Сандра Браун
Безследно изчезнал (8)

Осма глава

По навик Кийли посегна да изгаси лампата на верандата. Гласът му, леко насмешлив, достигна до нея от тъмнината.

— Мислиш ли, че сме под наблюдение?

— Не знам. Възможно ли е?

Кийли по-скоро почувства, отколкото видя безгрижното повдигане на раменете му.

— Готов съм да поема риска.

Тя мина настрани и го пусна да влезе. Той направи три крачки в стаята и я огледа одобрително. Кийли се гордееше със своя дом. Сградата отчаяно се нуждаеше от ремонт, когато преди три години тя купи жилището и го обзаведе по свой вкус. Отвън къщата напомняше за стария Ню Орлиънс с червените си тухли, бели капаци, черни железни решетки на прозорците и тесния балкон на втория етаж. Кийли бе проявила завиден вкус, комбинирайки ново и старо. Старинни мебели от черешово дърво, изровени от прашни тавани и забутани магазинчета, бяха смесени с нови, тапицирани с дамаска в модерен стил. Врати и прозорци в ослепително бяло подчертаваха пясъчножълтия цвят на стените. Разхвърляни тук-там възглавнички в пастелни оттенъци на розовото, синьото и зеленото освежаваха обстановката; графики в рамки на фона на гоблен от мек текстил покриваха една от стените в гостната. Ефектът беше неописуем.

— Къщата ти ми харесва — рече Декс, без да се обръща. — Прилича на теб.

— На сто и седем години е!

Тогава той се обърна да я погледне с палав блясък в очите.

— Невероятно е как вие, реликвите, все още се държите.

Той съблече палтото си и се върна до вратата да го закачи на закачалката от кована мед. Застана лице в лице с нея и леко се поклони.

Може би минаха часове, години, вечност или само секунди на забрава. Колкото и дълго да беше, и двамата усетиха цялото желание, потребност от близост и разочарование, които бяха изживели от последния път, когато откраднаха няколко мига, несмущавани от чуждо присъствие.

Фасадата на благоприличието рухна и остана единствено голото желание, което всеки един от тях изпитваше към другия. Нямаше свидетели, нямаше правила, нямаше уговорки, които да бъдат спазвани. В този миг бяха само двамата и потиснаха гласа на съвестта, оставяйки се на привличането, което неумолимо ги преследваше. Живееха за настоящето.

Той протегна бавно ръце и ги сключи около нея. Тя вдигна своите на раменете му. Телата им се устремиха едно към друго, докато не се докоснаха от гърдите до колената в една плътна линия.

Той сведе глава и потри косата, ухото и врата й. Устните му обходиха извивката на брадичката, после скулата, веждата и надолу по носа, докато не спряха за момент в ъгълчето на устата й.

— Не мога да стоя далеч от теб. Опитах. Не мога — устата му покри нейната, разтворила се като цвят. За него тя беше живителен извор, даряващ живот. Кийли възтържествува и изпита желание никога да не бъде утолен в жаждата си.

Чувствените милващи интимни движения продължаваха и продължаваха, оставяйки я без дъх и същевременно съживявайки я. Всяка клетка в тялото й бе пробудена от докосването му, аромата, вкуса му и от тихите звуци, изтръгващи се от гърлото му. Гърдите й тръпнеха от желание. Слабините й се гърчеха в болезнения спазъм на копнежа.

Ръцете му се отпуснаха, но само колкото да обхванат лицето й между длани и да се взрат в замаяните й очи.

— Защо ми, причиняваш това, Кийли? Защо си тръгна без дума за сбогом? Обезумях на летището! Откъде можех да зная какво си решила? В съзнанието ми препускаха кошмарни сцени. Защо го направи?

— Декс — изстена тя, — мислех, че ще е най-добре, ако не се виждаме повече. Нещата бяха… Те… излизат от контрол.

— Съжалявам за това, което се случи на връщане от „Маунт Върнън“. Та аз никога не бих те наранил или обидил. Господи! Исках да ти се извиня. Опитах се, но ти беше изключила телефона си, а на следващия ден не ми се удаде възможност.

Няколко мъчителни мига пръстите му трескаво изучаваха чертите на лицето й, плъзгаха се по него, опипвайки кожата с трескавата ненаситност на скъперник.

