Сандра Браун
Безследно изчезнал (9)

Девета глава

Това беше само първото от серията подобни обаждания. Репортерите бяха дълбоко разочаровани от спокойните отговори на техните провокативни въпроси и нападки. Когато я питаха дали има романтична връзка с конгресмен Девъро, тя само се засмиваше.

— Сигурна съм, че конгресменът никак няма да е очарован, че името му се свързва по такъв повод с това на една отдавна омъжена застаряваща жена.

— Съпругът ви се води безследно изчезнал вече дванадесет години, госпожо Уилямс. Вие съвсем не сте стара, а и конгресменът е известен с любовните си похождения.

Така ли, помисли си тя, колко ли подобни връзки е имал? Дали тяхната не е просто поредната?

— Не знам нищо за миналия или настоящия любовен живот на конгресмен Девъро.

— А как обяснявате твърде интимния ви танц онази вечер? — попита нахаканият журналист със самодоволна усмивка. — Снимките не лъжат, госпожо Уилямс.

— Не, но могат да бъдат интерпретирани погрешно. Конгресменът и аз празнувахме общата победа във Вашингтон. Той подкрепяше каузата на ИКСБИ. Ако е толкова неотразим по време на кампанията си, колкото на дансинга, той със сигурност ще спечели изборите.

Тя изрече последните думи със свито гърло и престорена усмивка. Звучеше като превзета глупачка, вместо виновно да се оправдава и с това да потвърди подозренията, че е заплетена в любовна връзка.

Всички интервюта протичаха в този дух. След като тя и Декс не дадоха нов повод за скандал, нещата отзвучаха. Точно когато си мислеше, че вече се е отървала, разбра, че й предстои най-ужасната част.

Случи се четири дни след появата им в новините. Джо я връщаше до колата й на площадката за излитане след тежък ден. Трима от проклетите неуморни репортери й се бяха обадили за коментар.

— Май имаш посрещачи! — надвика Джо бученето на перките, докато приземяваше хеликоптера.

Кийли вече бе забелязала колата, паркирана до нейната. Вратата се отвори и отвътре излезе някакъв мъж. Беше Ал Ван Дорф.

— Май си прав — рече тя унило. Благодари на Джо за благополучното кацане, помаха му за довиждане, но не се затича под перката както обикновено, а пое с бавна и отмерена крачка. Тогава Ван Дорф се изпречи между нея и колата й.

Журналистът изви глава към излитащия хеликоптер, който сви рязко по посока на хангара, където Джо го оставяше, когато нямаше насрочени полети.

— Никога не спирам да се учудвам на тези летящи машини — поде натрапникът, загледан в изчезващия от поглед хеликоптер.

— Здравейте, господин Ван Дорф. Какво ви води в Ню Орлиънс? Свършиха ли се новинарските истории във Вашингтон? — спокойно, рече си наум. Няма да бъде в моя полза да го предизвиквам. Смекчи саркастичните си думи с широка, макар и пресилена усмивка и от колебливия поглед, който й хвърли, разбра, че не е сигурен дали въпросът й не е подвеждащ.

— Нека просто да кажем, че тук сега има много по-интересни събития — очите му блестяха алчно иззад демодираните очила, устните му бавно се разтегнаха в нагло подобие на усмивка. — Като например вашата история с конгресмен Девъро.

Изненаданият й поглед заслужаваше „Оскар“.

— Аз… Не ви разбирам. Девъро и аз?!

— Защо не отидем някъде да пийнем и да поговорим — той посегна да я хване за ръката. Тя я отклони и съумя да остави впечатлението, че не желае да я докосва.

— Не, благодаря ви, господин Ван Дорф. Отивам си у дома.

— В такъв случай, струва ми се, можем да поговорим и тук — той бръкна в джоба на ризата си и извади сгъната страница от вестник. Наклонил рошавата си глава, той разгледа снимката от благотворителния бал. — Много сте фотогенична, госпожо Уилямс.

— Благодаря — можеше да си позволи да си поиграе с него, докато не я поставеше натясно.

— Не мислите ли, че и конгресменът също излиза добре на снимки? Красив е, дяволът му с дявол.

— Да, така е. Много е красив — готовият й отговор го изненада. Почти се ядоса от безразличието в гласа й. Като се възползва от временното му разсейване, тя попита: — За какво искахте да говорим, господин Ван Дорф?

Той я изгледа проницателно. С тази жена шега не биваше. Играта можеше да загрубее, но и той не беше вчерашен.

