Сандра Браун
Безследно изчезнал (6)

Шеста глава

Страничният път бе доста изровен и спортната кола подскача няколко метра, преди Декс да натисне спирачките. Спря под надвисналите клони на един дъб и загаси мотора. Последвалата тишина беше оглушителна. Радиото замлъкна внезапно. Чистачките изскърцаха и заковаха на изходно положение.

Декс се пресегна през седалката и докосна рамото й.

— Да не ти е студено? Искаш ли си палтото?

— Не, мисля, че парното е затоплило достатъчно колата.

— Ако ти стане студено, ми кажи. Мога да ти дам палтото или да запаля мотора за няколко минути — ръката му се спусна по нейната и я обхвана. Потри я леко. — Замръзнала си.

— Знам. Ръцете ми са вечно студени.

— Сложи ги в джобовете.

— Не помага.

— Тогава ги дай в моите — говореше сериозно.

— А какво ще правиш, за да стоплиш своите?

Тя не устоя да му отправи това предизвикателство. Очите му просветнаха в сумрака.

— Все ще измисля нещо — отвърна той с тих, дълбок глас.

Пръстите му достигнаха нейните и той ги докосна един по един. Вгледа се в контраста на своята, покрита с малки косъмчета ръка и нейната, която бе така крехка. След това вдигна ръката й и леко обходи пръстите й с устни.

— Ако ми е било писано да срещна жената на „безследно изчезнал по време на акция“, защо трябваше да изглежда като теб? Защо точно ти?

Устните му се движеха по дланта й, целувайки я след всяка дума.

— Не би трябвало да го казваш…

— Шшш! Щом не мога да сторя нищо друго, поне ме остави да говоря — устните му докоснаха центъра на дланта й и дъхът на Кийли секна. — Но пък, ако не бе изглеждала като теб, съмнявам се, че щях да се спусна през пътеката в самолета, като някой сър Галахад да те спасявам, нали?

Въздухът в тясното пространство искреше от незадоволена страст. Дъхът им образува влажен воал от вътрешната страна на студените прозорци. Всеки звук кънтеше в тишината. Когато Декс се наведе към нея, шумоленето на дрехите му прозвуча като шепот на листа под напора на есенен вятър. Всяко нещо, на което спреше погледа си, му се струваше като увеличено през лупа. Устните й в ъгълчетата потрепваха леко при всяко вдишване.

Кийли не си спомняше някога да се е чувствала толкова безпомощна. Сякаш витаеше в безтегловност, но едновременно с това усещаше напрежение в тялото си, което й причиняваше болка. Чувстваше се изпълнена със сила, която преди не бе усещала, но мускулите й сякаш се бяха размекнали. Цялото й тяло тръпнеше, изпълнено с живот.

Не разбра кога бе протегнала ръка към него, докато не се видя да милва един влажен, палав кичур тъмна коса на челото му. Проследи как палецът й погали малкия белег под окото.

Само името й, изречено с благоговението на молитвен зов, надвисна помежду им, преди устните му да докоснат нейните. Ако бе затворила очи, можеше никога да не разбере, че той я е целунал, толкова лек бе допирът на устата му върху нейната. Видя го само как се отдръпна. Изпита разочарование. Искаше й се да усети топлината и настойчивостта. Бе й казал, че нетърпението е един от пороците му. Сега отчаяно се нуждаеше от проявата му.

Но Декс нямаше намерение да насилва момента, нито да се възползва от настроението й. Взе ръцете й, вмъкна ги под пуловера си и ги притисна до кожата си.

— Стопли ги в мен.

Пусна пуловера и обхвана лицето й с длани. Тя плахо придвижи пръсти по горещата кожа. Той наблюдаваше изражението й. Очите й се притвориха и стана по-смела. Започна да движи ръце в по-широки кръгове. Меките й умоляващи устни се разтвориха във въздишка. Езикът му се отдръпна, но нейният го последва. Внимателно, по момичешки, тя раздели устните му и те се разтвориха. Декс се удиви от липсата й на опит, от младежката й непохватност и свенливостта. Когато докосна небцето му, той изстена и я привлече към себе си.

