Сандра Браун
Безследно изчезнал (2)

Втора глава

Той отметна глава, сякаш му бяха нанесли съкрушителен удар в зъбите. Почувства се точно по този начин. Взря се в сведената й глава. Тя бе вперила поглед във влажния бетон под краката си.

— Омъжена? — дрезгаво повтори Декс. Не бе го очаквал.

Тя го погледна в очите и промълви само:

— Да.

— Но…

— Довиждане, Декс — Кийли го заобиколи, дръпна вратата на таксито, отпусна се на задната седалка и каза на шофьора да кара към „Хилтън“. Той я погледна с неприкрита враждебност, задето го бе накарала да чака толкова дълго.

Таксито потегли и смело си запробива път в натовареното движение. Кийли нищо не забелязваше. Бе покрила лицето си с ръце и притискаше чело с пръсти, за да намали острата пулсираща болка.

Моментът, от който толкова години се боеше, бе настъпил. Срещна мъж, чието присъствие я объркваше, и тя не знаеше как да се държи.

Кийли Престън Уилямс бе омъжена от дванайсет години, но съпруга беше само за три седмици. Тя и Марк Уилямс бяха класическа двойка от гимназията. Той беше звездата на отбора по лека атлетика в малкия им роден град край Мисисипи, а тя — едно от момичетата клакьорки.

Годината беше 1969. Наркотиците, алкохолът и разюзданите сексуални отношения още не бяха станали начин на живот в гимназиите от провинциалния Юг. Общността, в която тя и Марк израснаха, бе все още идилично наивна. На мода бяха областните първенства по футбол, пикниците и сбирките в църквата.

След завършването си Кийли и Марк се записаха в местния държавен университет. Марк продължи да спортува активно и като резултат от натоварената учебна програма и изтощителни тренировки по футбол оценките му се понижиха дотолкова, че в края на семестъра трябваше да напусне.

Войната във Виетнам продължаваше да бъде заплаха за всеки млад човек и Марк се оказа поредната нейна жертва. Когато наборната комисия бе известена за средния успех на Марк, името му в списъците се качи главоломно нагоре и той получи повиквателна. Две седмици по-късно потегли към военния лагер.

Идеята да се оженят веднага щом Марк получи повиквателна бе на Кийли. Плака, моли, заплашва, докато накрая го убеди. Веднъж пренебрегнал по-мъдрото решение, той настоя да известят родителите си и в уречения ден всички се събраха при пастора. Така се ожениха.

Прекараха уикенда в Ню Орлиънс, след това се върнаха у дома да изживеят двете кратки седмици с родителите на Марк, докато военният автобус не го откара. След три месеца във Форт Полк, Луизиана, той бе изпратен във Форт Уолтърс, Тексас да бъде обучен за пилот на хеликоптер. След шестмесечно отсъствие от дома Марк бе награден да прекара едноседмичен отпуск с младата си съпруга, преди да отпътува с военния кораб.

Началото на брака им бе ознаменувано с нежната, сдържана страст на млада двойка. Но все пак имаше нещо сладко и невинно в пламенните им прегръдки, преди Марк да отпътува на другия край на света, в един ад, който не бе си представял дори и в най-мрачните си мисли.

Кийли продължи да ходи на лекции, като започна и работа след учебните занятия, за да успее да покрива разходите си. През нощта пишеше дълги, объркани, пълни с новини писма до Марк. Получаваше неговите от време на време. Тя четеше и препрочиташе писмата му, разтапяйки се от любов при всяка негова нежна дума.

След това настъпи мълчание. Изминаха седмици, сетне и месец, а те не получаваха вести за него — нито тя, нито разтревожените му родители. И тогава я посети един офицер от Форт Полк. Хеликоптерът на Марк бил видян да пада към земята, но местонахождението и състоянието му не били известни. Не попаднал в списъка на загиналите. Не открили тялото му сред останките на хеликоптера. Не бил обявен и за попаднал в плен. Просто изчезнал.

И до този ден това бе всичко, което Кийли Престън знаеше за съпруга си. Марк бе в списъка от две хиляди и шестстотин души, определени като „безследно изчезнали по време на акция“ в Югоизточна Азия.

