Сандра Браун
Безследно изчезнал (10)

Десета глава

Кийли и Никол се превиваха от смях, когато бутнаха тежката врата на студиото на излизане. Подпираха се една друга и се кикотеха като ученички. Бяха минали две седмици от импровизирания им пикник на площад „Джексън“. Споделените тайни добавиха нов нюанс в тяхното приятелство. Днес Никол бе предумала Кийли да вечеря с нея между вечерните новини.

— Можеш ли да повярваш? Не, кажи ми наистина, можеш ли да си представиш? — Никол се задъха и изтри сълзите си. — Когато казах… Когато… — те се прегърнаха, превивайки се от смях.

— Защо не ни кажете и ние да се посмеем? — те се обърнаха едновременно и видяха Чарлс да се приближава. Декс Девъро беше с него.

Смехът сякаш бе изсмукан от тялото на Кийли с гигантски вакуум. Устата й все още бе разтегната в широка усмивка, но от нея не излизаше никакъв звук. Появата на Декс сякаш я бе лишила от способността да реагира.

— О, Чарлс — измърка Никол, като се спусна към него и обви ръце около врата му. — Гледа ли новините?

— Не, ние с Декс току-що приключихме. Какво се е случило?

— Абсолютен провал! Вероятно ще загубиш всичките си спонсори, които с толкова труд си успял да привлечеш. Но беше толкова смешно!

Смехът й беше заразителен. Декс също се усмихна. Чарлс погледна Никол, сякаш беше едно весело, преждевременно развито дете, и я подкани:

— Хайде, разкажи.

— Добре — изправи се тя и прочисти гърло. — Представях онази тема по новините за кардиопулмонарната терапия. Тази седмица ще се проведе безплатен курс в държавните училища — тя си пое дълбоко дъх, за да потисне смеха, който караше гласът й да изтънява. — Както и да е, последните думи, които казах, бяха: „Обърнете внимание. Следващото нещо, което ще видите, може да спаси вашия живот или живота на някой, когото обичате.“ Техниците превъртяха касетата, но вместо кардиопулмонарна терапия показаха реклама за разхлабителни!

Мъжете също започнаха да се смеят. Никол падна в прегръдките на Чарлс като парцалена кукла и той я задържа.

— Тъкмо говорех, че съществува животоспасяващ медикамент, а на екрана се появи опаковка разхлабителни. Ти до-довърши, Кийли. Аз не мога.

Кийли хвърли бърз поглед на Декс и заговори:

— Спряха рекламата и показаха отново Никол. Тя обаче се смееше така неудържимо, че дума не можеше да изрече. Когато все пак успя да каже нещо, вместо да продължи по сценария, прехвърли топката към синоптика.

Всички се засмяха отново и за момент вниманието на Кийли се насочи към трапчинката и блестящите зъби на Декс.

— Горкият човек не го очакваше. Дори не си беше сложил сакото. За щастие поне микрофонът му беше закачен. Както и да е, като истински войн, той започна да обяснява за високите и ниски стойности на атмосферното налягане и едва тогава забеляза, че от устата му стърчи запалена цигара…

— Именно тогава стана най-смешно! — не издържа Никол. — Предполагам, помислил си е, че никой няма да забележи, ако просто пусне цигарата си на земята. Но беше забравил за всички онези листа, които постоянно мачка и хвърля наоколо. Цигарата падна право в голямата купчина в краката му и взе да дими. А той започна да тъпче по пода, като се опитваше да угаси цигарата, размахвайки онази своя показалка. Изглеждаше като магическа пръчица, която се движи по собствена воля — тя имитира известно време тъпченето и размахването на показалката и всички се смяха до припадък.

Когато успяха да си поемат дъх, Чарлс каза:

— Сигурно всички ще сте уволнени до сутринта. Аз самият бих го препоръчал.

— Шегуваш ли се? Ръководството няма да посмее да ни пипне. Това беше най-спонтанното и забавно предаване, което някога сме правили. Рейтингът ни сигурно е скочил.

Докато тя и Чарлс обсъждаха случилото се, Декс и Кийли жадно се опиваха от близостта си.

Тя си мислеше, че бръчиците около очите му изглеждат по-дълбоки отпреди, сякаш не си почива достатъчно.

