Сандра Браун
Безследно изчезнал (4)

Четвърта глава

Кийли прикри изненадата си с думите:

— Здравейте, господин Девъро.

Пръстите му бързо стиснаха нейните, преди да ги пуснат.

— Познавате ли се?

Конгресмен Паркър изрече на глас въпроса, който всички останали си задаваха наум.

Кийли знаеше, че очите на Бети Олуей са се разширили от изненада и устата й е леко отворена, но не посмя да погледне приятелката си.

— Да — непринудено рече Декс. — Пътувахме в един и същ самолет миналата нощ. Заповядайте, госпожо Уилямс.

Той се отмести настрани, като пусна Кийли да се вмъкне на мястото между него и Паркър. Следвайки примера на Декс, конгресмен Уолш също пусна в ход чара си и задържа стола на Бети, която седна между него и Ал Ван Дорф.

Кийли се възхити на лекотата, с която Декс се справи с конфузната ситуация, макар да мислеше, че подобна искреност е опасна. Какво щяха да си помислят другите конгресмени? Щеше ли да ги смути фактът, че двамата с Декс се бяха срещали преди това? Очевидно, не. Паркър вече изучаваше менюто. Уолш развълнувано помаха на някакъв поддръжник от друга маса. Само Бети изглеждаше леко притеснена. Кийли забеляза как ръката й трепери, докато отпиваше от чашата с вода.

Декс, очевидно спокоен, помогна на Кийли да свали палтото си, докато безгрижно разпитваше Ван Дорф за някакъв скорошен банков скандал, който репортерът бе разследвал. Ръката, преминала леко по гърба й, докато Декс слагаше палтото й на облегалката на стола, опроверга привидното му безразличие.

Келнерът взе поръчките им за питиетата и Ван Дорф попита:

— Някой има ли нещо против да запаля цигара? — без да дочака отговор, той извади къса цигара без филтър. Междувременно започна да говори, като слагаше касетофона си в средата на масата. — Реших, че ще е от полза, ако направим импровизирано интервю, далеч от заседателните зали. Проблемът, който е на дневен ред, засяга финанси, вътрешна и външна политика, армията и чисто човешки чувства. Мисля, че всички можете да разберете защо смятам историята за една от водещите новинарски теми. Ще задоволите ли любопитството ми, като бъдете искрени?

— Всеки знае моето мнение по въпроса — рече намръщено Уолш.

— Известно е, че не пропускате да информирате хората за позицията си по всяка тема — рече Ван Дорф.

Досадният представител от Айова пропусна покрай ушите си тънката ирония. Очите на Ван Дорф, които бяха гледали така стеснително Кийли и Бети само допреди час, сега блестяха с алчна проницателност зад стъклата на очилата. Този мъж бе способен на удивителна метаморфоза! Кийли започваше да осъзнава, че е била заблудена, както много от предишните жертви на Ван Дорф.

Тя взе колосаната ленена салфетка, сгъната до приборите й, и я сложи в скута си. Декс направи същото. Кийли почти изпадна в шок, когато ръката му улови нейната под масата и я стисна силно за част от секундата. Когато отново отпусна ръце на масата, невинното му изражение не издаваше нищо. Кийли се надяваше бързото й задъхано дишане да се възприеме като реакция на изтърканата шега на конгресмен Уолш.

Когато келнерът дойде отново да вземе поръчките им за обяд, Кийли поиска само салата „Цезар“.

Декс поръча пържола за себе си и се обърна към нея с подигравателна гримаса:

— Не може да се каже, че една салата е достатъчно ядене за подрастващо момиче.

Тя се засмя леко.

— Именно затова не ям много на обяд. Не искам да пораствам.

— Ти на никое хранене май не ядеш достатъчно.

— Напротив… — тя тъкмо щеше да му каже, че е изяла половин сандвич от четирите, които бе оставил в стаята й миналата нощ, когато с крайчеца на окото си улови погледа на Ван Дорф от другата страна на масата. Идеята бе глупава, но тя почти можеше да си представи как той наостря уши, докато се опитва да дочуе разговора им, без да проличи. — Нещо нямам апетит — завърши тя.

