Сандра Браун
Безследно изчезнал (5)

Пета глава

Заседанията се проточиха още ден и половина. ИКСБИ откри съюзник в лицето на един американски войник, който се бе върнал вкъщи след плен. В трогателна реч той разказа как всички военнопленници никога не са преставали да се надяват и да вярват в страната си. Дори когато били подложени на най-нечовешки унижения, каза той на смълчаната публика, на него и братята му по съдба не им и идвало наум да си помислят, че могат да бъдат изоставени и забравени.

Кийли и другите представители на ИКСБИ се зарадваха на тази малка победа, но ликуването им трая кратко. Представител от Департамента на държавната хазна свидетелства за колосалната сума, която струваше на данъкоплатците изплащането на заплатите на тези мъже, за които не се знаеше нищо и които почти със сигурност отдавна бяха мъртви. Конгресменът Уолш и някои други кимаха дълбокомъдрено, докато слушаха финансовия доклад. Кийли побесня и тайно пожела на Уолш изведнъж да го заболи дебелият корем, правопропорционално на размерите му.

През всичките часове на разисквания тя умело избягваше каквито и да било срещи с Декс, дори и неволни. Той очевидно бе напълно съгласен с това, защото не правеше никакви опити да се приближи до нея.

Изглеждаха като непознати, неотдаващи значение на присъствието на другия, но под повърхността кипяха страсти със задушаваща сила. Кийли често усещаше погледа му. При спомена за телефонния им разговор рано сутринта тя се изчервяваше до корените на косата си, независимо дали очите му я следяха, или не. Да го погледне бе импулс, на който тя често не устояваше.

За разлика от нея Декс се държеше с очарователна небрежност. Подбраната с вкус вратовръзка рядко оставаше на възел за повече от час. Нетърпеливите му пръсти несъзнателно подръпваха възела, докато го разхлабеха. Той слушаше внимателно, вперил напрегнат поглед напред, като от време на време записваше по нещо.

Час по час обръщаше очи към Кийли. Погледът му бе толкова настойчив, че тя не издържа и си позволи да го срещне, но само веднъж. Сърцето й спря за момент, а дъхът замря в гърдите й. Дланите си усещаше влажни. В стомаха й сякаш бушуваха демони. Тя долови, че Декс изобщо не следи онова, което става в залата, а мислите му са изцяло съсредоточени върху нея.

Показалецът, който лежеше на скулата му, се повдигна в мълчалив поздрав. Движението бе толкова леко, че никой не би могъл да го забележи, освен ако поздравът не беше предназначен за него. Кийли го забеляза и отвърна с бързо потрепване на клепачите. Посланието бе повече от поздрав. То гласеше: Ще ми се да мога да говоря с теб. Ще ми се да не бяхме точно на това място и по това време и да се занимаваме със съвсем друго нещо. Ще ми се… Толкова неща и все невъзможни.

На обяд на третия ден, когато конгресменът Паркър прекъсна заседанието и даде обедна почивка, той предложи следобедът и целият следващ ден да бъдат свободни.

— След три дни дискусии мисля, че всички се нуждаем от време да обмислим чутото и да избистрим позициите си, да направим свое собствено разследване, ако е необходимо, да уточним нещата, така че преди последната ни среща всеки от нас да има ясно становище по проблема.

Решението бе прието единодушно и той удари с чукчето по масата. Заседанието на подкомисията бе закрито.

— Колко се нуждаем от една такава почивка — въздъхна Бети благодарно. — Трябва да оправя косата и маникюра си. Освен това парите ми привършват и е време да отскоча до банката. Какво ще кажеш, Кийли? Искаш ли да излезем малко на пазар този следобед?

Кийли се усмихна, но поклати глава.

— Не, Бети, уморена съм, но съм сигурна, че някои от останалите ще дойдат с теб. Мечтая да се прибера в стаята си с някоя хубава книга, или просто здравата да се наспя.

Бети се засмя и я потупа по ръката.

— Тогава ти казвам довиждане. Ще се видим ли по-късно за вечеря?

Кийли помисли за момент, след това рече:

— Разбира се. Обади ми се, щом се върнеш в хотела.

Бети се обърна и се отдалечи, но я изгледа тревожно, забелязала нещо, което Кийли не предполагаше. Преди Кийли да е разбрала защо, тя почувства леко потупване по рамото. Декс стоеше до нея, усмихнат прекалено широко, прекалено лъчезарно, прекалено сърдечно и интимно.

