Сандра Браун
Безпощадно (15)

Четиринадесета глава

Бек натисна спирачките така рязко, че пикапът се плъзна няколко метра по чакъла, преди да спре напълно.

— Защо?

— Какво значение има за теб?

— Днес следобед бързаше да излетиш оттук. Какво те накара да промениш решението си?

— Крис е заподозрян във връзка със смъртта на Дани.

— Кой ти каза това?

— Хъф.

Бек поразмишлява, отмести крак от спирачката и продължи по пътя.

— Нали не е бълнувал от лекарствата? — попита тя.

— Не. Бил е с бистър ум.

— Можеш ли… ще ми разкажеш ли?

Той сви рамене, преструвайки се на по-спокоен, отколкото се чувстваше.

— Ред Харпър повика Крис в участъка, за да отговори на няколко въпроса — хвърли поглед към нея. — Явно репликата ти, че Дани е ненавиждал риболова, е накарала Скот да се усъмни.

— Хрумна ми, че може да се окаже важно. Дани мразеше рибарския лагер. Никога не ходеше там.

— Откакто съм тук, не е ходил — призна той. — Поне доколкото знам.

— Тогава не ти ли се струва странно, че е умрял там?

— Не зная, как мислиш?

Вече бяха стигнали до покрайнините на града и трябваше да спрат на светофар. Не бе отговорила на въпроса му и той се обърна към нея, за да го повтори.

— Мислиш ли, че е странно, че е умрял там? Защо Дани не обичаше да ходи в рибарския лагер?

Сейър упорито продължи да мълчи.

— От змии ли се боеше? От сенна хрема ли страдаше? Защо не обичаше лагера?

— Заради мъчителни спомени от детството — троснато отвърна тя. — Доволен ли си?

Бек веднага отстъпи:

— Да.

Светна зелено и той префуча през кръстовището. Чу я да въздъхва, когато опря глава на стъклото.

— Искаш ли да знаеш историята?

— Само ако имаш желание да ми я разкажеш.

— Ако не от мен, ще я чуеш от Крис. Поне моята версия няма да бъде захаросана. Може би ще ти даде по-ясна представа за живота в семейство Хойл, когато бяхме деца, и за истинската същност на човека, за когото работиш. Един ден, скоро след смъртта на майка ни, Хъф реши, че трябва да отидем на семеен излет. Да прекараме един ден заедно, само четиримата, което беше голям компромис от негова страна. Както знаеш, рядко минава ден, без да отиде в леярната. И така, заведе ни в рибарския лагер. Даде на всеки от нас въдица и стръв и показа на Дани и мен какво се прави. Естествено Крис вече беше опитен рибар, защото Хъф го водеше от години. Дани започна да хленчи, че не иска да слага стръв на кукичката, защото щял да причини болка на червея. Каза, че се надява да не улови нито една риба, защото тогава червеят ще умре. Изпитваше ужас от смъртта заради мама. Седмица по-рано бе плакал часове наред, защото намерил мъртъв щурец на площадката. Вместо да го утеши, да поговори с него или просто да го остави на мира — по дяволите, какво значение имаше дали Дани ще хване риба.

Хъф се вбеси и го заплаши, че няма да се прибере у дома, докато не улови поне една. Накара го да клечи в онази воняща жълта кал цял следобед и да понася презрението на собствения си баща и подигравките на брат си. Позволяваше на Крис и дори го насърчаваше да го унижава. Едва по залез-слънце Дани хвана една риба. Плака през цялото време, докато се опитваше да я свали от кукичката. Но успя. После за първи и последен път го видях да проявява дързост. Хвърли рибата обратно в реката и се закле, че никога няма да хване друга.

Бек мина през паркинга на мотела и спря пред офиса. Когато Сейър завърши разказа си, вече бе обърнат към нея, с ръка, протегната над облегалката й, и пръстите му почти докосваха рамото й.