— Девъро толкова ли го бива любовта, колкото и в дебатите?

Ако въпросът имаше за цел да я шокира, наистина успя. За момент изненадата я остави безмълвна. Когато заговори, откри, че думите трудно излизат от скованите й устни.

— Вашите заключения са непростими, господин Ван Дорф, и не считам за нужно да ви отговарям.

— Но нима не сте любовници?

— Не.

— Тогава как ще обясните тази снимка?

— А вашето обяснение какво е? — парира го тя. Шокът й премина в гняв и тя едва се сдържа да не зашлеви този многознайко с мръсна уста. — Мъжете и жените танцуват, откакто свят светува. Да не би да намеквате, че президентът има любовна връзка с всяка жена, с която танцува на приемите в Белия дом?

— Да, мъжете и жените танцуват, откакто свят светува, но рядко с такива блажени усмивки на лицата.

— Конгресмен Девъро е чаровен мъж. Намирам го за интелигентен, привлекателен и ценя ентусиазма му. Възхищавам му се за позицията, която зае по въпроса за безследно изчезналите. Уважавам куража, с който отбива често отправяните му критики. Възхищение и уважение. Това е всичко, което изпитвам към него — лъжкиня, обвини се тя, решена на всяка цена да сложи Ван Дорф на мястото му. — Просто умът ми не го побира как можете да заподозрете нещо така непристойно. Това ли е представата ви за професионално направен репортаж?

— Това не е просто един танц, госпожо Уилямс — хладно й даде отпор той. — Става дума за всички онези тайни погледи и усмивки във Вашингтон. Става дума за един дъждовен ден, за който нито един от двама ви няма правдоподобно обяснение за отсъствието си. Интуицията рядко ме лъже.

Тя се засмя насила.

— Ако интуицията е единственият ви източник на информация, по-добре си намерете друг, по-достоверен. Никога не съм била любовница на конгресмен Девъро — това беше истина. — И никога няма да бъда — това щеше да покаже бъдещето. — Нито пък искам да бъда — това си беше чиста лъжа. — Смятам, че ви отделих достатъчно време. Надявам се да откриете по-сериозни неща, за които да пишете, вместо за разни „тайни погледи и усмивки“, плод на развинтеното ви въображение.

С тези думи тя му обърна гръб, отиде до колата си, отключи я с треперещи пръсти и се вмъкна вътре. Тъкмо си закопчаваше предпазния колан, когато Ван Дорф извика:

— А какво мисли конгресменът за вас?

— Попитайте него.

Той се усмихна мазно и самодоволно.

— Непременно ще го направя. Можете да ми вярвате.

Тя затръшна вратата, запали мотора и като потисна желанието си да профучи през паркинга, потегли бавно, с умерена скорост. Или поне така се надяваше.

По-късно вечерта, когато си легна, все още трепереше от преживяното вълнение. Дали, макар и неволно, не се бе издала с нещо? Повярвал ли й бе Ван Дорф? Вероятно не, но той просто не разполагаше с други факти. Ако публикуваше история, намекваща за някаква връзка между тях, щеше да изглежда като глупак. Нямаше нито доказателства, нито безспорни факти. Материалът щеше да си е чиста догадка и в крайна сметка щеше да ги оневини.

Разбира се, можеше да му попадне информацията, че тя и Декс са били в къщата й след приема. Доста трябваше да го убеждават, че нищо не се е случило, особено след като беше склонен да вярва в противното. А всъщност не се бе случило нищо, абсолютно нищо, за което да се чувстват виновни.

Всички мислеха, че тя е любовница на Декс. Никой ли не можеше да си представи, че на света съществуват и платонически връзки?

През последните два дни сексуалните подвизи на Декс и дългият списък от „компаньонки“ беше стриктно попълван и сверяван. Тя яростно отричаше да е следващото име в този списък, макар според журналистите отдавна да бе попаднала в него. Какво ли щеше да е, ако се бе поддала и се бе любила с Декс? Още едно лесно завоевание? Не, не. И все пак…

Беше прочела някакво интервю с Декс в последния вечерен вестник. В отговор на въпроса за злополучната снимка с Кийли Престън той бе казал: „Искаше ми се да бяхте публикували снимката ми с представителя на Съюза на докерите. Много държа на нея, макар онзи мъжага да не е толкова красив, колкото госпожа Уилямс.“ Беше се засмял на собствената си шега. Разбира се, при тези обстоятелства това беше всичко, което можеше да направи.