Тъй като Бети разговаряше с Уолш и Паркър, изглеждаше напълно нормално те двамата да говорят помежду си, но Декс също бе усетил интереса на Ван Дорф. Той се обърна към репортера и попита:

— Ал, все още ли играеш ракетбол, когато не душиш по някоя гореща следа?

Декс притежаваше необикновената способност да улучва слабото място на хората. Вай Дорф автоматично се впусна в детайлно описание на последния си мач, в който бе излязъл победител. Кийли се чудеше какво ли би си помислил репортерът, ако знаеше, че кракът на Кийли бе под надеждната защита на този на Декс под масата.

По време на обяда говориха на общи теми. Никой не засегна проблема, който тежеше на всички. Но когато сервираха кафето, Ван Дорф смени касетата в журналистическия си касетофон и запали още една от отровните си цигари.

— Смятате ли, че съпругът ви е все още жив, госпожо Олуей? — попита внезапно той.

Бети, изцяло свалила гарда, изплю на всички страни горещата глътка кафе, която току-що бе поела.

— Аз… Не, не бих могла… Защото…

Кийли й се притече на помощ.

— Това не е въпросът, който беше обсъждан в залата, господин Ван Дорф. Проблемът не е в това дали Бил Олуей, моят съпруг или който и да е от „безследно изчезналите по време на акция“ е жив. Нашата цел е да се погрижим каналите, по които пристига информация за тяхната съдба, да останат отворени. И същевременно да осигурим на засегнатите семейства да получават парите, които по право им се полагат.

— Съгласна ли сте с това, госпожо Олуей? — попита Ван Дорф.

— Да — отвърна Бети, която вече бе възвърнала самообладанието си.

— Любопитно ми е да чуя какво ще кажат военните по този въпрос следобед — намеси се Паркър. — Имате ли представа каква ще е позицията им, госпожо Уилямс?

— Последния път, когато имахме среща с армейски служители, те бяха на наша страна. Надявам се отношението им да не се е променило.

Уолш се облегна назад на стола си и провлече:

— А сега, малка госпожо, вие…

— Моля, не се обръщайте към мен с „малка госпожо“, конгресмен Уолш. Намирам го за обидно — прекъсна го Кийли.

Уолш, изглежда, не се впечатли и се ухили покровителствено.

— Уверявам ви, че нямах предвид…

— Разбира се, че имахте — отсече Кийли. — Мнението ви за всички нас е повече от ясно. Смятате ни за група истерични жени, губещи вашето ценно време. Чудя се какво ли би било отношението ви, ако бяхме мъже, отправящи подобно искане. Това вероятно би ни издигнало във вашите очи? Уверявам ви, че в организацията ни има и голям брой мъже, конгресмен. Бащи, синове, братя. Те са разтревожени и решени, точно колкото сме и ние, но на тях им е по-трудно да разискват такъв емоционален проблем публично. Поради тази причина виждате повече жени, които активно защитават тази кауза.

Около масата настъпи мълчание. Накрая конгресмен Паркър рече тихо:

— Неприятно ми е да мисля, че член на тази или на която и да било друга държавна подкомисия би се оставил да бъде заслепен от предразсъдъци.

Той погледна Уолш унищожително.

— Не исках да ви засегна и не бих искал да ме обвиняват в пристрастие. Извинете ме, госпожо Уилямс — почти изруга той.

Тонът на Кийли не се смекчи.

— Приемам извинението. Съжалявам, че прекъснах мисълта ви. Какво щяхте да отбележите?

Разговорът продължи в същата посока. През следващия половин час обменяха и разискваха идеи. През цялото време Ван Дорф гледаше с почти похотливо любопитство. Погледът му се стрелкаше по масата като куршум. Той изобщо не изключи касетофона си. Когато донесоха чека, написа името си и се изправи рязко.

— Смятам, че е време за всички ни да се захващаме за работа. Благодаря ви, че уважихте поканата ми за този официален обяд. Управителят ще осигури таксита — рече той, щом всички станаха от масата.