През последните няколко години Кийли не си беше губила времето и упорито се бори обществото да не забравя за „безследно изчезналите по време на акция“. Заедно с другите жени в подобно положение бяха организирали Инициативен комитет на семействата на безследно изчезналите, известен с инициалите ИКСБИ. Кийли беше почти постоянен говорител на този комитет…

Тя се облегна на пропитата с цигарен дим, прашна кожена дамаска на таксито и се загледа с празен поглед в градския пейзаж. Дванайсет години… Май не се чувстваше по-добре в момента, отколкото, когато научи за изчезването на Марк.

Въпреки депресията и разочарованието тя бе успяла да завърши следването си със степен по журналистика. След получаването на дипломата се премести в Ню Орлиънс и бе назначена в „Пикейн Таймс“ на внушително звучащата длъжност „редактор“. Задържа се на тази работа няколко години, като постепенно си проправяше път към стажант-репортерството, което се оказа доста незавидно занимание. Събитията, които трябваше да отразява, бяха толкова незначителни, че репортажите й бяха погребани някъде във вътрешните страници на вестника.

От колеги бе разбрала, че някакъв журналист от местното радио внезапно напуснал заради гаф с оператора на пулта в ефирно време. В обедната си почивка се отби при обезпокоения директор на новините, очарова го и той я нае веднага. Започна още на следващия ден. Новата работа й хареса. Поне бе по-интересна, отколкото скучните репортажи за вестника.

С Никол Кесълман се запозна в кафенето на радиото, когато едновременно се пресегнаха за една и съща бутилка кетчуп. Сприятелиха се и когато някой подхвърли новата идея да се назначи жена с по-вълнуващ глас в хеликоптера, следящ движението по пътищата, Никол предложи това да бъде Кийли.

Кийли изслуша предложението със смесица от ужас и неверие. Никога преди не беше говорила пред микрофон. А и всеки ден да лети с хеликоптер! Марк! Хеликоптерът му бе летял със стремителна скорост към земята, обгърнат в пламъци. Бе експлодирал, но тяло не беше намерено. Не, не можеше да приеме.

И все пак прие, гледайки на този нов вид работа като на начин да съхрани спомена за Марк. С годините споменът започна да избледнява. Освен това работата постави на изпитание страха й от летене, с който постепенно се пребори. Кийли Престън Уилямс мразеше да признава, че се страхува от каквото и да било.

Приятелството й с Никол Кесълман укрепна през годините. Бяха свикнали да си казват всичко открито, колкото и неприятно да бе. Миналата нощ, докато Кийли приготвяше багажа си, Никол, седнала с кръстосани крака в средата на леглото й, се бе опитала да я разубеди да ходи на тази среща.

— Достатъчно дълго игра ролята на мъченица. Господи, Кийли! Твоето умение да се самоизтезаваш е единственият ти глупав недостатък — не я оставяше на мира тя, докато й помагаше да избере кои дрехи да вземе.

— Никол, обсъждали сме го толкова пъти, че вече знам всяка твоя дума. Нека да запишем този разговор и всеки път, щом почувстваме, че спорът се задава, да пускаме касетата, за да си спестиш думите.

— Сарказмът не е твой специалитет, Кийли, така че спри с тези глупости. Знаеш, че съм права. След всяка среща със съпругите на безследно изчезналите се връщаш смазана и оставаш в това състояние седмици наред — тя се облегна назад, разкривайки пищната си плът, за която мнозина жени й завиждаха. Това бе само нищожна част от всичките й предимства, да не говорим за буйната руса грива и морскосините очи. Усмивката й бе подвеждащо ангелска. Тази херувимска уста можеше да избълва куп неприлични фрази, способни да накарат и най-закоравелия морски вълк да онемее.

— Длъжна съм да го направя, Никол. Помолиха ме да бъда говорител на комитета, защото съм най-квалифицирана. Обещала съм и ще отида. Още повече, че вярвам в това, което правя. Не за себе си, а за другите семейства. Ако Конгресът обяви съпрузите ни за мъртви, тогава заплатите, които им се полагат, ще секнат. Не мога да наблюдавам безучастно всичко това.

— Кийли, известна ми е цялата дейност на ИКСБИ. Мотивите ти бяха силни, но това изтезание все някога трябва да свърши. Когато част от пленените американски войници бяха освободени и Марк не се оказа между тях, ти се разболя. Видях с очите си ада, през който мина. Докога ще продължаваш да се измъчваш?

— Докато не науча нещо за съпруга си.

— А ако това никога не стане?