Той пък намираше, че зелените й очи изглеждат огромни на фона на бледото лице.

Струваше й се, че побелялата коса на слепоочията му сякаш е станала по-забележима.

А нейната красиво обграждаше лицето й. Той знаеше, че ухае на цветя.

Трапчинката до устата му бе по-привлекателна от всякога.

Полуотворената й от бързото и леко дишане уста никога не му бе изглеждала толкова съблазнителна.

Вратовръзката му както винаги бе завързана идеално.

Погледът му бе привлечен от тънката златна верижка на шията й.

Никога не бе й изглеждал толкова висок и строен. А тя в неговите очи — толкова нежна и женствена. Фантазиите й се отприщиха с пълна сила и тя се изчерви свенливо.

Той също бе в плен на въображаеми картини.

— Какво ще кажеш, Декс?

Декс и Кийли подскочиха стреснато, тъй като не бяха чули предисловието на Чарлс.

— Моля? Съжалявам — рече Декс. — Не разбрах въпроса.

— Попитах дали ще имаш нещо против, ако поканя Никол и Кийли да вечерят с нас.

Декс погледна Кийли с блеснали очи.

— Не, разбира се, че нямам нищо против. Идеята дори ми харесва. Не, че твоята компания не ми е приятна, Чарлс, но… — той го погледна и се усмихна.

Чарлс се засмя добросърдечно.

— Не се обиждам. И аз искам час по-скоро да отведа дамите, за да красят масата ни. Възнамерявахме да вечеряме в „Арнос“. Какво ще кажете? — попита той учтиво.

— Добре — побърза да се съгласи Никол, като погледна Кийли заплашително, за да не посмее да се противи. После добави: — Ти и Декс можете да си говорите за радиорекламата. Сигурна съм, че разбираш нещата по-добре от Чарлс.

— С удоволствие ще помогна с каквото мога — отвърна меко Кийли.

Разговорът се състоеше от риторични въпроси и те го знаеха. Никол просто им бе измислила извинение, ако ги видеха заедно.

Зарът бе хвърлен. Кийли нямаше нищо общо с тази случайна среща. Декс пък нямаше нищо против тя и Никол да ги придружат на вечеря. Разбира се, какво друго би могъл да направи? Тя разтревожено го погледна с известна доза извинение. Но очите му й отвърнаха с топлота, която й подсказа, че приема така създалата се ситуация.

Без да каже нищо, той взе лекия й шлифер и й помогна да се облече. Тя се обърна с гръб към него и пъхна ръце в ръкавите, като се държеше на прилично разстояние. Ако я докоснеше, щеше да се строполи от изнемога. Но като по чудо нищо такова не се случи. Той се наведе напред и гърдите му леко докоснаха гърба й. Доближи глава и й прошепна в ухото:

— Всичко наред ли е?

Гласът му прозвуча като милувка, кротък и галещ като мелодия на виолончело. Тя наклони глава на една страна и се извърна леко към него. Съвсем близо. Свежият му цитрусов одеколон й подейства опияняващо. Върхът на носа й почти опря в брадичката му с леко набола брада. Късите бакенбарди се скриваха под косата, която покриваше върховете на ушите му. Изглеждаше толкова нежен. Пръстите й копнееха да го докоснат.

— Да, всичко е наред — дрезгавият и интимен шепот казваше повече от думите, които промълви.

— Трябва да идем пеша до следващата пресечка, където съм паркирал колата. Надявам се, че нямаш нищо против, Декс — каза Чарлс и обви раменете на Никол, като я поведе към изхода.

— Никак дори.

Щом излязоха на тесния неравен тротоар, Декс прихвана лакътя на Кийли. Всеки джентълмен би направил същото. Това беше просто учтивост. Но никой друг не би превърнал един такъв нормален жест в еротична увертюра.

На задната седалка в „Мерцедес“-а на Чарлс седнаха плътно един до друг. Усетиха как се допират бедрата им и глуповато извиха очи настрани, тръпнейки от топлината, която извираше от телата им. При всяко подрусване на колата трикото, стегнало нейното коляно, се плъзгаше по мекия вълнен плат, покриващ неговото.