— Мисля да се поразходя няколко пресечки — рече Паркър. — Госпожо Олуей, мога ли да ви помогна с палтото?

Той го направи и изпрати Бети до изхода.

— Девъро, искате ли да вземем такси заедно? — попита Уолш.

— Благодаря, но трябва да мина през офиса си.

— Тогава, ако нямате нищо против, аз вземам първото.

— Разбира се — отвърна Декс, докато другите конгресмени се отдалечиха с тежка стъпка.

Ван Дорф, след като прибра в джоба си касетите, с които разчиташе да вдигне шум в пресата, се отправи към автомата за цигари. Кийли и Декс най-сетне останаха сами.

— Напомняй ми да спра, когато те ядосам — прошепна той до ухото й, докато й държеше палтото. — Имаш остри нокти.

— Този глупав тесногръд палячо — въздъхна тя. — Никак не съзнава, че става смешен. Представям си го като конгресмен. Направо се плаша.

— Ти беше страхотна.

Ръката му се задържа на кръста й. На пръв поглед жестът му бе обичайна, лишена от подтекст джентълменска постъпка. Но за по-внимателния наблюдател това си беше ласка.

— Защо им каза, че сме се срещали преди? — попита тя през рамо.

— За твоя информация, Ван Дорф е безпощаден. Способен е да разплете афера от мащаба на Уотъргейт. Внимавай с него, Кийли. Той е вълк в овча кожа.

— Бих го определила по-скоро като хитра лисица, отколкото като вълк. Остави ни с Бети да повярваме, че двете сме единствените му гостенки за обяд. Не счете за нужно да ни уведоми, че и вие ще бъдете там. Отправи ни заблуждаващо умоляваща покана, докато през цялото време с пълно съзнание ни е залагал капан.

— Ама че нищожество! Бих му напъхал проклетия касетофон в гърлото. Или на някое по-подходящо място.

Кийли едва сподави смеха, който я напуши.

— Напомняй ми да спра, когато те ядосам — повтори думите му отпреди малко тя. Той се усмихна и трапчинката му стана още по-дълбока. — Буйният ти креолски нрав си пролича май.

— Така ли? Съжалявам.

— Недей. Той е по-скоро привлекателен.

— Нима?

Кийли се огледа нервно. Бети и конгресменът Паркър стояха до вратата и чакаха поръчаното такси. Ван Дорф ругаеше автомата, който бе глътнал парите му, без да пусне цигари. Уолш си бе тръгнал.

— Защо им каза, че сме се срещали миналата нощ?

— Това бе въпросът, който искаше да ми зададеш, нали? Виждаш, че като съм около теб, ми е страшно трудно да… Няма значение. За да отговоря на въпроса ти, ако Ван Дорф или някой като него ни бе видял миналата нощ да си говорим и днес да се правим, че никога преди не сме се срещали, това ненужно би изострило любопитството му. Честността е най-добрата политика.

— Ако са те видели да влизаш или да излизаш от стаята ми, тогава какво щеше да стане?

В очите му просветна дяволито пламъче.

— Тогава лъжата май би била по-подходяща.

— Бива те за политик, умееш да лавираш — засмя се тя.

Той не се обиди, дори се засмя. Усмивката му изчезна, когато попита:

— А иначе как си? Успя ли да поспиш през нощта?

Искаше й се да не я гледа толкова загрижено. Очите му докосваха всяка част на лицето й, което доби по-топло изражение под загрижения му поглед. Защо сърцето й не можеше да се укроти? Биеше толкова ожесточено, че дантелата на гърдите й се повдигаше — факт, който проницателните очи на Декс не можаха да отминат.

— Не, не спах добре.

— Поемам изцяло отговорността за това.

— Така и трябва.

— Говоря сериозно — настоя той. — Не трябваше да те тревожа. И не отричай, че го направих. Когато на летището за пръв път ми каза, че си омъжена, трябваше да те оставя на мира. Така щеше да бъде най-добре.

— Щеше ли?

— А нямаше ли?