Усети мига, в който тя осъзна, че се е увлякла в спомените и че цялото му внимание е насочено към нея, защото изведнъж изправи гръб и гласът й престана да звучи дрезгаво.

— Дани мразеше онова място. Беше свързано с ужасен спомен. Защо ли е решил да отиде там в неделя следобед?

— Може би именно поради тази причина, Сейър. Ако е бил толкова отчаян, че да реши да се самоубие, навярно мазохистично е избрал мястото, което му е навявало мъчителни спомени.

— Ако е било самоубийство — погледна го право в очите и попита: — Защо са заподозрели Крис?

— Не е заподозрян. Само му зададоха…

— Да, да, зная. Отговорил е на няколко въпроса. Но са били толкова сериозни, че когато ги е чул, Хъф е получил удар.

Бек извърна глава и се загледа в примигващата червена стрелка, сочеща към офиса на мотела. Видя администратора през прозореца. Седеше на мекия си стол, дъвчеше клечка за зъби и гледаше телевизия. Не бе проявил никакъв интерес към потенциалните си клиенти. Явно бе обичайно мъж и жена да седят в кола пред офиса и да умуват дали да поискат стая.

— Намерили са нещо в колибата, което уличава Крис. Твърди, че не е ходил там, откакто Фрито подгони онзи рис — отново с лице към нея, добави: — Мисля, че казва истината.

— Какво са намерили?

— Кибрит. От нощен клуб в Брокс Бридж.

— Това ли е? Не е много надеждно доказателство. Всеки може да остави кибритена кутия там по всяко време.

— Обикновено — да. Но тържественото откриване на клуба е било в събота, вечерта преди смъртта на Дани. Рекламните кибрити са били пуснати в продажба едва тогава — обясни той. — Крис призна, че е ходил там и се е прибрал късно. Каза, че е изпушил няколко цигари, така че е имал нужда от кибрит.

Едва ли Дани е бил с него в онази вечер. Бек поклати глава:

— Не си падаше по подобни заведения. Особено напоследък. Никога не е пушил, малко вероятно е той да е оставил кибрита. Освен това, откъде може да се е сдобил с него между събота вечерта и неделя сутринта, когато е тръгнал за църква?

— Значи детектив Скот е искал да узнае как една кибритена кутия, купена не по-рано от събота вечерта, е попаднала в колибата в неделя следобед. Крис е бил в клуба, което го прави най-вероятния виновник.

— Това е теорията на помощник-шериф Скот.

— Кой друг е можел да я остави?

— Не зная, Сейър, но ако Скот няма нищо друго срещу Крис, прокурорът няма да успее да убеди съдебните заседатели във вината му, колкото и да се старае.

Изглеждаше смаяна от юридическия му жаргон.

— Наистина ли мислиш, че ще се стигне дотам?

— Не. Какъв мотив може да има Крис?

Бе задал риторичен въпрос, чийто отговор бе ясен и за двамата, но Сейър все пак го изрече:

— Крис не се нуждае от специален мотив, когато си е наумил нещо.

Бек не оспори това твърдение, защото знаеше, че е истина.

След кратко мълчание тя каза:

— Реших да остана в Дестини, докато всичко се изясни.

— А бизнесът ти?

— Обадих се на секретарката си. Не гоня срокове тази седмица и я помолих да отложи уговорените ми срещи. Това е по-важно. Не бях поддържала връзка с Дани от десет години.

Гласът й затрепери, почти секна, и Бек имаше натрапчивото чувство, че премълчава важна причина за решението си. Каквато и да бе, не я сподели.

— Не мога да оставя смъртта му неизяснена — каза тя. — Независимо дали се е самоубил или не, трябва да разбера защо е умрял, ако не за друго, за собствено успокоение и от чувство за дълг към майка ми. Тя обожаваше Дани. Ако зависи от Хъф и Крис, просто ще бъде забравен. Няма да мога да живея в мир със себе си, ако го оставя зад гърба си като захвърлена вещ. Мама би страдала, а това е последното, което бих искала да й причиня. Както и на него.

