Сандра Браун
Безпощадно (16)

Петнадесета глава

Когато Бек стигна до дома си, Фрито изскочи навън да го посрещне и хвърли олигавена топка за тенис в краката му.

— Съжалявам, приятел, тази вечер не ми е до игри.

Имаше нужда не от куче, а от боксова круша, която да налага няколко часа като Роки. Едва тогава може би щеше да се освободи от гнева си.

Но Фрито бе настойчив и Бек реши, че е нечестно да го наказва заради лошото си настроение.

— Добре, но само няколко пъти.

След петнадесет хвърляния и донасяния бе изтощен.

— Капнал съм, Фрито. Освен това, време е за вечеря.

Щом чу за храна, кучето изтича по стъпалата към площадката, побутна остъклената врата с нос и влезе вътре. Преди Бек да стигне до кухнята, вече клечеше пред хладилника и метеше пода с мощната си опашка, а дългият му език бе изплезен в очакване.

Бек отскочи до килера и отвори кутията, в която съхраняваше суха кучешка храна. Фрито изскимтя. В сряда и събота получаваше бъркани яйца за вечеря. Погледна го, сякаш искаше да каже: „Хей, да не би да си забравил кой ден е?“.

— Не тази вечер. Ще хапнеш суха храна. Утре ще ти се реванширам.

Сипа голяма порция в купичката на пода. Фрито унило запристъпва към нея, подуши я без особен апетит, вдигна умолителен поглед и отново изскимтя.

— Яйцата са свършили, ясно ли е? Това е скъпа, пълноценна, богата на витамини храна, за която гладуващите кучета в Китай биха се сборили. Яж и престани да мърмориш.

Фрито, решил, че трябва да се примири, наведе глава над купичката и започна да дъвче сухите късчета. Но когато Бек отвори хладилника, за да си вземе бира, кучето забеляза яйцата, наредени на вратата, и го погледна укорително.

— Понякога не е хубаво да си твърде умен.

Бек имаше същия проблем. От време на време се ядосваше на себе си заради своята проницателност. Гневната реакция на Сейър, когато бе разбрала, че с Крис са разговаряли за нея, го бе убедила, че не е превъзмогнала раздялата с Кларк Дейли. Не и напълно. Това го изнервяше като камъче в обувката. И го озадачаваше. Дейли бе отрепка, алкохолик, разочарование за всички, които го познаваха от славните му дни. Защо преуспяла жена като Сейър Линч все още хранеше чувства към него?

Бе влудяващо… както и всичко останало у нея.

Фрито облиза празната си купичка.

— Нахрани ли се? Върви да свършиш работата си, за да заключа за през нощта.

Кучето тръгна към задната врата.

Едноетажната къща с френска архитектура имаше две спални. По-голямата бе с отделна баня, затова Бек спеше в нея. Другата бе обзаведена като стая за гости, но при него никога не идваха хора, които не живеят в града, така че почти не влизаше там, освен, за да вземе нещо от гардероба, където съхраняваше рядко използвани вещи и дрехи, неподходящи за сезона.

Къщата не можеше да се нарече луксозна, но бе удобна. Харесваше му проскърцващият паркет, който създаваше уют, разположението на стаите, пространството и големите прозорци. Тъй като не разбираше от градинарство, плащаше на фирма да поддържа моравата, за да не се превърне отново в мочурище. Два пъти седмично идваше жена да почиства, да пере и да зарежда кухнята със замразени ястия за притопляне, приготвени от самата нея.

Водеше типичен ергенски живот.

Съблече се и влезе под душа. Опрял ръце на плочките зад батерията, наведе глава под струята и остана така, докато водата се стичаше по тила му.

— Не биваше да я докосвам.

Когато Сейър бе впила устни в неговите в онази дръзка целувка, трябваше да я остави да се радва на малката си победа и да си отиде. Но не бе устоял. А случилото се след това…

„Не мисли за случилото се след това“.

Не престана да мисли. Спомни си го най-малко десет пъти. Дълго след като водата изстина, продължи да възстановява сцената в съзнанието си, без да пренебрегне или изопачи нито една възбуждаща подробност.

Когато най-сетне излезе от банята, Фрито лежеше на постелката си до леглото му.

— Готов ли си? — кучето се прозина и опря глава на предните си лапи. — Ще приема това за „да“.

