Сандра Браун
Безследно изчезнал (15)

Петнадесета глава

Луната блестеше откъм десния борд на самолета. Кийли се взираше през прозореца от лявата й страна и до нея стигаше само сребристо сияние. Звездите изглеждаха много далечни. Облаците ниско долу се стелеха като плътно, почти непроницаемо одеяло.

— Спиш ли? — въпросът я измъкна от унеса й и тя видя Бети Олуей да се надвесва над празната седалка в съседство. Щом разбра, че Кийли за нищо на света няма да проговори, репортерът, който се настани до нея в началото на полета, се премести на друго място. Тя седеше сама.

— Не — отвърна тя.

— Може ли да седна при теб за малко?

Кийли кимна и вдигна шлифера си, който беше оставила на съседната седалка, за да не я безпокои никой.

— Какво прави Бил? Спи ли?

— Да — отговори Бети. — Безпокои се, защото се уморява много лесно. Известно време ще трябва да го наглеждам, за да не се залови с хилядите неща, за които мечтае. Сигурна съм, че собственото му, а и военното му възпитание ще го тласкат да навакса само за няколко седмици пропуснатото през тези петнадесет години. Ще се боря и с двете, за да не се случи подобно нещо.

Кийли й отговори с топла усмивка.

— Мисля, че не бива да прекаляваш с грижите.

Те потънаха за малко в неловко мълчание. Кийли не можеше да забрави изненадата, изкривила лицето на Бети, когато ги видя с Декс да излизат от таксито рано сутринта. Странно бе, че тази жена все още й говореше. След всички трудности, които бяха преживели заедно, тя не искаше да загуби приятелството и…

— Кийли — започна Бети колебливо, — не искам да се намесвам там, където няма нужда или съм нежелана, но изглеждаш така, сякаш се налага да поговориш с някого. Права ли съм?

Кийли облегна глава на възглавницата на седалката и затвори очи за момент, преди да отговори.

— Вероятно съм преуморена. Последните три дни ми се сториха цяла вечност и съм на края на силите си. Никога не съм понасяла лесно умората — тя се опита да се усмихне, но нещо не се получи.

— Не, Кийли. Става дума за друго. И мисля, че има много общо с Декс Девъро — Бети се наклони напред и улови ръката на младата си приятелка. — Влюбена ли си в него?

Изкушаваше се да излъже, да отрече яростно. Но какво щеше да постигне? Бети ги бе виждала заедно толкова пъти. Трябва да бе събрала парченцата и бе получила цялостната картина. Чула бе подвеждащите, провокационни въпроси на Ван Дорф.

— Да, влюбена съм.

— Така си и помислих. А може ли да попитам откога?

— От нощта, когато пристигнах във Вашингтон за заседанието на подкомисията. Срещнах го в самолета. Тогава не знаех, че е включен в състава на комисията, а и той не знаеше, че Кийли Престън и госпожа Марк Уилямс са един и същ човек.

— Разбирам.

— Едва ли разбираш. Аз… ние… никога не сме искали да се случи. И двамата се борихме. Особено аз. Но…

— Любовта не се нуждае от оправдания, Кийли — Бети стискаше ръката й и разсеяно я поглаждаше. — Известно ли му е за чувствата ти към него?

— Не знам. Вероятно… Но имахме някой разногласия. Направи нещо… — тя потърка челото си с другата си ръка. — Няма значение. Връзката между нас е невъзможна по много причини.

— Защото… — опита се да помогне Бети.

Кийли я погледна изненадано.

— Защото аз все още съм омъжена и не знам дали съпругът ми е жив или мъртъв. Твоето положение се промени, Бети, но не и моето, не си забравила, нали? — в същия миг съжали за саркастичния си тон. — Извини ме. Моля те! Не знам какво говоря.

— Не се извинявай, Кийли. Струва ми се, че разбирам какво преживяваш. Може би трябва да помислиш и да поискаш Марк да бъде обявен за мъртъв и да се омъжиш за твоя конгресмен — ако Бети бе казала, че ще скочи от самолета, Кийли нямаше да е толкова шокирана. След всичките тези години, през които тя се бе борила за безследно изчезналите, след клетвите, че никога няма да се откажат и да престанат да се надяват, че мъжете им ще се върнат, тя не можеше да повярва, че е чула правилно Бети.

