Сандра Браун
Безследно изчезнал (11)

Единадесета глава

Кийли зарови пръсти в косата на Декс, като притискаше главата му към гърдите си. Търсеше думи, с които да изрази онова, което чувства. Но слова на надежда така и не идваха.

Чарлс й спести унижението да изрича баналности. Видя го да идва към тях, като спря на дискретно разстояние да погледа реката. Сетне се изкашля и извика:

— Извинете ме, но е време Никол да се връща в студиото! Разбира се, ако искате да останете…

— Не — каза Декс дрезгаво, като реши, че е необходимо и той да се изкашля. — И ние тръгваме — изправи се и предложи ръка на Кийли. Тя бързо закопча палтото си и последва Чарлс, чиито стъпки отекваха глухо по дъсчената пътека.

Никол се бе разположила блажено на пейката. Кийли хвърли въпросителен поглед към Чарлс, но добродушното му изражение не издаваше нищо. Тихите води са най-дълбоки, помисли си Кийли с усмивка.

Закрачиха обратно към площад „Джексън“.

— Тъй като колите ви са чак на паркинга, помислих си, че можем всички да изпратим Никол дотам и после аз да взема такси до моята кола — обясни Чарлс като наставник на скаути.

— Добре — съгласи се Декс. Сложи ръка на талията на Кийли, докато вървяха по потъналия в мъгла тротоар. — Имиджът ми да върви по дяволите. Колкото по-силно се опитвам да го подобря, толкова положението става по-трагично — той забави крачка, за да могат Никол и Чарлс да останат на по-голямо разстояние пред тях, така че да се чувстват по-уединени.

— Какво мисли Маделин за това, че пресата свързва твоето име с моето? — попита Кийли.

— Не съм я питал.

— А не те ли интересува мнението й? — попита тя колебливо.

— Не и що се отнася до теб. Тя има много пари, хубава е и от понякога е забавна. Но може да бъде и много зла. Държи се собственически, алчна е, амбициозна и ревнива.

— Значи вие двамата… — Кийли не можа да се стърпи да не подхвърли последното и заби поглед в мократа алея пред себе си.

Стигнаха следващата пресечка, преди той да отговори.

— Не мисля, че ще е честно към Маделин или към всяка друга жена, ако отговоря на подобен въпрос.

— Съжалявам, Декс. Нямам право да се меся в тези неща — тя стисна зъби, като й се искаше дори да не бе подхващала тази деликатна тема.

— Имаш право, така че не се извинявай. Радвам се, че ме попита. За мен означава много, че обръщаш внимание на подобни неща — бяха стигнали до сградата на телевизията и спряха на ъгъла. Той сключи ръце около нея и нежно промълви: — Кълна ти се, Кийли, откакто те срещнах, не съм бил с друга жена.

Тя го прегърна, стиснала очи от радостно облекчение. Мисълта, че той може да е с някоя друга, я бе преследвала и измъчвала. Но сега бе истински щастлива, макар да изпитваше известни угризения, че не е утолил разпалените от нея страсти в нечие чуждо тяло. Почувства се като истински егоист, отдръпна се и рече:

— Не трябваше да ми казваш това.

— Но си доволна, че го направих, нали?

Толкова ли беше прозрачна?

— Да, доволна съм — открито кимна тя. Пръстът му проследи ръба на косата й.

— Няма да е честно да приема друга жена в леглото си, Кийли, когато искам ти да си тази, която да бъде до мен.

— Декс…

— Дойдох да видя как сте вие двамата. Е, не искам да нахалствам, но явно се справяте добре — подразни ги Никол. — Чарлс великодушно се съгласи да ме изпрати до вкъщи, затова ще изчака края на новините. Вие също сте добре дошли.

— Трябва да се прибирам — каза Кийли. — Както знаеш, ставам в пет.

— Е, аз ще изпратя Кийли до колата й — рече Декс и подаде ръка на Чарлс. — Благодаря ти за този поучителен ден и за чудесната вечеря. Беше ми много приятно. Веднага щом се спра на някой, който да организира кампанията ми в медиите, ще се свържа с теб.

— Ще се радваме да ти помогнем. Успех, Декс.

— Благодаря ти. Лека нощ, Никол.

— Лека нощ на всички! — извика тя весело, докато влизаше през служебния вход, който водеше право към студиото. Влачеше Чарлс след себе си като кралица своя васал.

Декс ги погледна замислено.

