Сандра Браун
Безследно изчезнал (14)

Четиринадесета глава

— Колко време съм спал? — попита Декс, щом отвори очи.

— Половин час или малко повече. Не знам. Няма значение — пръстите й погалиха скулите му, аристократичния нос, слабите бузи и посребрените слепоочия.

Той легна с лице към нея и сложи ръка на гърба й, за да я привлече по-близо.

— Как можах да заспя?

— Мисля, че беше изтощен — отвърна тя палаво и прехвърли едната си ръка през рамото му.

Той потупа игриво бедрото й.

— А ти не беше ли?

— О, да, бях — засмя се тя. — Но не можех да заспя — един любопитен пръст се плъзна по устните му и се почуди как е възможно да са едновременно толкова стегнати и така нежни, когато целуват тялото й.

Той хвана ръката й и прошепна над дланта:

— Защо?

— Защото това никога преди не ми се е случвало — каза тя тихо, като наблюдаваше реакцията му. — Поне никога по този начин.

Очите му проблеснаха щастливо и гордо.

— Наистина ли?

— Наистина — не беше редно да прави сравнения. Тя беше казала на Декс всичко, което трябваше да знае за Марк.

— Доволен съм. Нямаше да бъда честен, ако не си го призная.

Чувствата й бяха прекалено силни, за да продължава темата. Ето защо поде по-неутрален разговор.

— Тук ли те раниха във войната? — попита тя и проследи с пръст белега под плешката.

— Да. За щастие парчето шрапнел бе загубило по-голяма част от скоростта си, преди да ме удари — тя целуна мястото. — Грозен е, защото минаха няколко дни, докато стигна до лекар. Раната вече се беше инфектирала. Наложи се да изрежат доста месо.

— Моля те, не ми казвай — тя го целуна по брадичката. — А този под окото?

— Братовчед ми и аз се сбихме, когато бях на около тринадесет — той видя разочарованието й и се засмя. — Съжалявам, че не е по-драматично.

— Как е посмял да те удари — съблазнителната нотка в гласа й прикова вниманието му и той я гледаше учудено и стреснато, когато тя се наведе над него. Косата падна около лицето й. Светлината на лампата хвърляше меки сенки върху формите на тялото й. Почти срамежливо тя се наведе и го целуна.

Дланта му обви тила й, за да я задържи. Но я остави тя да води играта. Отдръпна се малко и целуна белега под окото му, а после трапчинката до устата. Устните й се залепиха за врата му в дълга, чувствена, влажна целувка, която продължи до гърдите му. Пръстите му се заплетоха в косата й и той инстинктивно ги сви. Другата му ръка почиваше на бедрото й и след леко подканящо движение, тя прехвърли другото си бедро върху неговите.

— Кийли, чудесна си — промълви той, докато устните й опитваха вкуса на кожата му. Думите му едва се чуваха.

Това я накара да се чувства доволна и щастлива, че и тя може да му достави удоволствие. Проправи път с целувки по стомаха му, като се наслаждаваше на неравномерното му дишане и едва прошепнатите слова.

Устните й проследяваха очертанията на мускулите му, когато усети коляното му да приковава нейното бедро към неговото. Тя се поколеба за момент преди да го целуне отново.

— О, Господи… — той я повдигна и я сложи под себе си.

Притисна я към матрака с целувката си — дълбока, упойваща целувка, която включваше не само устни, но и тела. Когато езикът му потъна по-дълбоко в устата й, това беше символ и на едно друго проникване.

Той повдигна глава и я погледна.

— Най-красивата гледка, която някога съм виждал, е твоето лице в този момент, когато разбра какво е да си задоволена жена. Заблести отново за мен, Кийли.

Думите, които той прошепна, я изпълниха с любов, защото знаеше, че нейното удовлетворение е част от неговото. Ръцете му я докосваха като с кадифена ръкавица. Устните, които обгръщаха гърдите й, бяха първо алчни, после успокояващи и много скоро я накараха да изпита онова, което той толкова желаеше да види, изписано на лицето й.

Желанието в нея нарастваше успоредно с неговото, докато в един миг и двамата сякаш полетяха.

