Сандра Браун
Безпощадно (25)

Двадесет и четвърта глава

Кларк Дейли тръгна от дома си в десет и десет, половин час по-рано, отколкото излизаше обикновено. Заводът се намираше на по-малко от пет минути път с кола, а смяната му започваше в единадесет вечерта.

Но атмосферата в дома му бе толкова напрегната, че искаше по-скоро да отиде в леярната. Люс не преставаше да му натяква за Сейър. Когато се бе омъжила за него, знаеше, че някога е излизал със Сейър Хойл и макар и да са били гимназисти, връзката им е била сериозна. Никоя уважаваща себе си клюкарка не би й спестила подробностите от романтичната им история.

Люс бе заговорила на тази тема още когато се срещаха. Кларк бе напълно откровен с нея. Предпочиташе да чуе всичко от него, отколкото от хора, които се хранеха от нещастията на другите и често ги преувеличаваха.

Дори бе изкопчила от него признанието, че е обичал Сейър. Но й беше дал да разбере, че връзката им е минало, и й бе напомнил, че и той не е първият мъж в живота й. С това въпросът бе приключен. Откакто се бяха оженили, имаше по-важни проблеми, върху които да спорят.

Едно беше да знае за Сейър. Друго бе тя да се появи, с безупречна външност, пред прага на дома им. На Люс никак не й бе харесало. Веднага щом Сейър си бе тръгнала, съпругата му бе изразила негодуванието си. — Няма да търпя, Кларк.

Беше изрекла думите тихо, но уверено и строго. Когато му крещеше, той знаеше, че е просто изблик на гняв, който бързо ще отшуми. Но сега бе различно. Когато снишаваше глас, това бе знак, че е най-добре да наостри уши и да я слуша внимателно.

— Примирявам се с пиенето и хроничната ти депресия, но ако започнеш и да спиш със Сейър Хойл, Линч, или както и да се казва, няма да търпя.

— Нямам намерение да спя със Сейър. Просто сме стари приятели.

— Били сте влюбени.

— Бяхме. Когато бяхме хлапета. Освен това, мислиш ли, че тя би ме пожелала сега?

От всичко, което можеше да каже, навярно това бе най-неразумното. Люс го прие, сякаш ако Сейър пожелаеше да спи с него, той не би възразил. Изтълкува го и като намек, че е достатъчно добър за нея, но не и за Сейър Хойл.

Беше тръгнала разплакана за работа. Когато се бе прибрала следобед, сълзите й бяха пресъхнали, но се бе държала с него студено, бе го отблъснала в леглото и седмица след посещението на Сейър все още не бе проявила повече топлота.

По дяволите, той обичаше Люс. Може би й липсваше класата на Сейър, но тя притежаваше своя красота. Обичаше децата си и се бе грижила сама за тях, след като първият й съпруг я бе изоставил. Най-важното бе, че обичаше и него, което бе истинско чудо. Не бе сторил почти нищо, за да заслужи любовта й.

Потънал в размисъл, забеляза колата зад неговата едва когато закачи задната му броня. Отби встрани и осигури на другия шофьор достатъчно място, за да го задмине. Но той продължи да го следва, примигвайки с фаровете си.

— Какво става, за Бога?

Погледна към покрива, очаквайки да види син буркан, но нямаше нищо, по което да личи, че е полицейска кола. Обзет от лека уплаха, посегна към щангата за смяна на гуми, която държеше под седалката си. Когато го налегнеше отчаяние, обикновено пиеше в заведения, чиито клиенти се славеха с лоша репутация. Понякога се случваше да се спречка с тях. Сега виждаше само човека зад волана, но може да беше номер.

Шофьорът отново примигна с фаровете. Кларк спря до бордюра. Другата кола го последва и светлините й угаснаха. Той хвана по-здраво желязната щанга.

Видя шофьора да слиза, да се втурва към предната му врата и да почуква по стъклото.

— Кларк, аз съм.