— Госпожо Уилямс — припряно започна той, — нямах възможността да говоря с вас от обяд онзи ден. Надявам се заседанието да не ви е отегчило много.

— Никак, конгресмен Девъро. Очаквах нещата да текат още по-бавно. Мисля, че ще е от полза за всички, ако придвижваме решаването на проблема по-внимателно.

Той кимна съсредоточено, сякаш тя обясняваше нещо особено важно. Пристъпи към нея, скръсти ръце пред гърдите си и се вгледа в носовете на излъсканите си до блясък обувки. Гласът му беше толкова тих, че тя едва го чу, когато каза:

— Как си всъщност?

— Чудесно.

— Поканен съм на някакъв проклет коктейл във френското посолство тази вечер. Казаха ми, че ако искам, мога да отида с дама. Не мислиш ли, че…

Кийли изобщо не го остави да довърши.

— Не, Декс. Знаеш, че не би било разумно.

Сериозното му изражение идеално подхождаше за темата, която би трябвало да обсъждат — „безследно изчезналите по време на акция“.

— Да, знам — измърмори той. — Нека се надяваме, че нещата ще се подредят по най-добрия начин за всички ни, госпожо Уилямс — изрече по-високо и протегна ръка за сбогуване.

Погледите им се кръстосаха и за един удар на сърцето целият останал свят изчезна.

— Конгресмен Девъро — обади се Ал Ван Дорф зад тях, — чудех се дали мога да получа вашето мнение по повод законопроекта за дислокацията на въоръженията, обсъждан в подкомисията.

— Разбира се, Ал. Приятна почивка, госпожо Уилямс. Всичко хубаво — пожела й Декс учтиво.

— Благодаря. Ще го направя. Господин Ван Дорф, беше ми приятно.

Тя кимна за довиждане и остави двамата мъже. Краката й тежаха като олово и едва я изведоха от безкрайните коридори на сградата. Постоя известно време на „Пенсилвания Авеню“ за такси. Почти съжали, че не прие да отиде на пазар с Бети. Следобедните часове се очертаваха скучни и протяжни. Всичко друго би било по-добро, отколкото да седи умърлушена в самотната хотелска стая, мечтаейки за невъзможни неща.

 

 

Но се случи така, че тя запомни много малко от този злощастен следобед. Върна се в стаята си и спа непробудно, докато Бети не почука на вратата й няколко часа по-късно. Заради лошото време решиха да не излизат и да вечерят в ресторанта на хотела.

Докато вървяха към асансьора, за да се приберат в стаите си, Бети обяви:

— Днес си купих нов костюм. Защо не се качиш да ти покажа как ми стои. По телевизията ще дават някакъв стар филм с Робърт Тейлър и Барбара Стануик. Вероятно не ги помниш.

— Разбира се, че ги помня — засмя се Кийли. — Няма ли да ти преча?

Мисълта да се върне сама в стаята я ужасяваше. След следобедния сън знаеше, че няма да й се доспи поне още няколко часа.

— Напротив, дори много ще се радвам. Като ще се държим неприлично, нека поне си поръчаме бутилка вино.

След няколко часа Кийли се разтапяше от удоволствие след дошлите й малко в повече чаши вино и сантименталния, романтичен черно-бял филм. Двете с Бети се смяха като ученички на нежната любовна история. Кийли остави приятелката си да се прозява сънливо и си тръгна по пустия коридор.

Когато вратите на асансьора се отвориха с тихо приплъзване, Кийли моментално изтрезня. Вътре, облегнат на стената, стоеше Декс. Мрачен и прегърбен, той бързо се изправи, сякаш по заповед, изстреляна от някой обучаващ войници сержант, който не търпи и най-дребните прояви на мързел. Декс изпусна палтото, което бе наметнал на рамо и придържаше с един пръст. По лицето му се разля широка, дяволита усмивка.

— Нагоре ли си?

— Не, надолу.

— Заповядай — покани я той. Когато забеляза колебанието в неспокойния й шарещ наоколо поглед, добави: — Никой не може да ни обвини, че се срещаме в обществения асансьор, когато сме отседнали в един и същ хотел. Освен това какво би могло да се случи в един асансьор? — той се шегуваше, но Кийли сведе сериозно очи към дебелия мек килим в кабинката. — Забрави, че съм го казал — изръмжа той. — Качвай се.