Бек залости вратите и си легна. Беше уморен, но не можа да мигне. Проблемите изскочиха в мрака един по един — като ухилени клоуни на циркова арена.

Крис и разследването за смъртта на Дани.

Сърдечният удар на Хъф и последиците за „Хойл Ентърпрайсис“.

Чарлс Нийлсън и работата, която той трябваше да свърши, за да се споразумеят.

Сейър. Сейър. И отново Сейър.

Бяха се запознали едва вчера, а вече бе създала хаос в живота му, както никоя друга жена. Можеше да му донесе неприятности поради безброй причини. Ако се обвържеше с нея, щеше да рискува всички усилия и упорита работа, които бе инвестирал в семейство Хойл, да отидат на вятъра.

Сейър не можеше да обърка живота му без неговото пълно съдействие. За да подкопае основите, които бе положил, и да провали бъдещето му, трябваше да й даде възможност и да стане доброволен участник в подготовката на собственото си падение.

Следователно решението бе просто: „Стой далеч от нея“.

Но желанието му заглушаваше гласа на разума. Сега, след като бе усетил страстта й, как да страни от нея?

Последната му мисъл, преди да заспи, бе: Не биваше да я докосвам.

Това бе и първата му мисъл, когато мобилният му телефон звънна около час по-късно.

Изведнъж си спомни за сърдечния удар на Хъф, претърколи се и грабна телефона от нощното шкафче.

— Ало?

— Господин Мърчънт?

— Да? Кой е?

— Фред Деклует.

Беше началникът на нощната смяна в леярната. Бек рязко изправи гръб и се подготви да чуе лоша новина.

За втори път в разстояние на по-малко от двадесет и четири часа се втурна в общинската болница и тичешком влезе в спешното отделение.

Посрещна го Фред Деклует, който работеше за, Дойл Ентърпрайсис от над трийсет години. Телосложението му напомняше за противопожарен кран и бе почти толкова набит. Тази вечер изглеждаше нервен и плах и ръцете му отчаяно стискаха смъкнатата шапка.

От яката на ризата до подгъва на работните му панталони имаше петна от засъхваща кръв.

— Благодаря ви, че дойдохте, господин Мърчънт. Не исках да ви безпокоя посред нощ, но не знаех на кого да се обадя. Реших, че трябва да уведомя някого от висшето ръководство. Не успях да се свържа с господин Хойл, тоест с Крис, на номера за спешни случаи. Измъкнах домашната помощница от леглото. Каза, че не си е у дома и не знае къде е. А господин Хъф, който също е в болницата…

— Спокойно, Фред, благодаря, че ми се обади. Какво се е случило с Били Полик и колко сериозно е пострадал?

Изпита отчаяна надежда нараняванията на работника да са по-малки, отколкото предполагаше, съдейки по кръвта по дрехите на Деклует.

— Ужасно зле е, господин Мърчънт. Опасявам се, че Били ще загуби ръката си.

Бек дълбоко си пое дъх и бавно издиша.

— Как е станало?

— Замествал един от колегите си в отпуск на конвейера. Лентата се изместила от центъра и той се опитал да я върне.

— Докато машината е била включена?

Деклует смутено пристъпи от крак на крак.

— Да, господин Мърчънт. Както знаете, машините се изключват само при много голям проблем. Ръкавът на Били се заплете в механизма. Не успя да достигне лоста за изключване. Проклетата машина задърпа ръката му и почти я откъсна. Един от другите работници натисна лоста, но вече… — началникът на смяната преглътна с мъка. — Дори не изчакахме линейката. Грабнахме го и го докарахме сами.

Махна с ръка към още трима мъже, които седяха в чакалнята с наведени глави, разтреперани и изпоцапани с кръв като него.

— Дясната ръка на Били висеше буквално на кожичка от рамото му. Но трябваше да я придържа, за да не се откъсне напълно.

„Ужасно зле“ беше меко казано. Това бе истинска катастрофа.

— В съзнание ли е? — попита Бек.

— Когато го издърпахме, издаваше потресаващи звуци. Никога няма да ги забравя. Нечовешки крясъци. После, мисля, изпадна в шок. Както и да е, престана да крещи.

— Разговаряхте ли с някого от лекарите?

— Не, господин Мърчънт. Веднага вкараха Били ето там и оттогава не сме видели никого, освен онази сестра на регистратурата.

