Сандра Браун
Безследно изчезнал (1)

Първа глава

Полет номер сто двадесет и четири на Америкън Еърлайнс от Ню Орлиънс до Вашингтон беше направо инфарктен. Или поне така се струваше на Кийли Престън, която стискаше здраво студените си влажни ръце в скута. Погледът й тревожно потрепваше при всяка от ослепителните, синьо-бели светкавици, проблясващи в илюминатора на самолета.

Кийли винаги предпочиташе да лети в първа класа заради удобствата, които предлагаше на пътниците.

— Госпожице Престън… — тя подскочи и извърна глава. Стюардесата загрижено се бе навела към нея през незаетото място до пътеката. — Желаете ли нещо за пиене?

Кийли отметна няколко светлокестеняви кичура от челото си и се опита да се усмихне, въпреки напрегнато стиснатите устни. Не беше сигурна дали й се удаде.

— Не, благодаря.

— Ще ви помогне да се успокоите. Забелязах, че бурята ви изнервя. Мога да ви уверя, че със самолета всичко е наред.

Кийли погледна побелелите от стискане ръце с насмешка.

— Съжалявам, че е проличало — тя отново вдигна глава към стюардесата и се усмихна по-убедително. — Нищо ми няма, уверявам ви.

Младата жена й отвърна със заучена усмивка и додаде за всеки случай:

— Звъннете, ако имате нужда от нещо. До няколко минути ще напуснем обсега на бурята, а след час кацаме във Вашингтон.

— Благодаря ви — рече Кийли и се отпусна назад в удобната седалка, като затвори очи и се опита да не обръща внимание на бурята, която вилнееше отвън.

Мъжът от другата страна на пътеката се възхити на куража й, макар да бе усетил колко се страхува. Всъщност бе следил с удоволствие тази жена, откакто се качи в самолета, само няколко минути след него. Тя без съмнение беше от жените, които често привличаха вниманието.

Меката й коса небрежно падаше до раменете. Той не харесваше модерните прически, копирани от разни пънк или рок звезди, или така наричания спортен тип. Дамата отвъд пътеката имаше прелестна коса, която всеки път, щом отметнеше глава, докосваше раменете й. Предполагаше, че ухае на цветя, така добре сресана и чиста до блясък му се стори.

Още докато минаваше покрай него, за да заеме мястото си един ред по-напред, от другата страна на пътеката, бе отбелязал колко стегната и слаба е фигурата й. Беше облечена в зелен плетен костюм. Пуловерът стигаше до тънката талия. Полата плътно обгръщаше издължените бедра и постепенно се разширяваше от коленете надолу.

Отгоре на всичко притежаваше и страхотни крака. Когато се изправи да намести дъждобрана си в багажника, той видя очерталите се под пуловера чудесно оформени гърди.

Скоро след излитането мъжът извади папка с документи от куфарчето си и за страничния наблюдател бе очевидно, че има намерение да работи. Ала вниманието му изцяло бе ангажирано от непознатата. Беше си поръчала филе миньон за вечеря, но хапна точно три хапки. Малко броколи. Никакъв хляб. Никакъв десерт. Бе изпила половин чаша вино розе и чаша кафе с мъничко сметана.

След като приключи с вечерята, мъжът „допрегледа“ важните документи и ги прибра в куфарчето. Разгърна „Таймс“, но час по час поглеждаше към жената над вестника. Забеляза стюардесата и се заслуша в разговора. После престана да се преструва, че чете, и продължи да я наблюдава внимателно.

В този момент самолетът хлътна във въздушна яма и внезапно пропадна надолу. Всеки редовно пътуващ със самолет човек не би се притеснил сериозно от този факт. Но непознатата от другата страна на пътеката се изправи рязко и се огледа. Очите й бяха разширени от страх.

Без да разсъждава, подчинявайки се на някакъв подсъзнателен импулс, който нямаше време да анализира, мъжът прекоси пътеката и се озова на седалката до разтревожената пътничка; стисна ръцете й в своите.