 

 

Призори напуснаха хотела. Домакинята им, която явно бе и управител, искрено се натъжи. Наложи се Декс няколко пъти да я увери, че стаята е била чудесна, но други задължения им пречат да останат по-дълго. Тя изглеждаше направо съкрушена зад малкото си бюро.

Париж едва се беше пробудил. Нощният дъжд бе измил улиците. Търговци и продавачи отваряха магазините и се подготвяха за трудовия ден. Аромат на прясно кафе и кроасани изпълваше въздуха.

Спряха пред едно кафене на тротоара, което още не беше отворено и попитаха собственика дали не би направил изключение за тях. Той измърмори нещо под нос, но тъй като беше парижанин по сърце, а и имаше слабост към влюбените, се предаде и им връчи плик с кроасани и по една пластмасова чаша димящо кафе.

Избягваха да говорят за това, че трябва да се върнат в „Крийон“, но просто знаеха, че трябва. Декс шепнеше в ухото на Кийли неща, от които тя се изчервяваше, а накрая заяви, че се държи като истински сатир.

— Ти наистина ме люби добре — отбеляза той.

— Сериозно ли говориш?

— Дори чудесно.

Тя сведе поглед към наполовина изядения кроасан.

— Нямаше да го понеса, ако си мислеше, че съм нахална или груба…

— Господи, не — той събра остатъка от закуската им и го хвърли в едно кошче за боклук. Върна се при нея и я погали по бузата. — Ти си съвършена жена, Кийли, и аз обичам всички части от тялото ти, които те правят жена. Обичам още и твоя финес и деликатност, държането ти и сдържаността ти. Обожавам още и това, че ги захвърли като излишна дреха, преди да ми се отдадеш. Но никога и след милион години не би могла да бъдеш груба. Дори не си и помисляй подобно нещо.

— Декс — обади се тя нежно, сълзи изпълваха очите й.

— Не издържам вече — промърмори Декс нетърпеливо и повика такси.

— Какво?

— Искам да те целуна веднага.

— Никой не ни гледа — предизвика го тя.

— Ще започнат, ако те целуна така както искам — предупреди я той и спря едно такси.

Почти я избута на задната седалка на колата и нареди на шофьора накъде да кара.

— Предупредих го да мине по дългия път — каза той на Кийли, преди да се нахвърли върху нея с отчаянието на умиращ, който търси спасение.

Целуна я властно, гладно, силно, сякаш искаше да я бележи със знака си за собственост. Тя знаеше, че по един мил начин той убеждаваше себе си, че дори и да не бяха на сигурно място, тя все още му принадлежеше.

Когато успя да откъсне устни от неговите, опря ръце на гърдите му.

— Декс, шофьорът.

— Нека си намери свое момиче — изръмжа той.

Тя се засмя, като се бореше с него и така го възбуждаше още повече. Преди да разбере какво прави, ръцете му бяха под палтото й.

— Декс! Осъзнаваш ли какво правиш?

— Ъхъ — той погали с ръце гърдите й под меката рокля. Беше я убедил да не носи сутиен тази сутрин. Докосването му пробуди множество усещания в тялото й и тя се притисна към него.

Пламенните им целувки и убедителното докосване на ръцете му я изтощиха напълно. Загуби представа за времето и когато чу шофьорът на таксито да подхвърля нещо през рамо, побутна Декс.

— Човекът каза нещо.

Той въздъхна, отдръпна се и се зае да оправи дрехите си.

— „Крийон“ е в следващата пресечка.

Декс плати на шофьора и й помогна да излезе, като я хвана за ръка. Тя се облегна на него засмяна и ръцете му я обгърнаха за малко, преди да се насочат към хотела.

В този миг Кийли замръзна.

Насреща им, притиснати един в друг, идваха съпрузите Олуей. На лицата им бе изписано безмерно щастие, което при вида на Кийли и Декс, вплетени в прегръдка, напомняща тяхната, за части от секундата премина в изненада и стъписване.

Няколко дълги мига двойките се изучаваха мълчаливи и смаяни. Семейство Олуей бяха се измъкнали от хотела, за да закусят сами тихо и спокойно, далеч от репортерите и любопитните. Интервютата щяха да започнат в десет. Надяваха се да останат насаме за два часа преди изтощителния ден.