Сълзи замъглиха очите й, докато се взираше към библиотеката в другия край на спалнята. Снимката им с Марк като младоженци си стоеше на мястото на третата лавица. Булката беше с бретон и дълги плитки, които се спускаха до гърдите й. Семплата рокля от фин вълнен плат беше подгъната поне петнадесет сантиметра над коляното и тя изглеждаше смешно с новичките бели ботуши, пристегнати на прасците. Традиционна сватбена рокля беше немислима. В онзи момент нямаше време за обикаляне по булчински магазини. И все пак… как бе могла да се омъжи в този вид?

Пламналите й очи се плъзнаха по мъжа на снимката. Марк… Къде си? Какво се е случило с теб? Жив ли си?

Скъпи мой Марк! Наистина й беше скъп. Мил, щедър, нежен, весел… Идеалната първа любов.

Тя седна на леглото, за да разгледа по-добре снимката. Момичето с ботушките почти не приличаше на нея и едва ли някой би познал жената, в която Кийли Престън Уилямс се бе превърнала. Струваше й се напълно непозната. Днешната Кийли не можеше да си представи, че това невръстно създание е самата тя.

Ако Марк все още беше жив, и той нямаше да е някогашният младеж. Не можеше да си представи чертите, гласа, усмивката и личността, която Марк щеше да бъде днес. Момчето от снимката отдавна го нямаше, беше изчезнало. Момичето също.

Затвори очи и призова въображаемия си любовник. Гостът не бе младият й русокос съпруг, а тъмнокосият и тъмноок мъж, чиито прадеди бяха френски заселници креоли. Движенията му не бяха неумели и несигурни, а уверени и търпеливи…

Ръцете, които обхождат тялото й, не са плахи, а уверени в умението си да възбуждат. Не търсят сляпо чувствителни местенца, а попадат на тях безпогрешно, докосват ги с благоговение. Анатема на алчността и бързината.

Кийли бавно се отпусна. Очите й се отвориха и тя замаяно се запита какво се бе случило. Осъзнаването доведе със себе си срама. Защото, когато бе молила за облекчение, не бе викала името на съпруга си, а това на Декс Девъро.

Възглавницата й попи потопа от сълзи на горчиво разкаяние.

 

 

— Искаш ли да си вземем сандвичи за обяд и да се разходим до площад „Джексън“?

Както повечето телефонни разговори с Никол, и този носеше изненади.

— Аз не…

— Имаш ли нещо по-добро наум? — попита Никол малко рязко.

— Не — призна Кийли.

— Ще се видим пред входа след половин час. Аз ще донеса сандвичите.

От деня, в който с хитрост беше събрала Кийли и Декс по новините, Никол бе останала на разстояние. Говореха си от време на време по телефона и се срещаха из коридорите на сградата, но го нямаше непринуденото държане на дългогодишни приятелки отпреди и Кийли усещаше липсата му.

В уговореното време тя слезе долу. Никол я чакаше. Излязоха на „Чартърс Стрийт“ и повървяха няколко пресечки надолу до историческия площад. Кийли обичаше това място. От едната страна се редяха катедралата „Сейнт Луи“, Презвитерианството и Кабилдо, а в съседство бе „Понталба Билдинг“. Често изпитваше завист, че е пропуснала всички онези паметни събития, случили се тук или близо до това място. Задоволяваше се с разходки покрай художниците, изложили творбите по тротоара около площада.

Днес слънцето беше ослепително и един гълъб доволно бе кацнал на главата на Андрю Джексън, когато прекосиха площада към северната страна и се озоваха пред катедралата. Ранните пролетни цветя едва започваха да напълват. Избраха си една отдалечена пейка и седнаха. Никол отвори книжния плик и й подаде сандвич, завит със салфетка.

— Напрежението ме убива — каза тя, като захапа сандвича със салата и яйца. — Да или не?

— Да или не какво?

— Прощаваш ли ми? — рече Никол тихо и погледна Кийли с такова разкаяние, че Кийли не можа да се въздържи и се разсмя. Остави сандвича и прегърна силно приятелката си.

— Прощавам ти. И аз съжалявам. Липсваше ми.

Никол се отдръпна и премигна, за да прогони издайническите сълзи.

— Е, благодаря на Господа, че всичко това свърши. Мислех, че ще трябва да ходя облечена в чувал и да си посипвам главата с пепел до края на дните си. А сивото не ми отива, изглеждам като призрак.

