Сандра Браун
Безследно изчезнал (13)

Тринадесета глава

Той я притисна силно и я остави да си поплаче. Ридания разтърсваха дълго слабите й рамене. Декс наведе глава към меката кафява коса и вдъхна уханието й, както би поел мъката й, ако можеше.

Не го интересуваше как изглеждат отстрани. Всичките му мисли, цялото му същество, бяха погълнати от тази жена. Тя му беше толкова скъпа. Възхищаваше се от силата на характера й, от красотата й, от кариерата, която сама бе изградила. Нейната неподозирана крехкост пробуди у него ново чувство. Страстта му бе заместена от желание да защитава. Той бе готов да убие всеки, който се опиташе да я нарани.

Дълго след като сълзите й пресъхнаха и тя само хлипаше, Декс продължи да я прегръща. Виолетовото небе над града потъмня до тъмно индигово, сетне постепенно премина в черно, а те все така седяха на пейката.

 

 

По едно време Кийли вдигна глава, но бързо отклони поглед и изтри размазания по лицето грим и оправи косата си. Той се опита да я успокои, като каза, че всякак е красива. И наистина го мислеше, но знаеше, че точно сега тя не би искала да чуе това. Смутена бе заради загубата на контрол. Искаше да я остави да дойде на себе си. От нея зависеше какво ще предприемат.

— Ще се разходиш ли с мен? — попита тя.

Декс се изправи и й подаде ръка. Тя я пое, но я пусна след първите няколко крачки. Декс не се опита да я хване отново, въпреки че му се искаше да обгърне раменете й в символичен жест на защита. Вървяха бавно, без да говорят, спираха пред витрините, ако нещо привлечеше погледа им. Общуваха помежду си само с усмивка и поглед.

Декс загуби представа колко дълго са вървели и къде се намират. Сега това беше без значение. По едно време с изненада я чу да пита:

— Гладен ли си?

Той се усмихна.

— Малко. А ти?

— И аз.

— Тогава позволи ми да те поканя на вечеря.

— Къде?

— Ти избери.

— Добре.

Първият ресторант, на който попаднаха, беше претъпкан и шумен. В следващия сервираха само студени сандвичи, а тя призна, че е много гладна.

Третият се оказа съвсем подходящ — типичен френски ресторант с карирани покривки, свещи и една самотна маргарита в малка ваза в средата на всяка маса. Отвън не сервираха тази вечер, но вътре ниският таван създаваше уют и интимност.

Келнерът се появи веднага и ги поведе към една от масите. Преди да седнат, Кийли каза:

— Нали ще ме извиниш за момент?

— Разбира се — Декс стоя прав, докато тя не изчезна по тясното коридорче към задната част на ресторанта. Когато се върна, той видя, че си бе измила лицето, сресала косата и бе сложила червило. Не я докосна, докато задържа стола й.

Кийли посегна към хлебчетата с препечена коричка.

— Не знаех, че говориш френски.

Декс се усмихна.

— Просто още едно от достойнствата ми.

— Какво му каза?

— На келнера ли?

— Не, на мъжа, който ме следеше.

— Ами… Тези неща не ги пише в речниците — Декс се засмя. — Реши ли какво искаш за вечеря? — попита той, като отвори оръфаното от употреба меню.

— Поръчай ти. Обичам петел, задушен във вино.

— Имаш късмет, защото тук приготвят точно това — каза той и посочи в менюто. — Салата? — тя кимна. — Супа?

— Не.

Келнерът пристъпи напред. Това, че фракът му беше на петна, а маншетите малко захабени, изобщо не им направи впечатление, докато Декс даваше поръчката. По-късно никой от тях не можеше да си припомни лицето му. Те гледаха само един в друг.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не. Кафе след вечерята.

— Добре — той сложи лакти на масата и подпря брадичка.

Кийли се загледа през прозрачните завеси на прозорците към оживения булевард.

— Как разбра къде да ме намериш?

Той искаше тя да го погледне. Гласът й беше толкова далечен, а държането й го съсипваше.

— Срещнах Бил и Бети Олуей в залата. Предадоха ми разговора си с теб. Реших, че може би… ще имаш нужда от някого. Когато отидох в кабинета, където предположиха, че ще те намеря, вече те нямаше. Тичах като луд, за да те догоня. Добре, че имам дълги крака.