— Не го мислиш.

— Напротив, мисля го — каза Бети твърдо.

— Но…

— Нека ти призная нещо. През изминалите години, в известен смисъл се възползвах от теб. Не, не ме прекъсвай — каза тя, усетила протеста на Кийли. — Ти помогна страшно много на нашата кауза. Беше идеалният представител за нас. Умна си, красива, имаш успех. Придаде достойнство на групата и ние го приехме. С теб като наш говорител не приличахме вече на група истерични жени. След последното ни пътуване до Вашингтон се засрамих от себе си, че те окуражавах, макар и леко и без злоба, да пропиляваш младостта и жизнеността си по любов към паметта на Марк. Дори си спомням, че те предупредих да не излагаш на опасност репутацията си с мъж като Декс.

— Никога не съм правила нещо, което не съм искала, Бети. Изпитвах и все още изпитвам също толкова силни чувства, както преди.

— Но сега имаш друга достатъчно важна кауза, за която да се бориш. Ако обичаш този мъж, а аз мисля, че ти наистина го обичаш, в противен случай нямаше да изпитваш толкова голяма вина, ти трябва да си с него, Кийли. Ако правилно съм разбрала неговото поведение, мисля, че чувствата ви са взаимни. Той има нужда от теб. Жив е и е тук от плът и кръв. Марк не е тук и може би никога няма да бъде.

Кийли погледна ядосано приятелката си.

— Как можеш да кажеш подобно нещо? Преди по-малко от седмица ти нямаше ни най-малка представа дали Бил ще се прибере. Ти го чака всичките тези години и му беше вярна — за нейно разочарование по страните й се стичаха сълзи.

— Да, но аз имах да мисля и за три деца. Освен това имах и десет прекрасни години с Бил, които не се забравят толкова лесно, както няколко седмици. Не мога да ти кажа какво да правиш, Кийли. Знам само, че ако искаш да бъдеш с Декс, трябва да бъдеш с него. Не жертвай твоето и неговото щастие завинаги.

Кийли клатеше глава, без да усеща сълзите, които се стичаха по страните й.

— Късно е, Бети. Не съм съгласна, че трябва да оставя каузата, за която се борих толкова дълго. Не мога просто да напусна ИКСБИ. Другите все още разчитат на мен. Особено сега, след като тези няколко души се върнаха, имаме нова надежда, може би ще се появят канали за разузнаване, за които не сме и подозирали. Но що се отнася до другото, Декс и аз бяхме обречени от самото начало. Дори и да е имало искрица любов между нас, тя вече е угаснала.

Кийли погледна Бети и по-възрастната жена си помисли, че никога не е виждала толкова гола тъга и разочарование на лицето на един млад човек.

— Ще преживея тази депресия, щом се прибера в Ню Орлиънс и се върна на работа.

 

 

Кийли не подозираше колко трудно ще се окаже това. Когато пристигна вкъщи, изключи телефона и звънеца и спа почти двадесет и четири часа. Когато най-накрая се събуди, откри, че седмицата на карнавала е в разгара си. Да се намери място за паркиране беше немислимо. Чакането за маса в ресторант отнемаше часове. Всяко минаване по тротоара бе свързано със заобикаляне на групи маскирани и гуляйджии, които бяха обикновено пияни и шумни. В сегашното й състояние и дума не можеше да става за празненство.

Тя се обади на продуцента на предаването и помоли за няколко дни отпуска, докато се възстанови. След като получи мърморещото му съгласие, натовари колата и отиде до Мисисипи да посети родителите си.

Те се опитваха да й влязат положението и гледаха да не вдигат шум. Тя се хранеше добре, спеше доколкото й позволяваха сънищата и се разхождаше дълго сама по брега на залива. Посети за малко старческия дом, където живееше госпожа Уилямс, лишена от всякакви сили, и се върна оттам с чувството, че вече нищо никога няма да бъде както трябва в този свят.

Когато се върна на работа, всички се държаха с нея с видимо внимание. Чувстваше се като нервно болен пациент, който току-що е бил пуснат на свобода. Мразеше покровителствения тон, който всички използваха в разговорите си с нея, съжалителните погледи и фалшивата веселост.