— Тогава ти ще изпиташ върховното удовлетворение да ми кажеш: „Нали ти казах.“ Бежовата или сивата блуза да взема за морскосиния си костюм?

— Сиво и морскосиньо. Как ли пък не — измърмори Никол напълно отчаяна. — Разбира се, че бежовата. С нея по-малко ще приличаш на вдовица.

И така, Кийли пристигна във Вашингтон за сесията на Конгреса като представител на съпругите и семействата на „безследно изчезналите по време на акция“. Задачата й бе да настоява предложението тези мъже да бъдат обявени за мъртви да отпадне.

Щеше ли да съумее да защити каузата, към която бе причастна наред с всички останали съпруги на безследно изчезнали, пред конгресмените? Щеше ли да мисли за Марк? Или в ума й щеше да бъде мъжът, който срещна тази вечер? Онзи, който бе промълвил смутено: „Би ми било приятно да прекарам повече време с теб“.

И на когото се наложи да отговори: „Аз съм омъжена.“

— Пристигнахме! — стресна я шофьорът на таксито.

Тя осъзна, че колата е спряла от няколко секунди.

— Благодаря — промърмори Кийли.

Плати на човека, отнесе пътната си чанта във фоайето и попита за стаята, която бе запазена за нея от седмици. Несъзнателно се подписа в регистъра като Кийли Престън, след което почти насила добави едно Уилямс:

Стаята й бе студена и безлична, каквито бяха повечето хотелски стаи в големите градове. Как изглеждаше стаята, в която заедно с Марк бяха прекарали краткия си меден месец? Беше забравила. Всъщност твърде малко неща от времето, прекарано с него след сватбата, бяха останали в паметта й. В съзнанието й той беше футболен герой, лидер на випуска, или просто нейният кавалер на бала в Деня на свети Валентин.

По време на двете трескави седмици, прекарани в къщата на родителите му, той бе нервен и притеснен заради това, че Кийли трябваше да спи в стаята му. Тази първа нощ тя се бе промъкнала в тясното му легло, за да го прегърне и целуне. Той се отдръпна и й напомни със сподавен шепот, че родителите му са точно зад тънката стена. На следващата нощ измисли някакво извинение за пред родителите си и побърза да я изведе навън. Отидоха с колата му до езерото, паркираха и след това се прехвърлиха на тясната задна седалка на неговия шевролет. За Кийли тази и последвалите нощи не бяха оставили кой знае какви спомени. Но тя обичаше Марк и тогава само това имаше значение.

Кийли съблече палтото си и потрепери. В стаята наистина бе студено. Тя включи стереоуредбата и отоплението, вградени в нощното шкафче, и се зае да разопакова багажа си, като изглаждаше гънките на всяка дреха, преди внимателно да я закачи в гардероба. Почти бе привършила, когато телефонът иззвъня.

— Ало?

— Кийли, аз съм, Бети. Исках да се уверя, че си пристигнала.

Бети Олуей беше с десет години по-възрастна и имаше три деца. Съпругът й бе изчезнал преди четиринадесет години, но тя все още не бе загубила надежда. И тя като Кийли бе категорично против съпругът й да бъде официално признат за мъртъв съгласно предложената процедура. Бяха се запознали преди няколко години на сбирките на ИКСБИ и често си пишеха. Както винаги, Кийли се зарази от ентусиазма на Бети Олуей.

— Здравей, Бети! Как си? Как са децата?

— Всички сме добре. А ти? Добре ли мина пътуването до Вашингтон?

В съзнанието на Кийли проблесна изумително ясният образ на Декс Девъро. Сърцето й лудо заби.

— Да. Нищо особено — лъжкиня, обвини се наум тя.

— Притесняваш ли се за утре?

— О, не повече от обикновено. Нали трябва да съм убедителна пред тези черногледи конгресмени, упорито пазещи държавния портфейл.

Бети се засмя разбиращо.

— Едва ли са по-страшни от генерал Вандърслайс. Минали сме и през по-лошо. Пък и знаеш, че всички вярваме в теб.

— Дано не ви разочаровам.

— Ако нещата не станат както очакваме, то няма да е заради теб, Кийли. В колко ще се видим утре?

Уточниха се да се срещнат в кафенето на хотела и оттам да отидат в залата за конференции на Камарата на представителите.