Никол и Чарлс поддържаха оживен разговор. Кийли и Декс им отговаряха несвързано, сякаш искаха да кажат: „Не ни безпокойте, ние сме заети един с друг.“

Чарлс намери място за паркиране на „Дофин Стрийт“ и трябваше да повървят съвсем малко до следващата пресечка по „Биенвил“, където се намираше ресторантът. Оберкелнерът ги познаваше, обърна се към всеки от тях по име и почтително ги съпроводи до масата, резервирана от Чарлс в едно от най-уединените сепарета.

Обикновено Кийли се наслаждаваше на европейската обстановка в „Арнос“. Харесваше свежия изискан декор, приглушените гласове и лекия акцент на келнерите. Дори чиниите и приборите не смееха да тракат силно в този ресторант и да нарушават спокойната атмосфера.

Тази вечер тя не забелязваше нищо друго, освен мъжа до себе си. Под претекст, че четат заедно от едно меню, те просто се гледаха. Неговото рамо допираше нейното, палецът му галеше нейния показалец. Когато Чарлс попита какво са си избрали, те се притесниха, тъй като отдавна бяха забравили за поръчката. Бързо се спряха на кефал и освободени от това задължение, щастливо се върнаха към заниманието да се изучават с поглед. Чарлс се зае да допълни поръчката, разбрал, че храната ни най-малко не ги интересува.

— Декс и аз прекарахме по-голяма част от следобеда заедно — рече той, след като келнерът донесе питиетата.

— О! — възкликна Никол. — А ангажира ли някакво телевизионно време?

Декс постави ръце на масата и се приведе леко напред.

— Боя се, че Чарлс не е случил на клиент. Колкото повече се опитваше да ми обясни предимствата, толкова повече се обърквах. А и твърде скъпо ще ми излезе, без да включваме в цената… допълнителните разходи — той постави ударението на последните си думи, което прозвуча като въпрос.

— Да — рече Чарлс. — Преди да пуснем твоя предизборен клип, трябва да бъде заснет — той се усмихна мило. — С удоволствие ще ти препоръчам няколко рекламни къщи, които ще го изготвят.

— И аз си мислех, че трябва да наема професионалисти, които да се погрижат за това вместо мен. Те по-добре ще координират всичко, свързано с медиите. Какво ще кажеш? — явно Декс уважаваше професионализма на Чарлс.

— Мисля, че ще си спестиш много главоболия и ще можеш да се концентрираш върху други неща.

Келнерът беше донесъл кошничка с френски хлебчета, покрита с ленена салфетка. Твърдите златисти корички криеха меката и пухкава бяла сърцевина. Декс разчупи едно, намаза го обилно с масло и го подаде на Кийли. Върховете на пръстите им се докоснаха и в същия момент погледите им се потопиха един в друг. Дори и най-лекото докосване ги възпламеняваше. Очарованието, което ги обгръщаше, се наруши само когато един раболепен келнер им сервира глинени купички с лучена супа.

За разлика от уикенда ресторантът не беше пълен тази вечер, но въпреки това те внимаваха и каквито и усилия да им костваше, се преструваха на обикновени приятели, излезли да вечерят навън. Поддържаха лекия весел разговор, пикантно разнообразяван от провокационните забележки на Никол, с които тя целеше единствено да ядоса Чарлс и да разчупи неговия стоицизъм.

— Някой иска ли десерт? — предложи Чарлс, изпълняващ ролята на домакин.

— Стига ми толкова, прекалено много ядох — отказа Никол.

— Аз бих изпила едно кафе — рече Кийли.

Когато го донесоха, той й сложи сметана и го разбърка вместо нея. Естествената интимност на жеста не бе пропусната от Чарлс и Никол, но многозначителният поглед, който си размениха, остана незабелязан за другите двама на масата.

Докато обличаха палтата си във фоайето на ресторанта, Никол каза:

— Предлагам да се поразходим и после да отидем да хапнем нещо за десерт другаде. Знаете ли какво обичам най-много? Плодов сладкиш в кафене „Дю Монд“.

— Искаш да вървим пеша чак до кафене „Дю Монд“?! — не повярва Чарлс.

— Разбира се, татенце. Ти не искаш ли?

— Сигурно ще стигна дотам, но едва ли ще мога да се върна обратно. Освен това нямаш време. Трябва да се връщаш на работа, не си ли спомняш?