— Независимо какво казват моите противници, у мен има зачатъци на морал. Знам, че си съпруга на друг мъж. Ако беше моя съпруга, бих убил всеки, който те докоснеше — щеше да я задуши в прегръдките си. — Но, да ми прости Господ, искам те, толкова те искам!

— Прощавам ти, Декс.

Тя знаеше, че се изплъзва от един сигурен свят, около който бе гравитирала досега, и полита в друг — изпълнен с хаос и блаженство. През тридесетте години живот никога не бе познала прелъстяващата сила на мъжко докосване. Страстта изгаряше вените й, търсеше изход, наелектризираше всяко нервно окончание, молеща да бъде освободена.

— Красива си — рече той до устните й. — Докато танцувахме, исках да направя ето това.

И ето че се наклони да целуне вдлъбнатината между гърдите й. Главата му се люшкаше агонизиращо бавно, милвайки я не само с уста, но и с цяло лице. Ръката му покри едната й гърда и започна лениво да я милва. Върхът на другата бе целунат с разтворени устни. Целуна я отново. И отново. По-надолу. И още по-надолу, докато…

— О, Кийли, Кийли… — името й бе вик на агония, откъснал се от пресипнало гърло.

Той опря чело в нейното.

— Не можем да продължаваме така, скъпа.

— Знам.

— Не мога да го понеса.

— Нито пък аз.

— Трябва да тръгвам.

— Разбирам.

— Утре сутринта в пет ли ще ставаш? — попита той, като взе палтото си от закачалката и се облече.

— Да — опита да се усмихне тя, но устните й затрепериха неудържимо.

Той погледна скъпия си часовник.

— Няма да можеш да се наспиш. Късно е.

Това съвсем не я тревожеше.

— Ще караш ли тази вечер? Обратно до Батън Руж?

Той поклати глава.

— Не. Имам работа тук утре. Когато съм в Ню Орлиънс, отсядам в „Биенвил Хаус“. Знаеш ли го?

— В квартала Декатур ли?

Той кимна.

— Знам го, но никога не съм влизала вътре.

— Чисто и тихо местенце.

— Предполагам.

Не казваха онова, което неудържимо желаеха да кажат, само чакаха момента на раздялата.

— Кой живее в другата част на къщата?

— Една по-възрастна двойка. Той е професор по философия в „Тюлейн“. Имат и едно огромно куче рядка порода, което е по-високо от мен.

Още една насилена усмивка. Още един провал.

— Голям късмет си имала да вземеш тази половина от къщата, която… — приветливото настроение накрая му изневери и ядът изригна с вулканична сила. — Защо, по дяволите, стоя тук и дрънкам глупости! Не ми пука въобще кой живее от другата страна на къщата. Говоря само за да държа ръцете си далеч от теб. Дори не съзнавам какво изричам. Мисля само как се любим, голи и освободени, не като двама неопитни хлапаци. Искам да видя тялото ти, Кийли. Искам да се излегна до теб. Искам да си причиняваме болка по малко, а след това да се успокояваме дълго. Искам да целувам гърдите и стомаха ти, да наблюдавам лицето ти, докато го правя. Искам да почувствам бедрата ти… Ако нещо от това, което говоря, те отвращава, съжалявам, но това е, което чувствам, което чувствах през тези дни, откакто за първи път те видях в онзи проклет самолет.

Преди не бе чувала гласът му се извисява тъй рязко. Юмруците му се свиваха и разпускаха покрай тялото, сякаш се опитваше да улови юздите на гнева си и да ги задържи, но все не успяваше.

— Не е нещо, което чувствам само в слабините си. Подобна нужда мога да удовлетворя навсякъде. Това е нещо, което измъчва разума и сърцето ми. Залъгвах се, че ще мога да бъда твой приятел. Не мога, Кийли! Не мога да бъда с теб и да не те докосвам. Разбираш ли? Тези тайни срещи отнемат по нещо от всеки от нас и според мен скоро ще ни доведат до лудост. Ще бъде най-добре и за двама ни да не се виждаме повече. Сбогом!

Без да каже нищо повече, той отвори със замах вратата и я захлопна след себе си. Кийли остана като вкаменена, макар отвътре да я разкъсваше нечовешка болка.

Той е прав… През цялото време знаехме, че от това няма да излезе нищо. Така е по-добре.