Позна лицето под бейзболната шапка, остави щангата и се пресегна да отвори. Сейър се качи и затвори вратата, бързайки, за да угасне вътрешното осветление. Беше с джинси и тениска, с прибрани под шапката коси.

— Какво правиш, по дяволите? — избухна той.

— Признавам, че изглежда малко драматично, но исках да се видя с теб, без никой да узнае.

— Имам телефон и сметката ми е платена. Поне така мисля.

— Ако се бях обадила, можеше да вдигне Люс. Ако не съм се излъгала, не й бе особено приятно да види гаджето ти от ученическите години пред вратата ви.

— Права си.

— Не я упреквам. И аз бих се чувствала така. Но, Кларк, кълна се, не искам да усложнявам живота ти. Не бих направила нищо, с което да навредя на брака ви. Не искам да заставам между теб и съпругата ти. Ако не вярваш, още сега ще си тръгна.

Вгледа се в лицето й за миг. Беше все така красиво, но в очите й не гореше някогашната страст. Между него и Сейър винаги щеше да съществува привързаност, основана на съкровени спомени, но шансът им за дълготрайна връзка бе провален. По-скоро, бе унищожен от Хъф. Както и да е, любовта вече я нямаше и той бе убеден, че думите й са истина, когато го успокои, че причината за тази тайнствена среща не е желание за подновяване на връзката им.

— Вярвам ти, Сейър.

— Добре.

— Тогава какво искаш?

Пет минути я слуша с нарастващо удивление. Тя завърши с въпроса:

— Ще го направиш ли?

— Молиш ме да шпионирам колегите си.

— Защото те те шпионират, Кларк — сви коляно на седалката, за да й бъде по-удобно да се обърне с лице към него. Леко се наведе напред и продължи: — Мислиш ли, че Хъф и Крис ще допуснат тази стачка да бъде обявена, без да се опитат да я предотвратят? Бек Мърчънт предвижда, че ще се лее кръв. Нарече я „война“.

— Чух клюките за Чарлс Нийлсън — каза Кларк. — Очаква се да изпрати подстрекатели при нас. Насрочени са тайни срещи.

— Значи работниците вече говорят?

— Това е почти единствената тема, която се обсъжда — призна той.

— Е, можеш да бъдеш сигурен, че Хъф има агенти, които му докладват за всичко казано и за това кой го е казал.

— Всички знаят, че Фред Деклует е човек на Хъф. В нощта, когато стана злополуката с Били, и той беше потресен. Бях там и видях всичко. Фред положи най-много усилия да го откара до болницата, преди кръвта му да изтече. Но ако стане напечено… той има шест деца, които трябва да храни, облича и изучи. На първо място ще постави своите интереси и ако се наложи да пълзи пред Хъф, ще го направи. И не само той, защото е всеизвестен факт, че Хойл възнаграждава всеки, който доносничи срещу колегите си, склонни да влязат в синдикат.

— Знаеш ли кои са другите?

— Някои, не всички. За Фред се знае. Останалите не се издават.

— Можем да изравним силите, Кларк. Издири шпионите на Хъф и им подавай фалшива информация. В същото време започни да организираш хора, за които знаеш, че биха се противопоставили на Хъф, ако се стигне до игра с открити карти. Можеш да допринесеш нещата да се променят.

Говореше така разпалено, че събуди у него съжаление с наивността си.

— Сейър, нищо няма да стане, докато се слуша думата на Хъф.

— Може би няма да е задълго.

— Сърдечният удар…

— Не, не беше нищо сериозно и вероятно ще надживее всички ни. Имах предвид намеса от страна на федералното правителство. Независимо дали стачката ще постигне успех или не, няколко агенции вече дишат във врата ни. Ако не бъдат направени съществени промени, може да закрият завода. Но това няма да бъде победа, нали, Кларк? Без леярната какво ще стане с икономиката на този град? Помисли за ужасните последици, които би имало това за всички семейства, разчитащи на нея за прехраната си — пое си дъх, след което продължи със сериозен тон: — Необходими са промени, и то скоро. Иначе всички губят. Можеш да направиш така, че злополуката с Били Полик да има смисъл, Кларк. Зная, че те моля за нещо, което никак няма да е лесно. Ще трябва да изглеждаш представителен, да вдъхваш доверие и да заслужиш уважението на тези хора.