— Може да вземем такси на връщане. А и днес по кабелния канал има филм, който ще продължи до късно, така че и новините ще закъснеят.

Чарлс погледна Кийли и Декс, които стояха съвсем близо един до друг, без да ги е грижа какви са плановете, стига да не трябва да се разделят веднага.

— Декс? Кийли? Идвате ли?

— Аз нямам други планове — рече Декс.

— Аз също — присъедини се Кийли.

Въпросът бе уреден. Всички бяха доволни. Щяха да прекарат вечерта заедно и докато можеха да използват благовидни предлози като делови разговори, винаги можеха да се оправдаят, че са били видени заедно.

— Хайде да тръгнем надолу по „Ърбън Стрийт“ — предложи Никол. Чарлс изстена. — Хайде, хайде, старият ми мечок — подигра му се Никол.

— Никол — прекъсна я той търпеливо, — „Ърбън Стрийт“ е шумна, мръсна, гъмжаща от хора, порочна и упадъчна.

— Знам. Обожавам упадъка — каза тя. Сините й очи весело искряха. Грабна Чарлс за ръката и буквално го повлече към пресечката на „Ърбън“ и „Биенвил Стрийт“.

Смесиха се с тълпата, която беше нищо в сравнение с това, което щеше да бъде по време на последния ден от карнавала. Звуците и миризмите на „Ърбън Стрийт“ в Ню Орлиънс бяха сами по себе си уникални. Пикантният аромат на морски деликатеси с бамя се смесваше с този на бира, плесен и потайни кътчета, така характерни за Френския квартал. От многото нощни клубове по улиците се лееше джаз и се смесваше в дисхармония с кънтри музиката на всевъзможни уестърн банди. Застаналите пред топлес баровете мъже отваряха съблазнително врати, като хвалеха гръмогласно физическите достойнства на танцьорките вътре. Човек обикновено можеше да зърне къс гола плът, облян от разноцветни светлини.

Пред един подобен локал висеше табела: „Изпълнение на живо на най-ценените в света сексуални техники“.

— Чудя се какво ли ги прави най-ценените? — попита Чарлс.

— Щом питаш, значи никога не си ги гледал на живо — заяде се Никол.

Той въздъхна уморено и я прегърна през раменете, като я побутна да продължат, сякаш бе непослушно дете.

Продължиха надолу по легендарната улица, докато постепенно магазините оредяха и кварталът стана по-спокоен. Свиха по „Сейнт Питър Стрийт“, която накрая щеше да ги отведе до площад „Джексън“ и до самото кафене.

Улицата беше пуста и тъмна. Вървяха по двойки, Чарлс и Никол отпред. Отминаваха затворени магазини, художествени галерии и високи железни порти, зад които се криеха алеи, водещи към частни домове.

Декс свали ръка от талията на Кийли и я сложи на раменете й, като я привлече леко към себе си.

— Как я караш?

— Добре. А ти?

— Горе-долу.

— Изглеждаш уморен. Работиш ли много?

— Да. Бях във Вашингтон през последните три седмици. Програмата на един конгресмен е доста напрегната. Опитваме се да разрешим всички проблеми, преди да е приключила сесията. Вечерях в Белия дом с президента и първата дама.

— Наистина ли?

— Да — той се усмихна по момчешки. — По работа, разбира се, но беше много мило от тяхна страна да ме поканят.

Повървяха мълчаливо, докато Декс не се стърпя:

— Прочетох какво си казала във вестниците.

— И аз прочетох онова, което си казал ти.

— Не вярвай на всичко, което четеш.

Тя се обърна да го погледне.

— Така ли?

— Да — рече той и поклати глава.

— Като например?

— Като например, че си една много смела жена, която се е посветила на велика кауза, и че не изпитвам романтично увлечение по теб.

Кръвта пулсираше в слепоочията й.

— Не трябва ли да вярвам на това?

— Първото е вярно, но не и второто. Само ако знаеше колко силно ме привличаш, щеше да се боиш да се разхождаш с мен по тази тъмна улица. Щеше да знаеш защо загубих покоя си през последния месец. Щеше да знаеш защо изброявам поне по десет нови бели косъма всяка сутрин. Надявам се, истина е, дето казват, че бялата коса внушава доверие.