Опитът да се пошегува излезе успешен, тя се засмя и най-сетне обърна лице към него.

— Както и да е — продължи Декс, окуражен. — Проследих те само за да видя дали си добре. Но когато видях онзи тип да те настига отново, вече не издържах.

— Появи се тъкмо навреме.

— Сигурно си го окуражила. Дали пък не попречих на нещо много хубаво? — поредната проява на чувството му за хумор се оказа успешна и той продължи в този дух.

Кийли се смееше от сърце и той усети как полека-лека тя се отпуска.

Когато пристигнаха салатите, вече разговаряха по-ведро, макар и нищо, свързано с онова, което ги бе довело в Париж, в това ресторантче, да не бе се променило.

— Келнерът ще се обиди, ако не пием вино с вечерята. В Париж сме все пак… — прошепна съзаклятнически Декс, наведен над масата.

— Внимавай, имаш салата на вратовръзката.

Той погледна бързо надолу.

— Упс! Съжалявам — почисти капката оцет и олио. — Какво ще кажеш за виното?

Кийли погледна към келнера, който се мотаеше наблизо. Най-вероятно той чудесно разбираше английски.

— Добре — съгласи се накрая. — Щом мислиш, че ще се обиди…

Декс направи знак и човекът моментално се отзова. Поръчката беше дадена и приета на френски. Кийли седеше и гледаше, малко изненадана от свободата, с която Декс говореше.

Келнерът се върна след секунди. Носеше изстудена гарафа с бяло вино.

— Виното е домашно и с гарантирано качество. Или поне той така казва — съобщи Декс. Той премигна, докато опитваше виното, спазвайки ритуала, като комично го изжабурка и извъртя очи, докато усети с небцето си вкуса. Келнерът се опитваше да изглежда сериозен, но намери представлението за толкова забавно, че погледна надолу към Кийли и се усмихна, сякаш двамата наблюдаваха нещо изключително.

Декс преглътна шумно.

— Чудесно! — възкликна той и махна на келнера да напълни чашите, след което даде знак да остави гарафата на масата.

— Ах, Декс! Току-що си спомних за конгресмен Паркър. Какво му каза?

— Че съм изостанал с работата. Извиних и теб.

— Благодаря.

Храната беше вкусна. Петелът беше сготвен идеално, както и дребните бели картофи, зеленият фасул и ситно нарязаните моркови. Веднага щом отнесе празните чинии, келнерът им сервира огромни чаши с шоколадов мус с лъжичка бита сметана и шоколадови пръчици отгоре. Нахвърлиха се върху десерта и докато Кийли успя да изяде само половината, Декс бе унищожил своя. Тя му предложи да довърши и нейния и той веднага прие, като се оплака, че е изяла всичката бита сметана.

Гарафата с вино беше празна и те седяха, доволни и весели, с чаша кафе пред себе си. Когато в средата на масата остана само съскащата догаряща свещ и повехналата маргарита, Кийли подхвана толкова важния за нея разговор.

— Декс — започна тя колебливо, — знам, че никога не би попитал, но сигурно искаш да знаеш какво изпитвам.

— И по двата въпроса си права. Никога не бих попитал. И от теб зависи дали да ми кажеш, или не. Единственото ми задължение е да бъда до теб, ако имаш нужда от помощ.

Тя повдигна плувналите си в сълзи очи и устните й потрепериха; готова бе всеки миг да се разплаче.

— Наистина имам нужда от теб.

— Имаш ме — той искаше да се пресегне през масата и да вземе ръцете й в своите, но спря, когато видя, че го спира.

— Не знам дали нещо от онова, което ще ти кажа, ще прозвучи смислено. Не съм го обмислила предварително, затова може да излезе несвързано.

— Няма значение.

Кийли си пое дълбоко дъх, леко разтреперана.

— Мисля, че не съм много добър човек. Днес обезумях от отчаяние. Но болката, която, изпитах, задето Марк не е сред завърналите се, не беше заради него. Беше заради мен.

Тя се облегна назад и машинално взе да върти подгъва на покривката.

— Всичко, за което бях способна да мисля, когато разбрах, че той не е един от тези двадесет и шест мъже, беше, че моето изпитание не е приключило. Нищо не бе се променило и се чувствах ужасно.