Сякаш някаква невидима, необяснима сила ги накара да пристъпят един към друг. Декс чувстваше как кръвта бучи в слепоочията му. Пръстите му пулсираха, жадни да я докоснат. Белегът под окото му потрепна. Прекалено живо устните му си спомниха вкуса на нейните. Очите му я пронизаха цяла.

Тя навлажни устни несъзнателно и той проследи чувственото движение на езика й.

— Да — рече Кийли, останала без дъх. — Може би така щеше да бъде най-добре.

— Отново забравих въпроса.

— Кийли?

— Какво? — завъртя се виновно тя, дочула Бети да я вика от изхода. — Дойде ли таксито? — попита, неспособна да се овладее тъй бързо.

Бети погледна подозрително зачервените й страни и бурно повдигащите се гърди.

— Да.

Двете си взеха довиждане с Декс и благодариха на Ван Дорф, който строго порицаваше управителя на ресторанта за глътнатите от апарата пари. Конгресмен Паркър излезе навън с тях.

Щом се настаниха на задната седалка в таксито, Кийли разсеяно започна да си играе със закопчалката на чантата.

— Не си задължена да ме осведомяваш, но признавам, че съм любопитна — рече Бети.

— За какво? — Кийли се помъчи да звучи безгрижно, но съзнаваше, че не може да заблуди никого. Особено себе си.

— Хайде, Кийли. Тази сутрин, когато те попитах за Декс Девъро, ти предоставих златна възможност да ми кажеш за срещата ви снощи. Не го направи.

— Не мислех, че е важно.

Бети се пресегна и взе влажната ръка на Кийли в своята. Държа я, докато приятелката й вдигна очи и я погледна.

— Жените по принцип са по-чувствителни от мъжете. Слава Богу, никой друг на масата не забеляза флуидите, струящи между теб и очарователния конгресмен, всеки път, когато се погледнехте. Но мен не можеш да заблудиш. Не че си пъхам носа в чужди работи. Личният ти живот не ме интересува, Кийли. Не смятам да ти отправям упреци. Само те предупреждавам да бъдеш внимателна. Не прави нещо, което би предизвикало негативна реакция срещу теб. Не подлагай на съмнение репутацията и почтеността си, да не говорим за авторитета на ИКСБИ.

Кийли завъртя глава категорично.

— Никога не бих направила нещо толкова глупаво, Бети! Мислех, че си наясно.

— Знам, че мислиш така и си искрена. Мога да ти изглеждам стара и суховата, Кийли, но аз съм жена, която е била без съпруга си повече от четиринадесет години. Мъж с чара на Декс Девъро би изкушил и светица да кривне от правия път.

Кийли извърна глава. Очите й се взираха невиждащо в паметника на Вашингтон, насочил обвинително пръст към небето.

— Знам какво имаш предвид.

Следобедното заседание бе запълнено от скучната, монотонна пледоария на един генерал от армията. Той изчете писмените клетвени декларации на представители на различни армейски подразделения. Имената и чиновете бяха впечатляващи, но документите не хвърлиха нова светлина върху проблема. Генералът започваше с високопарни максими всеки път, когато отчаяният конгресмен Паркър се опиташе да го принуди да даде някаква яснота по въпроса. Много по-лесно му бе да прави общи коментари, вместо да даде компетентно мнение. Когато чукчето удари по масата и заседанието приключи, всички посрещнаха края с измъчена въздишка на облекчение.

Кийли изгуби от поглед Декс, щом той напусна залата. Тя и другите членове на ИКСБИ се уговориха да се срещнат в ресторант „Златният лъв“ за по една обилна вечеря.

— Заслужихме си го, щом проявихме търпение и слушахме цели два часа генерал Адамс — подхвърли шеговито Бети.

Разпръснаха се по стаите си, щом пристигнаха в „Хилтън“. Кийли не очакваше с нетърпение вечерта, както би трябвало да бъде. Дори горещият душ, старателната подготовка и кораловочервената рокля от крепдешин, която облече, не я развеселиха. Необходимо бе усилие на волята, за да потисне обзелото я униние, когато се срещнаха с Бети във фоайето.