Разделиха се, за да си поемат дъх, и той прошепна в ухото й:

— Не бива да се страхуваш от мен, Кийли. Няма от какво.

Бе възприел срамежливостта й като проява на страх.

— Знам, знам. Не е това. То е, защото… Бях толкова млада, а и беше толкова отдавна…

— Затова си още по-сладка. Само ако знаеше колко си сладка. И ще се научиш. Ще се учим заедно.

Той свали високата яка на пуловера й, за да достигне кожата под нея. Хапещата му уста обходи шията до ухото й. Подразни меката му възглавничка с език и захапа леко мидата със зъби. Засмяха се тихо. Смехът й премина в сладостни стонове, докато той докосваше вътрешността на ухото й с език. Тя потрепери.

— Студено ли ти е?

Тя поклати глава съвсем леко, за да не отблъсне устата му.

— Не.

— Кажи ми, ако ти стане студено.

— Добре.

Студено? Никога не би изпитала студ близо до него. Устата му беше неумолима. Не бе допускала, че някой мъж би могъл да бъде толкова отзивчив към това, което иска една жена… Декс сякаш очакваше и регистрираше старателно всяко нейно желание. Не беше нито алчен, нито несръчен. Ласките му бяха бавни, точно премерени, за да й доставят удоволствие.

Учестеното й задъхано дишане я плашеше. Страхуваше се, че изведнъж въздухът ще свърши. Ръцете й се движеха трескаво под пуловера му по гърба, търсейки отчаяно нещо, което да я спре да не полети в бездната.

Ръцете му се спуснаха по скулите й надолу по шията и я обгърнаха. Палецът му потри ключицата й. Когато придвижи още по-надолу ръце, за да я прегърне, докосна бегло гърдите й.

Господ да ми е на помощ, помоли си наум Декс. Не ме оставяй да я докосна. Случи ли се, никога няма да я пусна да си отиде.

Той почувства едва забележимата й подканваща реакция. Леките й бързи издишвания опариха устните му. Усети как мускулите на бедрата й се свиват, докато лягат върху неговите. Ръцете му тръпнеха от нерешителност. Улови долната й устна между зъбите си и я ухапа нежно. Като отвърна по същия начин на неговата жар, тя промълви нещо неразбираемо и се повдигна към ръцете му.

Добил смелост от готовността й, той забрави за почтените си намерения и ръцете му се сключиха около нея. Въздишките на удоволствие следваха една след друга като ехо. Малко по малко Кийли се отпусна и му позволи по-смели ласки. Облегна се на седалката и обхвана гърба му, притискайки го към себе си.

Декс изучаваше тялото й с умение и наслада. Затвори очи и си представи това, което докосваше — тъканта, цвета. Беше агония да не го вижда, но и рай да си го представя. Вече бе усетил сутиена й, но той не можеше да му попречи. Защото когато обхвана гърдите й и ги повдигна, палците му разтриха зърната, които се възбудиха и изостриха вниманието му.

— Толкова са красиви — прошепна той, като сгуши лице в закръглената им мекота и вдиша дълбоко от аромата на плътта й, който се бе просмукал в пуловера. — Нали е върховно — прошепна той точно когато устните му обхванаха едното набъбнало зърно. Езикът му навлажни пуловера.

— О, Декс! — тя побутна раменете му с длани.

Той удари главата си в тавана на колата при рязкото изправяне.

— Заболя ли те? — попита разтревожен.

Не, не! Не болка чувстваше тя. Марк също я бе докосвал, но никога не бе правил нещо толкова интимно. Никога не бе усещала такова желание да пронизва дълбоко тялото й, право в слабините, отваряйки пътя на страстта, която заплашваше да я помете, ако не успее да се овладее. Беше я възбудил, изплашил, ужасил.

Той прочете страха по лицето й и се прокле, задето го бе причинил. Виновно, изтощено той поклати глава:

— Съжалявам, Кийли. Само исках да те докосвам, да те целувам.

Тя тъжно натисна копчето за чистачките, докато той включваше колата на скорост. Задните колела забуксуваха, опитвайки се да излязат от разкаляната земя. Накрая колата потегли и излезе на магистралата.