Тя вдигна поглед за малко, само колкото да провери дали я слуша. Не би трябвало да се тревожи за това. Декс попиваше всяка нейна дума.

— И тогава, когато онези нещастни мъже огледаха стаята толкова смело, толкова… внимателно, аз осъзнах каква егоистка съм. А така ли е наистина? През целия следобед слушахме разказа им за ужасите, които са преживели. Отново и отново подчертаваха, че са оцелели, защото е трябвало да изпълнят дълга си. Предполагам, това означава много. Не, всичко. В това е смисълът на живота, нали?

Тя не очакваше отговор, затова и той мълчеше. Погледна го трескаво и облиза устни, преди да продължи:

— Те между другото споменаха и че познават американски войници, които не желаели да се приберат у дома. Ами ако Марк си е изградил нов живот, който не иска да прекъсва? Може би има жена и деца? Може да е живял с нея години? Тя, а не аз, би била неговата истинска съпруга. Днес трябваше да се изправя пред неизбежната истина за себе си, особено след като видях Бил и Бети заедно. Не ми липсва точно Марк. Със същия успех той може и да е мъртъв. Но ако не официално, то поне от години той е мъртъв за мен. Ако не беше Марк, когото обичах толкова много навремето, можех да избера да живея сама в продължение на години. Или ако смъртта му беше обявена, аз можех да се омъжа отново. Но както се оказа, никога не съм имала правото да избирам. Свикнах с факта, че вероятно съм вдовица. Онова, което не мога да приема, е, че все още не знам. Съдбата ме лиши от правото на избор относно това в коя посока да насоча живота си — тогава тя отново го погледна, като го молеше с поглед да я разбере. — Но аз имам право да живея нормално, Декс. И не искам да пропилявам тази възможност.

В продължение на минути те не проговориха. Келнерът, винаги нащрек, не им досаждаше. Нещо в начина, по който посетителите му се взираха един в друг, без да забелязват околните, го караше да стои на дискретно разстояние.

Когато накрая нарушиха дълбоката тишина, Декс заговори.

— Грешиш, Кийли. Всичко, което казваш, е самата истина. А и притежаваш едно рядко качество, за което май и не подозираш.

Тя повдигна глава и срещна погледа му от другата страна на масата.

— Какво е то?

— Напълно честна си към себе си, а сега и към мен. Малцина от нас са готови да признаят недостатъците си или дори да ги видят. И все пак ти призна, че изпитваш егоистични чувства, които са под въпрос, а на един истински егоист това и през ум не му минава дори.

— Да не би да го казваш само за да ме накараш да се почувствам по-добре, да облекчиш чувството ми за вина?

— Не.

— Сигурен ли си!

— Да. Опитвам се също да бъда честен.

Тя въздъхна и Декс прие въздишката й за облекчение. Кийли се опита да се усмихне.

— Благодаря ти, че беше… че те имам.

— Не съм направил нищо особено.

— Изслуша ме.

— Това не е много.

— Напротив.

Той реши да насочи разговора към друга тема.

— Ще тръгваме ли, или искаш още нещо?

— Не, благодаря ти.

Станаха и Декс остави няколко едри френски банкноти в средата на масата. Сбогува се с келнера, преди да изведе Кийли навън.

— Ами сега? — попита той, като хвана ръката й приятелски. — Забележителности, нощен клуб или вкъщи в леглото?

Отне му минута да осъзнае, че тя отблъсна ръката му. Обърна се назад и я видя да стои на тротоара, докато парижани я подминаваха.

Погледите им се сключиха и задържаха. Той се върна две крачки назад, докато не застана съвсем близо до нея, в търсене на онова, което отчаяно искаше да открие в погледа й.

— Кийли?

Очите й продължиха да го гледат непоколебимо. Дори зениците й се разшириха, а ирисите потъмняха. Изпита усещането, че се дави в дълбините им.

— Желая те — прошепна тя. — Имам нужда от теб — той не можеше да я чуе, но прочете думите по устните и, Кийли видя как той преглътна, как адамовата му ябълка подскочи, преди отново да се успокои. Ръцете му се опряха на раменете й. Той се приближи още малко, така че да може да усети допира на дрехите им.