Никол, която не понасяше никакви депресии, странеше от Кийли. Обади й се няколко пъти по телефона. Не говореше за Декс Девъро. Веднъж спомена, че чела за бързо нарастващата му популярност заради действията му, свързани с безследно изчезналите. Кийли не направи никакъв коментар, Никол схвана намека и отмина темата. От пръв поглед бе ясно, че Кийли се крепи само на дебелината на черупката, с която се бе обърнала. Никол, както и всички останали, не искаше да е тази, която ще пропука тази черупка.

След три седмици най-неочаквано Никол се самопокани на вечеря.

— Не е за вярване, но имам свободна съботна вечер без среща. Идвам на вечеря. Направи спагети касерол с много от онова великолепно мазно сирене.

Кийли се засмя.

— Ако има нещо, което мразя, то това е скромен гост. Какво друго искаш?

— Онова покрито с шоколад нещо с крем и счукани ядки.

— Друго? — попита Кийли сухо.

— Купища франзели.

— И още?

— Нищо друго — отвърна Никол насмешливо. — Виното е от мен.

И наистина, в седем вечерта същата вечер Кийли по джинси и фланелка отвори вратата на Никол, която също бе облечена спортно и носеше по бутилка вино под всяка мишница.

— Това ще бъде пиршество. Ще ям до забрава. Когато човек няма среща в събота вечер, му остава единствената утеха да прекъсне диетата. Освен това вчера ми се гадеше и не можах да задържа нищо в корема си през целия ден. Заслужавам едно добро ядене.

— Нищо сериозно или заразно, надявам се — каза Кийли, като поведе Никол към кухнята.

— Не мисля. Вероятно някой от онези вируси еднодневки.

— Е, за всеки случай не дишай в моята чиния.

— Само да я приготвя и… — тя спря, защото чу звънеца. — По дяволите! Кой може да бъде? Изглеждам ужасно и не искам никой да ме вижда.

— Не знам кой може да бъде — каза Кийли. — Не съм канила никой друг.

— Е, ще се отърва от него, който и да е. Не смятам да деля с никого тази благоуханна храна.

Никол прелетя през вратата, а Кийли се зае с врящите спагети. Не се обърна, докато не чу Никол да я вика с необичайно тих глас.

— Кийли, тук един мъж, военен, иска да те види — сините й очи бяха широко отворени.

Никол кимна.

Кийли мина покрай нея и пътьом избърса ръцете си в една кърпа за чинии. Войникът неспокойно въртеше шапката си в ръце. Беше блед, слаб и имаше жълтеникавата кожа на човек, който е бил болен наскоро. Ръцете и краката му изглеждаха прекалено големи за слабото тяло. Ушите му стърчаха малко неестествено под войнишката му прическа. Беше на около тридесет години, макар че бръчките от двете страни на устата му чувствително го състаряваха.

— Аз съм Кийли Престън Уилямс — каза тя. — Искали сте да ме видите?

— Да, госпожо Уилямс. Казвам се лейтенант Джийн Кокс.

Името й подейства като удар между очите и тя залитна една-две крачки назад, преди да се хване за облегалката на близкия стол. Ушите й бучаха толкова силно, че тя почти не чу как Никол си пое дъх загрижено. Тя отказа помощта й и се опита да се съвземе.

— Няма ли да седнете? — попита сподавено Кийли.

Войникът очевидно се смути от нейната реакция. Лицето и бе бяло като тебешир, а устните й станаха сини. Той седна, като се боеше, че ако не се съгласи да изпълни молбата й, тя може съвсем да рухне. Кийли се свлече на един от столовете и се наведе напред.

— Защо искахте да ме видите?

Той погледна бегло към Никол, сякаш търсеше съвет как да говори с тази объркана жена. Никол му кимна и той отново обърна очи към бледото лице на Кийли.

— Ами… знам за вас още от Париж. Бях от хората, които останаха в болницата, но ни информираха какво става. Мисля, че свещеникът ни разказа за ИКСБИ и всичко останало — той сведе поглед към ръцете си, които все така въртяха шапката. — Всичко стана толкова бързо, че се обърках кой какво ми е казал.

