения в пресата, разпространени лично от мен. Фамилията е анаграма от първото име на баща ми, а Ч. беше средният му инициал.

— Умно момче.

— От години чаках този ден, Крис. Животът на баща ми беше съкратен с десетилетия. И защо? Защото застана на пътя на Хъф и той го елиминира. Всички знаеха. Но му се размина. Както и на теб за Айвърсън. Е, знаеш ли какво, Крис? — сниши гласа си до заплашителен шепот. — Всичко свърши.

— Какво ще направиш, Бек? Ще ме издадеш? Ти си наш адвокат. Нямаш право да разкриваш нищо, в противен случай ще загубиш правото да практикуваш професията си.

— Добър опит, но истината е, че не ме е грижа, че няма да мога да работя като адвокат. Никога не съм имал желание да се занимавам с право. Завърших тази специалност само за да се сближа с вас и да получа достъп до мръсните ви тайни. Наричайте ме доносник, предател или нещо по-лошо, мога да живея с това. Докато представлявах теб и Хъф, свикнах хората да ме презират. Няма да е нищо ново.

— Помислил си за всичко.

— Да.

— Нима очакваш да припадна или нещо подобно?

Бек го познаваше достатъчно добре, за да прозре, че подхвърля шеги, за да прикрие вътрешното си напрежение. Буквално бе плувнал в пот.

— Хъф ще си плати за баща ми. Винаги си се учил от него и явно той е бил добър учител, защото си го надминал по безсърдечие. Ти уби брат си и ще си получиш заслуженото.

Крис погледна над рамото му.

— Крайно време беше да дойдеш при нас, Хъф.

Бек бавно се обърна с лице към мъжа, който бе негов враг почти откакто се помнеше. Ако някога, през всичките тези години, решимостта му отслабнеше, достатъчно бе да си напомни, че не бе успял да си вземе последно сбогом с баща си. Не бяха позволили нито на него, нито на майка му да видят трупа. Собственикът на погребалното бюро им бе казал, че гледката е твърде ужасяваща.

Заради алчността на този човек майка му бе останала вдовица, той — сирак, а тялото на баща му бе премазано. Докато стоеше срещу него сега, ненавистта го раздираше, остра и опасна като бръснач.

— С Бек водим страшно интересен разговор — каза Крис.

— Чух.

Явно беше чул всичко. Лицето му бе зачервено. Очите му горяха като въглени. В ръката, която държеше сковано до хълбока си, стискаше пистолета.

— Чух — отново изхриптя дрезгаво, вдигна ръка и насочи пистолета право към него.

Бек инстинктивно протегна ръце напред.

— Хъф, не!

Все пак Хъф натисна спусъка.

В пустото хале изстрелът отекна като оръдеен залп и след няколко секунди Бек осъзна, че е последван от друг звук. Конвейерът тръгна отново с ужасяващ трясък.

Пистолетът падна от ръката на Хъф върху бетонния под. Той изблъска Бек и с неистов вик се втурна покрай него. Бек се обърна тъкмо навреме, за да види как Крис се свлече пред конвейера. Във врата му се бе забил къс метал. От раната бликаше кръв.

Хъф коленичи на пода до сина си и я закри с ръце. Докато лицето на Крис бързо губеше руменината си, очите му се взираха в тези на баща му с явно недоумение.

Бек свали ризата си, смачка я на топка, а след това отмести треперещите ръце на Хъф и се опита да спре кървавия фонтан.

Изневиделица се появи Сейър.

— Боже мой!

— Обади се на 911 — нареди Бек и усети как тя грабна телефона от колана му.

Хъф сграбчи главата на Крис и силно я разтърси.

— Защо го направи? Защо уби Дани? Защо, сине? Защо?

— Ти стреля по мен? — от гърлото на Крис се изтръгнаха зловещи хъркащи звуци и нова струя кръв обля лицето на баща му. — Нали каза, че Дани трябва да бъде спрян на всяка цена, Хъф? Ти каза… да се погрижа.

Хъф вдигна глава, виейки като ранено животно. Дръпна сина си напред и силно го притисна в прегръдката си, сякаш го закриляше.

— Дани беше твой брат. Брат — ридаеше, стенеше и го люлееше напред-назад, а ръцете на Крис се влачеха по пода, безжизнени като на парцалена кукла. — Как можа да го направиш, сине? Как?

Крис се давеше в кръвта си.

— Ти ми каза да се погрижа.

Думите му едва се разбираха, приличаха по-скоро на нечленоразделни звуци, но издадоха искрено изумление, че Хъф не одобрява постъпката му.

Хъф наведе глава и долепи устни до слепоочието на сина си. Кръвта на Крис по лицето му се смесваше със сълзи.

— Обичах те най-много от тримата. Знаеш това. Но Дани също беше мой син — простена като в мъчителна агония. — Беше моя плът и кръв. Плътта и кръвта на моя татко. А ти го уби. Защо, Крис? Защо?

Бек вдигна поглед към Сейър, която се бе обадила на полицията и стоеше, безпомощна като него. Когато погледите им се срещнаха, видя мислите си, отразени в очите й като в огледало. Крис просто бе постъпил така, както се бе научил от примера на Хъф.

Имаше чувството, че сърцераздирателните вопли на Хъф продължиха часове, докато кръвта на Крис изтичаше от тялото му и образуваше локва около тях. Притискаше любимия си син към гърдите си и го люлееше като дете. Галеше косите му, целуваше бузите му и сякаш не виждаше кръвта, сълзите и слузта по застиналото му лице. Не преставаше да го уверява, че го обича, и безброй пъти повтори недоумяващо:

— Но, сине, как можа да убиеш собствения си брат?

Най-сетне пристигна линейка. Когато хората от екипа за спешна медицинска помощ се опитаха да отделят Хъф от Крис, той се бори с тях като обезумял. Облян в кръвта на Крис и потта от собствената си агония, крещя, докато прегракна, че никой не ще му отнеме неговия първороден… който отдавна вече не го чуваше.