Тогава защо лицето й се обливаше в сълзи?

 

 

— Намираме се на честота осем петдесет и шест и ще ви оставя с Оливия Нютън Джон, под звуците на чиято песен започва работата на екипа втора смяна тази сутрин. Още една дума от теб, Кийли. Как изглеждат нещата отгоре?

— Добре, Рон — рече Кийли в малкия микрофон, който се извиваше пред лицето й, закрепен на диадемата със слушалките, поставена на главата й. — Полицията все още работи по верижната катастрофа от шест коли на магистралата „Понтчартрейн“ на изхода на „Броуд Стрийт“. С изключение на едно, всички платна са все още затворени. Всеки пътуващ в тази посока може би ще предпочете друг маршрут. Иначе е сравнително спокойно.

— Благодаря ти, скъпа. Какво ще кажеш за едно кафе по-късно?

— Не, благодаря ти, Рон. Тази сутрин съм много заета.

Той простена, сякаш сърцето му бе разбито.

— Приятели, нашият ангел-закрилник там горе има сърце от камък.

Кийли изключи микрофона си, докато диджеят се сбогуваше с аудиторията си и пускаше обещаното парче. Всеки ден повтаряха тази радио сценка в ефира и, изглежда, слушателите я харесваха. Младата жена често получаваше писма от фенове да не бъде толкова жестока с горкия Рон, който явно бе влюбен в нея. Очевидно авторите на писмата не знаеха, че той бе женен, имаше три деца и живееше относително спокойно под истинското си име в Метери.

Тя въздъхна, докато Джо Колинс, пилотът ветеран, се приготви да приземи машината и смени посоката. Както обикновено кокалчетата й побеляха, докато земята под тях се накланяше. Съпругът й бе изчезнал при катастрофа с хеликоптер. Никога не го забравяше.

— Добре ли си тази сутрин, ангелче? — подразни я Джо, макар погледът му да бе тревожен.

— Да — усмихна се кисело Кийли. — Не спах много тази нощ.

Това беше истина. След като Декс си тръгна, тя потъна в тежък размисъл, докато не дойде време да вземе душ и да се облече за работа.

— Сигурна ли си, че това е всичко? — попита я Джо, докато приземяваше хеликоптера на площадката „Сюпердоум“, откъдето я взимаше всяка сутрин и следобед.

— Да. Просто ме беше налегнало лошо настроение. Нищо сериозно.

Тя слезе от хеликоптера, грабна нещата си и тръшна вратата. Изтича под въртящата се перка, докато се измъкне от обсега й и след това се обърна да махне на Джо, който вече отлиташе.

С последни сили стигна до колата си и я отключи. Сутринта сериозно се бе замислила дали да не се обади, че е болна, но реши, че ще е по-добре да отиде на работа, сякаш нищо не се е случило. По-добре да е заета с нещо, вместо да се мотае унило из празната къща, оплаквайки също толкова празния си живот.

Тя подкара и се включи в пъплещата автомобилна колона в този пиков час във Френския квартал, пословичен със задръстванията си. По това време на деня тесните улици, непригодени за натоварения трафик, бяха претъпкани от камиони, които разкарваха стоки, спираха ту пред този, ту пред онзи от многото ресторанти и магазини на стария квартал. Накрая спря на паркинга пред една от старите сгради и прекоси площада, за да стигне до студиото на радиото.

Вчерашният дъжд бе спрял най-сетне и мокрото слънце се опитваше да се подаде иззад облаците — опит, който Кийли сметна за нахален. Не искаше денят да се разведрява. Беше отчаяна и държеше целия свят да й съчувства.

Дълго време се взира през прозореца на офиса си, изживявайки отново онези моменти, когато Декс я беше държал в обятията си. Спомняше си живо всяка негова дума. Вярваше на всичко, което някога бе казал. Затова и бе убедена, че няма да пожелае да я види отново. Не можеха да бъдат просто приятели и това бе всичко. Привличането помежду им бе прекалено силно. Всеки път, щом се окажеха заедно, предаваха не само себе си, но и собствените си принципи. Не го искаше в живота си, да усложнява и без това излязлото от контрол положение. А и той със сигурност не се нуждаеше от нея в своя. Противниците му щяха да тържествуват, ако се разкриеше връзката му със съпругата на един „безследно изчезнал по време на акция“, особено жена като нея, чийто глас, а пък и лице бяха познати на толкова много хора.