Кларк потърка лицето си и усети наболите косми. Засрами се, защото за втори път го бе хванала небръснат. Но това му напомни колко ниско е паднал.

— Тази задача е голямо предизвикателство.

— Осъзнавам какво искам от теб.

— Не съм сигурен.

— Влязох в цеха, Кларк.

— Вече чух.

— Знаех, че там е ужасно, и все пак бях потресена. Условията на труд са средновековни. Как ги понасяте?

— Нямаме голям избор.

— Вече имате. Важно е да се направят промени. Коренни промени.

— Съгласен съм. Но не съм най-подходящият човек за това, Сейър.

— Ти си лидер.

— Може и да съм бил преди много време. Нима сега имам вид на лидер, който може да поведе хората?

— Не — сопна се тя. — Нямаш. Имаш вид на жалък страхливец. Да — повтори, когато долови изненадата му. — Онзи ден ми каза, че имаш нужда от цел в живота, че трябва отново да стъпиш на крака заради сина си. Ето, предлагам ти цел, а ти отказваш. Защо? От какво се боиш?

— От провал, Сейър. От провал. Човек, който с лекота печели пари, кара скъпи коли и никога не е падал толкова ниско, че ставането сутрин да му коства неимоверно усилие, не е способен да ме разбере. Не можеш да си представиш какво е да вървиш по улицата и хората, които някога са викали за теб от трибуните, да клатят глави и да си шушукат за пропиляния ти живот — замълча, за да се успокои, осъзнал, че не се сърди на нея, а на себе си. — Права си, че съм страхливец. Страхувам се дори да се надявам.

Речта му сломи решимостта й. Когато отново заговори, гласът й прозвуча като шепот:

— Грешиш, Кларк. Зная точно какво е ставането сутрин да изисква усилие на волята — с мъка си пое дъх. — Но в момента си на съдбовен кръстопът. Можеш да кажеш „не“, да не направиш нищо и животът ти да продължи, както досега. Да презираш себе си и целия свят и да затъваш все повече, докато свършиш като съсипан и самотен алкохолик. Или да започнеш да се държиш като мъж, както когато бе юноша — хвана ръката му и я задържа между своите. — Не искам това, за да разчистя сметките си с Хъф. Нищо не може дати върне онова, което той ти отне, Кларк. А и не си заслужава да полагаш усилия заради него. Не искам да го правиш и заради мен — притисна ръката му още по-силно и натърти: — Искам да го направиш заради себе си. Е, какво ще кажеш?

 

 

Докато караше обратно към мотела, Сейър хранеше плаха надежда, че Кларк ще изпълни молбата й. Жестоко бе да го нарече страхливец, но така го бе накарала да се пробуди. Беше се обзаложила със себе си, че е запазил поне капка достойнство зад маската на неудачник. Засегнатата гордост беше добър мотивиращ фактор.

Не бе сигурна дали тактиката й е успешна. Не й обеща, че ще престане да пие, и не й даде дума, че ще се заеме със задачата. Щеше да почака и да види дали у него ще настъпи промяна. Дори и да не допринесеше за бъдещето на „Хойл Ентърпрайсис“, Сейър се надяваше, че поне ще подобри собствения си живот. Когато се върнеше в Сан Франциско, искаше да знае, че е успяла най-малкото да стори едно добро.

Отключи вратата на стаята си в мотела.

— Късно се прибираш.

Едва сдържайки яда си, рязко се завъртя и видя Крис, застанал точно зад нея. Беше се приближил безшумно, сякаш се бе материализирал от въздуха.

— Какво искаш, Крис?

— Може ли да вляза?

— За какво?

— Искам да поговоря със сестра си.

Чаровната му усмивка не я трогна.

— Във връзка с какво?