— Съжалявам — каза Кийли нежно. — Не искам да ви притеснявам. Успокойте се и ми кажете защо сте тук.

— Ами, както споменах, знаех за вашата работа в ИКСБИ и че сте в Париж. Извинете ме, госпожо Уилямс, но конгресмен Девъро не ви ли предаде какво му казах в болницата? Бях сигурен, че след като си тръгна през този ден, в който му обясних, че са ме свалили именно с вашия съпруг, той веднага ще дойде при вас.

Кийли се направи, че не чува тихият вопъл на Никол. Тя кимна.

— Да, каза ми, но…

— Срещнах го във Вашингтон миналата седмица. Най-накрая се прибрах у дома. Пет дни по-късно от останалите. Доста съм болен — додаде той срамежливо. — Съжалявам, отново се отнесох. Та видях конгресмена във Вашингтон и го попитах как сте приели новината. Обясни ми, че вие не сте убедена, че именно вашият съпруг е карал хеликоптера. Защото аз също не съм съвсем сигурен, но днес ви донесох нещо, което може би ще изясни нещата.

Мъжът порови в джоба на ризата си и сърцето на Кийли заби лудо. Не можеше да бъде! Но беше истина. Джийн Кокс извади един медальон на тънка сребърна верижка от джоба си. Тя веднага го позна.

— Марк Уилямс, с когото ме свалиха, носеше това заедно с личния си войнишки знак. Преди да… издъхне, ме помоли да ви го върна, ако някога се измъкна. Когато ме хванаха, взеха и моя, и неговия войнишки знак, но това не ги заинтересува. Пазих го през цялото време. Не знаех дали някога ще имам възможност да ви го донеса, но го пазих. Никога не го размених за храна или нещо друго. Обещах на пилота, че няма да го продам — той отново се смути и подаде медальона на Кийли.

Пръстите й едва успяха да го поемат, толкова силно трепереха. Тя погледна образа на свети Кристофър, който бе дала на Марк на сватбения им ден. Обърна го и прочете надписа, за който беше платила допълнително, за да го гравират: „Бог да те пази, съпруже“.

Имаше и дата. Сълзи изпълниха очите й, докато галеше с палец потъмнялото сребро.

— Негово ли е, Кийли? — попита тихо Никол зад нея.

Тя само кимна. Гърлото й беше свито.

Джийн Кокс се размърда неудобно на канапето и каза:

— Иска ми се да можех да ви кажа, че не е страдал. Краката му бяха счупени и повръщаше кр… Но умря достойно. Въпреки състоянието, в което бяха краката му, експлодиралата машина и летящите отломки, настояваше да търсим другите момчета. Мисля, че освен нас двамата имаше още трима в хеликоптера. Наистина не мога да си спомня. Знам само, че доста се борих с него, докато го измъкна на поляната и под прикритието на джунглата. Когато… когато дойде краят, беше спокоен, нали знаете? Каза, че е по-добре така, отколкото да се върне при вас инвалид.

— Не е бил прав — каза Кийли дрезгаво.

— Вероятно, но мисля, че знам как се е чувствал — той отново се изкашля шумно. — Моята… Жена ми се е омъжила за друг преди три години. Дойде да ме види във Вашингтон миналата седмица. Едва я познах. А тя със сигурност не ме позна.

Кийли вдигна поглед към него.

— Съжалявам.

Той само сви рамене, стисна юмруци и ненужно се изкашля. Изправи се.

— Ами, надявам се, че вече всичко е ясно.

Тя отиде при него и без никакви задръжки го прегърна нежно.

— Благодаря ви много — прошепна в ухото му, преди да го пусне.

— Радвам се, че успях да дойда. Иска ми се да имах отговори за всички други. Виждате ли, понякога смятахме, че сме единствените двадесет и шестима останали там. Страшно е, като си мислиш, че има още сто пъти по толкова безследно изчезнали. Нямахме представа — той се обърна към вратата.

— Лейтенант Кокс, може ли да ви попитам още нещо?

— Разбира се.

— Показахте ли медальона на конгресмен Девъро?

— Да.

Кийли стисна пръсти.

Мъжът погледна към Никол, после отново към Кийли.