Кийли не беше просто шокирана. Тя беше като нападната. Пронизващо чувство на вина обзе сърцето й и следвайки милионите капиляри, които стигаха до всички части на тялото й, вината се пропи в нея, докато не я изпълни докрай.

Предала бе приятелите си. Те бяха останали верни един на друг, на брачните си клетви и на убеждението, че партньорът им в живота е жив, ако не за друго, то поне за да се видят отново.

Измени на съпруга си, като преспа с друг мъж. Сексуалното предателство беше само част от вината й. Тя се бе отдала на Декс изцяло, свободно и диво. Не запази нищо от себе си за Марк, ако се върнеше един ден. Даде всичко на Декс и не остави нищо, което да даде на другия.

Измени на себе си, като мислеше, че може да отхвърли всички морални норми, които пазеше в сърцето си в името на любовта. Обичта й към Декс не оправдаваше предателството към Марк. Любов, изградена на предателство и измама, никога нямаше да бъде благословена. Тя знаеше това и до миналата нощ бе отстоявала този принцип. Но сега на дневна светлина при вида на двамата, които бяха преживели нечувани трудности, за да се съберат отново, тя разбра, че се е заблуждавала. Любовта никога не се получава даром. Винаги се плаща някаква цена.

— Тъкмо отивахме да закусим — обади се пръв Бил Олуей, като наруши неловката тишина.

— Защо не дойдете с нас? — попита Бети благосклонно, но гласът й изневери, преди да довърши. В очите й нямаше проклятие, но Кийли се чувстваше така, сякаш на гърдите й беше изписана алената буква. Доказателствата не можеха да бъдат по-ясни. Двамата с Декс излязоха от едно такси на зазоряване с омачкани дрехи и зачервени лица. Какво можеха да си помислят за тях. Реши, че ако не умре от вина, то ще умре от срам.

— Не, благодаря ви — Кийли отговори на Бети вместо двамата.

Декс стоеше мълчаливо и се взираше в нея.

— Е, тогава ние ще тръгваме — каза Бил. — Бети? — той хвана жена си за ръка и почти я повлече нататък. Тя се взираше в Кийли и Декс, сякаш все още не можеше да повярва на очите си.

— Погледни ме — изсъска Декс, щом семейство Олуей се скриха от погледа им.

— Не — обърна му тя гръб.

Той буквално издърпа ръката й от джоба, когато я обърна към себе си.

— Погледни ме — заповяда й той.

Тя вдигна глава и се взря в него с гняв. Сърцето му се сви, при вида на суровото затворено изражение на лицето й.

— Знам какво си мислиш, Кийли — гласът му беше строг и напрегнат.

— Не можеш и да се досетиш какво си мисля.

— Напротив. Изпълнена си с вина за онова, което се случи миналата нощ — той я хвана за раменете. — И то когато видя Бети и Бил. Те са красива, щастлива двойка, Кийли. Страшно се радвам за тях. Но онова, което им се случи, няма нищо общо с теб и Марк.

— Напротив — отвърна тя упорито. — Бети остана вярна. А аз — не.

— Вярна на кого? На мъж, когото едва си спомняш? На мъж, когото може би повече никога няма да видиш? — той мразеше жестокостта в думите си, но не можеше да си позволи излишна деликатност.

— До вчера Бети не знаеше дали съпругът й е жив. Сега той отново е с нея. Нещо подобно може да се случи и Марк да се прибере, като ще се надява жена му да го очаква.

Декс се огледа нетърпеливо, сякаш не можеше да я слуша повече. Безсилието струеше от всяка фибра на тялото му. Най-накрая той я погледна.

— Това е много малка, нищожна възможност. Случилото се между нас е сигурно — той смекчи тона си, очите му се изпълниха с топлина. — Обичам те, Кийли. Обичам те!

Тя притисна длан до устните си. Затвори очи и поклати глава.

— Не — изстена тя тихо. — Не го казвай сега! Не сега!

— Ще го казвам, докато знам, че ме чуваш. Обичам те!

С всички сили Кийли се мъчеше да се изскубне и накрая успя.