Вечерята бе обилна, атмосферата спокойна, обслужването безупречно. Сякаш по мълчалива уговорка жените не отвориха дума за заседанието, нито обсъждаха хода на дебатите. Говориха за последните модни тенденции, един нашумял скандал в Холивуд, децата си, новите прически, филми, книги и диети. Смяха се от сърце, подхвърляйки шеги за това какъв би бил коментарът на конгресмен Уолш, ако ги видеше в този скъп ресторант.

Кийли се намесваше от време на време в разговора, хапна и пи малко, но когато махна за довиждане на компанията на етажа си в хотела и слезе от асансьора, се почувства толкова изтощена, че бе готова да се хвърли облечена в леглото.

Цялата вечер мислите й блуждаеха около Декс. Виждаше го в самолета, стиснал загрижено ръцете й. Появяваше се в мислите й с шапката на пиколо, с вдигнат високо поднос, засмян закачливо. След това изплува споменът за това, което най-много искаше да забрави… очите, устните — страстни, изгарящи и ненаситни, ръцете му…

Тя хлопна вратата след себе си, пристъпи в стаята, метна палтото си на един стол и захвърли чантата и ключа върху ниския шкаф за дрехи.

— Какво, по дяволите, правя? — ядосано попита тя отражението си огледалото. — Само се измъчваш, Кийли.

Краката й тежаха като олово, докато се събличаше. Изми се бързо, сложи си нощен крем и разреши косата си. Едва тогава се хвърли на леглото. Пресегна се към будилника и тъкмо в този момент телефонът иззвъня. Тя тихо изруга.

— Ало? — дали не беше Декс?

— Здрасти? Как е?

— Никол! Здравей.

Тя пренебрегна моментното си разочарование, сякаш беше досадно стомашно разстройство.

— Звучиш уморено — рече Никол.

— Така ли? Нищо чудно. Аз… Не спах добре тази нощ, а днешният ден беше ад. Конгресната зала ти се струва все по-тясна, колкото повече седиш в нея. Какво става вкъщи? Всичко наред ли е?

— Да. Чарлс ме изнуди да отида на вечеря с двама спонсори. Трябваше да видиш жените им! От онези, които членуват в клубове като „Синята коса“ или „Клубът на норките“ в затънтената провинция на Америка. Де-мо-де! А и Чарлс беше в онова свое особено настроение, което нарича „мисъл за бъдещето“.

Чарлс Хепбърн беше един от най-пробивните търговски агенти в телевизията. Той продаваше повече рекламно време на местни клиенти, отколкото всички останали агенти, взети заедно. Спокойният му професионален маниер привличаше потенциални спонсори, преди да са се усетили как ще изцеди личните им сметки.

— Никол, не можеш да ме заблудиш. Ти го обожаваш.

Никол престорено измърка:

— Да, мисля, че си го бива. Става, ако няма друг наоколо или някакво по-интересно занимание, на което да се посветя.

Кийли се засмя въпреки киселото си настроение. Никол имаше дарбата да разведрява дори най-мрачните дни, защото самата тя никога не се поддаваше на депресията.

— Хей, вестниците тук са пълни с новини около Декс Девъро. Бил шеф на онази подкомисия. Не го знаех, а ти?

— Не, докато не дойдох тук.

— Е?

— Какво „е“?

— По дяволите, Кийли! Нали няма да ме караш да ти вадя думите с ченгел? Срещна ли се с него?

— Да.

— И?

— И какво?

Ругатнята на Никол накара Кийли да се свие от срам.

— Още малко и ще разтопиш телефонния кабел.

— Престани да ме разиграваш! — ядосано изрече Никол. — Какво мислиш за Декс Девъро?

— Не знам много за него. Едва го познавам, Никол.

— За Бога! Знаеш, че той е най-страхотният къс мъжка плът, която се е появявала от доста време на хоризонта. Ако въобще си го забелязала, няма как да не му хвърлиш око. А на мен ми се ще да му хвърля и нещо друго.

— Никол, проклетнице! — изкрещя Кийли. — Кога си се срещала с него?