— Всичко е наред. Няма от какво да се притеснявате. Слабо въздушно колебание. Не изпадайте в паника.

Те, изглежда, бяха единствените пътници в салона на първа класа, които забелязаха внезапната, иначе моментално коригирана загуба на височина. Стюардите все още бяха в кухнята, откъдето долиташе познатото тракане на порцелан. Останалите пътници, които всъщност се брояха на пръсти заради късния час на полета, бяха или заспали, или прекалено заети със себе си, за да забележат, че впечатляващият млад господин мигновено се бе възползвал от случая, за да се настани до разстроената непозната.

Силните ръце, които сграбчиха нейните, бяха толкова добре поддържани, че тя се загледа в тях за момент, преди да вдигне изненадано очи към лицето на мъжа. То беше прекалено близо до нейното, но странно защо, това не я притесни.

— Съжалявам — долетя до нея собственият й глас. За какво се извиняваше? — Добре съм. Наистина съм добре. Просто… — дрезгавият й глас я сепна. Къде беше изчезнал мелодичният й тембър, така привичен за говора й? И защо заекваше като идиотка? Коя нормална жена би се държала като абсолютна истеричка в самолет, освен някоя невротичка? И защо не й се искаше да издърпа ръце от неговите?

Вместо това се взираше в най-черните очи, обрамчени от най-черните вежди и мигли, които някога бе виждала. Под лявото му око имаше белег, дълъг почти сантиметър. Носът му беше фин, приятно оформен. Устата — широка, а устните — опасно чувствени. Челюстта и брадичката бяха подчертано упорити и мъжествени, но дълбоката трапчинка на дясната буза, близо до така интригуващата му уста, спасяваше лицето от прекалено суров израз.

— Нали за това са приятелите? — попита той, с онази сгряваща и вдъхваща доверие усмивка, която се бе превърнала в негово запазено право и анатема за враговете му.

По дяволите, кого заблуждаваш, запита се негласно той. Не се чувстваше като приятел.

Зелени. Очите й бяха зелени, големи, одухотворени и мамещи. Кожата на лицето не беше толкова светла, а по-скоро с цвят на праскови и… мед, нещо като кайсия, която през лятото сигурно ставаше златиста. Естествената й красота беше умело подчертана с точното количество грим. Носът беше правилен. А устните… Господи, устните! Гладки, блестящи от тънък слой коралово червило.

Малки златни халки украсяваха ушите, а тънка златна верижка — шията. Нямаше пръстени по ръцете, които той държеше. Този факт го зарадва. Тялото й леко трепереше и за един миг на лудост той си помисли какво ли би било усещането тялото й да тръпне под неговото от страст. Мисълта едновременно го развълнува и смути. Очевидно бе, че тя няма намерение да провокира такава реакция у който и да било мъж. Желанието бе рожба само на неговото съзнание, но със сигурност бе там. Та това не беше просто плътско желание, а по-скоро стремеж да я закриля. Не да доминира, а да я защитава. Да й вдъхне от своята сила. Чисто мъжко чувство. Не бе го изпитвал с друга жена.

Може би нещо от мислите му бе проблеснало в погледа, защото тя леко се опита да издърпа ръце. Той ги пусна неохотно.

— Казвам се Декс Девъро — представи се, за да прикрие неловкостта, появила се помежду им.

— Да, това сте вие — след което се засмя тихо и нервно на собствените си думи. — Искам да кажа, познах ви. Приятно ми е да се запознаем, конгресмен Девъро. Казвам се Кийли Престън.

Той присви очи, взирайки се в нея, и наклони глава замислено.

— Кийли Престън. Кийли Престън… Къде съм чувал това име? Да не би да се познаваме?

— Само ако пътувате през Ню Орлиънс — усмихна се тя. — Аз съм репортерът от радио „Кей Ди Ай Икс“, който предава съобщения за пътната обстановка през натоварените часове с дежурния хеликоптер.