Шегата й не можа да заблуди Кийли. Никол беше разстроена и очевидно приятелските им разговори също й бяха липсвали.

— Онова, което направи, беше удар под пояса, но тогава това беше най-малката ми грижа — каза Кийли и поклати глава. От две седмици не беше виждала Декс. Казваха, че времето лекува, но тя отхвърляше тази заблуда. Уви, колкото повече време минаваше, толкова повече копнееше за него.

— Искаш ли да ми разкажеш? Имам предвид онова, за което не мога да се досетя сама.

Кийли погледна приятелката си.

— А кое е това, за което се досещаш?

Никол уви в целофан останалата част от сандвича си и отвори кутийка безалкохолна напитка. Предложи друга на Кийли и продължи:

— Мисля, че трябва да сте се срещнали някъде във Вашингтон, влюбили сте се от пръв поглед, като от самото начало сте знаели, че нещата ще станат деликатни предвид социалното ви положение. И оттогава разумът и чувствата ви са в постоянна борба.

Кийли погледна разсеяно статуята на Андрю Джексън, където бяха накацали още гълъби.

— Май това е всичко.

— Кийли, защо се измъчваш? Ако държиш на връзката с него, тогава давай! И конгресмените са мъже. И кой, по дяволите, го е грижа в днешните времена кой с кого спи? Бъди егоистка. Защо поне веднъж не помислиш за себе си.

— Трябва да мисля и за него.

— Защо? Той е голямо момче. Забърка се с теб с отворени очи. Като те познавам, не мога да си представя, че ти си го предизвикала умишлено. Инициаторът беше той, нали?

— Ами да, но… Казах му от самото начало, че съм омъжена, но не отказах да се виждаме. Беше толкова…

Никол изруга под нос.

— Спа ли с него? — при шокирания поглед на Кийли тя бързо се оправда. — По дяволите, няма смисъл да увъртаме. Спа ли с него?

— Не — прошепна Кийли.

— Тогава нищо чудно, че се чувстваш нещастна. Защо, за Бога, се срамуваш? Няма нужда да се обвързваш. Преспи с него и го разкарай. Освен ако не си влюбена… — тя спря и си пое дълбоко дъх. Повдигна брадичката на Кийли и видя сълзи в тъжните й зелени очи. — Господи… — прошепна. — Ти си влюбена. В Декс Девъро. Уао, Кийли! Когато правиш нещо, го правиш на сериозно, нали? Окуражих те за една хубава, необвързваща авантюра, а ти избра конгресмен, борещ се за място в Сената, и взе, че се влюби в него до полуда.

Поучителният тон на Никол я засегна.

— Нямаше да страдам, ако не го обичах. Аз не съм като теб. За мен секс и любов са едно и също нещо. Не мога да възприема игрите в леглото с разни мъже за нещо нормално, както правиш ти.

В момента, в който каза това, съжали. Стисна ръката на Никол, която изведнъж беше застинала неподвижно.

— Съжалявам — рече Кийли. — Нямаше да го кажа, ако не бях толкова разстроена. Знаеш, че не те осъждам. Какво правиш, какво чувстваш, си е твоя работа.

Никол се изсмя.

— Ей, ако някой е наясно с репутацията си, това съм аз — тя се взря пред себе си за момент, после се обърна към Кийли. — Не ти ли е хрумвало, че и аз може да съм като теб?

— Като мен ли?!

— Това изненадва ли те? Не би трябвало. Може би не осъзнаваш колко рядък екземпляр си. Постоянно се бориш за нещо. Имаш ценности и стандарти, съобразно които да живееш. Те не са ти били втълпени. Придобила си ги. Бих искала да съм дама като теб. Езикът ми е ужасен и го съзнавам. Поведението ми е необуздано и също го съзнавам. Бих искала да притежавам финес, да говоря меко и нежно. Бих искала хората да ме уважават, както уважават теб — тя отново се засмя, малко тъжно този път. — Такава ми е съдбата.

Кийли се поколеба, преди да попита тихо:

— Защо… Защо… излизаш… с толкова много мъже?

— Искаш да кажеш защо спя с толкова много мъже, нали? — въпросът й беше пълен с горчивина, но тя засягаше самата нея, а не Кийли. — Предполагам, живея така, както са очаквали от мен. Майка ми ни е изоставила с баща ми, когато съм била прекалено малка, за да си я спомням. Но той никога не ми позволи да забравя това. Всеки Божи ден ми напомняше колко много приличам на нея — родена мръсница, без нищо добро у себе си, обречена на живот, белязан с грях и лутания. Изкарваше си целия гняв към майка ми върху мен.