— Има семейство, нали?

— Обадих се на Алиша. Все още не е пристигнала.

Бек сложи ръка на рамото му.

— Направил си всичко, което е било по силите ти. Оттук нататък аз поемам отговорността.

— Ако нямате нищо против, ще останем. Дойдоха колеги да довършат смяната ни. Искаме да разберем дали Били ще оживее. Загуби много кръв.

За Бек бе немислимо работникът да не оживее.

— Сигурен съм, че Били ще оцени това.

Фред понечи да се оттегли, но се спря и попита:

— Как е господин Хойл?

— Засега е вън от опасност. Смятам, че ще се оправи.

Остави четиримата тихо да разговарят помежду си и набра номера на мобилния телефон на Крис. След шест позвънявания се включи гласовата му поща. Записа съобщение:

— Мисля, че се разбрахме да държим телефоните си включени. Обади ми се. Хъф е добре, доколкото знам, но имаме друг сериозен проблем.

Медицинската сестра на регистратурата отказа да сподели нещо конкретно. Ядосан от шикалкавенето й, Бек попита:

— Може ли поне да ми кажете дали е жив?

— Не сте негов роднина, нали?

— Не, но аз съм този, който ще плати шибаната сметка за лечението му. Мисля, че това ми дава право да се интересувам ще оживее ли или не.

— Не ми харесва езикът ви, господине.

— Ако искате да запазите работата си, госпожо, най-добре е да ми дадете информация. Бързо.

Сестрата потръпна. Устните й едва помръдваха, когато процеди:

— Предполагам, че пациентът ще бъде транспортиран с хеликоптер до травматологичния център в Ню Орлиънс. Не зная нищо повече.

Бек долови суматоха зад гърба си, обърна се и видя жена, която се втурна в болницата, следвана от няколко деца. Всичките бяха боси, по пижами, с пребледнели от страх лица. Най-малкото момиченце носеше под мишница мече с изтръгнато око. Жената бе на ръба на истерия.

— Фред! — извика тя, когато началникът на смяната стана да я посрещне. При вида на кръвта на съпруга си по дрехите на другите мъже изпищя и падна на колене. — Кажи ми, че не е мъртъв. Моля те! Кажи ми, че все още е жив.

Колегите му скочиха да й се притекат на помощ. Повдигнаха я от пода и я настаниха на един стол.

— Не е мъртъв — каза Фред. — Но е пострадал сериозно, Алиша.

Децата бяха забележително кротки, може би вцепенени от ужас заради истерията на майка си.

— Искам да го видя — извика тя като обезумяла. — Мога ли да го видя?

— Не още. Полагат усилия да го спасят и не пускат никого.

Фред Деклует се опита да я успокои и да й разкаже за случилото се. Едва надвика риданията й. Бек се обърна към сестрата, която безучастно наблюдаваше сцената.

— Можете ли да й дадете някакво успокоително? — попита той.

— Само по лекарско нареждане.

Тонът му издаде явен укор, когато каза:

— Защо не отидете да повикате някого?

С нескрита досада тя стана и се затътри.

— Дясната му ръка! — крещеше съпругата на Били. — Той е десничар. Господи, какво ще правим?

Бек тръгна през фоайето към тях. Когато го видя, жената веднага престана да плаче, сякаш някой бе натиснал бутон за изключване. Другите мъже му сториха път и той коленичи точно пред нея.

— Госпожо Полик, казвам се Бек Мърчънт. Случилото се с Били е трагедия, но искам да ви уверя, че ще сторя всичко възможно да помогна на семейството ви. Казаха ми, че Били ще бъде превозен с хеликоптер до травматологичния център в Ню Орлиънс, където ще получи най-квалифицираната медицинска помощ. Сигурно вече събират екип от васкуларни хирурзи, ортопеди и прочее. Да се надяваме, че ще спасят ръката му. Тези лекари са способни на чудеса, дори при толкова сериозни наранявания като тези на Били.

Продължи мълчаливо да се взира в него с празен поглед. Хрумна му, че може да е изпаднала в шок като съпруга си. Погледна към петте деца. Момиченцето с мечето смучеше палеца си и го гледаше любопитно над малкия си юмрук. Израженията на другите бяха тъжни.