Кийли затвори, опитвайки се да се отърси от внезапно обзелото я унило настроение и започна да съблича измачканите си от пътуването дрехи. Тъкмо бе стигнала до бельото, когато телефонът иззвъня отново.

Бети сигурно бе забравила нещо.

— Ало — рече тя за втори път.

— Не носиш халка.

Тя ахна тихо и прикри с комбинезона голотата си, сякаш Декс можеше да я види от другия край на линията. Приседна на леглото, защото коленете отказваха да я слушат.

— Как ме откри?

— Пуснах ЦРУ по следите ти.

— Моля?

— Спокойно, спокойно — засмя се Декс. — Не разбираш ли от шега? Всъщност таксито ми те проследи до хотела.

Кийли замълча. Беше обезоръжена. Смутено започна да мачка кабела на телефона между пръстите си. Взря се невиждащо в раираната постеля на леглото си, ужасена от момента, в който ще затвори телефона и ще се лиши от нежното му дишане в ухото си.

— Не каза нищо относно моята наблюдателност — рече той накрая, за да наруши неловката тишина.

— Какво? А за халката ли? Свалям я, когато знам, че ръцете ми ще се потят, както по време на полет.

— О! — Декс си пое дълбоко дъх, почувствал се изведнъж виновен. — В такъв случай не можеш да ме виниш, че съм направил погрешно, но при все това обнадеждаващо заключение — Кийли мълчеше и той пръв наруши тишината. — Прав ли съм?

Чак тогава тя се засмя, макар положението да не беше никак смешно.

— Не мога да се сърдя на човек като теб, че си е направил погрешно заключение. Трябваше да спомена, че съм омъжена, още от самото начало.

Помежду им отново се възцари тишина, този път дори по-напрегната от предишната.

— Едва докосна вечерята си в самолета. Сигурно си гладна. Защо не излезеш да хапнеш с мен?

— Декс!

— Добре. Съжалявам. Упоритостта е в кръвта ми.

Отново тишина.

— Не мога да изляза с теб, Декс. Моля те, разбери. Разбираш, нали? — внезапно й се стори жизненоважно той да й влезе в положението.

От другата страна на линията се чу тиха ругатня, последвана от дълбока въздишка.

— За съжаление разбирам.

— Тогава… — тя млъкна. Какво бе редно да каже сега? Приятно ми бе да се запознаем? Ще се видим някой път? Късмет в надпреварата за Сената? Ала успя да промълви само: — Лека нощ.

Не бе толкова определено като „довиждане“.

— Лека нощ.

Тя затвори телефона и въздъхна тъжно. Имаше усещането, че чува гневните думи на Никол, както се бе случвало безброй пъти:

Да не си загубила ума си и да си се отписала?

Макар постоянно да спореха за членството на Кийли в ИКСБИ, това не беше нищо в сравнение с обсъжданията на любовния й живот, или по-точно казано, на липсата на такъв.

Никол обичаше мъжете. И те нея. Тя ги възприемаше с пренебрежението, с което повечето жени възприемат кутия книжни кърпи; използваше ги и ги захвърляше почти всекидневно. Но когато беше с някого, обичта й надхвърляше всякакви граници. Мъжете й бяха различни по характер, физика и произход. Но тя обожаваше всеки един от тях.

Как Кийли бе останала вярна на мъжа си в продължение на цели дванайсет години, за Никол бе просто необяснимо.

— За Бога, Кийли! Да живееш дванадесет години с един мъж е ужасно, но дванадесет години с един спомен е направо абсурд!

— Той не е просто „един мъж“. Той ми е съпруг — отвръщаше Кийли търпеливо.

— Ако този твой съпруг се появи някой ден, в което дълбоко се съмнявам, да не мислиш, че ще можете да започнете оттам, откъдето сте спрели? Моля те, Кийли, та това е смешно. Достатъчно интелигентна си сама да прозреш нещата. Господи! Да не говорим пък през какъв ад е минал той. Няма да е същият човек, когото помниш. А и ти вече не си онази розовобуза клакьорка, скъпа моя.

— Благодаря — прекъсваше я сухо Кийли.

— Това не е подигравка, а комплимент. Ти си жена, Кийли. Имаш нужда от мъже — а ако това е прекалено силно за твоя пуритански морал, от мъж. Ще ти заема един от моите.

Кийли се засмиваше, макар да се чувстваше засегната.