Протегна ръка към дръжката на вратата. Бек докосна рамото й.

— Сейър.

Погледна го, очаквайки да каже нещо, но не му хрумна какво. Причините да остане бяха безкористни, така че какъв аргумент можеше да изложи срещу тях? За нея бе най-добре да напусне Дестини. Но просто не се осмели да я убеждава.

Дълго мълчаха. Най-сетне тя каза:

— Не си прави труда да слизаш, за да ми помогнеш. Благодаря за вечерята. Лека нощ.

Остави я да слезе сама и да вземе сака си иззад седалката. Без дори да го погледне, затръшна вратата. Чу камбанката да звънва, когато влезе в офиса. Остана загледан в нея, докато попълваше формуляра за регистрация.

Каза си, че трябва да тръгва. Това би било най-разумно. Посегна към ключа на стартера. Колкото по-малко време прекарваше със Сейър Линч, толкова по-добре за всички, особено за него. А и тя никак не го харесваше. Какъв смисъл имаше да се мотае тук?

— По дяволите!

Когато излезе с ключа за стаята си, все още я чакаше. Протегна ръка към чантата й и попита:

— На горния или на долния етаж?

— Не е нужно да ме изпращаш до вратата.

— Ако ти се случи нещо, Хъф няма да ми го прости.

— Какво може да ми се случи?

Издърпа сака от ръката й.

— Въпросът не подлежи на обсъждане, Сейър.

С въздишка на примирение тя посочи към дългата алея покрай стаите.

— Последната врата — след това промърмори с горчива насмешка: — Хъф. Не се заблуждавай, че е загрижен за мен.

— Значи в интензивното отделение не е имало сантиментална сцена на сдобряване?

— Оказа се поредната му преструвка, че е болен, за да ме разиграва като пионка.

— Мислеше, че ще умре. Може би се лъжеш.

— Не.

— Дори не допускаш, че е възможно да грешиш?

— Убедена съм.

— Това означава, че когато е сложил край на романтичната ти връзка с Кларк Дейли, ти си…

— Какво? — Сейър внезапно се спря и сграбчи ръката му. — Какво знаеш за тази история?

— Само онова, което ми разказа Крис.

— С Крис сте си говорили за Кларк и мен? Кога?

— Докато ти беше в интензивното.

— Защо?

Пръстите му се впиха в свивката на лакътя й, но тя сякаш не усети. Очите й горяха. Надявайки се да разсее гнева й, заговори със спокоен тон:

— Попитах Крис каква е причината за враждата между теб и Хъф.

— Е, дано ти се е сторило забавно.

Сейър го отблъсна и продължи по алеята, равномерно потраквайки с токчетата си. Когато стигна до последната от редицата еднакви врати, пъхна ключа в ключалката с такава сила, че Бек бе изненадан, че не го счупи. Грабна сака си от ръцете му и го хвърли в стаята.

— Нямаше да спомена затова, ако знаех, че толкова ще те ядоса — каза той.

— Ядосана съм, че с Крис сте клюкарствали по мой адрес като две баби. Не е негова работа да обсъжда личния ми живот с когото и да било. Нямате ли си други теми за разговор?

— Не сме клюкарствали. А и това е стара история — но Бек я погледна с присвити очи. — Или не е?

— Защо се интересуваш?

— Проявявам любопитство, както и за двата ти брака.

— Обсъждали сте и браковете ми?

— Те са част от семейната история.

— На семейство, от което ти не си част.

— Така е. Аз съм просто любопитен наблюдател.

— Какво научи?

— Два брака за три години. Хъф е избрал първия ти съпруг, което може да обясни защо не е потръгнало. Каква беше причината за провала на втория ти брак?

Остана скована и мълчалива.

— Несъвместимост? Охладняване на чувствата? Пламъчето, което все още си таила за Дейли? Бих заложил на последното. Разбрах, че помежду ви е имало доста бурна любов.

— Нищо не разбираш.

