Сандра Браун
Безпощадно (10)

Девета глава

Сейър влезе в полицейския участък и застана до регистратурата. Униформеният служител промърмори нещо неразбираемо в отговор, когато го поздрави с добро утро. Седеше, опрял големите си крака на ръба на бюрото, и изрязваше ноктите на ръцете си с нокторезачка.

— Искам да разговарям с помощник-шериф Уейн Скот.

Надменното му изражение не изчезна. Ако работата му в услуга на обществото включваше да свали краката си от бюрото, да изправи стола си и да остави грижите за личната си хигиена за по-удобно време, това очевидно не го интересуваше.

— Скот излезе.

— Тогава с шериф Харпър.

— Графикът му за днес е претоварен.

— Тук ли е или не?

— Тук е, но…

С гневна походка мина покрай бюрото му и продължи по късия коридор. Мъжът се втурна след нея, крещейки:

— Хей!

Но Сейър не му обърна внимание и без да почука, блъсна вратата на офиса на Ред Харпър.

Бе седнал на бюрото си, явно зает с купчината документи пред себе си.

— Извинявай, Ред — обади се полицаят зад нея. — Тази жена просто връхлетя тук, сякаш е някоя важна клечка.

— Наистина е важна, Пат. Не се безпокой. Ще те повикам, ако имам нужда от теб.

— Искаш ли да затворя вратата?

Въпросът бе отправен към Ред, но Сейър отвърна:

— Да.

Полицаят я изгледа навъсено, докато придърпваше вратата зад себе си.

Отново се обърна към шерифа и попита:

— Не можеш ли да намериш по-добър от него?

— Понякога Пат е малко кисел.

— Това не е извинение за неучтивост.

— Права си. Не е — Харпър я покани с жест да седне на един стол срещу бюрото. — Искаш ли кафе или нещо друго?

— Не, благодаря.

Замълча и я огледа от главата до петите.

— Животът в Калифорния ти се отразява добре, Сейър. Изглеждаш чудесно.

— Благодаря.

За съжаление, не можеше да отвърне на комплимента му. Тази сутрин лицето му й се струваше още по-изпито, отколкото вечерта, сякаш бе недоспал.

Той се отпусна на стола си.

— Радвам се да те видя, но съжалявам за причината, поради която си тук. Винаги съм харесвал Дани.

— Много хора го харесваха.

— Беше добър човек — Ред помълча няколко секунди, сякаш в памет на покойния. Най-сетне попита: — С какво мога да ти бъда полезен тази сутрин?

— По-скоро аз мога да ти бъда полезна с нещо. Разполагам с информация във връзка с разследването на детектив Скот.

Изненадан, той й даде знак да продължи.

— Снощи случайно срещнах Бек Мърчънт в крайпътния ресторант. Около десет часа.

— Хм-хм — смотолеви Ред, несигурен какво ще последва.

— Когато си тръгвахме, забелязах, че гумите на пикапа и ботушите му са изцапани с жълта кал. Като онази край рибарския лагер. Обвиних го, че е ходил на острова и вероятно е унищожил доказателства. Призна, че е бил там. Отишъл е след разговора ни в къщата, когато ти ни уведоми, че колибата се смята за местопрестъпление и целият лагер е отцепен.

— Точно така.

— Какво мислиш?

— Бек дойде там снощи по моя молба.

Сякаш подът започна да се разтваря под краката й.

— По твоя молба?

— Повиках го да се срещне с мен и детектив Скот там.

Вече бе готова да потъне в земята от срам.

Ред продължи:

— Исках някой от семейството…

— Той не е от семейството.

— Затова повиках него, Сейър. Със Скот искахме някой от близките на жертвата да огледа колибата, да види дали има нещо, което по-рано не е било там, нещо преместено или може би изчезнало. Сърце не ми даде да повикам Крис или Хъф. Все още… все още не е разчистено в интерес на истината. Има специални фирми за този вид почистване, но се забавиха по-дълго, отколкото очаквахме, така че…

— Мисля, че разбирам — смутено промълви тя.

— Не исках да подлагам Хъф или Крис на това изпитание, а ни трябваше човек, който познава колибата достатъчно добре, за да я огледа и да каже дали има нещо необичайно или разместено.

Чувствайки се като пълна глупачка, тя промърмори:

— Струва ми се разумно.