— Покани ме да вляза и ще ти кажа — показа й бутилка. — Донесох вино.

Не бе дошъл при нея от братски чувства. Нито пък просто за да си побъбрят. Крис имаше скрити мотиви за всичко, което вършеше. Но тази вечер й бе трудно да ги отгатне. Мразеше да бъде близо до него, но въпреки тази неприязън, бе любопитна.

Отново се обърна към вратата, отвори я и влезе пред него, за да включи лампите. Последва я и огледа невзрачната стая.

— Не съм бил клиент на този мотел, откакто в гимназията водех момичета тук. Не обръщах голямо внимание на обстановката. Не е особено изискана, а?

— Не е.

— Тогава защо не дойдеш у дома? От десет години насам Селма съвестно поддържа стаята ти в идеално състояние.

Сейър свали бейзболната шапка и разпусна косите си.

— Онази къща вече не е мой дом, Крис.

Подразнен от упорството й, въздъхна.

— Поне имаш ли чаши?

Тя взе две пластмасови чаши в хартиени опаковки от малката баня. Крис ги огледа с пренебрежение, докато отваряше бутилката с тирбушона, който бе донесъл.

— Прекрасно шардоне от Напа.

— Виждала съм лозята. Чудесни са.

След като наля вино, докосна чашата й със своята.

— Наздраве, Сейър.

— За какво пием? За малкия заговор, който спретнахте с Бек при Калвин Макгроу?

— А, това ли? Минаха четирийсет и осем часа, а още си сърдита — засмя се той. — Честно казано, не бих те упрекнал. Да беше видяла физиономията си.

— Сигурно на двамата с Бек ви е било много смешно.

Брат й се настани на овехтелия фотьойл и посочи към леглото.

Сейър се поколеба, но се приближи и седна на ръба.

— Чаках повече от час — каза той. — Къде беше? В Дестини няма бурен нощен живот, а и така облечена…

— Какво искаш, Крис?

Отново въздъхна.

— Не вярваш ли, че може да съм дошъл просто за да си побъбрим? Не приемаш, че мога да бъда добър?

— Никога не си бил добър човек.

— Знаеш ли какъв е проблемът ти, Сейър? Че не те свърта на едно място. Не знаеш какво да правиш, ако няма нещо, което да те човърка.

— Дошъл си, за да ми кажеш това?

Широко й се усмихна, преди да продължи:

— Не можеш да живееш, без да се гневиш за нещо. Мислех, че ще надраснеш вечното си негодувание, но не. Имаш ми зъб за щуротии, които съм вършил, когато бяхме малки. Така е с всички братя, Сейър. Такава е ролята им. Да дразнят и тормозят сестрите си.

— Дани не го правеше.

— И затова ти не го понасяше. Пасивността му те вбесяваше. Дани беше покорен по натура, но ти отказваше да се примириш. Не можеше да приемеш факта, че той просто не може да отстоява своето.

Не оспори твърдението му, защото бе истина.

— Все още таиш злоба срещу Хъф заради Кларк Дейли.

Сведе поглед към виното си, за да скрие от него тревогата си при споменаването на това име. Надяваше се да е съвпадение, че неочакваното посещение на Крис бе минути след тайната й среща с Кларк.

— Не бива да се сърдиш на Хъф, че прекрати тази връзка — продължи той. — Трябва да му благодариш. Но стига за миналото — взе бутилката и доля чашата си. — Сега поводът за гнева ти е смъртта на Дани и именно за това искам да поговорим. Решила си да се правиш на детектив и да разследваш предполагаемото му убийство.

— Значи си дошъл, за да ме сплашиш, че ако не се откажа, ще ми се случи нещо.

— Не — спокойно отвърна той. — Възхищавам ти се и споделям желанието ти да се добереш до истината. Смущава ме посоката, в която си поела. Да изясним нещо, Сейър. Ще ти спестя доста време и главоболия. Процесът срещу мен преди три години няма нищо общо със случилото се с Дани. Интересът ти към развръзката е глупав и закъснял с три години. Щеше да бъдеш добре дошла, ако се бе върнала у дома, когато се гледаше делото. Можеше да наблюдаваш развоя с очите си, от първия ред в съда. Но всичко свърши — каза той, произнасяйки отчетливо последната дума.