Решена да не мисли повече за Декс, тя отиде до бюрото си и механично прехвърли купчината със сутрешната поща, проведе няколко телефонни разговора, последният от които с продуцента на сутрешното шоу. Тъй като работеше на разделена смяна и докладваше и за следобедния трафик, тя обикновено си тръгваше по обяд и нямаше други задължения до три и половина, когато отново се срещаха с Джо при „Сюпердоум“.

Канеше се да тръгва, когато вратата към офиса й се отвори и Никол влетя вътре.

— Слава Богу, че си тук! — изрече тя, останала без дъх. — Току-що ми спаси живота.

Кийли не се сдържа и се засмя на видимото облекчение на приятелката си. Тя бе поставила отрупаната си с пръстени ръка на гърдите в израз на благодарност.

— Кажи ми бързо на какво дължа това посещение — подкани я Кийли.

— Включена си в интервюто на живо в обедните новини.

— Нищо не разбирам…

— Кийли, не ми играй номера. Не се шегувам. Гостът, поканен по сценарий, току-що се обади, че е болен и не може да дойде. Ще те интервюирам за „безследно изчезналите по време на акция“ и за онова, което се е случило във Вашингтон миналата седмица. Актуално е, става за новините. Така че какъв е проблемът?

Проблемът беше, че не й се живееше, камо ли да се показва по телевизията.

— Никол, щях да го направя всеки друг ден, но днес не се чувствам добре. Изглеждам ужасно.

— Глупости! Изглеждаш страхотно както обикновено.

— Имам тъмни кръгове под очите! — извика Кийли.

— Аз също! — изкрещя в отговор Никол. — Гримът прави чудеса. Освен това не би провалила кариерата ми заради някакви си тъмни кръгове под очите, нали?

— Боли ме корем — простена Кийли.

— Вземи аспирин.

— Роклята ми е…

— Супер!

Бяха стигнали до вратата, когато Кийли промърмори:

— По дяволите, защо пък не!

— Това се казва жена с дух — рече Никол, докато дърпаше приятелката си по коридора. Спря пред вратата на дамската тоалетна и заповяда: — Сложи си малко пудра и слизай долу. Интервюто е след прогнозата за времето около дванайсет и дванайсет минути, но ела възможно най-бързо, за да ти сложат микрофон. И ако започна да задавам глупави въпроси, прекъсни ме с някое дълго обяснение. Знаеш, че не познавам проблема в дълбочина.

Тя побутна Кийли към вратата на тоалетната.

Минута след това, надничайки в полюшващото се огледало над пълната с вода мивка, Кийли направи всичко възможно лицето й да добие свежо изражение. Сложи руж на бузите си, поднови червилото и разреса коса. Коприненият костюм с цвят на нефрит щеше да изглежда добре на екран. Излезе от тоалетната и мина по бетонното стълбище до широките, звукоизолиращи врати на студиото. Червената табела: „В ефир“ светеше, но тя открехна вратата колкото да се промуши и хлътна вътре. Студиото бе полутъмно, светъл кръг очертаваше само новинарското бюро, където Никол и младият й колега, четяха новините.

Тя спря за момент, за да свикнат очите й с тъмнината, и внимателно прекоси студиото, прескачайки множеството кабели. Когато на екрана се появи реклама, режисьорът махна слушалките си и дойде до нея, за да й стисне ръка.

— Здравей, красавице — рече весело той. — Позволи ми да те придружа до мястото за интервюта, ако обичаш. Има ли шанс да получа благоразположението ти?

— Само с разрешението на жена ти — засмя се Кийли. — Как вървят нещата, Ранди?

— Обичайната бъркотия. Благодаря, че ни се притече на помощ в такъв критичен момент. Някои хора не биха искали да имат за събеседник конгресмен Девъро, и то на екран.

— Дев…

Името замря на устните й, докато стъпваше на подиума, подкрепяна от ръката на Ранди. В този момент забеляза Декс, който вече бе заел мястото си на малкото канапе и чакаше да му сложат микрофон.

— Мисля, че вие двамата се познавате — рече Ранди, като леко побутна Кийли да седне до Декс и й подаде микрофона.

— Внимавай да не ти скъса копринената блуза — предупреди я той.