— Знаеш… — той се опита да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му. — Знаеш, че искам това повече от всичко на света и по-късно ще се мразя, ако промениш решението си. Но, Кийли, точно сега ти си изключително уязвима. Чувствата ти са много противоречиви. Бяхме на интимна вечеря на свещи и вино в Париж, най-романтичния град в света. Никога не бих искал, когато се връщаш към тази вечер, да си мислиш, че съм се възползвал от теб и твоето състояние — той я прегърна още по-силно и заговори бързо: — Сигурна ли си, Кийли? Защото, ако отидем заедно в някоя хотелска стая, ще се почувстваме малко по-удобно и няма да мога да спра. Искам да го знаеш. Сигурна ли си?

Романтичният дух на парижани все още беше жив. Случайни минувачи им изръкопляскаха, когато тя се повдигна на пръсти, сложи ръце на лицето му и го целуна нежно по устните.

 

 

Стаята, която наеха, се намираше в малък хотел на една от пресечките на булевард „Сен Жермен“. Беше само на четири етажа, вторият от които — разделен на всекидневни и кухня за общо ползване от гостите, като условията бяха подробно обяснени на изгарящите от нетърпение Декс и Кийли.

Отведоха ги по дървени стълби до третия етаж. На всеки етаж имаше по един централен коридор и осем стаи от двете страни. Стените бяха облицовани с дъбова ламперия. Тапетите бяха поовехтели. Пътеките по протежение на всеки коридор бяха с безвкусни ориенталски шарки. Иначе навсякъде бе безупречно чисто.

Декс поговори с домакинята — ниска, пълна червендалеста французойка с буйна бяла коса, прибрана в раздърпан кок на върха на главата. Той преведе на Кийли техния разговор, като каза, че имат късмет, защото същия ден някакъв наемател освободил стаята си.

Стаята беше с два ъглови прозореца. Собственичката им показа как да отварят външните капаци. Отвори гордо вратата на банята и им демонстрира кранчетата на чешмата, душа над тясната вана и показа как да използват бидето. С порозовели страни, Кийли отказа да погледне развеселените очи на Декс.

След като се увери, че нямат нужда от повече кърпи, одеяла, вино или кафе, тяхната домакиня си тръгна. Отказа бакшиша, който й предложи Декс, любезно, но категорично и затвори вратата след себе си, след като им пожела лека нощ.

Останали сами, те изведнъж се смутиха. Не знаеха накъде да гледат, какво да кажат. Действията им изглеждаха разсеяни и безполезни.

Накрая Кийли съблече палтото си и го метна върху старовремския люлеещ се стол в единия ъгъл на стаята. Възглавниците върху него бяха в тон с тези на леглото, покрито с плюшено покривало в екрю. Краят му беше поръбен с ресни и опираше в дъсчения под.

Кийли се дръпна встрани, докато Декс свали шлифера си и го метна на другата дръжка на същия стол. Имаше и скрин с овално огледало в рамка. Кийли отиде до него и се взря невиждащо в отражението си, преди да прокара пръсти през косата си. Декс се занимаваше с дръжката на прозореца.

В един и същ момент те се обърнаха безмълвно. Като по дадена команда тръгнаха един към друг и се срещнаха в средата на стаята. Ръката му се вдигна и погали лицето й. Отскочиха встрани, когато чуха плахо почукване на вратата, което ги накара да подскочат.

Декс отиде да отвори. Домакинята им дълго се извинява и му подаде букет свежи цветя в китайска ваза. Била я приготвила сутринта, но забравила да я донесе в стаята. Декс взе вазата, благодари й и отново затвори вратата. Остана известно време така, докато се чудеше къде да я сложи. Погледна към Кийли.

— Красиви са — каза тя. — Защо не ги оставиш на скрина?

— Да — той изглеждаше благодарен за идеята и побърза да ги остави там, сякаш пареха ръцете му. — Ами… Искаш ли да ползваш… Защо не отидеш в банята първа.

Кийли погледна натам.

— Не съм сигурна, че… Искам да кажа, че може ти да отидеш пръв.

Той се усмихна бързо и напрегнато, просто едно нервно разтягане на устните.

— Добре. Веднага се връщам.

Вратата се затвори зад него и Кийли моментално чу завъртането на кранчетата и потеклата силна струя. Тя се учуди какво ли прави с толкова много вода.