Дъждът бе намалял значително и се бе превърнал в лека ръмяща мъгла. Чистачките се движеха напред-назад и това бе единственият звук в колата. Радиото гръмна заедно със запалването на колата, Декс бързо го изгаси. Колкото повече наближаваха града, бавният, броня до броня трафик го вбесяваше.

Спирачките изсвириха, когато закова колата пред хотела. Погледна я и остана шокиран от сълзите, проблясващи в очите й. Устните й трепереха.

— Кийли…

— Денят беше прекрасен. Прости ми, Декс, за… Не се изплаших от ласките ти, а от това, че за нищо на света не исках да ги спра.

Преди той да успее да отговори, тя вече беше слязла и тичаше към вратите на хотела.

 

 

Кийли лежеше сгушена под завивките само по бельо. Не беше сигурна колко време е изминало, откакто се бе върнала в студената, самотна стая, бе съблякла дрехите си, които още лежаха там, където ги бе захвърлила, и се бе скрила във фалшивото убежище на леглото. Убедена, че се нуждае от почивка, тя се опита да поспи, но сънят все не идваше.

Разумът не й позволяваше да избяга от бъркотията от нерешителност и чувство за вина — вина за това, че бе предала Марк, ако не с действията си, то в мислите си; вина, че бе подвела Декс също толкова лекомислено. Той щеше да я презира след днешния ден. Не можеше да го упреква.

Сърцето й бясно подскочи, когато чу лекото почукване на вратата. Бе закачила табелката с надпис да не я безпокоят на дръжката отвън и бе изключила телефона. Който и да беше от другата страна на вратата, трябваше да се обади.

Тя отметна завивките и пристъпи на пръсти до вратата, като погледна с едно око през шпионката. Видя мъж, облечен в хотелска униформа.

— Да?

— Госпожо Уилямс?

— Да — повтори тя, този път по-смело.

— Добре ли сте? Аз съм господин Бартели, помощник-управителят на хотела. Госпожа Олуей се опитвала да се свърже с вас по телефона, но не успяла. Разтревожила се и ме помоли да дойда да проверя какво става. Добре ли сте?

— Да, господин Бар… Бартели. Просто исках да не ме безпокоят. Изключих телефона. Моля, кажете на госпожа Олуей, че съм добре и че ще се видим сутринта.

Тя можеше и сама да се обади на приятелката си, но не искаше да разговаря с никого.

— Добре тогава. Сигурна ли сте, че не можем да направим нещо за вас?

— Не, добре съм, благодаря.

— Лека нощ. Извинете за безпокойството.

— Лека нощ.

Тя видя в стъклото на шпионката как смаляващата се фигура изчезва по коридора.

Тъй като вече бе станала, реши да вземе душ, преди да си легне отново. Топлата вода я успокои и отпусна. Дори прекалено. Улови отражението си в огледалото. Кожата й беше порозовяла от горещата вода, а гърдите й — изтръпнали от живителните струи. Докато се гледаше в огледалото, тя вдигна ръка и леко докосна розовото връхче. То набъбна при внезапния спомен за докосванията на Декс, за устните му. Непоносима горещина се разля като мастило по кожата й.

Засрамена и притеснена от физическата потребност, тя се върна в леглото и се сви под завивките. Никога леглото не й бе изглеждало така празно и неприветливо. Отдавайки се на детинско изкушение, тя прегърна другата възглавница, сгуши се в нея и я погали, представяйки си друга топла, вибрираща кожа, очаквайки да чуе любовни думи. Но това не й донесе нито физическо, нито душевно удовлетворение. Болката в сърцето й надви и тя се предаде на сълзите.

 

 

На сутринта се чувстваше малко по-добре или поне бе взела решение. Бе си играла с огъня и не можеше да вини никого, освен себе си за това, че се е опарила. Колко пъти бе отвръщала на Никол, че не си заслужава нито времето, нито усилието да се занимава с мъже. Бе изменила на себе си, приемайки да се срещне с Декс Девъро. Прищя й се да излобее срещу приятелката си в Ню Орлиънс, че е била права. Нито Никол, нито някой друг щеше да разбере някога за Декс. Какво имаше за казване? Всичко бе свършило още преди да е започнало.