— Не! Не е редно, Декс. Никога не е било. Не виждаш ли? Все още не съм свободна да те обичам. Никога няма да мога да те обичам свободно, докато не знам, че Марк е мъртъв.

Тя отстъпи назад, като се страхуваше, че той може да я последва и да я прегърне и тя отново ще бъде обречена.

— Не е възможно. Остави ме… Моля те.

Тя се обърна и побягна, като почти събори някакъв мъж, който стоеше на вратата на хотела. Едва след като стигна стаята си и се свлече на леглото, обляна в сълзи, тя се изправи бързо и задъхано и ужасено пое въздух.

Мъжът пред входа на хотела се бе оказал Ал Ван Дорф.

 

 

Декс забърза надолу по улицата, сърцето му биеше до пръсване. Изобщо не забелязваше хората, които се блъскаха в него. Имаше чувството, че всеки миг ще полети.

Като си помислеше само, че тази сутрин беше в дълбините на отчаянието, докато наблюдаваше с празно сърце как Кийли си отива от него. Едва не смаза Ван Дорф, когато той мръснишки попита дали влизат или излизат.

Беше го подминал и бе влетял в стаята си, готов да се бие с всеки, дръзнал да изпита гнева му. Не си спомняше някога да се е чувствал по-безпомощен и ядосан.

В продължение на часове той крачи из стаята си и с всеки изминал час раздразнението му нарастваше. Поглеждайки обективно нещата, разбираше, че няма лесен отговор или просто решение на обърканото положение, в което изпаднаха. Проблемът им не можеше да бъде решен чрез внимателно обмисляне. Можеше да се реши само като се сравни едно силно чувство с друго също толкова силно. Това беше решение, зависещо единствено от съвестта на Кийли. Господи, как се боеше от решението й.

Конгресмен Паркър се обади в стаята му и той едва не изкърти телефона от стената в бързината да вдигне слушалката, надявайки се, че в сърцето на Кийли е настъпила промяна.

— Да — излая той.

Смущение и разочарование се бореха и спечели разочарованието.

— Моля за извинение, какво мога да направя за вас, конгресмен?

— Радвам се, че предложи услугите си, защото искам да те помоля нещо. Очакват да присъствам на интервютата днес, в случай, че възникне някой юридически или финансов проблем от компетентността на Конгреса. Очакват да посетя онези войници в болницата като официален представител. Съмнявам се, че президентът би възразил, ако помоля някой от другите конгресмени да ме замести. Ще имаш ли нещо против?

Декс прокара ръка през косата си. Можеше ли да има откаже. Никак не го блазнеше възможността да прекара още един ден в претъпканата стая, пълна с фотографи и репортери. Ако останеше тук, пък щеше да мисли само за Кийли, а това не водеше до нищо.

— Дайте ми само малко време да се оправя. Каква информация ще ми трябва?

— Снощи едно от онези момчета почина, Декс. Просто не можа да издържи.

— По дяволите!

— Ще ти изпратя сведения за всички останали. Когато си готов, обади се в офиса да ти изпратят кола. Няма защо да бързаш. Освен ако не държиш да хванеш самолета, който заминава довечера.

— Какъв самолет?

— Някои помолиха да си заминат час по-скоро и президентът се съгласи. Затова част от групата тръгва довечера, както и всеки от делегацията, който желае.

— Кога отлита самолетът?

— В девет. От летище „Дьо Гол“. Ще ти изпратя данните за войниците.

— Благодаря.

— Аз ти благодаря, Декс. Поздрави онези момчета от мен.

Така Декс се озова в болницата. Господи, какво щеше да стане, ако не беше отишъл? Ами ако полковник Джийн Кокс беше заспал? Какво щеше да стане, ако той не беше имал късмет и беше починал през нощта?

Тръпки пробягаха по гърба му, дори в този момент, когато се бе изпотил от бързане. Вятърът на летището замяташе полите на палтото му около глезените. Първата врата се отвори пред него. Далеч напред виждаше вратата на залата, където се чакаше за полетите на американските самолети. Вътре имаше много хора. Значи самолетът все още не беше излетял. Благодари на Бога, че както винаги правителствените чиновници закъсняват.