Кийли мина през плъзгащите се врати, които със свистене се затвориха зад нея, отделяйки ги от целия свят в тяхната малка вселена.

Тя се изкашля неловко.

— Как беше партито?

— Шумно. Задимено. Претъпкано.

— Завиждам ти.

Въобще не му бе до партита, едва си спомняше какво се бе случило, макар да си бе тръгнал оттам само преди минути. Беше прекарал ужасно, натъпка се с деликатеси, като през цялото време мечтаеше за сандвич с фъстъчено масло и пуканки пред камина, на канапе, в легло…

Може би беше изпил няколко чашки в повече, чудейки се дали тя обича изстудено бяло вино. Докато слушаше пискливия глас на миловидната, отрупана с бижута съпруга на чуждестранен дипломат, бе си представял устата на Кийли, оросена с вино, от която той обира с устни капчиците.

— Вече си вкъщи — отбеляза Кийли тихо. Асансьорът се бе изкачил до последния етаж и вратите стояха отворени. Отсреща беше студеният му апартамент. Единственият източник на топлина тази нощ бе в момента до него в асансьора и го гледаше омайно.

— Къде беше досега? — попита той.

— В стаята на Бети. Гледахме един стар филм и унищожихме бутилка вино.

— Червено или бяло?

Тя затвори очи, сякаш вкусваше от напитката.

— Златисто — прошепна. Очите й се отвориха широко, когато измъченият му стон изпълни кабинката. Пръстът му натисна копчето за седмия етаж и то светна, докато вратите се затваряха. — Какво…

— Ще сляза с теб до твоя етаж — обясни Декс.

— Не се налага.

— Знам.

Тя отвърна поглед, засегната от острия му тон.

— Съжалявам — извини се той. — Не съм ядосан на теб, а на…

— Знам — прекъсна го тя бързо.

Колкото по-малко говореха, толкова по-добре.

Асансьорът спря на етажа й и вратата се отвори, но преди тя да пристъпи навън, той натисна друго копче. Не забеляза кое, но и нямаше значение. Вратите отново се затвориха.

— Декс…

— Ще те чакам пред хотела утре сутрин. В десет. Облечи се по-обикновено.

— Не мога — поклати глава тя.

— Не можеш да се облечеш по-обикновено?

За първи път тя видя позната усмивка — тази, която правеше трапчинката му да изглежда по-дълбока, а очите му да изсветляват от абанос до шоколад.

Изгледа го смразяващо.

— Не мога да изляза с теб.

— Разбира се, че можеш.

Асансьорът спря, вратите се отвориха и те се изненадаха при вида на двойка мъж и жена на средна възраст. Почти бяха забравили, че не са единствените хора на този свят.

— Добър вечер — поздрави весело Декс. — На кой етаж?

— Трети — рече кратко мъжът.

Декс натисна бутона за третия етаж и се облегна небрежно на стената, сякаш бе просто случаен гост на хотела.

— От града ли сте? — попита той.

— Ню Мексико. Лас Крузес.

Жената изгледа захвърленото на пода палто. Вдигна късогледите си подозрителни очи към Кийли, която се усмихна сладко. Жената хвана ръката на съпруга си, сякаш търсеше защита от тези аморални градски люде.

— Там имате добър университет — отбеляза Декс.

— Държавният университет на Ню Мексико — изрече гордо мъжът.

— Точно така! — Декс щракна с пръсти.

Кийли направо щеше да го удуши. Но той явно се забавляваше.

Асансьорът спря на третия етаж и мъжът изведе жена си, която им хвърли неодобрителен поглед.

— Приятно прекарване — пожела Декс с усмивка, сякаш взета от рекламна брошура на търговската камара.

Вратите се затвориха отново.

— Тъкмо казвах…

— Не, аз тъкмо казвах, че не мога да ходя никъде с теб, Декс.

— Имаме почивен ден. Ще излезем сред природата. И двамата сме се затворили в тези душни стаи от дни и това вече ми действа на нервите. И ако ми позволиш, ще отбележа, че изглеждаш някак болнава.

Всъщност бе точно обратното. Страните й бяха порозовели от притеснение и от изпитото вино. Очите й блестяха широко отворени, резултат от здравия следобеден сън и смеха до сълзи по време на филма. Косата й бе примамливо разрошена. Никога не бе изглеждала по-красива, по-съблазнителна, по-сексапилна.