— Влюбени са, нали?

— Да. Чарлс го съзнава. Но не съм сигурна дали Никол си дава сметка.

— Каква двойка! Кой би помислил, че толкова различни двама души…

Кийли се усмихна тъжно.

— Започвам да си мисля, че този избор не го правим сами.

Паркингът беше тъмен и пуст. Единствената друга кола, освен нейната на паркинга, беше един шоколадовокафяв линкълн.

— Твоя ли е? — попита тя.

— Да.

С това разговорът приключи и той плъзна ръце под палтото й, после ги свали на талията и я привлече към себе си, като се облегна на колата. Краката й останаха хванати в капан между неговите. Той се наведе и впи устни в нейните.

Тя загуби всякаква представа за времето и пространството. Приглушеният шум на уличното движение, мъглата, която ги обвиваше като ефирен воал, твърдата повърхност, която притискаше гръбнака й, всичко това изчезна при неговото докосване. Устните му и чувственият начин, по който завладяваше нейните, бяха единствената й връзка със света.

Когато най-накрая Декс вдигна глава, то беше само за миг, колкото да изрече забързано:

— Какво ще кажеш да дойдеш у дома за уикенда? — млъкна, за да чуе отговора й, но тя бе занемяла от изненада. Декс се възползва от объркването й и продължи: — Не искам да разбираш погрешно поканата ми. Не те принуждавам да правиш нищо. Просто искам да те запозная с родителите си.

Предложението му беше толкова мило, отчаяно и прекрасно. Сърцето на Кийли се късаше, че се налага да откаже. Макар намеренията му да бяха почтени, Декс знаеше не по-зле от нея, че останат ли да нощуват под един покрив, ще бъде мъчително и опасно.

Не искаше да му отказва веднага, затова подхвърли:

— Мислиш ли, че е разумно?

— Истинска лудост е — той проследи с пръст нежната извивка на брадичката й. — Мислех, че идването ми в твоята стая в „Хилтън“ е най-тъпото нещо, което някога съм правил. Но поканата ми да прекараш уикенда у дома… Е, както и да е, каня те за втори път.

— Бих искала да се видя с родителите ти, но какво ще им кажеш за мен? — изведнъж си зададе въпроса колко ли жени е водил Декс в къщата си за този или онзи уикенд и я заболя.

— Ще те представя като жена, на която много държа. Баща ми ще пусне в ход целия си южняшки чар, а майка ми ще те засипе с рецепти и със съвети как да се предпазваш от катастрофи.

Тя се засмя и завъртя месинговото копче на сакото му.

— Живее ли още някой там? Прислужница или… — гласът й изтъня и затрепери.

Той повдигна брадичката й и се взря в очите й, продължително и дълбоко.

— Прислужницата си отива вкъщи след вечеря.

— Ооо…

Той не я пусна. Дори наклони главата й леко назад, когато заговори:

— Не очаквам да промениш решението си по време на краткото ни пътуване. Нито пък искам да променяш някои от принципите, които си си наложила. Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, ще ти дам пирони и чук и ще можеш да заковеш вратата на спалнята си след залез-слънце — Декс се усмихна, но тя усети, че наистина го мисли. — Просто искам да останем малко сами. Да поговорим, да се разхождаме, да пояздим, да отидем на риболов, да се прегръщаме, да те повозя на лодка, да пренаредим мебелите или…

— Чакай! Върни назад.

— Добре де, мебелите в библиотеката имат нужда от пренареждане. Мислех си…

— Не, преди това.

— Има едно малко езеро в мое владение и можем да…

— Преди това.

— Да се повозим на лодка — той притвори очи, като се преструваше на съсредоточен. — О, имаш предвид прегръдките ли? — той се усмихна дяволито. — Просто исках да проверя дали внимаваш — този път тя се засмя и той добави: — Но идеята е страшно добра.

Опря чело в нейното и леко я залюля.

— Ще дойдеш ли? — попита с надежда той. Застанаха на едно място и тя се намръщи.

— Не мога, Декс. Знаеш това. Много бих искала, но не мога.

Той замълча, обмисляйки казаното от нея, и се опита да преглътне разочарованието си.

— Обещавам да се държа много добре.

— Но аз не мога да обещая това за себе си. Вместо да си починем, и двамата ще сме напрегнати и никак няма да ни е забавно.

— Няма да го позволя. Обещавам да не те напрягам.