— Ами… каза ми, че за вас би имало по-голямо значение, ако сам ви го донеса.

Преди да си тръгне, мъжът обеща да поддържа връзка с нея. Съгласи се да сътрудничи на ИКСБИ във всяко начинание.

Когато затвори вратата след него, Кийли облегна чело на твърдото дърво. Медальонът все още беше забит в дланта й и тя го стисна силно.

— Ела и седни — обади се Никол и я прегърна през раменете.

Тя се остави да я заведат до канапето и се отпусна тежко. Никол седна до нея, приглади косата й и разтри гърба й.

— Кийли, съжалявам за Марк, но сега вече знаеш.

— Да.

— Убедена съм, че ти е много тежко, но след няколко дни ще почувстваш огромно облекчение, сякаш си новородена. Можеш да продължиш напред — след няколко минути мълчание попита: — Кийли, Декс каза ли ти за Марк в Париж? — Кийли кимна. — И ти не му повярва? — гласът на Никол показваше недоверието й, че Кийли може да е толкова глупава.

— Не! — Кийли скочи от канапето така енергично, че Никол се дръпна назад. — Не му повярвах — извика тя с болка.

— Защо? За Бога, Кийли, какво ти става?

— Не знам — изстена тя и покри лице с ръцете си. — Мислех, че ми е изиграл номер.

— Номер! Декс Девъро не играе номера.

— Знам, знам, но бях толкова объркана. Беше прекалено невероятно, прекалено голямо съвпадението, а и аз се чувствах толкова виновна…

— Виновна ли? Защо? — когато Кийли се опита да избегне погледа й, Никол отиде при нея и обгърна лицето й с длани. — Защо?

— Защото спах с него — извика тя и отблъсна приятелката си.

— Е и? — извика Никол в отговор.

— Е и? — повтори тя, удивена, че Никол не е разбрала още. — Защото все още бях омъжена за Марк. Не знаех, когато прекарах нощта с Декс…

— О, не! — Никол поклати глава раздразнително. — Само не ми казвай, че се чувстваш виновна, че си предала един мъж, който е мъртъв от дванадесет години!

— Тогава не знаех…

— Това го чух и ми писна да го повтаряш — извика Никол. — Едва ли искаш да ми кажеш, че след като си водила живот на девственица в продължение на дванадесет години, се готвиш за друго безкрайно мъчение. Спала си с мъж, когото обичаш! Съпругът ти е мъртъв от дванадесет години. Обясни ми греха си.

— Ти не разбираш — каза Кийли нетърпеливо.

— Права си, не разбирам. Мога да простя на някой глупав, неуравновесен човек, че години наред се е държал за вината и мъката като за спасително въже. Но ти си интелигентна, жизнена, красива жена и има нещо патетично и неестествено в това, че си пропиляваш живота по този начин. Колко корони може да си сложи човек в рая? А? Е, аз се уморих от теб и от твоето самодоволно самопожертвование. Вкусвай от нещастието си, подхранвай го, докато то те унищожи съвсем, но мен ме отпиши. Стига ми толкова.

Тя се обърна, грабна си бутилките с вино от кухнята и излезе.

 

 

Кийли се хвърли на леглото и се опита да спре виденията, да изключи звуковете, да прогони спомените, ала те отказваха да я оставят на мира. Много й беше мъчно, че Никол я остави. Заспа със сълзи на очи, след като изхвърли всичката храна, която беше приготвила, в кофата за боклук. Прекара неделната сутрин в усилена работа, като прехвърли цветята на верандата си в нови саксии. Но работата свърши и тя бе обречена на часове бездействие. Отдавна не си беше лягала с такова облекчение.

Но сънят бягаше от очите й. След като мислено прехвърли още веднъж спора си с Никол, тя превключи на сутринта, в която двамата с Декс се бяха събудили прегърнати.

Бяха решили, че преди да напуснат малкия хотел, ще се възползват от банята, с която домакинята им толкова се гордееше.

— Нека да те почувствам — прошепна й той, докато стояха един срещу друг в тясната европейска вана.

— Никога не съм била много добра в това — каза тя за подвижното душче.

— Аз пък съм страхотен.

— Сигурно — отвърна тя напевно и се притисна към голото му тяло.