— Ранди, паузата свърши преди тридесет секунди — извика един от операторите.

— Ще ви включим след втората пауза — рече той, преди да заобиколи камерата и да си сложи отново слушалките.

— Защо не ми каза? — попита Кийли през зъби.

— Не знаех — отвърна той тихо, докато затягаше възела на вратовръзката си.

Главата й се извъртя светкавично към него.

— Не си знаел?!

— Не и до тази сутрин. Никол ми се обади рано, като се извини и ме помоли да дойда по обяд. На всяка цена. И ето ме тук.

Кийли се отдръпна в ъгъла на тясното канапе, за да елиминира близостта му. Като подръпна края на полата си, тя промърмори:

— Измамила е и двама ни! Същата сценка ми изигра и на мен. Не знаех, че ще си тук. Тя каза, че се налага да спасявам шоуто, защото гостът им за интервюто не бил в състояние да дойде. Съжалявам.

— А аз не.

Тя отново го погледна, но преди да може да отговори, прожекторите в студиото блеснаха и потопиха подиума за интервюта в ярка светлина.

— Готови ли сме, красавице! — чу се гръмкият глас на режисьора от стъклената кабинка, намираща се няколко нива по-високо.

Кийли осъзна, че тече поредната реклама. Операторите умело плъзнаха тромавите камери към тях и фокусираха обективите върху нея и Декс.

— О, съжалявам, конгресмен Девъро. Говорех на нашата Кийли.

— Здрасти, Дейв — отвърна Кийли, като закри очи срещу силните светлини и махна с ръка на мъжа зад контролния пулт в кабината. Неочаквано гласът й отекна в студиото.

— Увеличете, моля — нареди Дейв, след което се обърна към Кийли по високоговорителя: — Опитай отново, този път за проверка на микрофона.

— Здрасти, Дейв. Тук е Кийли Престън. Проба на микрофона. Едно, две, три.

— Звучи прекрасно, медено гласче. Конгресмен Девъро, нека ви чуя, ако обичате.

— Здрасти, Дейв. Как е поредното бебе?

— Ах, проклет да съм! Точно така. Миналия път, когато бяхте тук, жена ми раждаше. Благодаря, че си спомнихте. И двамата са добре.

— Радвам се — отвърна Декс.

Скритият глас продължи отчаяно:

— Никол, би ли си седнала на сладкото дупе? Последни шейсет секунди!

Кийли бе забелязала как Никол скача от новинарското бюро и изтичва до огледалото в студиото, за да провери за пореден път безупречната си прическа. Със зашеметяваща скорост прекоси приличното на пещера студио и припряно зае мястото си на стола срещу канапето, като прикрепи микрофона за яката си.

— Господи! — изрече тя задъхано. — Ама че ден! Здравейте отново, конгресмен Девъро.

Тя усърдно я отбягваше и Кийли знаеше колко притеснена и виновна се чувства приятелката й. Откога Никол призоваваше Господ на помощ?

— Казвай ми Декс — рече конгресменът.

— Става, но не по време на интервюто — усмихна се тя.

— Камера номер две, Никол — тихо я инструктира Ранди след гръмките наставления на Дейв. — Петнадесет секунди.

— Готови ли сте? — попита Никол. Без да дочака отговор, тя се обърна към обектива, навлажни устни и се усмихна. Когато червените светлинки отпред блеснаха, тя започна: — Актуалното интервю днес ще бъде с нашата добра познайница Кийли Престън и конгресмен Декс Девъро.

 

 

През следващите седем минути Кийли и Декс отговаряха на въпросите на Никол и подхващаха теми, които тя не успяваше да засегне. Интервюто вървеше гладко. Кийли и Декс изглеждаха заинтересувани единствено от обсъждания проблем.

По едно време, докато говореше с добре овладян убедителен глас, Кийли се обърна и го погледна. Той подкрепяше думите си с жестове и тя си спомни колко познат всъщност й беше този маниер на говорене.

— Благодаря и на двама ви — завърши Никол интервюто, а с него и новините. Изправи се и откачи микрофона си. — Нямате представа колко високо оценявам това, че изоставихте другите си ангажименти и се отзовахте на молбата ми.