— Не съм… Не точно. Беше на едно парти миналото лято и макар да не се срещнах лично с него, определено го забелязах. Кавалерстваше на закръглената Робинс. Нали се сещаш, оная, дето се омъжи за симпатичния старец, който й направи услугата да се гътне около шест месеца след сватбата и й остави огромно състояние — къщата в окръг Гардън, памуковата плантация в Мисисипи и цяла флотилия.

Гърлото на Кийли се сви. Декс и Маделин Робинс? Откъде да го знае. Изненада се, когато откри колко много я заболя, като си представи Декс с пищната весела вдовица, прочута с красотата си.

— Още ли си там? — попита Никол, когато Кийли не отговори.

— Д-да. Просто съм уморена, Никол. Благодаря ти, че се обади, но наистина трябва да си лягам.

— Хей, хлапе! Добре ли си? Звучиш ми странно. Всичко ли е наред при теб?

Никол бе изоставила веселите закачки и Кийли знаеше, че тревогата в гласа на приятелката й е искрена.

— Да — въздъхна тя. — Всичко е наред, Никол. Нали знаеш. Не искам да те отегчавам с приказки за комитета.

— А, това ли било. Нали затова отиде там. Е, знаеш мнението ми по този въпрос, така че няма да ти го натрапвам отново.

— Благодаря.

— Няма да ти навреди, ако извършиш някоя лудост от по-друго естество, докато си във Вашингтон. Иди на някой предълъг порнофилм и седни до някой перверзен тип. Или пък се впусни в гореща авантюра с някой временно пребиваващ деспот от забутана източна страна.

— Довиждане — рече Кийли с висок напевен глас.

Никол се засмя.

— Чао, парти маниачке.

Без да каже нищо повече, Никол затвори. Кийли се усмихваше, когато постави слушалката на мястото й. Неусетно сложи глава на възглавницата и затвори очи.

Когато телефонът отново иззвъня, тя не разбра, че са минали часове. Опипа в тъмното и накрая откри апарата, но се размина с ухото си на два пъти, преди да нагласи слушалката като хората.

— Ало?

— Добро утро.

Очите й се ококориха. Какъв приятен начин за събуждане — с мъжки глас. Гласът на определен мъж.

— Вече сутрин ли е? — попита тя. Думите й бяха заглушени от възглавницата.

— Събудих ли те?

— Не — прозя се тя. — Трябваше просто да ставам вече, така че обаждането е добре дошло.

— Не се шегувай.

— Не, не се шегувам. Прекалено рано е за това. Колко всъщност е часът?

— Седем.

Тя се претърколи и се увери сама, като погледна часовника на нощното шкафче до леглото.

— Господи — въздъхна, — успала съм се.

— Няма страшно. Заседанието е чак в десет. Имаш време.

— Знам. Просто съм свикнала да ставам рано заради работата ми. Чувствам се като глезла, когато спя до късно.

— В колко ставаш обикновено?

— В пет.

— Бррр! Защо?

— Защото трябва да сме в хеликоптера до шест и половина. Напрегнат трафик, не помниш ли?

— Обаждам се само защото вчера следобед не успях да ти кажа довиждане. Бяха се натрупали купища документи в офиса ми и освен това знаех, че няма да мога да те видя насаме.

— Бях на вечеря с другите дами от комитета — с кого ли бе вечерял той? — Бях изтощена до смърт, когато се прибрах. Само гледах да се добера до леглото.

— Имала си нужда от почивка. И днес денят ще бъде дълъг.

— Да.

Последва тишина, трептяща от толкова неказани неща. Помежду им висяха спотаени думи, танцуващи по кабела, който ги свързваше, молещи да бъдат споделени.

— Тогава, предполагам, ще те видя по-късно — рече Декс накрая. Но съвсем не му се щеше да каже това.

— Добре.

Това ли беше най-доброто, което мозъкът й можеше да роди? Повтаряше едно и също като папагал.

— Довиждане — тиха въздишка.

— Довиждане — ехо от тихата въздишка.

— Кийли?

— Да.

— Докато седиш зад масата, така недостъпна и отдадена на делото, да знаеш, че поне един мъж в залата желае да те прегърне.

Линията от другата страна прекъсна.