Той се плесна по челото с длан.

— Разбира се! Кийли Престън. Е, притеснен съм от срещата с такава знаменитост.

Тя се засмя отново и на него му стана приятно. Смехът й беше тих и мелодичен. Красивото й лице вече не беше напрегнато.

— Чак пък знаменитост.

— Но вие сте наистина знаменитост! — той се наведе напред и й прошепна заговорнически: — Познавам хора, които не биха посмели да потеглят с автомобила си към работа сутрин без вашето умело ръководство от въздуха — той изправи глава и сбърчи вежди. Един миг я наблюдава озадачено. — Моля да ме извините за недискретния въпрос, но ако сте в хеликоптера всеки ден, защо…

Остави въпроса недовършен, но тя продължи вместо него:

— Защо се изплаших ли? — извърна глава и погледна отново през прозореца. Бяха излезли от обсега на бурята, макар светкавици все още да раздираха далечния хоризонт. — Знам, че е глупаво. Не е заради самото летене. Както сам отбелязахте, правя го всеки ден. Мисля, че бурята ме разтревожи.

Извинението прозвуча неубедително дори в нейните уши. Какво оставаше за Декс Девъро.

Защо просто не му обясни? Защо не му каже, че Престън е псевдоним, че името й е друго? Защо не признае, че летенето понякога я ужасява, че предаванията от хеликоптера бяха част от терапията, която сама си бе предписала срещу своите собствени страхове?

Тя самата не можеше да свикне с тях, още по-малко да ги изкаже с думи. Знаеше от опит, че обясненията й притесняват мъжете — неженените привлекателни мъже. Те недоумяваха как да я приемат. За да спести на себе си и на Декс Девъро подобно неудобство, реши да се придържа към неясния отговор, който му бе дала. За момента той изглежда го задоволяваше.

За да отклони разговора от себе си, тя попита:

— Вие ли ще бъдете нашият следващ сенатор от Луизиана?

Девъро се подсмихна и тръсна глава по момчешки. Забеляза няколко сиви кичура в гъстата му черна коса. Хубава коса.

— Не и ако противниците ми попречат. Вие как мислите? — запита я той директно.

— Мисля, че шансовете ви са големи — отвърна тя спонтанно и открито. — Репутацията ви на конгресмен е безупречна.

Декс Девъро си бе създал добро име в родния й щат. Беше известен като политик, защитаващ интересите на работниците. Често можеше да бъде видян в джинси и работна риза да разговаря с рибари, фермери или работници от местните фабрики. Опонентите му се надсмиваха над политическата му тактика и го обвиняваха в неискреност и популизъм. Поддръжниците му го боготворяха. Във всеки случай той държеше цялата общественост да е в течение на изявите му.

— Не ме смятате за „опортюнист, който постоянно разпалва спорове, за да ги обръща в своя изгода“? — попита той, цитирайки една наскоро излязла уводна статия в пресата.

Тя се усмихна. Беше я чела.

— Е, трябва да признаете, че името Девъро не ви вреди в предизборната надпревара в щат като Луизиана.

Той се усмихна в отговор.

— Какво да направя, като един от достойните ми прадеди е бил французин с креолска кръв. Не знам дали това ми помага, или пречи. Знаете ли колко варварски са се държали по онова време? Дуели. Били са с гореща кръв, избухлив нрав, а са си падали и малко сноби. Един от прадедите ми скандализирал фамилията, като се оженил за американско момиче след победата на Джаксън над англичаните. А един от черните овце във фамилията дори се оказал шпионин на янките, когато съюзническата армия превзела Ню Орлиънс по време на Гражданската война.

— Добре, добре — засмя се тя, — в рода ви гъмжи от главорези и предатели — сетне го погледна предпазливо. — Бих казала, че сте обектът мечта за един журналист.

— О, така ли? — попита той и премигна, забелязал внезапното й притеснение.