Най-голямото момче изглеждаше на същата възраст, на която той бе загубил баща си. Стоеше на разстояние от останалите и в очите му се четеше предпазливост, граничеща с враждебност. Бек разпозна типичното недоверие към всеки, който обещава, че всичко ще е наред, когато е очевидно, че не е така.

Отново се обърна към майката на децата. Засъхващите сълзи бяха оставили солени следи по закръглените й бузи.

— Ще уредя да ви откарат до Ню Орлиънс, за да бъдете до Били. Ще намеря къде да отседнете близо до болницата. Ако се нуждаете от помощ с грижите за децата, ще я получите. Добре е да подадете молба за изплащане на застраховка колкото е възможно по-скоро. Някой от отдел „Човешки ресурси“ ще я оформи утре. Междувременно не искам да се тревожите за никакви лични разходи — извади портфейла си от джоба на панталоните. — Ето ви двеста долара за най-неотложните ви нужди. Това е визитката ми. Написал съм номера на мобилния си телефон на гърба. Можете да се обадите по всяко време, ако се нуждаете от нещо.

Жената взе двете стодоларови банкноти и визитката от ръката му, скъса ги надве и ги хвърли на пода. Смаян, Фред Деклует се втурна напред.

— Алиша!

Но Бек вдигна ръка и го спря. Съпругата на Били Полик се озъби:

— Мислите, че не зная какво целите? Вие вършите мръсната работа за семейство Хойл, нали? Чувала съм за вас. Готов сте да бършете задниците им, ако ви наредят. Изпратили са ви да раздавате пари и да ми разправяте врели-некипели, че ще направите всичко възможно за доброто на Били, а всъщност единствената ви грижа е семейство Хойл да не бъдат дадени под съд или изобличени във вестниците. Това е истината, нали, господин Мърчънт? Вървете на майната си! Няма да подам молба за застраховка нито утре, нито когато и да било, и няма да приема скапаните ви подаяния. Няма да купите нито чистата си съвест, нито мълчанието ми. Запишете си това, господин Чаровен сладкодумнико, готов да целува задници. Запишете си го с кръвта на моя Били. Ще се погрижа да се разчуе какво става в онази шибана леярна. И семейство Хойл, и вие ще си получите заслуженото. Само почакайте и ще видите.

След тези думи го заплю в лицето.

 

 

— Търсил ли си ме?

— Крис, къде си, по дяволите?

— В крайпътния ресторант.

— Идвам. Поръчай кафе.

Бек тъкмо бе тръгнал от болницата, когато Крис отговори на обаждането му. Караше към дома, но обърна и паркира пред ресторанта няколко минути по-късно.

— Включих кафе машината специално заради теб, Бек — извика сервитьорката, когато го видя да влиза. — Почакай две минути.

— Ти си ангел.

— Да, всички казват така.

Седна до Крис в сепарето, опря лакти на масата и уморено прокара длани по лицето си.

— Ще има ли край този ден?

— Току-що се обадих в интензивното. Хъф спи като бебе. Сърцето му бие като швейцарски часовник. Какъв е сериозният проблем?

— Защо не държиш телефона си включен?

— Включен е. На вибриращ режим. Просто не беше у мен — Крис лукаво се усмихна. — Един джентълмен сваля не само ботушите си, а и мобилния си телефон, когато си ляга с дама. Майка ти не те ли е научила?

— Били Полик почти е загубил ръката си тази вечер.

Усмивката на Крис се изпари. Двамата мъже се гледаха съсредоточено над масата, когато сервитьорката доля чашите с кафе.

— Нещо за хапване, Бек?

— Не, благодаря.

От сериозните им изражения реши, че закачките биха били неуместни. Оттегли се и ги остави насаме.

— На работното място, предполагам — каза Крис.

Бек мрачно кимна.

— Господи, само това ни липсваше!

— Затова ми се струва, че този ден трае хиляда години — разказа му подробно за случилото се. — Хеликоптерът излетя минути преди да ми се обадиш. Не позволиха на жена му да се качи. В момента пътува с колата на девера си.

Пропусна да спомене за заплюването. Какъв смисъл имаше да го споделя с Крис? Само би го накарал да храни лоши чувства към госпожа Полик. Бек не желаеше това. Съчувстваше й за страха и тревогата, които я бяха подтикнали да се държи така.