— Тогава ми обясни, Сейър. Разкажи ми всичко, за да разбера.

Вече трепереше от гняв.

— Може би си решила, че щом не можеш да имаш мъжа, когото желаеш, трябва да се задоволяваш, с каквото падне.

— Да — процеди тя през зъби. — Точно така. Искаш ли да се увериш?

Протегна ръка, обви я около врата му, приближи лицето му към своето и впи устни в неговите в страстна, гневна и дръзка целувка. След това го отблъсна така рязко, че му се зави свят.

Обърна се, прекрачи прага и тъкмо се канеше да затвори вратата, когато той протегна ръце към нея.

— Ще ми трябва повече, за да се уверя.

Обгърна талията й, притегли я към себе си и я побутна заднишком навътре в стаята. Ритна вратата зад гърба си, когато устните им се сляха. Разтвори нейните с език и го плъзна между тях. Опита се да го отблъсне, но той сграбчи брадичката й с една ръка така внезапно, че не можа да помръдне главата си, докато жадно завладяваше устата й.

Изведнъж ръцете й се озоваха в косите му, тя вкопчи пръсти в кичурите му. Не се съпротивляваше, а го притискаше към себе си, пламенно отвръщаше на целувките му и от гърлото й се изтръгваха стонове на желание, които го влудяваха.

След миг целувката вече не бе проява на дързост. Ръката му не притискаше брадичката й, а я галеше. Езикът му все още бе преплетен с нейния, но го докосваше не с гняв, а с нежност. Завъртя я така, че се озова с гръб към вратата, потърка тялото си във вдлъбнатината на нейното и изпита желание дрехите им да се стопят.

Останал без дъх, ласкаво обходи устните й със своите.

— Знаех, че жадуваш за това.

Дишайки на пресекулки, Сейър упорито отрече, но наклони глава встрани в очакване устните му да се плъзнат по шията й. Беше се излъгал, че не се поти. По кожата й имаше ситни капчици. Разтвори предниците на сакото й и целуна гърдите й, изпъкващи над изрязания сутиен.

Когато всмука едното от твърдите й зърна през дантелата, я чу да шепне:

— Недей. Не.

Но продължи и тя не го спря.

Върна се на устните й, обхвана ханша й и я притегли към себе си.

— Господи — простена Сейър и се обърна с лице към вратата.

Това не го обезсърчи. Повдигна ръцете й над главата и ги задържа притиснати към дървената плоскост. Прокара нос по тила й, а дланите му проследиха извивките на тялото й, обхванаха гърдите й, притиснаха ги и се спуснаха по корема й, по бедрата й, надолу към коленете й.

Отново придвижи ръце нагоре, събра плата на полата й в шепа и плъзна длан по най-дългото, най-гладкото бедро, което можеше да си представи един мъж.

Прашките бяха тънка ивица дантела. Погали я през нея, а след това докосна нежните, леко влажни косъмчета и пръстите му достигнаха до центъра й. Обзет от вълнение и блаженство, прошепна името й.

Натискът бе съвсем лек, но тя потръпна и тихо въздъхна. Инстинктивно раздвижи ханш напред-назад и го накара да простене от безумна наслада. Усещаше допира на тялото й, което се плъзгаше по неговото в опияняващ ритъм.

Щом усети настъпването на връхната й точка, той се наведе напред и я притисна по-силно между себе си и вратата. Бе долепила чело до плоскостта и остана така, неподвижна и задъхана, докато и последните трепети затихнаха и напрежението се разсея.

Бек отмести ръката си и приглади полата й надолу. След това сложи длани на талията й и бавно я погали, за да й покаже, че може да бъде и търпелив.

Измина цяла минута, преди Сейър да се обърне към него. Край лицето й се спускаха влажни къдрици, които съвършено се съчетаваха с очите й, чийто цвят бе като на най-силното уиски, само капка, от което би го замаяла, и с устните, на които никога не би се наситил. Над горната бяха избили ситни капки пот.

Усмихна се и ги докосна с върха на пръста си.