— Ти си го убил, нали? Както Хъф е убил Сони Холсър.

— Не и пак не.

— Знае ли още някой, освен мен, че си видял Хъф, когато го е направил?

Погледът му стана по-напрегнат.

— За какво говориш?

— В онази нощ ти се измъкна от къщи, Крис. Хванах те, не помниш ли? Заплаши ме, с риск за живота ми, да не казвам на мама. Обясни, че искаш да изненадаш Хъф в леярната и да останеш с него, докато се прибере. Спомням си, че ти завидях за смелостта да вървиш дотам по тъмно. И още повече за това, че Хъф щеше да се зарадва да те види. Знаех, че ще те похвали колко си умен и че няма да загазиш — сниши глас и попита: — Какво завари там, Крис?

— На колко години беше ти?

— На пет.

— Точно така. Как е възможно да помниш? Често се измъквах и ходех в завода, за да се прибера заедно с Хъф. Грешиш, не е било същата нощ.

Не, не грешеше. Някои детски спомени бяха твърде ясни, за да се окажат заблуда, а този за деня, в който бяха открили обезобразеното тяло на Сони Холсър, бе един от тях. Беше се запечатал дълбоко в паметта й, защото тогава за пръв и последен път в живота си бе видяла Крис да се държи, сякаш е изплашен.

— Мисля, че Хъф е убил този човек — каза тя. — А ти си убил Джийн Айвърсън поради същата причина. Но си се поучил от грешката на Хъф. Отървал си се от тялото на Айвърсън, за да не бъде намерено никога.

— Никой не знае какво е станало с Айвърсън. Може би се е разтреперил от страх пред Хъф, плюл си е на петите и е офейкал.

— И е оставил всичко, което притежава, тук?

— Може да е отвлечен от извънземни — Крис щракна с пръсти. — Зная. Полковник Мастърд го е ударил с оловната тръба в библиотеката.

— Това не е игра на догадки — гневно каза тя. — Как може да се шегуваш със смъртта на един човек?

— Което ме подсеща за следващата версия. Дори не знаем със сигурност, че Айвърсън е мъртъв, а още по-малко, че е убит. Предполагам, че се разхожда някъде жив и здрав и ни се надсмива за всичката кал, която беше хвърлена по семейство Хойл заради него. Единственото, което зная със сигурност, е, че не съм го убил аз.

Без колебание Сейър заяви:

— С Хъф не сте разчитали на съдебните заседатели да те оправдаят, а сте взели нещата в свои ръце. Калвин Макгроу призна, че ги е подкупил.

— Той страда от старческа деменция! — кресна Крис. — Ако го бе попитала дали е взривил моста „Голдън Гейт“, би признал и това. Не знае какво говори. За Бога, Сейър, бъди разумна. Защо предпочиташ да вярваш на един болен от Алцхаймер, а не на брат си?

Стана от леглото, спря се пред бюрото и остави недокоснатата си чаша върху ламинирания плот. Едва се позна в огледалото над него.

Това ли бе прочутата специалистка по вътрешен дизайн, която проектираше домовете на най-богатите жители на Сан Франциско? Вместо с елегантен тоалет, бе облечена с джинси и тениска. Беше се отказала от опитите да придаде форма на косите си и бе оставила влажния климат да прави с тях каквото пожелае, в резултат на което се бяха превърнали в облак от заплетени къдрици.

Коя бе жената, чиито очи я гледаха съсредоточено, и какво търсеше в тази жалка стая, облечена така? Защо разиграваше драма за каузи, които, изглежда, имаха значение единствено за самата нея?