Вече стигнаха до площад „Джексън“. Вратите на самия парк бяха затворени през нощта, но те се разходиха пред „Понталба Билдинг“, уж за да разгледат витрините.

— Беше ли ти трудно с репортерите?

— Не много — отговори тя. — Трая няколко дни, нищо повече.

— Съжалявам, Кийли. Аз съм свикнал, но знам, че ти не си. Иска ми се да бях ти спестил това.

— Оцелях. Ван Дорф беше…

— Ван Дорф! Дойде да те види ли?

— Да. Един ден ме чакаше до колата ми, когато Джо ме остави на площадката за излитане.

— Това нищожество — изръмжа Декс. — Някой ден… Не те засегна много, нали?

Тя се засмя леко и поглади ревера на палтото му успокоително.

— Не. Позволи си само няколко подли намека.

— Какви?

Тя не издържа на изпитателния му поглед и извърна очи.

— Каза само… Нали знаеш… Пита ме разни неща за теб.

— И какво те попита? — настоя Декс. Тя се изчерви и се опита да се измъкне, но той не й позволи. Хвана с ръка брадичката й и я накара да се обърне и да го погледне.

— Какво те попита?

Тя облиза устни.

— Попита ме дали си добър в леглото.

— Какво! — той премести ръцете си на раменете й и я стисна силно. — Попитал те е такова нещо? Само ако напише една клевета срещу теб…

— Но той не е написал, няма и да напише. Може да е безмилостен, но не е глупак. Знае, че няма нищо конкретно, за което да се хване.

— Ти какво му каза?

— Истината. Че не знам.

Декс се опита да се въздържи, но не успя и се усмихна широко.

— Познай!

Тя се отдръпна и се взря в палаво просветващите му очи.

— Какво?

— Познай какъв съм в леглото.

— О, не…

— Хайде! Бъди авантюристка. Познай. Ще ти помогна.

— Не искам.

Той не й обърна внимание, наведе се, допря устни до ухото й и прошепна:

— Все още не съм придобил световна известност, но работя по въпроса.

Вдигна глава, за да види реакцията й. После си спомни разговора между Чарлс и Никол преди малко пред нощния клуб и избухна в смях. Хвана я отзад зад тила и притисна лицето й към ризата си, за да заглуши смеха й. Пръстите му я погалиха, а палецът му се плъзна под косата, напипа трапчинката зад ухото. Тя жадно проследи движението на устните му, докато говореше.

— Толкова много искам да те целуна, че чак усещам болка. Но тук е прекалено осветено, а сме и на обществено място, не мислиш ли?

Тя кимна. Декс я пусна неохотно и те се присъединиха към другата двойка на ъгъла, които изчакваха да се смени светофарът. Прекосиха „Декатур Стрийт“ и минаха покрай парка „Уошингтън Артилъри“ до кафене „Дю Монд“. Това почти стогодишно кафене все още беше едно от най-известните места в града. Сервираха само плодови сладкиши, пържени понички, поръсени с пудра захар, и кафе, но никога не липсваха клиенти през всичките двадесет и четири часа, през които работеше.

Избраха маса на покритата тераса, въпреки че вечерта беше хладна и мъглива поради близостта на реката. Столовете бяха от хром и зелена пластмаса, масите също, но човек идваше в кафене „Дю Монд“ заради топлото кафе и поничките. Още и заради панорамната гледка, която се откриваше пред очите му — неспирен поток от пешеходци и превозни средства, задвижвани от коне или мотори, които дефилираха по площад „Джексън“.

Компанията си поръча по две понички, три черни кафета и едно кафе с мляко за Кийли. След няколко минути горещите, уханни, поръсени със захар понички им бяха поднесени с големи чаши димящо силно кафе от цикория.

Те лакомо нападнаха поничките. Всяка хапка нарушаваше белия слой върху коричката, пред лицата се вдигаха бели облачета от пудра захар, ала нищо не бе в състояние да наруши буйното веселие на лакомниците. Лица, ръце и дрехи също бяха покрити с пудра захар, но те доволно се наслаждаваха на бъркотията.

Кийли и Никол оставиха празните си чинии със захар по дъното, която се опитваха да оберат с пръсти и да изближат. Никол приключи със съблазнителното облизване на пръстите си и извика:

— Хайде да отидем на кея! — премрежила очи, тя изкусително погледна Чарлс.