Не бе мигнала от нетърпение да докладва за действията на Мърчънт, които й се струваха най-малкото подозрителни, а вероятно и престъпни. А истината бе, че е спестил на семейството й едно ужасяващо задължение, за което предполагаше, че трябва да му е благодарна.

Жестоката му шега бе друг въпрос. Когато му бе отправила предизвикателство с въпросите си за калта по гумите и ботушите му, лесно можеше да й обясни, че е свършил нещо неприятно, за да направи услуга на шерифа. Нарочно я бе метнал, за да се почувства като глупачка.

— Имаше ли? — попита тя.

— Моля?

— Имаше ли нещо необичайно, преместено или изчезнало?

— Не мога да обсъждам подробностите във връзка с криминално разследване, което тече в момента, Сейър. Сигурен съм, че разбираш.

Отлично разбираше. Опитваше се да избегне отговора.

— Наричаш го криминално разследване. Това означава ли, че вече и ти не си убеден, че Дани се е самоубил?

— Самоубийството също е престъпление, което трябва да бъде разследвано — наведе се напред и тихо добави: — Просто вършим съвестно работата си. Искаме да бъдем сто процента сигурни, че в един момент, докато е ловял риба в Баю Боскет, нещо е накарало Дани да реши да сложи край на живота си. Може би никога няма да узнаем всички отговори.

— Оставил ли е бележка?

— Не намерихме.

Може би Дани бе решил, че щом сестра му не го смята за достатъчно значим, за да отговори, когато я търси по телефона, няма смисъл да пише прощални думи. Все пак попита:

— Не ти ли се струва странно?

— Най-малко при половината самоубийства, които съм разследвал, не е била оставена предсмъртна бележка — погледна я с топлота и каза: — Истината е, че човек в подобно състояние не може да обясни дори на себе си защо го прави. Близките му, които остават на този свят, са принудени да приемат немислимото.

Беше хубава реч, но Сейър не би понесла повече да й говори като на дете. Явно бе от почетните членове на мъжкарския клуб и макар във вените й да течеше кръвта на рода Хойл, за него тя бе просто жена, която не разбира нищо.

— А рибарите, които са открили тялото?

— Ако намекваш за нечестна игра, те са вън от подозрение. Съпругите им са били с тях и дамите бяха истински разтърсени от гледката в колибата, повярвай ми. Нямаме никакво основание да мислим, че е възможно да не са просто случайни хора, имали лош късмет.

— Разкажи ми за Джийн Айвърсън — настоя тя.

— А?

Внезапната смяна на темата бе преднамерена. Целта й бе да види каква ще бъде реакцията му при споменаването на това име — и я постигна. Шерифът пребледня.

— Тази сутрин отидох в библиотеката още щом отвори и взех микрофиша — продължи тя. — Материалите от местните вестници бяха абсурдно необективни и непълни, затова прочетох статията в „Таймс Пикаюн“ за изчезването на Айвърсън, ареста на Крис и последвалия процес.

Вече знаеше повече за фактите, довели до повдигането на обвинение срещу брат й. Юджийн Айвърсън бе работил в „Хойл Ентърпрайсис“. Почти от първия ден на назначението си бе лобирал за учредяването на представителство на Синдиката на металургичните работници. Беше изпълнявал задълженията си безупречно, но се бе противопоставял на ръководния персонал и бе събуждал негодувание от страна на работниците.

Накрая бе заплашил, че ще организира стачка, ако условията на труд не бъдат подобрени и не бъдат взети мерките за безопасност, гласувани и наложени от Комисията по безопасност на труда.

Заканите за стачка бяха посрещнати гневно от работниците, които бяха лоялни към семейство Хойл или се страхуваха от тях. Мнозина се обявиха против намесата на синдиката и отказаха да членуват в него. Сблъсъкът на мнения бе довел до противоречия на работното място, които спъваха производството.

За да избегне лоша реклама, проверки от Комисията и синдикални действия, Хъф бе свикал съвещание между Айвърсън и висшето ръководство, за да се опитат да стигнат до споразумение, изгодно за всички.

По време на това съвещание Айвърсън бе отхвърлил смехотворните отстъпки, предложени от Хъф. Обявил, че не може да бъде купен с увеличение на заплатата и празни обещания за подобряване на условията. Заявил, че ще продължи дейността си, докато „Хойл Ентърпрайсис“ не започне да зачита синдикалните искания.

После си бе тръгнал и повече никой не го бе видял.