Роклята й от креп в канелен цвят не подхождаше съвсем на войнствената й поза. Хвана косата си в нисък пригладен кок и не си сложи никакво бижу. Не искаше да изглежда женствена и уязвима.

По-рано тази сутрин се бе обадила на Бети Олуей и се бяха разбрали да се срещнат и да отидат с кола заедно до Капитъл Хил, както бяха направили първия ден. Когато пристигнаха, Кийли влезе в залата на подкомисията с изправен гръб и вирната брадичка, като гледаше право напред. Седна на стола си и заби нос в бележките, които се размазваха пред погледа й.

Едва когато конгресменът Паркър откри заседанието, тя вдигна очи. Нарочно не погледна по посока на Декс, макар да знаеше, че е там. Забеляза го с крайчеца на окото си. Носеше сиво сако, светлосиня риза и кафява вратовръзка. Не разрешаваше на очите си да се отделят от лицето на конгресмена Паркър.

— Тази сутрин ще чуем още веднъж становището на армията. Полковник Хамилтън ще прочете под клетва декларация, в която са документирани стъпките, които са предприели различните армейски подразделения, за да открият „безследно изчезналите по време на акция“. Полковник Хамилтън, имате думата.

Цели два часа полковникът се възползва от възможността и прочете тържествено всяка дума от декларацията с гъгниво монотонен глас. Ако Кийли не бе така напрегната, сигурно щеше да заспи. На няколко пъти хъркането на конгресмена Уолш се извиси над равното боботене на полковник Хамилтън.

Кийли огледа кожичките около ноктите си, фурнира на дървената маса, паяжините по полилея. Не поглеждаше само към Декс. Бети се размърда неспокойно и веднъж дори се наведе към нея с думите:

— Радвам се, че е такъв досадник. Можеше много да навреди на каузата ни, ако беше поне малко интересен или някой се вслушаше в думите му.

Кийли само се усмихна. Какво ли би си помислила приятелката й, ако знаеше каква предателка седи до нея?

Няколко минути преди обявяването на обедната почивка полковник Хамилтън приключи с изявлението си. Конгресменът Паркър удари с чукчето, за да привлече вниманието на присъстващите, и погледна към Кийли.

— Госпожо Уилямс, преди да закрием заседанието, бихте ли искали да добавите нещо?

Кийли не бе очаквала тази проява на учтивост и нервно навлажни устни. Изпъна се на стола си и за свое учудване заговори с равен глас:

— Само това, че всичко, което бе необходимо, вече е казано. Като изразявам мнението на нашия комитет, не мога да повярвам, че вие, като представители на американския народ, обсъждате приемането на закон, с който бихте обявили за мъртъв който и да било гражданин на страната ни, при положение, че за смъртта му не съществуват никакви доказателства. Наистина, това може да спести пари на данъкоплатците, но какво всъщност представлява за вас цената на човешкия живот? Може ли нещо толкова върховно да бъде оценявано в пари? Лично аз съм сигурна, че поне част от тези мъже могат да се окажат живи, но дори и това да не стане, не заслужават ли изстрадалите им семейства да се отнасяте към тях с нужното внимание и да бъдат възмездени за преживяното? Ако Конгресът обяви тези мъже за мъртви и спре изплащането на сумите на близките им, то това означава, че Америка с лека ръка се отказва от тях, нейните деца, по възможно най-жестокия начин.

Конгресменът Паркър се усмихна със скрито задоволство, докато поддръжниците й я аплодираха. Той погледна заплашително към банките от двете страни, сякаш приканваше останалите да й опонират. Когато никой не го стори, той взе чукчето и удари силно по плота.

— Заседанието се прекъсва до два и половина следобед, когато ще се съберем отново, за да обявим решението си. Моля членовете на подкомисията да обядват и да се върнат в залата в един и четиридесет и пет за закрито заседание.

Ударът на чукчето прозвуча за последен път и присъстващите се размърдаха на местата си.

Кийли на мига беше заобиколена от фотографи и репортери. Тя отговори на част от въпросите, проправяйки си път към изхода. Щом се озова извън залата, се промъкна през тълпата с извинения и забърза към дамската тоалетна. Бети я следваше.

— Беше страхотна, Кийли! Благодаря ти — по-възрастната жена я прегърна крепко, но когато се отдръпна, остана шокирана от измъченото й лице.