Направи се, че не забелязва любопитните погледи, насочени към него. Конгресмен Паркър му махна за поздрав, но Декс само кимна леко и трескаво огледа лицата на присъстващите, докато не видя жената, която седеше самичка в далечния край на залата, впила поглед през стъклото в тъмната нощ, където само сините светлини за излитане нарушаваха мрака. Декс пусна чантата си на пътеката и си запробива път до нея. Тя видя образа му в стъклото. Сърцето му се сви от мъка при вида на безнадеждността и отчаянието, които се излъчваха от нея.

— Трябва да говоря с теб — каза той бързо.

— Не — Гласеше лаконичният й отговор — Казахме си всичко.

Той коленичи до стола й и заговори нежно.

— Ако искаш целият свят да чуе това, което ще ти кажа, добре. Но мисля, че и ти би предпочела да го чуеш първо сама. Как да бъде тогава?

Кийли извърна най-сетне лице към него и той срещна горящия й поглед. Видя как войнствеността й се разколеба, после изчезна.

— Е, добре — каза тя и се изправи в очакване той да я поведе.

Той й кимна само да го последва. Тя послушно се подчини. Повечето хора в залата бяха прекалено уморени или апатични, за да забележат тяхното излизане. Когато преминаха в общия салон на летището, Декс се огледа и видя в един ъгъл стъклена стена, зад която бяха наредени телефонни автомати. Той я хвана за лакътя и я поведе натам.

Щом стигнаха зад стъклената стена, Кийли се извърна към него.

— Какво искаш?

Той бързо й прости студеното високомерие, с което го посрещаше. Прости й го, защото знаеше, че само след няколко минути чувствата й щяха да бъдат съвсем различни. По-добре да се разделят с най-лошото и да продължат нататък.

— Кийли — започна той нежно — Марк е мъртъв. Мъртъв е от деня, в който хеликоптерът му е бил свален преди почти дванадесет години.

Нямаше прояви на емоционалното вълнение, което би трябвало да изпита. Нямаше сълзи, нито шумно поет въздух, нито истерия, нито доволство, нито тъга, нищо! Само стоическа маска и непроницаеми зелени очи, които не издаваха нищо.

— Чу ли ме, Кийли? — попита той накрая.

Тя кимна, преди да заговори.

— Д-да — тя преглътна и се изкашля. — Откъде… откъде знаеш?

Той й разказа как е отишъл в болницата на мястото на конгресмен Паркър.

— След официалната част четиримата безследно изчезнали и аз си поговорихме като ветерани. Просто от любопитство разпитах всеки от тях за обстоятелствата, при които е изчезнал. Един от тях, ефрейтор на име Джийн Кокс, спомена датата на разбиване на хеликоптера. Кийли, това беше същата дата, на която е бил свален и хеликоптерът на Марк. Попитах Кокс какво се е случило и той каза, че хеликоптерът бил ударен и вече горял, когато паднал на земята. Двамата с пилота успели да се измъкнат от него, преди да експлодира. Пропълзели в джунглата, която според него гъмжала от виетнамци. И двата крака на пилота били счупени и вероятно имал вътрешни наранявания. Починал около час след като се разбили. Кокс го покрил с клони, като се надявал, че войниците няма да открият тялото му и да… Е, че няма да го открият. Ала на следващия ден самият Кокс попаднал в плен — той хвана ръцете й и ги стисна силно между своите. — Кийли, името на пилота на хеликоптера е било Марк Уилямс. Висок и рус, с южняшки акцент.

Той очакваше тя да се свлече по стената или може би да се облегне на него за подкрепа, докато схване чутото. Беше изпитал желание да я прегърне, не като любовник, а като приятел, докато тя е в състояние да разсъждава спокойно за бъдещето. Очакваше сълзи може би за загубения живот на един млад мъж, може би дори ядни слова против войната, в която е бил пожертван.

Но изобщо не бе подозирал, че реакцията й ще бъде това, което последва.

Тя изскубна ръце от неговите с очевидна погнуса. Единственият звук, които издаде, беше смях, груб и без капка веселие.

— Как можа, Декс? — попита тя, от думите й се процеждаше омраза. — Чия съвест се опитваш да спасиш — моята или твоята?