— Айвърсън затръшнал вратата и брат ми подхвърлил, че ще затвори устата на този бунтар завинаги — каза Сейър.

— Това заявиха в съда свидетелите, които са го чули. При кръстосания разпит на Макгроу уточниха, че го е изрекъл на шега — Ред широко се усмихна. — Освен това бе изтъкнато, че ако човек възнамерява да убие някого, не съобщава за намеренията си пред зала, пълна с хора.

— Може да го направи, ако е от фамилията Хойл.

Шериф Харпър я стрелна с поглед.

Сейър продължи да го притиска:

— Айвърсън се е опитал да накара семейството ми да отговаря за всички нещастни случаи в леярната.

— Винаги са отговаряли.

Сега бе ред на Сейър да му хвърли смразяващ поглед.

— Ако бъдат хванати в нарушение на нормите за безопасност, което е довело до загуба на трудоспособност, а доколкото си спомням, два пъти — и до смърт, „Хойл Ентърпрайсис“ плаща глоба и я включва в сумата на разходите. Получават лек шамар и това е всичко — до следващия нещастен случай. А всеки път, когато дойдат инспектори от Комисията по безопасност на труда, полагат старания да бъдат изрядни само докато мине инспекцията. После всичко продължава постарому. Тази леярна е опасно място и ти го знаеш, Ред Харпър. Айвърсън е бил бунтар — продължи Сейър. — Може да е бил най-непоносимото същество на планетата. Не го познавах и вероятно не бих го харесала, но се възхищавам на това, което се е опитвал да направи. Било е крайно време някой да накара Хъф и Крис да се замислят.

— Хиляди работници не одобряваха това, което правеше той, Сейър. Бяха застрашени да останат без прехрана. Няма работа за тях, няма хляб за семействата им. Айвърсън можеше да си позволи да стачкува, но не и те. Мнозина биха искали да го видят мъртъв.

— Но никой не го е видял. Затова Крис е отървал кожата.

— Беше оправдан, защото съдебните заседатели решиха, че е невинен.

— Само половината от тях.

Беше сполучлив удар, но бронята на шерифа остана непроницаема. Всъщност тя не бе очаквала да постигне кой знае какво. Можеше да седи тук цял ден и да води словесен двубой, но щеше да бъде само загуба на време. Ред Харпър би изкопал собствения си гроб, за да прикрие семейство Хойл, защото те владееха тялото и душата му.

Едва ли неизменната му лоялност към тях се дължеше на приятелство и привързаност или дори на алчност заради рушветите, които получаваше. По-скоро се бе превърнала в навик, от който не можеше да се отърси. Като заклет пушач, машинално палещ цигара след цигара, без да осъзнава, Ред бе лъгал заради семейството й толкова дълго, че го правеше без миг колебание. Това бе условен рефлекс, а не въпрос на съвест и избор.

Доста вероятно бе и в момента да ги прикрива. Може Крис да беше несправедливо обвинен от амбициозен прокурор, решил да се прочуе, като изправи пред съда известна личност със завидно състояние. Всъщност такава бе теорията, застъпена във вестникарската статия, която Сейър бе прочела тази сутрин. Може би брат й бе удобна, известна изкупителна жертва за една все още неразкрита мистерия.

Ако не бе извършил престъплението, в което бе обвинен, натрапчивото й подозрение бе нечестно. А ако се бе отървал безнаказано за убийство, нямаше да го узнае от Ред Харпър.

Взе чантата си и стана.

— Благодаря ти, че ме прие без предварителна уговорка.

— Винаги си добре дошла, Сейър — шерифът заобиколи бюрото си и я придружи до вратата. — Ще останеш ли в града известно време?

— Заминавам днес следобед.

— Е, пази се там. Чувал съм, че в Сан Франциско е пълно с откачени типове — извитите надолу краища на устните му се повдигнаха в подобие на усмивка. — Детектив Скот разполага с телефонните номера на всички ви. Мисля, че разследването му ще приключи най-късно утре. Ще се погрижа да ти се обади, когато излезем с официално становище.

— Ще ти бъда благодарна.

Преди да излезе, се сети за Джесика Дебланс и се поколеба. Вероятно информацията за тайния годеж на Дани бе важна. Но Ред получаваше пари от Хъф. Всичко, което му кажеше, веднага щеше да бъде докладвано на баща й, а Джесика бе споделила, че не желае Хъф да научава за плановете им за женитба. Сейър не бе сигурна дали може да се довери и на Уейн Скот, защото би се почувствал задължен да уведоми новия си шеф. Реши да не казва нищо, преди да изясни нещата с Джесика.