— Само когато си адски изтощена.

— Ако отново ме докоснеш, ще те убия.

Поразен от реакцията й, той се отдръпна назад.

— Какво?

— Мисля, че се изразих ясно.

Осъзна, че блясъкът в очите й не е от възбуда, а от почти първична ярост, сякаш ако се осмелеше да я докосне, наистина би го сграбчила за гърлото.

— Говоря сериозно — каза Сейър, като че прочела мислите му. — Не ме докосвай!

Вбесен от тона й, Бек отбеляза:

— Преди малко нямаше нищо против. Искаш ли да ти припомня подробностите?

— Искам да си тръгнеш.

С широк жест й даде знак да се отдръпне от вратата, преувеличавайки старанието си да избегне физическия контакт. Рязко отвори, но се спря на прага и отново я погледна.

— На кого си сърдита, Сейър? На мен или на себе си?

— Разкарай се!

— Знаеше, че това ще се случи.

— Върви си.

— Още от първия миг, когато погледите ни се срещнаха, и двамата знаехме, че е неизбежно.

Сейър енергично поклати глава.

— Искаше да се случи и ти хареса.

— Не!

— Така ли?

Бек протегна ръка и докосна долната й устна с палец, а после й показа капчицата кръв от прехапването. Наведе се съвсем близо до лицето й и прошепна една-единствена дума.

 

 

Хъф лежеше в болничното си легло със затворени очи, когато чу някой да влиза в интензивното отделение.

— Кой е?

— Гениалният ти лекар.

— Много се забави — промърмори той.

— Не си единственият ми пациент — отвърна Том Кароу.

— Изобщо не съм пациент — Хъф плъзна босите си крака встрани и седна на ръба на леглото. Изруга, докато сваляше тръбичката от ноздрите си. — Мразя да лежа включен във всички тези машинарии.

Докторът се засмя:

— Радвай се, че не ти сложих катетър.

— Няма да стане. Дано си ми донесъл нещо за хапване.

Том Кароу пъхна ръка в джоба на широките си панталони и извади опакован сандвич.

— Фъстъчено масло и гроздово желе от собствената ми кухня.

— Какво е това, по дяволите? Обеща да донесеш вечеря.

— Хъф, хората, претърпели сърдечен удар в два следобед, не вечерят печено с картофено пюре и мазен сос в десет и трийсет вечерта.

Хъф грабна сандвича от ръцете му, разопакова го и го унищожи на три хапки.

— Донеси ми кока-кола — каза той с пълна уста.

— Никакъв кофеин.

— Онази сестра, най-грозната, ми взе цигарите.

— Дори великият Хъф Хойл не може да пуши безнаказано в интензивното отделение.

— Спонсорирам тази болница и не мога да пуша в нея?

— Навсякъде има кислородни бутилки — изтъкна докторът.

— Ще отида долу да изпуша една цигара.

— Ще трябва да те изключа от мониторите и веднага ще дотича екипът за реанимация — Кароу присви очи срещу него. — Не желаеш това, нали?

Хъф го изгледа заплашително.

— Забавно ти е, а?

— Идеята беше твоя, Хъф. Ако се наложи да се откажеш от пикантната храна и пушенето, сърди се на себе си. Докога възнамеряваш да се излежаваш тук? Сестрите вече се питат защо пациент, претърпял сърдечен удар, има толкова добри жизнени показатели. Не мога да ги заблуждавам още дълго.

— Какъв е най-краткият правдоподобен срок да стане чудо и пациентът да се възстанови?

— Ден-два. Мога да насроча изследвания за утре…

Хъф го смушка в гърдите.

— Нищо болезнено и никакви игли.

— Мога да кажа на близките ти, че е било само лека криза, която е предупреждение да промениш режима си на хранене, да престанеш да пушиш и да се движиш повече.

— Ако споменеш частта за режима на хранене, Селма ще започне да ме тъпче с боклуци.

— Това е цената, която трябва да платиш за мнимия сърдечен удар.