— Радвам се за теб — отвърна Кийли, като едва сдържаше гнева си и несръчно се опитваше да се освободи от микрофона. Знаеше какво си е наумила Никол, като ги кани и двамата в програмата. Кийли не бе отрекла да има някакъв по-специален интерес към Декс, когато Никол я разпита за него миналата нощ. Трябваше да предвиди клопката. Никол не бе вчерашна и ако изобщо разбираше от нещо, то това бяха отношенията между мъжете и жените.

— Сега ме извинете. Чака ме работа.

Без повече приказки тя се промуши покрай Декс и напусна студиото.

Още трепереше, докато изкачваше стълбите до втория етаж и прекосяваше лабиринта от коридори до уединения си офис. Отпусна се на стола си и покри лице с ръце, като дишаше тежко. Този път съдбата се бе намесила и отново ги бе събрала с Декс. Вече се бе примирила с факта, че занапред Декс ще остане извън живота й.

Миналата нощ, разочарован и ядосан, той беше стигнал до същото заключение. Беше й заявил, че е необходима повече самодисциплина, за да престанат да се виждат. Сега, само няколко часа по-късно, те отново бяха седели един до друг, дишайки един и същ въздух, и тя бе разбрала колко болезнено е да бъдеш толкова близо до обекта на своите желания и да се преструваш на безразличен. Колкото по-бързо се измъкнеше от проклетата сграда, толкова по-добре.

Тъкмо вземаше палтото от закачалката на стената, когато вратата тихо се открехна и Декс се вмъкна вътре, затваряйки я след себе си.

Гледаха се в продължение на няколко дълги мига, докато ръцете на Кийли висяха замръзнали във въздуха, както бе посегнала за палтото си. Той стоеше с гръб към вратата, сякаш искаше да отблъсне отрицателната енергия към стената.

— Къде отиваш? — попита накрая.

Кийли все пак взе палтото. Защитен механизъм? Да. Почувства се уязвима, застрашена. Противно на разума, сърцето й глухо блъскаше в гърдите.

— Излизам. Имам няколко часа почивка по това време на деня.

— О — отвърна той, но не се отдръпна от пътя й. Господи, колко е красива, помисли си. Миналата нощ бе говорил с пълното съзнание, че е прав. Безумие беше да продължават с тези тайни срещи. Презираше лъжата и играта на криеница. Това добавяше елемент на съпротива към чувствата, които изпитваше към Кийли, и поради тази причина той не искаше да продължават така.

Но изкушението трябваше да бъде елиминирано, защото нямаше начин да потисне желанието си към нея. Идеалното лечение на болестта. Като хирургическа намеса. Неубеден до край, но твърдо решен, той беше влязъл в телевизионното студио. Ала когато я видя, решителността му се изпари до последната капчица.

Изпълнен с достойнство, той бе седял и бе отговарял на въпросите на Никол логично и кратко, докато през цялото време мислено бе правил любов с жената до себе си. Усещаше всяко нейно движение, дори и най-незабележимото. Като гледаше как гърдите й леко се повдигат и спускат, той отчиташе всяко нейно вдишване.

— Не знаех, че си поканена днес в студиото, това дойдох да ти кажа. Бях толкова изненадан да те видя, колкото и ти.

— Не си и помислих, че имаш нещо общо. Цялата работа говори за намесата на Никол. Тя е подготвила всичко.

— Ако оставим настрани факта, че е очаквала двамата да направим интересно интервю, не мога да си обясня защо.

— Не мисля, че би се заинтригувала толкова, ако не ни беше видяла да танцуваме заедно миналата нощ. — Кийли отмести поглед встрани. — Тя… След това започна да ми задава разни провокационни въпроси.

Знаеше, че ако сега си тръгне, ще бъде поредният опит да загърби проблема. Затова съблече палтото и го закачи отново на закачалката. Хвърли чантичката си на бюрото и седна в скърцащия стол.

— Какви въпроси? — попита той, като се приближи до бюрото и приседна на хълбок.

— Въпроси, които засягаха теб. Как сме се срещнали във Вашингтон, доколко добре те познавам…

— И ти какво й отговори?

— Че едва се познаваме.

— А тя?

Кийли го погледна и произнесе тържествено:

— Заяви, че не ми вярва. Заради начина, по който сме танцували онази нощ.

Той се приведе напред и хвана ръката й. Палецът му поглади всеки от дългите, овални нокти с грижливо направен маникюр.

— Какво друго те пита?