Нещо друго я тормозеше, но не можеше да го назове. Изведнъж, когато стигна до края на коридора, осъзна какво.

— Шериф Харпър?

Вече бе влязъл в офиса си. Подаде глава през вратата и я погледна въпросително.

— Преди малко ти каза, че в един момент, докато е ловял риба, Дани е решил да сложи край на живота си.

— Това ми се струва най-логичното обяснение.

— Трудно ми е да го приема.

— Вече обсъдихме тази тема, Сейър.

— Не говоря за самоубийството, а за риболова. Дани го ненавиждаше.

 

 

В мига, когато влезе в офиса на Хъф, Бек забеляза, че той е ядосан. Още преди да го поздрави, възрастният мъж извади сгъната надве картичка, вероятно приложена към букет цветя, от купчината подобни на бюрото си и я размаха срещу него.

— Ето това ме вбеси.

За някои хора бе странно двамата с Крис да се върнат на работа в деня след погребението на Дани. Според протокола, бе редно да ползват седмица отпуск. Но Хъф никога не бе държал на официалностите. Според неговото кредо, всеки ден бе работен. В правилника му не съществуваше понятието „почивен ден“.

— Какво е?

Хъф му подаде картичката. Бек седна на малкия диван до бюрото му. Отсрещната стена бе от стъкло, с изглед към цеховете. Гледката бе приятна само ако човек мислеше за печалбата, която му носят грозните железни тръби. Сякаш от птичи поглед се виждаше адът. Тъмен. Шумен. Горещ.

Бек имаше подобен офис в дъното на коридора, както и Крис, и Дани. Крис бе влязъл в своя преди малко. Вратата на офиса на Дани остана затворена тази сутрин.

Погледна картичката в ръцете си.

— „С най-дълбоки съболезнования, Чарлс Нийлсън“ — прочете той. Погледна Хъф и тихо се засмя: — Изпратил е цветя за погребението на Дани?

— Представяш ли си каква наглост от страна на този кучи син? Сали ще изпрати благодарности от мое име — обясни, имайки предвид секретарката си. — Исках да прегледам картичките, преди да й ги дам. Натъкнах се на тази. Не мога да повярвам, че използва смъртта на сина ми като повод да се свърже с мен.

— Явно е куражлия. Успя ли да прегледаш папката, която ти оставих?

— Прочетох достатъчно, за да се убедя, че този Нийлсън просто се опитва да се прочуе. Статиите му звучат като самореклама.

— Склонен съм да се съглася — каза Бек. — Но виждат бял свят. Той е самонадеян тип, който се бие в гърдите, ала хората четат и си съставят мнение. Досега на прицел са били по-малки фирми и в сто процента от тях е успял да прокара синдикални идеи или да издейства големи отстъпки от страна на ръководствата. Главозамаял се е от успеха си. Боя се, че търси по-голяма мишена, за да влезе в светлината на прожекторите.

— И мислиш, че е набелязал „Хойл Ентърпрайсис“?

— Най-вероятно е така, Хъф. Ние сме известна компания. Отливките ни са наш продукт. Не ги изработваме за други производители. Затова, ако дори един аспект от процеса на топене или леене бъде засегнат…

— Производството страда, не можем да изпълняваме поръчките си и бизнесът ни отива по дяволите.

— Сигурен съм, че Нийлсън е наясно. А за съжаление, при нас е имало инциденти по време на работа и дори смъртни случаи.

Хъф скочи от стола си и ядно изруга:

— Мамка му! — застана до прозореца, погледа надолу и гневно попита: — Знаеш ли колко хора са работили тук, без никога да пострадат сериозно? А? — рязко се обърна. — Стотици. Пишат ли за това? Подбудителите на недоволство сред работниците пишат ли лозунги, съдържащи тази статистика? Не, по дяволите! Но ако един работник загуби няколко капки кръв, това веднага се превръща в новина.

Едва ли премазването на нечий крак от тръба, паднала от необезопасен вибриращ конвейер, или отрязването на пръст от машина без ключ за спиране, или буквалното разтапяне на плътта до кости можеше да се нарече „загуба на няколко капки кръв“, но Бек замълча. Хъф бе толкова разгневен, че не би се осмелил да спори с него в този момент.