Макар и разстроена, трезво бе преценила какви ще бъдат неизбежните последици от тази нощ за семейството й. Възможно бе съпругът й да не оживее. Дори и да останеше жив, нямаше да бъде същият. Икономическото им бъдеще бе изложено на риск. Животът им щеше да се промени завинаги. Нищо чудно, че гледаше с презрение на обещанията, парите и човека, който й ги бе предложил.

Запазвайки достойнството си, доколкото бе възможно, бе станал на крака и изтрил лицето си с кърпичка, след което се бе отдалечил от нея и децата й. Държанието й бе накарало Фред Деклует да затрепери.

— Не е нужно да се извиняваш вместо нея, Фред — прекъсна го Бек, когато смутено запелтечи. — Уплашена и разстроена е.

— Просто искам да знаете, че не всички споделяме мнението й, господин Мърчънт. Не бих искал семейство Хойл да узнаят и да ни обвинят в неблагодарност за цялата им щедрост след тази случка.

Бек бе уверил неспокойния началник-смяна, че инцидентът ще бъде забравен. Затова премълча тази част, когато осведоми Крис за положението.

— Били ще претърпи операция, но лекарят от спешното отделение тук ми каза, че ръката е толкова увредена, че е нужно чудо, за да бъде зашита, камо ли отново да може да си служи с нея, и за него би било по-добре изобщо да не опитват.

Замълча, за да отпие глътка кафе, и вдигна поглед, когато влезе друг клиент. Беше Уоткинс Антената, който излъчваше същата арогантност, както предната вечер.

— Този да не би да живее тук под наем?

Бек продължи да гледа Уоткинс, когато се спря на прага и се огледа. Щом забеляза двамата, леко повдигна брадичка, сякаш бе изненадан да ги види.

— О, Уоткинс — нехайно подметна Крис. — Отдавна не сме се виждали. Как беше в затвора?

След като прецени с поглед и двамата, Уоткинс отвърна:

— Всичко е за предпочитане пред работата във вашата леярна.

— Щом отношението ти е такова, радвам се, че брат ми не те е назначил.

— Като заговорихме за брат ти… — ехидната му усмивка накара косъмчетата на тила на Бек да настръхнат. — Сигурно Дани вече е доста разложен — повдигна нос във въздуха и вдиша дълбоко. — Да, усещам миризмата на трупа оттук.

Крис се надигна, готов да го удари, но Бек задържа ръката му и го спря:

— Той иска точно това. Не му доставяй удоволствие.

— Добър съвет, Мърчънт — Уоткинс прикова подигравателен поглед в него. — Успя ли да смъкнеш бикините на сестра му? Наистина ли е толкова страстна, колкото изглежда?

Бек трябваше да прояви неимоверно усилие на волята, за да не помръдне от мястото си.

Сервитьорката заобиколи бара и се приближи към Антената изотзад.

— Няма да търпя мръсните ти приказки тук. Ако искаш нещо за ядене или пиене, седни като хората.

Тупна го по гърдите с менюто. Антената я отблъсна.

— Не съм дошъл да ям и да пия.

— Тогава за какво си дошъл?

— Не че е твоя работа, но трябваше да се срещна с партньор, за да говорим за бизнес.

Сервитьорката невъзмутимо сложи ръце на кръста си и го огледа от главата до петите. Забеляза мръсните му джинси, раздърпания потник и голите му ръце. Целият бе в татуировки, всичките еротични, част от тях откровено вулгарни. Повечето май бяха работа на аматьори.

— Не ми изглеждаш облечен подходящо за бизнес среща — каза тя. — Но това заведение не е безплатен офис. Или поръчай нещо, или си тръгвай.

— Добра идея — тихо се обади Крис.

Уоткинс го изгледа злобно.

— Двойка педали. Даже не знам кой от вас е женичката.

Обърна се и излезе с нехайна походка. Видяха го през прозореца да се качва на мотора си и да потегля с бясна скорост от паркинга.

— Нали те предупредих, че този тип ще ни докара неприятности, Бек? — напомни му Крис.

— Нащрек съм.

— Може би вече ни ги е докарал. Чу ли какво каза за леярната? Забеляза ли реакцията му, когато споменах за Дани? Арогантността му изчезна. Само за част от секундата. Мисля, че трябва да обсъдим това с Ред.