Нима бавното самоубийство на Кларк Дейли с алкохол и отчаяние я засягаше? А нима трябваше да се интересува за последиците от стачката и бъдещето на „Хойл Ентърпрайсис“, след като десетилетия наред хората, които работеха там, се бяха примирявали с осакатяващите злополуки, трагичните инциденти и непоносимите условия на труд?

 

 

Ако Крис бе извършил убийство и се бе отървал безнаказано, защо не го оставеше в ръцете на дявола? Изглежда, никой друг не бе възмутен от това, че двамата с Хъф бяха попречили справедливостта да възтържествува. Защо се бе нагърбила с този товар?

Що се отнасяше до обажданията на Дани, може да я бе търсил за нещо важно, а може и за нещо незначително. Според статистиката, рядко се случваше човек, решил да извърши самоубийство, да бъде разубеден. Ако бе поговорила с Дани, вероятно щеше да забави, но не и да предотврати неизбежното. Егоистично бе да смята, че е можела да го спре, когато годеницата му не бе успяла.

Видя отражението на Крис в огледалото. Гледаше я, сякаш знаеше, че се е усъмнила не само в решимостта си, а и в себе си. Застана срещу него в цял ръст.

— Зададе ми недвусмислен въпрос и ще ти отговоря откровено, Крис. Защо предпочитам да вярвам на съмнителен източник, а не на теб? Защото Хъф адски те е разглезил — и си личи. Ти си непоправим егоист. Намираш оправдание за всяка своя импулсивна постъпка. Когато те хванат да вършиш нещо нередно, разчиташ или на чара си, или на влиянието на Хъф, за да отървеш кожата. Ти си обсебен от себе си, покварен и аморален. Лъжеш, понякога просто за удоволствие или за да видиш дали ще ти се размине. Получаваш всичко, което поискаш и когато го поискаш. Никой никога не ти е отказвал нищо. Освен може би развод, който съм сигурна, че с Хъф ще намерите начин да получите, независимо с какви средства. Дали мисля, че си убил Айвърсън? — риторично запита тя. — Да. Измъкнал си се. Но ако си убил Дани, ще си платиш, Крис. Кълна се, че ще се погрижа за това!

Той сложи чашата си върху нощното шкафче.

— Сейър, седни. Моля те!

Бе толкова необичайно за него да използва думата „моля“, че я накара да се върне до ръба на леглото и да седне, макар и неохотно. Посегна към ръцете й и силно ги притисна, когато тя опита да се отскубне.

— Помисли за начина, по който е умрял Дани — тихо заговори Крис. — За да го убия, би трябвало да взема онази стара пушка, да заредя двете цеви, да ги пъхна в устата му и да натисна спусъка. Въпреки всички недостатъци на характера ми, които изброи, нима наистина мислиш, че съм способен да постъпя така с родния си брат? — без да изчака отговор, заяви: — Не съм убил Дани. Не съм. Глупаво е дори да си го помислиш. Ще станеш за смях.

— Какво значение има това за теб?

— Никакво. Просто не искам да изпаднеш в неудобно положение.

Нехайното му обяснение бе толкова прозрачно, че дори за миг не му повярва.

— Не, истината е друга, нали, Крис? Крада от вниманието му към теб, а?

— За какво говориш?

— За Хъф. Всявам смут и въпреки че го вбесявам, в момента мисли повече за мен, отколкото за теб, а ти не можеш да го понесеш.

Очите му застинаха и само лицето й се отразяваше в абаносовите им дълбини. Устните, на които преди броени секунди бе сияла шеговита усмивка, сега бяха стиснати и едва се раздвижиха, когато заговори:

— Върни се в Сан Франциско, където ти е мястото, Сейър.

— О, да, сигурно ще се радваш да си тръгна.

— Не заради мен, а заради себе си.

Тя избухна в смях и сложи ръка на гърдите си.

— И трябва да повярвам, че си загрижен за мен?

— Точно така. Както самата ти каза, тези дни си обект на вниманието на Хъф. Искаш ли да знаеш защо? Искаш ли да чуеш какви планове крои за теб?

На лицето му отново се появи усмивка, самодоволна и тържествуваща.