— Новинарските мрежи веднага я разпространяват — продължи да крещи той. — Като че ли някой в Ню Йорк или Вашингтон знае как работим тук. Сантиментални либерали, комунистическа сган — изръмжа. — Един нещастен случай в някой цех влиза в новините и преди да усетя, съм заобиколен от държавни инспектори. Нахълтват тук с касетофоните си, наострят сантименталните си уши и записват всеки хленч на онези нещастници — посочи с цигарата си към мъжете, които работеха долу. — Когато бях дете, знаеш ли колко щях да бъда благодарен, ако имах подобна работа. Знаеш ли колко би се радвал баща ми да получава редовно заплата?

— Стига тиради, Хъф — тихо каза Бек. — Не се пали толкова, че ще получиш удар.

— Пълни глупости — промърмори той, докато крачеше обратно към бюрото си.

Тежко се отпусна на стола си. Лицето му бе зачервено и се бе задъхал.

— Вземаш ли редовно лекарствата си за високо кръвно?

— Не. Когато ги пия, не ми става.

За никого не бе тайна, че веднъж седмично Хъф посещава жена, живееща в предградията. Доколкото знаеше Бек, той бе единственият й клиент и вероятно тя получаваше щедра компенсация за това.

— Между високо кръвно и импотентност избирам първото, благодаря.

— Чуй го само — вметна Крис, влизайки.

Беше безупречно облечен и сресан, както винаги. Всеки косъм бе на мястото си и по дрехите му нямаше нито гънка. Бек често се питаше как успява да изглежда толкова добре, когато температурата навън достига тридесет и шест градуса още преди пладне.

— Струва ми се, че пропускам много интересен разговор. Какво става или не става? Играта на думи е случайна.

Докато Хъф си наливаше чаша вода от гарафата на бюрото си, Бек обясни накратко проблема с Чарлс Нийлсън. Крис прие заплахата на шега.

— Знаем какви са тези типове. Подстрекатели, които се опитват да блеснат, но бързо залязват. Трябва само да почакаме.

— Този вече се е прочул. Не мисля, че ще залезе скоро.

— Винаги си правил от мухата слон, Бек.

— За това му плащаме — мрачно изтъкна Хъф. — Да гледа сериозно на малките проблеми, за да не станат големи.

— Оценявам доверието — каза Бек. — Как искате да отговоря на Нийлсън?

— Какво предлагаш?

— Да не му обръщаме внимание.

И двамата Хойл бяха изненадани от троснатия отговор. Бек им даде време да изразят мнение, но когато никой от тях не проговори, обясни доводите си:

— Изпращането на цветя на погребението е било тест. Знаел е, че е проява на лош вкус, и го е направил само за да види как ще реагираме. Мога да му изпратя заплашително писмо, но би издало гняв или страх, а Нийлсън би добавил, която и да е от двете реакции към арсенала си срещу нас. Ако мълчим, ще го приеме като знак, че го смятаме за толкова незначителен, че дори не си струва да му отговаряме. Това е най-силното послание, което можем да му отправим.

Хъф замислено потърка устни.

— Крис?

— Щях да предложа да подпалим къщата му. Подходът на Бек е по-хитър — всички се засмяха, след което той попита: — Впрочем откъде е?

— Снове между няколко офиса в различни щати. Единият е в Ню Орлиънс. Вероятно сме привлекли вниманието му, защото се намираме наблизо.

Потънаха в размисъл за няколко секунди. Накрая Бек проговори:

— Мога да драсна кратка бележка. Да му кажем…

— Не, първото предложение ми хареса повече — решително заяви Хъф. Запали клечка кибрит, изправи се и я доближи до цигарата си. — Да почакаме и да видим каква ще бъде следващата му стъпка. Нека той се поизмъчва, докато гадае какво кроим ние, а не обратното.

— Добре — отвърна Бек.

Телефонът на бюрото на Хъф звънна.

— Ще вдигнеш ли, Крис? Трябва да пусна една вода — каза той и тръгна към тоалетната до офиса си.

Крис отиде до бюрото и натисна примигващия бутон на телефона.

— Сали, на телефона е Крис. Хъф ли ти трябва?

В слушалката зазвуча гласът на безкрайно търпеливата дългогодишна секретарка на баща му:

— Знам, че имате съвещание, но мисля, че господин Хойл… всъщност всеки от вас би ме извинил за прекъсването.

— Какво има?

— Сестра ви е долу и е на път да вдигне скандал.