— Добре ли си? Бледа си като призрак.

— Не, добре съм. Наистина — но затрудненото й дишане опровергаваше думите. — Толкова беше претъпкана залата, а и всичките тези хора и светкавиците на фотоапаратите… Не съм свикнала да съм в центъра на вниманието.

— Тогава не трябва да изглеждаш толкова трагично, а героично — когато Кийли не направи и опит да се усмихне, Бети добави бързо: — Ще изляза преди теб, за да се опитам да разгоня журналистите. Чакам те горе на стълбите. Дано се посъвземеш — на вратата на тоалетната тя спря и се обърна. — Мисля, че спечелихме!

За първи път и Кийли се усмихна.

— И аз така мисля.

— Ще се видим след минута.

Тя се отпусна в някакъв протрит стол и скри с длани лицето си. Прекаляваха с похвалите, а тя не ги заслужаваше. Наистина не ги заслужавам, повтаряше си, докато вдишваше дълбоко. Насили се и стана. Отиде до умивалника, изми си ръцете, приглади косата си, сложи и червило, което засили още повече бледността й.

Взе палтото и чантата, отвори вратата и излезе в празния коридор. Гледаше на другата страна, затова, когато се обърна и пред нея изникна Декс, тя ахна.

— Спокойно, спокойно, това е поредната ни случайна среща — рече тихо той и се усмихна привидно безучастно.

Тя погледна над рамото му и забеляза силуета на Бети Олуей в другия край на коридора.

— Какво правиш тук?

— Работя тук — духовито рече той. Тя се опита да мине покрай него, но той я хвана за ръката и рече сподавено: — Съжалявам. Омръзна ми да се крия, по дяволите, искам да говоря с теб — пусна ръката й и когато тя не помръдна, продължи почти шепнешком: — Опитвах се да ти се обадя цяла нощ, но беше изключила телефона. Звънях и на рецепцията — анонимно, разбира се, и помолих помощник-управителя на хотела да отиде да провери как си. Информираха ме, че всичко е наред. Чувствала си се добре, но просто си искала да те оставят малко на спокойствие.

— Точно така, исках… Искам.

— Тогава нещо не ти върви.

— Декс…

— Шшш! Задава се Ван Дорф, с уши като радари. С полет осемстотин и петдесет за Ню Орлиънс ли ще пътуваш? Ще поговорим тогава — той повиши глас: — По предварителни предположения смятам, че подкомисията ще отложи приемането на закона, госпожо Уилямс. А, здравей, Ал. Защо не обядваш като всички твои симпатични колеги от пресата?

— Защото не съм симпатичен — рече той с обичайната си лукава усмивка, която на моменти ставаше противна. — Госпожо Уилямс, завиждам на красноречието ви. То май не ви изневерява. Наистина ли вярвахте във всичко, което казахте?

Хваната неподготвена от подлия му въпрос, тя отвърна малко приповдигнато:

— Разбира се, че го вярвам!

— Добре, добре. Просто питам. Между другото, опитах се да ви намеря за коментар целия ден вчера. Бяхте излязла. Портиерът каза, че сте заминали сутринта с някаква сива спортна кола.

Тя едва се сдържа да не погледне разтревожено Декс. Вместо това отговори спокойно:

— Точно така. Отидох да разгледам местните забележителности с един приятел.

— Денят май не беше много, подходящ.

— Не, не беше.

— Но вие все пак сте отишли. Не бихте искали да ми кажете кой е този приятел, нали?

— Не, господин Ван Дорф, не бих искала. Не е ваша работа.

Ван Дорф поглади брадичка, без да я изпуска от очи. Тя посрещна проницателния му поглед непоколебимо, като се надяваше той да не чуе бесните удари на сърцето й. Журналистът извърна лисичето си лице към Декс.

— Вас също не можах да ви открия, конгресмен Девъро. Не е ли странно, че вие двамата сте или заедно като сега, или човек изобщо не може да ви открие?

— Съжалявам, че не съм бил на разположение вчера, Ал. Знаеш, че никога не пропускам възможност да повдигна рейтинга си.