Той повдигна едната си черна вежда.

— Да не би да усещам ирония?

— Не знам какво имаш предвид? — тя премига невинно.

— Разбира се, че не знаеш — изръмжа той и я плесна игриво по рамото, преди да се наведе и да завърти крановете. — Как го искаш? По-горещ или по-студен?

— По-горещ.

— Един горещ душ — каза той и двамата бяха полети от леденостудената вода.

— Направи го нарочно — обвини го тя, когато температурата на водата най-накрая се нормализира и тя можа да си поеме дъх.

— Не, не е вярно. Заклевам се — засмя се той.

Когато и двамата бяха порядъчно мокри, те си подаваха сапуна, докато се покриха обилно със сапунена пяна и не заприличаха на снежни човеци.

— Ще ми протриеш кожата — оплака се тя, когато той обгърна с вниманието си гърдите й.

— Тогава просто ще си намеря някое друго място — сапунените му пръсти бяха последвани от душчето с което той обилно изми всяка част от тялото й. — Трябва да се обръсна — размишляваше той на глас, като прокара пръсти по брадичката си, докато разглеждаше изражението си в огледалото над мивката. Накрая излязоха от ваната, за да се изсушат с уханните пухкави кърпи.

— Прав си, приличаш на пират.

— Как мислиш, че хората ще приемат брадат конгресмен?

— Пусни си брада някой път и виж.

— Може и да опитам. Но сигурна ли си, че искаш да го направя? Ще стана страшно бодлив.

— О, предварително ще се разберем, че няма да се целуваме или да правим нещо друго, докато си пускаш брада. Колко време е необходимо, за да си пуснеш една хубава гъста брада? Няколко месеца?

— Ще се впечатлиш ли от моята необикновена мъжественост, ако успея да си пусна брада за няколко седмици? — той се усмихна самодоволно, един съвременен Том Сойер и неговата Бети Тачър.

— Не — рязко отвърна Кийли и побягна вън от банята. Той я хвана от другата страна на вратата, завъртя я и я побутна към леглото, докато тя не падна по гръб върху чаршафите.

— Тогава ще трябва да измисля нещо друго, с което да те впечатля.

Устните му бяха като жива електрическа жица, разсечена на две. Танцуваше разсеяно по корема й, но мястото, което уцелеше, затрептяваше, наелектризирано до краен предел. Тя гореше ли гореше и устните му не само запалваха пламъка, но и изгаряха в него. Тя викаше името му отново и отново, макар че никога не беше сигурна дали го казва на глас.

Той се изправи и се отпусна върху нея. Бодливата му брадичка дразнеше кожата й и я караше да потреперва. Спря на гърдите й. Езикът му мързеливо галеше зърната, докато ръцете му се възхищаваха на заоблеността им. Когато той беше лице в лице с нея, тялото му беше опънато върху нейното.

— Впечатлена ли си? — попита той.

Сега Кийли зарови лице във възглавницата и извика мъчително. Щеше ли да забрави някога? Не, не. Нощта, това утро, беше най-прекрасният ден от живота й. Нощта, която беше прекарала с Декс, не можеше и да се сравнява с нощите, които беше прекарвала с Марк като негова съпруга. Страстта беше потулена под прикритието и на дрехите, и на тъмнината.

Никога не бе знаела какво е да обичаш и да си обичана от мъж, докато не прекара нощта с Декс.

Вече запозната с удоволствията, които той можеше да й даде, и които тя му връщаше, тялото й пулсираше от желание. Жадуваше за трескавите и страстни целувки, както и за нежните. Мечтаеше да чуе още веднъж забързаното му дишане в ухото си и тихите любовни думи, които й шепнеше.

— Обичам те, Кийли.

Тя видя лицето му, когато изрече тези думи. Защо, в момента, в който ги изрече, тя не се хвърли в прегръдките му и не го помоли никога повече да не я напуска?

Сега вече беше късно. Тя знаеше, че строгата твърда челюст и блестящите черни очи, с които я бе пронизал, когато го бе обвинила, че я лъже, означаваха, че каквато и любов да бе изпитвал към нея, тя я бе унищожила със съмненията си. Дори да му се обадеше и да го помолеше за прошка, той никога повече нямаше да я обича. Винаги щеше да си спомня времето, когато тя му се подиграваше, когато той се опитваше да й каже нещо, което щеше да промени хода на съдбите им. Никол беше права, оказа се истинска глупачка.