Когато вдигна очи, те се оказаха на една линия с устните й.

— Искаше да знае дали те смятам за готино парче — усмихна се Кийли с крайчеца на устата си.

Гладката му черна вежда се повдигна и той я погледна развеселен.

— Готино парче, а? Интересно. Изгарям от нетърпение да чуя какво си отговорила.

Той се надвеси над нея.

Наложи се да извие глава назад, за да го погледне в лицето.

— Казах, че можеш да минеш за готино парче.

Той завъртя глава и попита закачливо:

— И ти каза това за мен?!

Усмивката му беше заразителна и тя отвърна престорено срамежливо:

— Е, в момент на слабост, разбира се.

Засмяха се. Показалецът му обходи бавно извитата й горна устна до ъгълчето. После помилва лениво и долната до другото, също толкова интригуващо ъгълче. Пръстите му изоставиха устата й само за да обвият шията й под яката и да я придърпат нежно към приближаващите му устни. Другата му ръка леко докосна гръдта й, докато се плъзгаше под ръката й, за да я задържи и да я извие към себе си.

Острият звук от въртенето на топката на вратата прозвуча като пистолетен изстрел и те се отдръпнаха рязко един от друг. Кийли се изправи, но Декс застана пред нея, с лице към вратата, сякаш искаше да я предпази. Отпуснаха се облекчено, когато видяха Никол да влиза. Тя бързо затвори зад себе си.

— За Бога! Луди ли сте? Не знаете ли, че ако прекарвате така обедната почивка, поне трябва да заключите вратата? — смъмри ги тя, сложила ръце на хълбоците като ядосан родител.

Кийли бутна настрани Декс и заобиколи бюрото.

— Никол, мога да те удуша заради така нареченото ти сензационно интервю! Защо го направи?

Никол невъзмутимо седна върху бюрото на диджея, като отново бутна горката Синди.

— Не се преструвай на ядосана за това, че сте се видели. За мен беше очевидно миналата нощ, че вие двамата изгаряте от нетърпение да бъдете заедно, така че се постарах. Това е всичко — призна тя с грейнало лице. — Доволна съм, ако съдя по видяното току-що. Само съм разочарована, че не ви сварих в по-компрометираща поза.

— Никол! — извика Кийли. Страните й пламтяха. — Декс… Искам да кажа…

Декс застана зад нея и я прегърна успокоително през раменете.

— Никол — рече спокойно той, — очевидно си забелязала, че Кийли и аз си допаднахме, докато бяхме във Вашингтон. Стана случайно. Никой от нас не го беше планирал, но се случи. И двамата сме на мнение, че е безсмислено да задълбочаваме връзката си. Тя е омъжена — той погледна към Кийли тъжно. — А аз се боря за място в Сената. Да имам… връзка с омъжена жена, не би било добре за имиджа ми, дори и ако Кийли се съгласи, което е изключено. Миналата нощ след празненството решихме, че не трябва повече да се виждаме нито насаме, нито в обществото, стига да може да се избегне. Затова и двамата бяхме доста смутени, като се видяхме днес.

— Миналата нощ?! — попита остро Никол, като стана и се приближи до отсрещното бюро. — След партито? Къде?

Декс погледна Кийли и след като тя кимна, той добави:

— В къщата й.

Никол се отпусна тежко на бюрото.

— Знаех си аз. Някой видя ли ви?

— Защо? — попита Кийли, притеснена от начина, по който Никол хапеше долната си устна.

— Е, аз не съм единствената, която е забелязала… близостта… помежду ви, докато танцувахте. Затова и дойдох тук. Ето, вижте първия брой на вечерния вестник. Помислих, че трябва да го знаете.

Едва сега те забелязаха рулото, което тя държеше в ръка. С чувството, че й се завива свят, Кийли отгърна първата страница със светските новини. Там, на снимка, която ничий поглед не би могъл да пропусне, бяха тя и Декс. Танцуващи, прегърнати плътно. Лицето му бе ниско приведено над нейното, което пък бе повдигнато като цвете към слънцето. Усмихваха се един на друг по-красноречиво дори от прегръдката. Текстът под снимката бе лаконичен:

„Конгресменът Девъро и Кийли Престън, съпруга на «безследно изчезнал по време на акция». Вихрената им поява на дансинга предизвика всеобщо удивление.“

— По дяволите! — изруга глухо Декс и хвърли вестника на пода. — По дяволите…

Кийли скръсти ръце на гърдите си, отиде до прозореца и се загледа навън.