— Рискът някой да открие, че съм била там, ще е много голям. И двамата ще съжаляваме, ако това се случи.

— Винаги има такава вероятност, но ще взема всички предпазни мерки и ще запазя поканата в тайна — той прокара пръсти през косата й и спря на тила. — Моля те, ела! — когато усети отрицателното движение на главата й, добави бързо: — Поне ми кажи, че ще помислиш. Ще чакам до края на седмицата отговора ти. Просто ми обещай, че ще помислиш.

Отговорът й вероятно щеше да бъде същият в края на седмицата, но тя кимна.

— Добре. Обещавам да помисля.

 

 

Постоянно мислеше за това. По цял ден. И цяла нощ. Цялата седмица.

Още в сряда изпадна в отвратително настроение. Сякаш тъпите шофьори бяха избрали точно този ден, за да предизвикат задръстване, броня до броня, задържайки движението по главните пътни артерии, докато те с Джо трескаво се опитваха да не изостават и да информират пътуващите за опасността, която съществуваше.

— Кийли, какво, по дяволите, става? — попита следобедният водещ, след като пусна едно парче на Уили Нелсън.

— Правя каквото мога, Кларк — отвърна тя. — През последните двадесет минути ни съобщиха за пет катастрофи.

— Звучи, сякаш се лутате безцелно над града и от вас няма никаква полза — измърмори той.

— Така си е. Вече ми става лошо от тези кръгчета във въздуха. Знаеш, че най-малко аз желая да има катастрофи.

— Добре, добре. Съжалявам. Просто се опитай да бъдеш малко по-точна, ако обичаш. Отне ми достатъчно от времето.

Кийли изключи микрофона си и Джо се засмя, когато я чу да мърмори под нос:

— Надут задник.

В пет часа без една минута в четвъртък сутринта телефонът й пронизително иззвъня.

— Ало?

— Е?

— Още не съм решила.

Декс затвори.

В седем и половина същата вечер, телефонът отново иззвъня. Тя тъкмо обмисляше положението над чиния с омлет.

— Ало?

— Е?

— Изчакай до полунощ.

По време на дългите вечерни часове тя мислеше над дилемата. Декс й бе казал, че не желае заради гостуването й в неговата къща да изневерява на принципите си и гарантираше за това. Вярваше му. Той никога нямаше да я принуди или да я предума да отиде в леглото му. Само че тя не вярваше на себе си.

През изминалата седмица виновно бе изваждала снимките на Марк, писа на майка му, няколко пъти разглежда годишника на гимназията и албумите си, като се опитваше да се убеди, че все още го обича. Но не можеше да си го представи по никакъв друг начин, освен като двуизмерен образ на парче хартия. Той не беше от плът и кръв, не излъчваше топлина, не издаваше звуци и мирис…

Колко още щеше да се придържа към тези свидни на сърцето й спомени? Беше повече от вероятно Марк да е мъртъв от години. Нима си струваше да погуби живота си, младостта и любовта си заради ината, който си бе втълпила, че се нарича чест?

Призна пред себе си, че обича Декс. Това не беше младежко увлечение, а любов на зряла жена към мъж. Тя не бе белязана с младежки илюзии, а с цялата болка и тревоги, които съпътстваха една истинска връзка. Двамата с Декс не бяха деца, безпомощни пред несправедливостите, които можеха да ги сполетят. Имаха смелостта да ги посрещнат.

Реши да прекара уикенда с Декс. Обеща си да не проявява агресивност, нито да се съпротивлява, а да отговори с любов на всичко, което се случеше.

С тези мисли, тя скочи и отвори гардероба си с настървение, трескаво се зае да подбере дрехите, които да вземе. Езда, риболов, разходки, всяко нещо, което й бе предложил, премина през ума й, докато правеше избора си и оставяше дрехите до отворения куфар. Два дни ли? За половин час тя извади дрехи поне за две седмици.

Телефонът звънна десет минути преди дванадесет. Подрани, припя сърцето й. Не е могъл да издържи и иска да чуе отговора й, както и тя беше нетърпелива да му го каже.

Вдигна слушалката и извика:

— Да, да, да! Ще дойда.

От другата страна настана тишина, после женски глас рече:

— Извинете, търся Кийли Уилямс.

Гласът й се стори познат.

— Да — отговори Кийли смутено.

— Кийли, Бети Олуей е на телефона.