— Не, благодаря. Не се сещам за някой от твоите, който би свършил работа. Освен Чарлс може би.

Тя хвърляше на приятелката си кос, проницателен поглед.

— Чарлс ли? Той не е един от „моите“.

— Не е ли?

— Не! Той е влюбен в теб, Никол.

— Любов! Та той дори не се е опитал да ме вкара в леглото си. Всичко, което иска, е да ми досажда, в което впрочем успява.

— Не, неговото съкровено желание е да изпълнява всяка твоя прищявка. Не обсъждаме сега Чарлс и мен — додаваше ядосано Никол, — а теб и някой подходящ мъж.

— Добре — примирено отвръщаше Кийли с драматичен жест. Слагаше ръце на хълбоците и се обръщаше към Никол. — Да речем, че срещна някой мъж. Мислиш ли, че този някой ще се задоволи да ме води на кино и на вечеря без нищо в замяна?

— Не. Ти си привлекателна, интелигентна и сексапилна, колкото и другите млади дами. Той ще иска да споделиш леглото му колкото е възможно по-скоро.

— Точно за това ми е думата. Не мога да го направя, Никол! Аз съм омъжена за друг. И тъй, край на връзката! Край на приятелството. И отново съм там, откъдето тръгнах.

— Не е задължително. Можеш да си позволиш близост. Дори би могла да се влюбиш — думата, на която отдаваш такова голямо значение. Защо не помислиш да обявиш Марк за…

— Не го казвай, Никол!

Предупреждението в гласа на Кийли прекратяваше спора.

Никол навеждаше глава разкаяно и прекалено задълбочено се заемаше да изучава прецизно оформения си маникюр. Накрая поглеждаше Кийли и се усмихваше извинително.

— Съжалявам. Отидох твърде далеч — приближаваше се и топло прегръщаше приятелката си, след което я целуваше по бузата. — Позволявам си да ти говоря така, само защото те обичам.

— Знам. И аз те обичам. Но никога няма да постигнем съгласие по този въпрос, така че нека просто говорим за друго. Става ли?

— Добре — предаваше се Никол, след което промърморваше: — Но все още смятам, че едно здравословно преживяване с някой умел мъжкар ще ти бъде от полза.

Ако Никол разбереше, че Кийли е отказала покана за кафе с Декс Девъро, един от най-желаните ергени в страната, тя със сигурност щеше да я удуши.

„Няма да стане, Никол. Съжалявам“ — мислеше си тя, докато светваше флуоресцентната лампа в банята. Горещ душ щеше да й дойде добре и да премахне напрежението, което чувстваше във всеки мускул на тялото си. След това щеше да се свие в леглото и да прегледа бележките за изказването си утре.

Душът, както се оказа, бе по-скоро хладък, но тя все пак се почувства по-добре, когато излезе от банята; уви мократа си коса в кърпа и облече плътен кадифен халат. Синята хотелска хавлиена кърпа и жълтия халат не си отиваха, но какво значение имаше?

Тя включи лампата до вече оправеното си за лягане легло и ето че на вратата тихо се почука. С предпазливост, характерна за самотно живеещите жени, тя пристъпи безшумно и провери дали веригата е на мястото си.

— Да? — тихо попита.

— Обслужване по стаите.

Тя се отпусна тежко на вратата, като опря чело в студената й повърхност. Напразно се опита да успокои ускорения си пулс. Отвори уста да отговори, но откри, че е пресъхнала, и едва преглътна.

— Да не си полудял? — успя да изрече сподавено.

— Сигурно — отвърна Декс от другата страна на вратата. — Това е едно от най-глупавите неща, които съм вършил напоследък, но… — можеше да си го представи как повдига рамене. — Мога ли да вляза?

— Не.

— Кийли, твоята, а да не говорим за моята репутация, здравата ще пострада, ако някой се зададе по коридора и ме види пред вратата ти. Най-вероятно е Карл Бърнстейн или Боб Удуърд да ме спипат. Така че, моля те, отвори, преди да се е случило нещо непоправимо. Нося ти нещо.

Интуицията й подсказа, че той няма да си тръгне, без да я види. Махна веригата и отвори. Декс бе застанал на прага с поднос в ръце. Беше облечен в обикновени джинси и риза. На главата му се мъдреше шапчица на пиколо. Тя се засмя и уморено се отпусна на рамката на вратата.