— Имам предвид, че и двете ви имена започват с „Д“ и… — тя млъкна смутено. — Един добър предизборен щаб би сторил чудеса от този факт по време на кампанията ви. А и това, че сте млад, с добър външен вид… Нещо от типа на Джон Кенеди.

— Да, но той е имал съкровище като госпожа Кенеди. А аз нямам предимството да съм с привлекателна съпруга.

Кийли знаеше това. Всеки го знаеше. Ергенството му бе факт, добре дошъл за противниците му. А външният му вид не му помагаше, напротив — пречеше. Някои смятаха един привлекателен ерген за едва ли не смъртоносна заплаха, когато ставаше въпрос за активната политика.

Тя се загледа в полата си. Коляното му бе толкова близо до нейното, че можеше да усети материята на панталона му с кожата си. Но не се отдръпна. Вместо това вдигна очи и улови изучаващия му поглед.

— Дори нямам добра перспектива за женитба — рече той. Тя преглътна. — А вие?

Въпросът като по чудо не бе последван от шумно треперливо издишване.

— Не.

Този първичен сексуален инстинкт! Любима тема на режисьори, композитори и писатели. Но той можеше да бъде и твърде болезнен, когато някой се опитваше да го потисне. Вълнението, изпълващо гърдите на Кийли, докато гледаше Декс Девъро, не можеше да бъде преодоляно бързо. Толкова години на въздържание. Сега, открило своя шанс, това особено чувство избухна с невероятна сила. Караше гърдите й да се повдигат припряно, изпълваше цялото й тяло, задушаваше я. Но преди да умре от това сладко задушаване, тя бе възнаградена с глътка въздух.

Стюардесата спря до мястото на Декс.

— Виждам, че сте се запознали. Искате ли да ви донеса нещо, госпожице Престън? Конгресмен Девъро?

Без да сваля очи от Кийли, Декс попита:

— Ще ми правите ли компания за по едно бренди?

Тя се опита да отговори, но успя само да кимне. Той се обърна към стюардесата.

— Две брендита, моля.

Кийли използва момента, за да възвърне самообладанието си. Прокара език по устните си, премигна, вдиша дълбоко три пъти и избърса влажните си длани в полата. Кракът му все още бе там. Дори още по-близо. Колко ли бе висок? Не бе имала време да забележи, когато изневиделица се бе появил до нея, сграбчвайки ръцете й.

— Кийли?

Тя го погледна. Лицето му беше сериозно.

— Ако се кандидатирам за Сената, ще гласуваш ли за мен?

Двамата се засмяха и напрежението се разсея. Сервираха им питиетата и тя нерешително надигна своята чаша. Не й хареса, но не го показа.

— Разкажи ми за работата си. Трябва да е весело и вълнуващо — рече мъжът приятелски.

— Изглежда примамливо отвън, но всъщност си е работа като всяка друга, уверявам те. На мен ми харесва.

— А не се ли уморяваш да даваш автографи на публиката, която те обожава?

— Не забравяй, че работя в радио. Хората рядко ме разпознават. Но ако се появя пред публика от името на радиостанцията, може би ще пожъна известно количество аплодисменти като звезда.

— Защо не се пробваш в друго подобно поприще…

— В телевизията ли? Не, благодаря! — отсече тя. — Оставям камерите на приятелката ми Никол.

— Никол… Как е цялото й име?

— Никол Кесълман. Тя води новините в шест на телевизионната компания, която е в една сграда с нашето радио.

— Да, виждал съм я в Ню Орлиънс. Блондинка, нали?

— Да. Мъжете никога не забравят Никол — рече Кийли без злост. — От години сме близки приятелки. Обича да се наслаждава на популярността си. Когато сме навън, обира всичкото внимание.

— Съмнявам се — рече той кратко.

Кийли забеляза, че наистина го мисли. Бързо извърна поглед.

— Не бих разчитала на работата си, за да спечеля нечие внимание — рече тя.