Огледа се объркано наоколо. Какво би трябвало да направи? Да се съблече? Да легне? Всичко ли да свали, или да остане полуоблечена? Господи, не можеше да повярва на непохватността си. Беше на тридесет години, а не знаеше как една жена ляга в леглото с мъж.

Водата в банята внезапно спря. Тя се изплаши, че той ще влезе и ще я завари как си сваля чорапогащника. Затова буквално го изрита от краката си в гардероба и затръшна вратата миг преди Декс да влезе в стаята.

Той я погледна любопитно.

— Готово. Банята е на твое разположение.

— Благодаря — тя грабна чантата си и профуча покрай него към последното си убежище. Нямаше и следа от водата, която бе използвал. Ваната беше празна. Сигурно бе подсушил умивалника с мократа кърпа, която висеше от обръча на завесата около ваната.

Ненужно изми ръцете си със сапун. Ненужно вчеса косата си. Сложи си парфюм зад ушите и по шията. Искаше й се да не бе плакала по-рано. Очите й все още носеха следите от сълзи и нямаше как да премахне червенината им. Пое си дълбоко дъх и излезе. В стаята светеше само малката нощна лампа до леглото. Леглото! Беше оправено. Чаршафите й се сториха снежнобели на меката светлина.

Декс беше без риза, бос. Дрехите, които беше съблякъл, не се виждаха и тя се ужаси, че е видял захвърления й чорапогащник, когато ги е прибирал в гардероба.

Остави чантата си на люлеещия се стол върху палтото. Когато се обърна, той се приближи.

Дъхът й секна. Широките му рамене преминаваха в широки мускулести гърди. Кожата по ребрата му беше опъната, коремът — съвсем гладък.

Дали си въобразяваше, или наистина ръката му потрепери, когато се пресегна да я погали по лицето, покрай ухото, и стигна до рамото? Все още запазваше разстояние между телата им, но се наведе и докосна устните й. Целувката беше мъчително нежна, докато устните му не притиснаха нейните, задържаха ги, после се отдалечиха, но езиците им се докоснаха и страстта пламна тутакси.

— Кийли — прошепна той. Ръцете му милваха гърба й. — Чаках толкова време този момент и сега не мога да повярвам, че това се случва.

— Случва се.

Декс се приближи и тя усети гладките му мускули да се допират до тялото й.

— Декс — прошепна тя, — страшно съм нервна.

Самоироничният му смях беше като подухване в ухото й.

— Аз също.

— Наистина?

— Да — пръстите му се заровиха в косата й и наклониха главата й назад. — Но те желая, Кийли. Желая те! — устните му отново покриха нейните.

Дъхът му в ухото й я караше да потреперва. Тя инстинктивно потърси топлината му и цялата самота, която бе изпитвала през деня, през целия си живот, всичко се стопи и изчезна. Той я прегърна. Устните му изпиваха нейните и тя разбра какво е да си обичана. Страхът и безпокойството изчезнаха. Това беше Декс. Тя го желаеше също толкова силно, колкото и той нея. Не беше илюзия, а споделено преживяване. Когато му дойдеше времето, щеше да знае какво да прави.

Той отстъпи назад и докато се взираше в очите й, докосна ципа отзад на роклята й. Нетърпеливите му пръсти го отвориха и го дръпнаха надолу, мъчително бавно. Очите му не изпускаха нейните и единственото явно движение бяха подскачащите пламъци на желание в тях.

Когато ципът най-сетне бе разкопчан до долу, той дръпна встрани роклята й, плъзна я надолу по раменете й и освободи ръцете. Вместо просто да пусне роклята на пода, коленичи и тя опря ръка на голото му рамо, за да я прекрачи. Изправи се и почтително сгъна роклята на ниското столче пред люлеещия се стол.

В погледа му се четеше какво му коства да забавя нещата. Ръцете му нежно се сключиха около шията й, докато палците му галеха влажните й устни. Те се раздалечиха леко и пръстите му погалиха редицата идеални бели зъби. Усети нежния стон, надигащ се в гърлото й, когато палците му се плъзнаха надолу. Умелите му пръсти галеха кожата й нежно.