Тя поглаждаше мъхестата си пола, унесена в спомени от изпълненото с болка минало.

— Толкова пъти съм се самоанализирала. Търся някой, който да ме обикне. Във всеки пореден мъж се надявам да открия бащината обич, която така и не получих. От деня, в който си купих първия сутиен заради тренировките, баща ми ме нарече уличница. Беше прав. Такава съм. От висока класа, но уличница.

— Не говори такива неща за себе си, Никол. Ти притежаваш способността да обичаш истински, но просто никога не си я насочвала в правилната посока. Мисля, че се страхуваш да обичаш някого, страхуваш се да не те отхвърлят както е направил баща ти.

— Май говорехме за теб, а?

— Сега говорим за теб. Зад тази безцеремонна, непукистка фасада ти показваш на хората, че си една несигурна, самотна жена, която моли да бъде обичана заради нея самата, а не заради пищния фасон, който представя пред света. И един нормален чувствителен мъж трябва да те види такава — тя погледна Никол право в очите. — Чарлс Хепбърн например.

Никол се разсмя от сърце?

— Тъкмо говорехме за отхвърляне! Опитах всичко, за да заведа този мъж в леглото, но той все ме отрязваше. Проблемът не е, че аз го искам, а че той не ме иска. За мен вече е въпрос на достойнство. Предизвикателство! — тя покри сърцето си с ръка и произнесе театрално: — Той много се привързва.

— Това говори добре за него.

— Е, може спокойно да забрави всичко, ако си мисли, че ще изоставя другите мъже заради него — и двете замълчаха. Никол подритна едно камъче по паважа с върха на обувката си. — Без значение какво съм казвала за теб преди, уважавам те, както уважавам и твоите идеали.

Кийли се усмихна.

— А аз се възхищавам на смелостта ти. Понякога си мисля, че моралът до известна степен се крепи и на страха от последствията.

Никол навлажни ангелските си устни и попита колебливо:

— Какво изпитва Декс към теб, Кийли?

— Не знам. Казвал ми е неща, които ме карат да мисля, че… Но после… — тя не довърши.

— Нали признаваш, че знам малко повече от теб за мъжете? — попита Никол. Когато Кийли я погледна и кимна, тя продължи: — Мисля, че е в същото положение като теб. Изчакай и ме остави да довърша — възпря я тя, когато Кийли се опита да я прекъсне. — Обещай ми, че няма да се гневиш или нещо такова, става ли? Изиграх му едно представление.

Кийли усети как ахва от изненада, а Никол продължи:

— Нали ми обеща да не се ядосваш? По дяволите, струваше си опита, нали? Тогава само се досещах, че между вас може да има нещо. След интервюто, когато ти изчезна от студиото като обидена светица, аз… вложих всичките си усилия в играта, но мъжът остана абсолютно незаинтересован. Изобщо не вървеше. Дори не се включи в играта, не се преструваше от любезност на заинтригуван, а невъзпитано продължаваше да се обръща към вратата, откъдето ти бе изчезнала.

— Това едва ли доказва нещо.

— Не, но когато ви видях заедно, той беше… Не знам… Внимателен, загрижен. Като знам репутацията му относно нежния пол, може би малко преувеличена според мен, не очаквах да е толкова… — тя се замисли за думата. — Отдаден на чувствата си. Както и да го нарека, едно е сигурно — не поддава! Признавам, отказвала съм някои покани и под секрет ще ти кажа, че и на мен са ми отказвали. Не е факт, с който се гордея. Онова, което с гордост мога да ти кажа, е, че твоят мъж дори не забеляза тази коса, нито тези очи, подлудили толкова мъже. В мислите си виждаше само теб, Кийли! — тя млъкна, за да проследи ефекта от думите си. — Приеми това както искаш. Ако играехме покер, щях да заложа, че ти и конгресменът все още не сте написали последната глава от своя роман.

Кийли поклати глава отрицателно.

— Не. Оценявам онова, което ми каза, но всичко свърши още преди да е започнало.

— Стриктно праволинейна — процеди Никол. — Ако снощи можеше да избираш, с кого би избрала да прекараш нощта? С Декс или с Марк?

Кийли се изправи, сякаш я бяха зашлевили.

— Не е честно! Отказвам да отговоря на подобен въпрос!

Никол я погледна тъжно и произнесе съчувствено:

— Ти току-що го направи.