Дали да му се обади? Да обърне гръб на колебанието си и да му се обади, като го помоли за прошка? Да!

Посегна към телефона, когато й хрумна друга мисъл. Той знаеше, че Джийн Кокс й е донесъл медальона! Какво беше казал войникът? „За вас ще означава повече, ако ви го донеса сам.“ Декс знаеше, но не беше направил никакъв опит да се свърже с нея. Знаеше, че тя е свободна, но не беше дошъл при нея, за да се сдобрят. Тя беше свободна, но не и той.

Кандидатираше се за Сената. Видя снимката му с Маделин Робинс в неделния вестник. Маделин бе организирала пищно празненство миналата вечер в чест на завръщането му от Вашингтон.

Следователно, докато Кийли е слушала историята на Джийн Кокс, Декс е празнувал с Маделин. Докато най-добрата й приятелка й се е карала, готова да я изостави, той е танцувал с Маделин. Смеел се е.

Беше казал, че я обича. Може би я обичаше. Но щеше ли да бъде правилно да се появи в живота му точно сега? Какво щеше да стане с кариерата му? Името Кийли Престън беше прекалено прясно в съзнанието на публиката. Трябваше официално да обяви смъртта на Марк скоро, но хората я бяха виждали заедно с Декс, преди безследно изчезналите да се върнат. Те щяха да са обект на клюки и размисли. Все още не бяха излезли от сенките на скандала.

Той имаше нужда от жена от типа на Маделин в живота си, която щеше да му помогне да спечели място в Сената. Нямаше нужда от Кийли Престън.

Тя се чувстваше така, сякаш можеше да умре спокойно без него в живота си, но знаеше, че той със сигурност не можеше да живее с нея в своя.

Когато часовникът й звънна в пет, тя се облече и механично се гримира. Успя да преглътне и чаша кафе, преди да излезе от къщата и да отиде на площадката за излитане.

Сутринта беше топла и влажна с обещание за пролет. На хоризонта, там, където слънцето щеше да изгрее, се трупаха облаци, но небето над тях беше чисто. Тя имаше няколко минути, за да разгледа тъмното лилаво-сиво небе, преди да чуе шума от перките на хеликоптера и да види как прелита над сградите в центъра като гигантски комар.

Джо го приземи с лекота. Кийли заключи колата си и се затича. Ужасният вятър се опита да разкъса дрехите и косата й, но тя бе свикнала и знаеше, че рядко предизвиква сериозни вреди.

— Добро утро — извика тя над шума, докато се качваше вътре.

— Здравей, красавице — поздрави я Джо. — Донесох понички тази сутрин. Хапни си.

— Благодаря — каза тя, докато закопчаваше колана си и хеликоптерът се отлепи от земята.

Сутринта беше като всяка друга. Първият й репортаж беше в шест и петдесет и пет, когато тя докладва, че движението все още е спокойно и че по всички пътища, водещи към магистралите, няма задръствания. Това щеше да бъде една хубава сутрин, не само от гледна точка на времето.

Докато се шегуваше с водещия по време на втория си репортаж, тя чу силният шум, който звучеше като избухване на кола, после, когато моторът на хеликоптера заглъхна, изведнъж настъпи ужасяваща тишина.

— По дяволите! — изруга Джо.

Кийли се обърна и видя, че и двете му ръце са заети с контролното табло. Тя млъкна насред изречението си за приближаващия рок концерт. Паниката се вдигна нагоре към гърлото й като пареща злоба.

— Джо! — извика тя. Искаше й се той да се облегне назад, да се усмихне, да отпусне трескавите си ръце и да каже, че всичко е наред и нещата са под контрол.

— Хей, Кийли, какво става там горе? Балон ли спукахте? — тя чу шегата на водещия в слушалките си, но той вече не й изглеждаше реален.

— Джо! — изкрещя тя, когато хеликоптерът се завъртя бясно като връхче, отлепило се от основата си.

— Дръж се здраво, Кийли — промълви той с учудващо смирение. — Падаме, скъпа.