Очите му се приковаха на устните й, които бяха полуотворени с намерението да спорят, но всички аргументи замряха неизречени.

— Не може ли двама приятели да прекарат няколко часа заедно?

Те не бяха приятели и никога нямаше да бъдат. Чудесно го знаеха. Докато изричаше гневно думите, той изгуби ценно време и не успя да преодолее пространството, за да я притисне към себе си и да целуне опустошително тази уста, създадена само за ласки.

Не заговориха отново, само се гледаха, казвайки повече, отколкото би им позволило общуването с думи. Този път, когато достигнаха етажа й, той натисна бутона за отваряне на вратите.

— До утре в десет.

— Някой, не, всеки може да ни види. Ван Дорф…

Протестите й бяха лишени от смисъл. И двамата бяха сигурни, че утре ще се срещнат.

— Никой няма да ни види. Взех на заем колата на един приятел. Сребрист „Датсън“. Ще обикалям наоколо, докато не се появиш на „Кей Стрийт“. Помъчи се да не изглеждаш плаха или виновна. Просто отвори вратата на колата и влез вътре.

— Декс…

— Лека нощ.

Той постави показалец на гърдите й и я побутна нежно от прага на асансьора. Не се опитваше да се отърве от нея, елиминираше изкушението. Вратите се затвориха помежду им.

Няколко дълги мига Кийли остана загледана в тях, без да ги вижда, без да вижда нищо. Обърна се замаяно и тръгна към стаята си. Но онова, за което си мислеше, бе какво да облече на следващия ден.

 

 

Накрая се спря на сиви спортни панталони, черно поло и блейзър в подходящ цвят. Черните кожени ботуши щяха да топлят краката й, тъй като студеното дъждовно време изобщо не предвещаваше пролет. Нямаше представа къде ще я води Декс, но искаше да е подготвена за всеки случай. След десетина минути взе палтото си и излезе от стаята.

Сърцето й блъскаше с виновно нетърпение, докато прекосяваше препълненото фоайе, с походка, която се надяваше да изглежда небрежна. Тъкмо бе стигнала до изхода, когато видя нисък сребрист „Датсън“, който се движеше бавно покрай тротоара. Напук на силния вятър тя не се поколеба на входа и бързо излезе навън. Наведе глава, за да се увери, че зад волана седи Декс и отвори вратата. И двамата се засмяха, когато тя се отпусна в дълбоката кожена седалка. Потеглиха веднага.

— Добро утро — рече той, като се възползва от червената светлина на светофара и обърна глава да я погледне.

— Добро утро.

— Точно навреме.

— Точността е едно от качествата ми. Колко пъти обиколи квартала?

— Три. Нетърпението пък е един от моите пороци.

Засмяха се, доволни, че са заедно. Декс възнегодува срещу зелената светлина, която го принуди да се върне към шофирането.

— Къде отиваме? — попита Кийли, макар всъщност да не я интересуваше.

— „Маунт Върнън“.

— „Маунт Върнън“! — тя погледна през затъмнените стъкла на колата ръмящия дъжд и ниските, надвиснали заплашително облаци. — Днес? Кой би отишъл в Маунт Върнън в ден като този?

Той й отговори чак когато ги спря друг светофар. Като се извърна с лице към нея, Декс я ощипа по носа.

— Никой. Точно затова отиваме там.

Тя му отвърна с подобаващ лек поклон.

— Вие не се кандидатирате за сенатор просто така, господин Девъро. Вие определено сте страхотен.

— Понякога съм толкова умен, че направо се плаша от себе си — превзето изрече той и с красноречив жест се бутна с лакът в ребрата.

Тя не го заговори повече, докато си проправяха път през движението на „Конститюшън Авеню“ към „Линкълн Мемориъл“. Сгъна палтото си, постави сака под краката си и настрои радиото на станция, която се нравеше и на двама им.

Прекосиха река Потомак по „Арлингтън Мемориъл Бридж“ и поеха по „Мемориъл Хайуей“ покрай реката към дома на Джордж Вашингтон. Дърветата по пътя бяха все още голи и напомняха за скорошната зима.

— Тук ще е прекрасно след няколко седмици, когато кучешкият дрян разцъфне — рече замислено Кийли.