— Каква е алтернативата? — изръмжа Хъф.

— Да посипя главата си с пепел, да кажа, че проблемът изобщо не е бил свързан със сърцето ти, а причината е била остър стомашен пристъп вследствие на висока концентрация на киселини, който те е изплашил и е заблудил всички ни.

Хъф се замисли.

— Лесно биха повярвали, че шарлатанин като теб е сбъркал диагнозата, но ще се придържаме към версията за лека сърдечна криза. Искам да остана още един ден в болницата. Само за шоу.

— Неведнъж си симулирал, но този път надмина себе си. Защо го правиш?

— Какво значение има за теб? Получаваш парите си.

— В брой, не забравяй.

— Някога да съм забравял?

Поставен натясно, докторът смутено се засмя:

— Не се опитвам да ти се бъркам, Хъф. Просто се чудя.

— Имам си причини да искам да изглеждам уязвим. Нямаш представа колко си прав, че не бива да се бъркаш. Тези причини не те засягат.

Том Кароу бе най-безскрупулният човек, когото познаваше, и лесно го накара да престане да любопитства. Хъф вдъхваше страхопочитание с щедро раздаване на подкупи и пестеливост на информация. Нямаше намерение да обсъжда с Кароу причините за тази сложна постановка.

— Щом няма да ми дадеш нищо повече за ядене, махай се — нареди Хъф. — Постарай се да не убиеш някой пациент, преди да си тръгнеш тази вечер.

— Ще се видим утре сутринта.

— Помни, никакви игли. Нито на задника ми, нито във вените. Само рентгенови снимки или нещо подобно.

Преди да излезе, Кароу посочи към носа му.

— Не забравяй кислорода.

Хъф намести тръбичката, а след това отново легна и отпусна глава на възглавницата. В гърдите му се надигна смях, но вместо него прозвуча кашлица, в случай че някоя от сестрите случайно бе наблизо.

Номерът му се бе оказал сполучлив. Не би успял да го осъществи без съдействието на Том Кароу, но бе нужно само едно телефонно обаждане, за да може да разчита на доктора.

Откакто му бяха съобщили за смъртта на Дани, го терзаеха няколко проблема. Въртяха се в главата му като лешояди около мърша и всички опити да се отърве от тях бяха безуспешни. Периодично някой от тях изплуваше, а после отново потъваше в подсъзнанието му, изместен от друг.

Естествено първият бе загубата на сина му. Жалко. Тъжно. Дори трагично. Но нима можеше да промени факта, че Дани вече го няма? Той бе сторил всичко, което се очакваше от него, и това бе краят.

Следващият проблем бе свързан с Крис. Хъф бе дълбоко разочарован от него заради проваления му брак. Къде бе зяпал, докато жена му се бе забавлявала с младите спасители в Мексико и се бе подложила на операция? Беше губил времето си да тича след фусти като Лайла Робсън.

Хъф не даваше пет пари за брака на Крис. Всъщност не бе очаквал да продължи дори толкова, но се бе надявал да се сдобие с внук преди провала му. Детското креватче на тавана все още беше празно и това не му даваше покой.

Но бе проумял до каква степен е загубил контрол едва при завръщането на Сейър. Някога беше дърпал конците на всички. Никой не правеше нищо без негово разрешение. Във всяка ситуация той решаваше в каква посока да задуха вятърът. Беше контролирал семейството си със силен и безпощаден юмрук.

Някъде по пътя конците бяха започнали да му се изплъзват. Що се отнасяше до Сейър, напълно бе загубил контрол над нея. Крайно време бе да си го възвърне. Но за да успее, трябваше да привлече вниманието й и да го задържи. Беше симулирал сърдечен удар, за да я накара да остане в града.

Докато лежеше кротко в интензивното отделение, отново потисна смеха си и се замисли за плановете, които кроеше за госпожица Сейър Линч-Хойл.

За щастие бе налапала въдицата и досега всичко вървеше добре.