Усмивката на Декс бе толкова естествена, че Кийли почти му повярва. Доколкото можеше да се вярва на нещо, което казва Декс, разбира се.

— Извинете ме господа, госпожа Олуей ме чака.

Без да каже нищо повече, тя мина покрай тях и с последно усилие на волята се възпря да не затича по коридора. Иначе би било чисто отстъпление.

Не бе изненадана, когато по-късно следобед конгресменът Паркър съобщи на тръпнещите членове на ИКСБИ, че разглеждането на закона за обявяване на „безследно изчезналите по време на акция“ за мъртви се отлага. Засега. Благодари на всички за усърдието и закри заседанието.

Последваха мигове на истинско ликуване. Останалите активистки на ИКСБИ просълзени прегръщаха Кийли и Бети. Представителите на пресата, които им симпатизираха, дойдоха да ги поздравят. Членовете на подкомисията, които очевидно бяха пледирали в тяхна полза, дойдоха лично да поздравят Кийли с победата.

Въпреки разделящото ги пространство, тя се почувства магнетично привлечена от очите на Декс и се осмели да отвърне на погледа. Блъфирането на Ал Ван Дорф беше предупреждение и Декс нямаше намерение да излага на риск репутацията и на двама им, като говори още веднъж публично с нея. Очите му грееха от триумфа й. Но те издаваха нещо повече. За него тя беше една горда жена. Коленете й се подкосиха от мълчаливото възхищение.

Той кимна леко с глава, преди да се обърне сякаш за да каже: „Ще се видим по-късно.“ Но тя нямаше да го допусне. След обяда, чийто вкус дори не си спомняше, Кийли се върна в хотела, приготви багажа си и го изпрати на летището с автобуса на хотела.

След това се обади да промени резервацията си за по-ранен полет. Двамата с Декс все още не бяха направили нищо, от което да се срамуват. Все още. Не трябваше да предизвикват съдбата. Този път се бе отървала и това затвърди решението й да не се обвързва с мъж, докато не разбере какво се е случило с Марк.

— Все още съм омъжена — повтаряше го като Катехизиса.

Повтори го и в този момент, когато оставяше Декс зад гърба си, борейки се с желанието да се върне обратно и да го помоли да я задържи и защити.

Бети беше разочарована, когато научи, че Кийли си заминава.

— Мислех си, че ще отидем да празнуваме тази вечер. Никой от групата не си заминава веднага.

— Съжалявам, Бети, но се налага да тръгна. В радиото не бяха особено очаровани, че вземам отпуск — което не беше истина. Работодателите й бяха горди с дейността й в защита на „безследно изчезналите по време на акция“ и никога не я спираха, когато помолеше за няколко дни отпуск, посветен на каузата на ИКСБИ. Още една лъжа. Изобщо откакто срещна Декс… — Вече се обадих, за да съобщя, че утре ще бъда на работа. Пийнете шампанско и за мое здраве.

— Непременно — засмя се Бети. — И то няколко пъти, сигурна съм. Грижи се за себе си, Кийли. Не знаеш колко много означаваш за нас. Никой не би могъл да бъде по-добър говорител от теб. Благодаря ти още веднъж.

Кийли спря едно такси пред сградата на Конгреса, което я откара право на летището. Уреди всички формалности и се качи в самолета за вкъщи като насън. Умът й бе зает с това какво ще направи Декс и как ще се почувства, щом разбере, че тя не е в неговия самолет. Щеше ли да се разтревожи? Или да се ядоса? А може би и двете? Щеше ли да провери кой полет е взела госпожа Кийли Уилямс или Кийли Престън? Едва ли. Най-вероятно бе изобщо да не попита нито за едната, нито за другата. Много рисковано беше.

За какво искаше да говорят? Не изглеждаше ядосан както предишната вечер, когато я бе оставил пред хотела. Всъщност нямаше значение. Нищо не бе в състояние да промени обстоятелствата, които самите те бяха предопределили.

Тя затегна предпазния колан, преди машината да набере скорост. Отказа вечерята и отпусна седалката си назад, отпусна се и се престори на заспала, за да отклони постоянното внимание на стюардесите от себе си.

Полетът протече спокойно. Нямаше гръмотевична буря. Нямаше и кой да й държи ръката.