— Да. И аз обичам, когато в градината ми разцъфнат цветята. Посадил съм азалии около къщата и гледката е невероятна, когато нацъфтят. Наемаме градинар, който се грижи единствено за цветните храсти.

— Ние?

— Е, не се изразих съвсем ясно. Все още възприемам голямата ни къща като собственост на родителите ми. Преди няколко години те се преместиха в по-малка, в другия край на имението. Предлогът беше баща ми да не изкачва стълби, но всъщност мисля, че искаха да ме накарат да се почувствам самотен из тази голяма къща и да помисля за съпруга, която да им народи внуци.

— А защо не си го направил?

— Не съм открил жената, с която съм сигурен, че трябва да споделя живота си — очите му се отклониха от живописната магистрала, преодоляха тясното пространство на купето и се заковаха в нея. — Намеря ли я, ще се помъча на всяка цена да я убедя да дойде да живее в тази къща с мен.

Гърлото й се сви също като юмруците в скута й. Тя извърна глава под настоятелния му поглед.

— Как изглежда… тази твоя къща? Преди войната ли е строена?

Той отново започна да следи пътя.

— Не. Фамилията Девъро е имала стара, наследена от прадедите ни къща, която обаче била съборена от Съюзническата армия по време на Гражданската война. Едва през деветстотин и дванадесета сме стъпили на краката си и сме построили нова. Обичам тази къща, но няма да ти кажа нищо повече за нея. Искам да я видиш сама някой ден.

— В Батън Руж ли е?

— На тридесетина километра.

— Колко земя имате?

Той вдигна рамене смутено.

— Достатъчно, за да поддържаме ферма и да отглеждаме коне.

— Май избягвате въпросите ми? Не ми отговаряте направо, господин Девъро. Това умение несъмнено сте усъвършенствали в интервютата с журналистите.

— Разкрит съм — засмя се той.

Тя не продължи да настоява и той не й даде повече информация. Очевидно се притесняваше заради богатството на фамилията си. Това бе и главната тема в някои критични статии за него.

Останалата част от почти двадесет и пет километровото пътуване премина в мълчание. Колата спря на полупразния паркинг. Там, където обикновено имаше десетки туристически автобуси, днес бе паркиран само един.

— Видя ли? Какво ти казах? Мястото ще бъде наше. Съмнявам се Джордж и Марта някога да са си прекарвали толкова хубаво.

Той я погъделичка под брадичката, преди да вземе палтото си от задната седалка и да слезе от колата.

Отвори вратата и задържа палтото й, докато се облече. Ръцете му се задържаха за кратко на раменете й, преди да я хване за лакътя и да я поведе към входа.

Дамата в старинен костюм зад прозореца с решетки рече:

— Едва ли това е най-подходящият ден да ни посетите, но се надявам, че няма да се изплашите от дъжда и ще разгледате всички постройки. Има обиколка на всеки двадесет минути. Не се придържаме към твърдо установена програма, освен през лятото, когато е пълно с хора. Една група тъкмо чака да влезе в къщата. Можете да се присъедините към нея. След малко ще дойде и екскурзоводът.

— Благодаря ви — рече Декс и пусна в действие прочутата си усмивка. — Щеше ми се да дойдем през лятото, но това е единственият ден, когато сестра ми е свободна.

Кийли го изгледа слисано. Усети как долната й устна се отпуска и придава на лицето й глуповато изражение. Те се отдалечиха със самоуверена походка, особено Декс.

— Ти си луд! — укори го Кийли.

Той дори не я погледна. Беше зает със сгъваемия чадър, който се опитваше да извади от дълбокия джоб на палтото си. Натисна копчето и чадърът се разтвори като гъба над тях.

— Наистина ли мислеше, че хората ще повярват, че съм ти сестра? — попита тя, като спря на чакълестата пътека, водеща към къщата.

Той погледна надолу към нея, като продължаваше да държи чадъра над главите им заради лекия дъждец.

— Не, не мисля, че ще повярват — изгледа я неодобрително той. — По-добре да им изиграем една сценка. Дръж това.

Той напъха дръжката на чадъра в ръката й.

— Малката ми сестричка! — възкликна и улови раменете й. — Я гледай каква красавица си станала! — той наведе глава и я млясна по устата. — Нека те погледам.