Никол прочисти гърло.

— По-добре си изяснете нещата — предупреди тя. — Някой е тръгнал по следите ви. Декс, някой видя ли те в къщата на Кийли?

— Не мисля. Паркирах пред ресторант „Сейнт Чарлс“ и отидох дотам пеша.

— Така ли? Не знаех — обърна се Кийли към него с нетрепващ поглед.

— Не си знаела? А как реши, че съм дошъл?

Стъпка по стъпка те се приближаваха един към друг. Тя вдигна рамене.

— Не помислих за това. Ти просто се появи — тя махна някакво мъхче от ревера на сакото му. — Не трябваше да го правиш. Кварталът е опасен нощем. Можеше да те оберат.

— Аз съм готино парче, забрави ли?

— Не, наистина — изрече тя престорено. — Не ти ли беше студено?

Той приглади кичур от косата й.

— Когато си тръгнах ли? Шегуваш ли се?

И двамата се засмяха.

— Хей! Май забравихте за мен? — подвикна Никол и те стреснато се обърнаха към нея, сякаш наистина бяха забравили за присъствието й. — Лично аз се надявам да кажете на всички да си гледат работата! Най би ми харесало да започнете, е, да продължите връзката си. Но ако доблестта стои пред любовта, както за съжаление ми се струва, по-добре да се подготвите за усложненията, които задължително ще последват. Случайно са публикували и статия, в която се намеква, че може би във Вашингтон се е случило нещо извън редовните заседания на подкомисията. По виновните ви изражения съм склонна да смятам, че тези предположения не са съвсем безпочвени — тя стигна до вратата.

— Моля ви да помните, че не аз съм врагът. Аз съм приятел. И съжалявам за това, което направих днес. Ако бях видяла вестника по-рано, щях да измисля друг повод, не толкова явен, за да ви събера — тя присви очи. — От друга страна, това ще бъде извинението ви за миналата нощ. Били сте поканени в днешната програма да разговаряме по проблемите на „безследно изчезналите по време на акция“ и просто сте разговаряли за случилото се във Вашингтон. Не звучи убедително, но засега не разполагате с друго обяснение.

След тези думи тя си тръгна. Декс и Кийли се взираха във вратата дълго след като тя се затвори. Накрая се обърнаха един към друг. Той въздъхна и разтърка мускулите на врата си.

— Предполагам, че някой решава вместо нас.

— И аз. Съжалявам, Декс. За нищо на света не бих си позволила умишлено да проваля предизборната ти кампания.

— Знам. Бях наясно какво правя, когато те поканих на танц. Заблуждавах се, като мислех, че можем да поддържаме платонически отношения — той посочи вестника, лежащ в краката му. — Снимката е красноречива.

— Просто трябва да се постараем да не им даваме повече поводи. Миналата нощ каза, че не е трябвало, а и не бихме могли да се виждаме повече, независимо колко невинно изглежда. Случилото се днес трябва да затвърди решението ти — тя вдигна глава към него. — Аз все още съм омъжена, Декс. Всичко останало губи значение.

Той отиде до вратата, но преди да я отвори, се обърна към Кийли с думите:

— Ще се справиш, нали? Ами ако те хванат натясно и започнат с въпроси за снимката?

— Ще се преструвам на глупачка. Срещнала съм те във Вашингтон. Отишли сме на обяд с група конгресмени, един известен журналист и още един активист на ИКСБИ. Уважавам позицията ти по нашия въпрос. Напълно те подкрепям в кампанията ти за Сената. Това е всичко.

Той кимна вяло. Приличаше на осъден, отиващ към ешафода, отчаяно опитващ се да отложи фаталния момент.

— Ако някога имаш нужда от мен…

Тя го погледна.

Сетне той си тръгна и болката стана непоносима. Като слепец, Кийли стигна опипом до бюрото си и захлупи глава. Пронизителният звън на телефона прекъсна тихия й плач.

— Да — обади се хрипливо тя.

— Госпожице Престън, обажда се Грейди Сиърс от „Пикейн Таймс“.

Тя стисна слушалката и събра целия си кураж.

— Слушам ви.