Тогава разпери пръсти и обхвана гърдите й. Тя бавно затвори очи, като мълчаливо го молеше да побърза, макар през цялото време да не искаше това сладко мъчение да спира. Освободи предната закопчалка на сутиена й с цвят на праскова и преградите паднаха. Той погали с поглед настръхналите й от желание гърди и захвърли сутиена.

Кийли очакваше той да продължи да я докосва, но с изненада откри, че ръцете му хванаха нейните и ги опряха на раменете му, за да го прегърне през врата. После погали вътрешната страна на ръцете й, мишниците, гърдите и накрая спря на талията, като я привлече към себе си.

— Кийли, толкова си хубава — прошепна той дрезгаво.

Тя зарови лице в извивката на рамото му и бавно се притисна към него. Къдравите му косъмчета подразниха кожата й и всичките й нервни окончания реагираха лудо.

Той я целуна отново и тя разбра от трескавостта на устните му, че той страда, измъчван от същото диво желание, което напрягаше тялото й до краен предел.

— Нека усетя вкуса ти, Кийли.

— Да, Декс, да…

Тя се облегна на ръката му и той сведе глава. Гърбът й се изпъна, докато той целуваше леко гърдите й, после пое едното зърно, като го стисна нежно.

Никога не беше изпитвала подобно еротично преживяване. Сякаш в тялото й имаше навита пружина, която започваше от върха на гърдите и стигаше до най-интимната й същност. Когато езикът на Декс обиколи зърното й, тя усети това докосване дълбоко в тялото си. Пръстите й пробягаха нагоре от врата му, както бе пожелал самият той, за да се заровят в гъстата му черна коса. Тя усети как ръцете й се смъкват, докато неговата глава също продължава надолу покрай гърдите й и преброява ребрата с търсещи устни.

Той коленичи и ръцете му докоснаха сатенената поличка на комбинезона й, която имаше същия цвят като сутиена. Той целуна корема. Дъхът му беше топъл и влажен, докато докосваше плата.

После фината материя се смъкна надолу, спусна се по бедрата й, докато не падна около глезените й в купчинка от сатен и дантели. Дланите му бяха горещи, докато се плъзгаха под ръба на бикините й и обвиваха бедрата. После и те последваха комбинезона надолу до пода. Онова, което се разкри, бе почетено с очи, ръце и устни, които гледаха, докосваха и целуваха. С езика си той погали кожата на корема, бедрата и талията й, докато тя вече не можеше да издържа и с отчаян вик падна на колене и се притисна към гърдите му.

Той я вдигна и я занесе до леглото. Положи я с внимание, сякаш бе крехко цвете. Отдели се от нея само колкото да се освободи от дрехите си. Звукът на отварящ се цип наруши тишината в стаята. Катарамата на колана изтрака. После с едно бързо движение изчезнаха панталоните и бельото и той остана чисто гол, вперил очи в нея. Ако това не беше Декс, гладният му трескав поглед, щеше да я изплаши до смърт.

— Кийли, красавице моя — прошепна той, когато бавно се наведе и я прегърна. Тя пое тежестта му и размърда леко тяло под неговото, за да разбере колко си подхождат телата им.

Навлезе в нея и силен, почти девствен вик го стресна.

— Господи, Кийли! — извика той обезумял от страст, обгърна главата й и я притисна към себе си, сякаш да я защити от самия себе си. — Скъпа, нараних ли те?

— Не, не — изплака тя. — Моля те, Декс! Беше прекрасно… Моля те, Декс…

Магията ги завъртя и понесе. Ръцете й се отдръпнаха от гърба му и се сплетоха с неговите. От двете страни над главата й на възглавницата потръпваха по две сключени ръце. Бедра галеха бедра. Коремите им се докосваха в ритмичен танц. Устните им се разтапяха едни в други. Душите им ликуваха. Уханията на телата им се смесиха в едно.

Разтреперани и уморени, те останаха да лежат напълно неподвижно, главата му беше до нейната. Изминаха дълги минути, докато те се наслаждаваха на интимността на влажните си тела. Гласът му сякаш идваше от много далеч, макар че тя усещаше движението на устните му до ухото си.

— Това е, за което съм живял досега, Кийли. Заради този миг. Това е, за което съм роден. Да бъда с теб. Разбираш ли?

Тя можа само да размърда глава. Разбираше, защото се чувстваше по същия начин, само че беше прекалено разтърсена от чудото, за да говори.