Изумена от театъра, който Декс разиграваше, Кийли стоеше чинно, докато той най-безсрамно разтвори палтото й, след това реверите на сакото и одобрително огледа гърдите под пуловера й.

— Никога не съм предполагал, че каквато беше плоска като дъска, ще се закръглиш така.

Раздразнена, Кийли отвори уста, но не успя да го нахока, защото той я изпревари.

— Изглеждаш страхотно във всяка цветова гама. Знаеш ли това? — интонацията му се промени. Той погали страната й с върховете на пръстите си. — Страхотна си в черно. Хареса ми и в онова зелено, което носеше в самолета — гласът му се сниши и стана дрезгав. — И си особено привлекателна в онзи жълт кадифен халат. Има ли някой цвят от дъгата, който да помрачава блясъка в очите ти, или пък да прави жълтеникав цвета на кожата ти и да не успява да подчертае лъскавината на косата ти?

Палецът проследи хипнотично извивката на скулата й. Тя се огледа в тъмните дълбини на очите му и остана шокирана от своето изпълнено с копнеж изражение. Той не биваше да стои толкова близо, но Кийли не искаше да разваля магията на мига. Време беше да свали пръсти от устните й. Жестът беше прекалено интимен и разваляше играта на брат и сестра. Но макар разумът й да протестираше, устните й се подчиниха на неговия зов и леко се разтвориха.

Главата му се бе навела опасно близо, когато група от четирима души се зададе забързано по пътечката зад тях. Декс се отдръпна.

— Ела, сестричке — промърмори той, като взе чадъра и я поведе към скупчилите се туристи, чакащи в подножието на хълма, на който се издигаше внушителният дом.

След малко по пътеката се зададе екскурзоводката и поведе измокрената, но ентусиазирана група нагоре по хълма. Разказът на жената беше от онези предварително заучени тиради, но слава Богу, доста интересен. Кийли и Декс се заслушаха като всички останали. Изкачиха стълбите, надникнаха в оградените с кордони стаи, видяха онова, което заслужаваше да се види, макар че по-късно едва ли щяха да си спомнят нещо. Решиха да разгледат и малката сграда, в която се пазеха някои лични вещи на семейство Вашингтон.

— Мислил ли си, че ако някога станеш президент, след двеста години разни хора ще се мотаят из къщата ти и ще гледат любопитно бръснача ти?

— На самобръсначката ми й се сменят ножчетата, но ми напомняй да си лъскам ченето.

Те се засмяха и той някак спонтанно я прегърна. Тръгнаха към гробището, където лежаха костите на семейство Вашингтон.

— Чувала ли си, че Вашингтон бил влюбен в някаква омъжена жена? — попита тихо Декс.

— Наистина ли? — не повярва Кийли.

— Да. Така разказват.

— Каква трагедия!

— Защо трагедия? — възпротиви се Декс. — Любовта му към тази жена може да е била нещо много специално.

— Да, може и така да е било — защо обаче й се искаше да заплаче? — Това със сигурност не му е попречило да направи толкова много за страната си. Не виждам защо трябва да му се придава някакво значение.

— Сега не — рече с прегракнал глас той. — Но тогава, когато е ставало, може би е значело много за онези, които са били съпричастни към историята.

Въздишката му разроши косата й.

— Сигурно си права.

Те напуснаха гробището и се върнаха в центъра на комплекса. Като се опита да се отърси от тягостното настроение, Декс предложи да хапнат нещо преди тръгване.

— Чух, че ресторантът тук не е лош. И освен това едва ли е необходимо предварително да резервираме маса — рече той, докато отваряше вратата към почти празния салон.

Кленови маси и столове бяха подредени в безупречни редици върху под от светла дървесина. Над всеки прозорец се диплеше колосано бяло перде. А масите бяха украсени с високи медни свещници, които хвърляха слаби отблясъци върху старомодните тапети по стените.

Само три от масите в колониален стил бяха заети. В камините весело гореше огън и Декс поведе Кийли към маса близо до една от тях и до прозорец с изглед към добре поддържания парк. Изрядно облечена сервитьорка побърза да вземе поръчките им — миди със сланина, лук и пушена риба. Когато свършиха със супата, Декс й махна и тя бързо дойде.

— Бихме искали и десерт. Какво предлагате?

— Домашният пай е нашият специалитет. Черешов, ябълков и с орехи.