— Трябва да ходиш на работа.

— Имам време — без да дочака разрешение или съгласие, тя стана и тръгна към тунела, който свързваше кафенето с дъсчената пътека, построена до кея и прословутата „Лунна пътека“. Отстрани нарядко бяха монтирани високи лампи, които обаче хвърляха достатъчно светлина, така че човек да не скочи в река Мисисипи, но не и прекалено силна, за да развали романтичната атмосфера.

Другите последваха Никол и когато излязоха от тунела, тя вече бе избрала една пейка за себе си и Чарлс. С мълчаливо съгласие Кийли и Декс продължиха нататък. Сенките и мъглата, която леко се стелеше, ги погълнаха, докато си избираха пейка. Светлините от двата бряга на реката се отразяваха треперливо по повърхността на водата. Мястото, което не беше толкова красиво на дневна светлина, изглеждаше великолепно през нощта.

Декс обви раменете й и я придърпа към себе си. Тя положи глава на коравите му гърди. Очите й останаха затворени. Усещаше дъха му по лицето си. Той нежно подуха клепачите й, устните й… Тя отвори леко уста, за да поеме дъха му. Тогава устните му докоснаха нейните.

Сега, след тъй дългата раздяла възбудата им бе неудържима. Той я целуна със затворени устни веднъж, два пъти, три пъти… Леките докосвания не можеха точно да се нарекат целувки, а по-скоро милувки на едни устни върху други устни.

Тя поглади косата над ушите му, която искаше да докосне от толкова много време, след което обви с ръце врата му. Езикът му си играеше изкусително по линията, където се съединяваха устните й, галеше и милваше, докато нейният не се подаде да го посрещне. Освободен, езикът й се движеше диво след дългото затворничество. Очерта устните му, погали трапчинката, поигра си в ъгълчетата на устата му, докато тя не се отвори. С дълбоки, мъчителни въздишки те отделиха устни.

Останаха загледани един в друг, без да говорят. Погледите им се стрелкаха волно, замаяни от усамотението, което им се бе предоставило, наслаждавайки се на свобода, която иначе им бе забранена. Отново и отново изследваха ненаситно лицата си, докато в един миг вече не можеха да издържат и се съединиха в страстна прегръдка.

Устните им се потопиха едни в други, разсейвайки съмненията в съзнанието. Дали наистина бе имала предвид всички онези незначителни неща, които бе казала за възхищение и уважение? Наистина ли беше оставил след себе си върволица от любовници с разбити сърца? Колко скърби за съпруга си? Обича ли Маделин? Липсвам ли й? Липсвам ли му…

Накрая той се отдръпна само за да зарови глава в благоуханието на косата й.

— Господи, Кийли, изминалите седмици бяха ад! Не съм мислил за нищо друго, освен за теб.

— И аз бях нещастна и объркана. Съмнявах се дали наистина не си мислиш онова, което казваш на репортерите.

— Не. Ти го знаеш най-добре. Разтвори си палтото, моля те. Искам да… Онова бяха само думи, само колкото да говоря нещо. Никога не съм си мислил подобни неща за теб.

— И аз мислех така, но теб те нямаше… — целунаха се.

— Исках да ти се обадя, но ми се привиждаха подслушвателни устройства и… Не се тревожи за копчетата. Просто искам да почувствам ръцете ти върху себе си… Да… Господи! — целунаха се отново. — … Подслушвателни устройства и всякакви такива шпионски истории, нали знаеш… Толкова си сладка, Кийли.

— Тревожиш ли се за подобни неща? — попита тя с тих стон, когато той захапа ухото й.

— Повече за теб, отколкото за себе си… Толкова си мека…

— Декс… — тя въздъхна. — Какво направихме, за да предизвикаме такова раздвижване на духовете? Да, докосни ме…

— Прекрасна си… Толкова много хора са ни видели да танцуваме. А аз не забелязвах публиката, която сме привлекли. Не забелязвах нищо друго, освен това, че ти си в прегръдките ми и аз те желаех… Да, скъпа… там — той притисна с ръка нейната, която лежеше на гърдите му. — Желая те, Кийли! Искам да те любя, да бъда в теб. Толкова много те желая, че те усещам с всяка фибра на тялото си.