— Добре. Утре. Сега имаме по-важен проблем. Мислиш ли, че трябва да изчакаме един ден, преди да кажем на Хъф?

— За Уоткинс Антената ли?

— Не, Крис, за Били Полик — нетърпеливо уточни той. — Човекът беше осакатен за цял живот във вашата леярна. Има пет малки деца. Работи за „Хойл Ентърпрайсис“ от седемнайсетгодишен. Нямаме работни места за едноръки, нали? Какво ще прави отсега нататък?

— Не зная. В какво ме упрекваш? Не съм пъхнал ръката му в машината. Щом работи за нас, откакто е бил на седемнайсет, значи добре знае колко е опасно и е трябвало да бъде по-внимателен.

— Били се е опитал да отстрани малък технически проблем, докато конвейерът е работел.

— На своя глава се е заел с поправка, за която не е квалифициран.

— Защото се е наложило. Мислел е на първо място за производството, а не за безопасността си, защото така му е било наредено. Трябвало е машината да бъде спряна, преди някой да работи по нея.

— Обсъди това с Джордж Робсън. Той е директор по безопасността. Той определя критериите за изключване на всяка от машините.

— Джордж изпълнява нарежданията на Хъф.

Крис се облегна назад и го изгледа изпитателно.

— На чия страна заставаш?

Бек отново се подпря с лакти на масата и този път потърка парещите си очи.

— Ти не видя кръвта му — промълви той. Отпусна ръце. — Фред Деклует каза, че Били е замествал някого, който е в отпуск, на онази машина. Не е било негова работа да я поправя.

— Виждаш ли? — рече Крис с шеговит тон. — Чисти сме, не могат да ни обвинят в нищо.

Бек се запита как приятелят му може да се усмихва и въздъхна:

— Да. Добре.

— Застраховката за трудова злополука ще покрие разходите по лечението му. Затова я плащаме от джоба си.

Бек кимна и реши да не споменава за заплахите на Алиша Полик. Щеше да ги запази за друг разговор. А може би, след като размислеше и узнаеше колко ще струва лечението на Били, госпожа Полик щеше да промени решението си и да избере по-лесната от двете възможности, която бе да подаде молба за изплащане на застраховка и завинаги да загуби правото да съди „Хойл Ентърпрайсис“.

— Слушай, Бек, зная, че си разстроен заради случилото се. Аз също. Но какво можем да направим?

— Да изпратим цветя в болничната му стая.

— Разбира се.

Бек се засмя, но насила. Крис не бе доловил сарказма му.

— Ще се погрижа за това.

— Мислиш ли, че ще успеем да го скрием от медиите?

Бек си спомни гневните закани на госпожа Полик и отговори уклончиво:

— Ще направя каквото мога.

— Това обикновено се оказва най-доброто — Крис допи кафето си. — Смазан съм. Като че ли разпитът при шерифа и ударът на Хъф не бяха достатъчни за един ден, а и Лайла бе особено любвеобилна тази вечер.

— Как успяхте да се отървете от Джордж?

— Каза му, че отива при болна приятелка.

— И той се хвана?

— Върти го на малкия си пръст с връвчицата, която е вързала за оная му работа. Освен това той не блести с ум.

— Но става за директор по безопасността — промърмори Бек под нос, докато двамата вървяха от сепарето към вратата.

Преди да се разделят на паркинга, Крис попита:

— Мислиш ли, че ще се оправи?

— Няма да се оправи. Човек, загубил крайник…

— Не Полик. Хъф.

— Аха — Сейър бе казала, че я е повикал до „смъртното си ложе“, за да се позабавлява, и че това е поредната преструвка на Хъф, че е болен. — Да — уверено отвърна той. — Мисля, че ще се възстанови.

Крис замислено подхвърли ключовете си.

— Знаеш ли какво ми каза днес? Предполагам, че е станал сантиментален, защото е бил близо до смъртта. Прозвуча малко патетично, но искрено. Каза, че не знае какво би правил без двамата си сина. Напомних му, че е загубил Дани, но имаше предвид теб. „За мен Бек е като още един син“.

— Радвам се, че ме чувства като такъв.

— Не се радвай твърде много. Да бъдеш син на Хъф Хойл си има и отрицателните страни.

— Например?

— Например това, че може да се наложи ти да му кажеш за Били Полик.