— Чудесно. Ще вземем два черешови.

— Не, аз искам с орехи — поправи го Кийли.

Декс я изгледа комично като ударен от гръм.

— Не може да дойдеш в къщата на Джордж Вашингтон и да не ядеш черешов пай. Не е по американски.

Тя се засмя, но повтори на сервитьорката:

— С орехи, моля.

— Добре — съгласи се неохотно Декс. — И по две топки ванилов сладолед към всеки.

— Не, нека моят да е с бита сметана.

Той се обърна и я изгледа ядосано.

— Кой поръчва, ти или аз?

Кийли и сервитьорката се засмяха на злодейската му гримаса.

— Не ме попита какво искам. А аз искам бита сметана.

Декс поклати глава разочаровано, след това попита с прекомерна вежливост:

— Кафе, моля?

— Чай — отвърна превзето тя.

Сервитьорката, с писалка, закачена на бележника, се тресеше от смях.

— Със сметана? — попита тя.

— Не.

— Да — отвърна тутакси Кийли.

Декс погледна нагоре към сервитьорката и каза с висок, престорено театрален шепот:

— Мисли се за освободена жена.

Сервитьорката се наведе и подхвърли:

— Обичам брачните двойки, при които всеки от партньорите възприема другия като индивидуалност.

След това се отдалечи, развявайки дръзко поли.

Кийли се загледа в лявата си ръка, опряна на масата. Не бе грешка. На безименния й пръст просветваше тънка златна халка. С периферното си зрение забеляза как ръката на Декс се плъзга бавно и покрива нейната.

— Тя си помисли, че си омъжена за мен — каза меко той. — Докато си мисли така и не разпознае някой от нас, добре ще е, ако си държим ръцете.

Дългите му силни пръсти се вплетоха в нейните и ги стиснаха леко.

— Дано си прав — рече Кийли и отговори на жеста.

Те се взираха известно време в огъня, който пращеше и съскаше весело. Час по час впиваха очи един в друг. Задушевната атмосфера на ресторанта ги обгръщаше като в копринен пашкул. Тракането на порцелан и сребърни съдове в кухнята не можеше да заглуши немите послания, които си разменяха. Движенията на другите гости и персонала не бяха в състояние да ги отклонят.

— Току-що забелязах, че ушите ти имат дупки за обеци — отбеляза Декс. — Боля ли те?

— Ужасно.

Той се усмихна безмълвно.

— Никога няма да стане политик от теб, госпожице Престън. Прекалено открита си.

Госпожица Престън. Никаква госпожа Уилямс. Тук, сега, с него, тя беше госпожица Престън.

— Как получи този белег под окото си?

— Вижда ли се? Ще си направя пластична операция.

— Да не си посмял! Той е… — щеше да каже красив, но се поправи от страх, че би възприел като обида такова тривиално определение. Тъмните му вежди се смръщиха въпросително. — Така изглеждаш по-интересен.

— Аз съм просто един обикновен авантюрист. Ако искаш да знаеш, член на рода Девъро е бил свързан с пиратите.

Тя присви очи и наведе глава.

— Да, не е трудно да си те представя като пират.

— Може би трябва да си сложа халки на ушите. Или само на едното. Така ще бъда още по-… интересен.

Те все още се смееха, когато сервитьорката сложи подноса помежду им.

— Искаш ли нещо друго? — попита Декс, щом свършиха.

— И дума да не става! Та аз едва дишам — рече Кийли.

— Ще ти позволя да потичаш след колата, за да изразходиш малко от калориите.

— Голям късмет ще е, ако успея да стигна до нея — призна тя, докато той й държеше палтото.

Навън беше доста студено. Прецапаха през няколко локви, докато притичаха до колата. Дъждът се бе усилил.

На мотора му трябваше малко повече време да загрее, но след това изгрухтя и Декс внимателно подкара колата по магистралата.

— Вали, не се шегува — отбеляза Кийли след няколко километра. Въпреки бързото припряно движение на чистачките пътят направо не се виждаше през пелената от дъжд.

— Лудост е да се опитваме да караме в това време. Мисля, че тук някъде… — гласът му замлъкна, докато се вглеждаше от едната страна на пътя през замъглените прозорци. — Не греша! — възкликна накрая той и намали скоростта. Колата забави ход и сви по един страничен път. — Ще спрем, докато бурята утихне.