Той се взираше в нея с безмълвно учудване.

— Как…

Отново прозвуча този ужасен смях.

— Не се и съмнявам, че ефрейтор Кокс ти е разказал своята история. Но ми се струва, че е малко прекалено името на пилота да е било Уилямс и да е говорел с южняшки акцент. Мислиш ли, че съм толкова наивна, че да ти повярвам?

Челюстта му, която беше увиснала от учудване, сега се затвори силно, докато той се опитваше да овладее надигналия се гняв. От благоприличие той успя да го задържи вътре в себе си.

— Казвам ти истината, по дяволите — процеди отчетливо. — Защо бих те излъгал за нещо толкова важно?

— Защото тази сутрин ти казах, че не мога да ти принадлежа, че не можем да живеем заедно, докато не разбера каква е съдбата на Марк. Мисля, че удобно си вмъкнал името му в историята, която ти е разказал този войник. Така се е получила чудесна правдоподобна версия, нали? — тя отметна назад косата си. — Имаш репутацията на човек, който получава онова, което иска, конгресмен Девъро, чрез честна или нечестна игра. Мисля, че току-що лично се уверих в това.

Гордите му предци можеха да понесат всичко друго, но не и петно върху името на рода. А Декс бе достоен техен потомък.

Той се изправи и погледна надолу към нея с яростен поглед.

— Добре, Кийли. Вярвай на каквото искаш. Пожертвай и живота си. Пази любовта си като проклет скъперник. Мисля, че ти всъщност живееш от самоналоженото си мъченичество. Отделя те, нали, от останалите нас, безсърдечните зверове? Но нека те предупредя, че човешката раса намира светците за необикновено отегчителни.

Тя се обърна и се отправи към залата за техния полет. Макар че сърцето му се разпадаше къс по къс, гордостта не му позволяваше да я извика. Как можа да допусне, че той е способен на подобна унизителна подлост, след снощната вечер? Снощната вечер… Той покри лицето си с ръце и се опита да изтрие спомените за споделената радост и екстаз. Беше невъзможно тя да си мисли…

— Момичето ти май те изостави?

Провлеченият глас на Ал Ван Дорф мигом върна Декс в реалността. Той отпусна ръце и обърна глава, за да срещне самодоволната му усмивка, която толкова го дразнеше.

Ван Дорф се беше облегнал спокойно на прозрачната стена. Подигравателното му нахалство беше последната капка за състоянието на Декс.

Той се обърна към репортера и навиците от военноморския флот взеха превес. Преди мъжът да осъзнае какво ще му се случи, той беше вдигнат, дръпнат дълбоко в сенките и закован на стената. И двете му ръце бяха стиснати на гърба от железен юмрук. Коляното на Декс беше забито в слабините му и това го караше да хленчи високо и пронизително. Твърда силна ръка беше затиснала като лост гърлото му.

— Отваряш умната си уста прекалено често, Ван Дорф.

— Видях…

— Нищо не си видял. Нищо не си чул. А и нищо не можеш да докажеш. Ако още веднъж отправиш някой от злобните си намеци към мен, ще те осъдя за толкова много пари, че дори и да загубя, репутацията ти на уважаван журналист ще бъде толкова разклатена, че нито новинарските екипи, нито второстепенните вестници, ще те потърсят. И не само това, просто ще те пребия. Ясен ли съм?

За да няма никакво съмнение в думите му, той заби коляното си още по-високо и мъжът изквича, с което потвърди убеждението на Декс, че е най-обикновен страхливец.

— Попитах, разбра ли ме?

Мъжът закима енергично с глава, доколкото му позволяваше хватката на Декс. Очите на дявола, които се взираха в него, заплашваха, че конгресменът може да промени решението си и да го убие. С голямо облекчение усети как ръцете на Декс постепенно се отпускат.

— Това, което казах, важи в същата степен и за госпожа Уилямс. Ако прочета и един намек с твоя подпис по неин адрес, ще те убия.

После с презрително движение обърна гръб на Ван Дорф, който все още се бореше за въздух. Върна се в чакалнята, намери чантата си и застана до стената в очакване на дългия полет обратно за родината.