— Бети! — възкликна тя, засрамена от начина, по който бе отговорила на телефонното позвъняване, и трескаво затърси обяснение за първата си реплика. Но пък и защо ли трябваше да го прави? Вече не се чувстваше виновна за нищо.

Преди тя да каже каквото и да било, Бети заговори отново, като този път Кийли усети напрежение в обичайно приветливия глас на приятелката си.

— Кийли, имам новини…

Бавно като балон, който изпуска хелий, Кийли приседна на ръба на леглото. Погледът й се насочи право към снимката на Марк на полицата.

— Да?

— Двадесет и шест мъже са се появили от джунглите в Камбоджа. Проправили са си път до едни бежански лагер на Червения кръст. Червеният кръст уведомил нашите власти, които получили разрешение да отидат и да ги приберат. Откарали са ги в Германия, за да получат първа медицинска помощ и да останат под наблюдение известно време. Всъщност те вече са там. Вдругиден заминават за Париж. Поканени сме на посрещането.

Настъпи дълга, мъчителна тишина. Бети не посмя да прекъсне мислите й. Остави по-младата жена да асимилира новините и всичко, което произтичаше от тях.

Когато Кийли заговори, гласът й беше дрезгав:

— Марк…

— Все още няма никакви имена. Дори не съм сигурна, че са идентифицирали всички. Както можеш да си представиш, повечето от тях не са в особено добро състояние от недохранване и болести. Всичко, което знам, е, че са двадесет и шест.

— Кога ти се обадиха?

— Преди час. Генерал Вандърслайс от Пентагона. Сформират официална делегация от американска страна, която да замине за Париж. Хора от Министерството на външните работи, от Конгреса, от военните, ти и аз от ИКСБИ и група журналисти ще бъдат поканени да отпътуват с правителствен чартърен самолет. Засега, докато не се стабилизира физическото и психическото им състояние, ще ги държат повече или по-малко в изолация.

— Разбирам — Кийли сведе поглед надолу към ръката си и се изненада, като видя, че трепери силно, сякаш беше парализирана. Пот се стичаше по страните й и по свивките на краката зад колената. Силното бучене в ушите й пречеше да чува добре.

— Ще има ли някакъв проблем да дойдеш, Кийли? Не знам колко време ще отсъстваме от страната. Може би три или четири дни…

— Н-не. Разбира се, че идвам — знаеше, че всеки момент ще се разплаче, и опря юмрук в стиснатите си устни.

— Бети, мислиш ли, че…

— Не знам — отговори Бети измъчено. — Самата аз си задавах въпроса дали Бил е сред тях поне хиляда пъти, но няма начин да разберем. Страх ме е дори да кажа на децата и да им дам напразни надежди. Четиринадесет години е много време. Сега, след като този ден дойде, се ужасявам от онова, което ще чуя и видя. Просто трябва да се убедя, че ще бъда щастлива, без значение кой е включен в списъка.

— Да. Аз също, разбира се — изрече Кийли несвързано. Тя разсеяно прекара ръка през очите си. Всяко мускулче в тялото й се бе напрегнало, докато Бети й съобщаваше новината и сега, когато се мъчеше да се отпусне, изпитваше болка. — Кога тръгваме? И откъде?

— Самолетът излита от Военновъздушната база „Андрюс“ в шест часа утре вечер.

— Утре вечер? — не повярва Кийли. — Толкова скоро? — Нямаше достатъчно време да се подготви психически.

— Ще ни посрещнат на Националното летище и ще ни ескортират до базата „Андрюс“. Сигурна съм, че навсякъде ще цари безредие, затова се подготви.

— Ще се видим тогава. Не знам кога ще пристигна. Веднага ще се обадя за информация до авиолиниите.

— Те са само двадесет и шест души, Кийли… Двадесет и шест от над две хиляди безследно изчезнали.

И двете в този момент си мислеха колко малки са шансовете съпрузите им да са в тази група.

— Знам, Бети. Ще се опитам да не забравям.

По-възрастната жена въздъхна.

— До утре — и затвори телефона.

Защо не се радваха? Защото се страхуваха. Кийли се взираше с празен поглед в дрехите, разхвърляни по леглото, и когато си спомни защо бяха навън, стисна длани върху корема си и започна да се люлее напред-назад. Пронизителният й стон сякаш се изтръгна от дълбините на ада.

Когато телефонът иззвъня след няколко минути, точно в полунощ, тя не вдигна слушалката.