— Какво правиш тук?

— Тук живея — рече той и мина край нея, за да остави подноса на малката кръгла масичка.

— Живееш тук?!

— Дааа. На последния етаж. Не е практично за един ерген да поддържа къща във Вашингтон. Ужасно скъпо излиза. Така че съм наел апартамент тук.

— Затова си ме проследил. Ти така и така си идвал насам — ядно изрече тя.

— Да, оказа се по-лесно от очакваното. Аз и без това щях да те проследя.

Той не се опитваше да я дразни.

Кийли се размърда неспокойно и погледна подноса, покрит с бяла ленена салфетка.

— А това какво е?

— Обслужване по стаите, госпожо — усмихна се той и свали шапката си с галантен жест. — Аз никога не лъжа.

До този момент бе забравила за кърпата, увита около главата й, за обикновения кадифен халат и за босите си крака. По шията и по страните й пропълзя червенина. Тя смутено се промъкна покрай неочаквания гост.

— Идвам след минута.

— Изглеждаш чудесно! — ако не го направеше сега, можеше никога да не се случи. Затова събра кураж и улови ръката й.

Топлината на пръстите му от вътрешната страна на китката й бе тази, която я възпря да избяга от стаята, а не толкова силата на хватката му. Тя забави крачка и спря, но не се обърна към него. Смехът му замря.

С леко дръпване той я обърна към себе си. Очите й бяха пълни с вина и страх, неговите — с молба. Бавно се приближиха един към друг, докато ръката му не докосна страната й. Абаносово черните му очи изучаваха с обожание лицето й. Палецът му погали треперещите й устни. Клепачите й се отпуснаха над плувналите в сълзи очи.

Декс колебливо сведе глава и докосна устните й. По тялото му премина гореща тръпка. Дъхът й от леко разтворените устни премина в слаб и болезнен шепот. Той погледна устата й, невероятно прозрачните клепачи, обрамчени от дълги мигли, и отново се поддаде на изкушението. Допря устни до нейните.

Тя инстинктивно се устреми към него. Телата им се докоснаха, отпуснаха, прилепиха. И двамата изгаряха за близост. Предпазливостта им се изпари, бариерите се срутиха и потокът от напрежение, натрупало се, откакто се видяха за първи път, отприщи бента на съзнанието и забраните.

Той я привлече към себе си, докато устните му се сляха с нейните. Силните му, но същевременно нежни ръце обвиха гърба й и я притиснаха до тялото му така умело, че Кийли се замая от усещането. Ръцете й обвиха кръста му. След това се плъзнаха плахо нагоре, изучавайки гладките мускули под ризата.

Кърпата се смъкна от главата й и тупна на пода. Пръстите на Декс разрошиха яростно мокрите кичури коса, преди да обхванат главата й и да я задържат неподвижна, докато устните му се движеха върху нейните, обхождайки всяко ъгълче, наслаждавайки се на всеки нюанс на този нов вкус. Езикът му се плъзна проучващо по долната й устна, преди да се потопи между устните й. Завладя ги бурно, страстно и еротично усещане, което можеше да ги отведе твърде далеч. Това ги накара да се овладеят и те се отделиха един от друг.

Една сълза се стече по страната на Кийли и тя покри устни с трепереща ръка. Декс продължи да я придържа за раменете, търсейки лицето й, докато тъмните му очи молеха за разбиране. Тя се отскубна, изтича до прозореца. Облегна чело на студеното стъкло, стисна очи, съсипана от срам, и зарида.

Декс не я последва. Вместо това се отпусна на един стол. Опря лакти в коленете си и зарови лицето си в длани. След няколко минути погледна жената, която все още стоеше свита до прозореца.

— Кийли, моля те, не плачи. Съжалявам. Не трябваше да идвам тук. Заклевам се, че не бих те докоснал, но… — замлъкна безсилно той.

— Вината не е твоя — почти прошепна тя. — Не биваше да те пускам — след миг на размисъл добави: — Така го исках…

Той седеше на стола, все така безнадеждно взрян в килима под краката си.

— Декс, не бях честна към теб. Искам да ти разкажа за себе си. Има неща, които трябва да знаеш. Тогава ще разбереш.

Той тъжно я прекъсна:

— Няма нужда да ми обясняваш каквото и да било. Знам всичко за теб. Аз съм един от конгресмените, към които ще се обърнеш утре.