— Може да се наложи. А работата не пречи ли на личния ти живот? На семейството ти?

Това беше опит да изкопчи от нея повече информация. Кийли предпочете да заобиколи отговора.

— Успявам да го избегна.

Така темата бе приключена.

Лампичката на колана на седалката светна и стюардесата дойде да вземе чашите им. Пилотът обяви, че всеки момент ще кацнат. Те се направиха, че слушат бюлетина за синоптичната обстановка в столицата. Не гледаха един към друг, но и нямаше нужда. И двамата разбираха какво става.

Ръката му беше върху дръжката, разделяща седалките им. Беше силна и красива. Носеше златен пръстен с монограм на безименния пръст. На китката му имаше часовник с каишка от крокодилска кожа. Циферблатът беше кръгъл, с черни римски цифри. Отчиташе само времето. Нямаше дата, аларма, мелодия или други така наречени екстри. Само две елегантни стрелки, отчитащи времето. Това й хареса.

Като се имаше предвид социалният му статус, нормално би било да е облечен в консервативно сиво. Но Декс Девъро носеше панталон от камилска вълна, двуреден морскосин блейзър, бежова риза и умело подбрана вратовръзка.

Нямаше ли все пак някой мъничък недостатък? Колкото и да се мъчеше, в момента Кийли не успя да открие такъв.

Декс се правеше, че гледа ръката си. Всъщност пресмяташе разстоянието от висящите си пръсти до стройния крак под тях. Крайчецът на дантела в бледосиньо се подаваше изпод ръба на полата. Сърцето му заби по-силно. Дали беше само подплата, или цял комбинезон със сатенени презрамки?

Той изруга наум. Подобни порочни мисли го разконцентрираха и го караха да се чувства неудобно. Намести се в седалката и се обърна рязко към нея.

— Колко дълго ще останеш във Вашингтон?

— Аз ли? Не знам. Зависи от… няколко неща — отвърна тя, без да уточнява.

— Къде ще отседнеш?

Сърцето й се сви. Ставаше опасно. Той прекрачваше границите на обикновеното познанство. И освен това бе твърде привлекателен. Сега беше моментът да го спре, докато не е станало късно.

— Мислех от летището да си запазя стая в хотел.

По извърнатите зелени очи и леко треперещия й глас той схвана, че не казва истината, но й прости с радост. Тя просто проявяваше деликатност. Това потвърди по-ранната му преценка. Не се натрапваше. Лесно щеше да я открие.

— За мен беше удоволствие, Кийли — протегна той ръка приятелски и се усмихна. Тя пое дланта и я стисна сърдечно, докато удивено съзерцаваше дълбоката трапчинка на дясната му буза.

— Благодаря за помощта.

Гладките устни се разтегнаха, за да открият хубави бели зъби, и Декс едва успя да отдели очи от тях.

— Довиждане — побърза да се сбогува той и се отправи към мястото си.

— Довиждане.

Конгресменът събра нещата си и се приготви за кацането, което премина безпроблемно. Кийли упорито гледаше ту напред, ту през прозореца, макар да усещаше, че мъжът е зад нея.

Когато Боинг 727 спря в края на пистата, тя остана неподвижна за момент, преди да се протегне за палтото си в багажника. Упорито се мъчеше да не поглежда към стоящия близо до нея Девъро, макар да долавяше с периферното си зрение, че той вече облича палтото си. Тя реши все още да не облича своето. Току-виж, й предложил да й помогне. Това означаваше да я докосне отново, а тя искаше да го избегне.

Взе дамската си чанта, куфарчето и преметна палтото на ръката си, преди да стъпи на пътеката.

Той я изчака да мине пред него.

— Имаш ли още багаж?

— Само една чанта. А ти?

Той поклати глава.

— Този път пътувам леко.

Нямаше какво друго да добави. Тя прекрачи в ярко осветения ръкав, свързващ самолета с терминала, и мина по него с бърза стъпка. Можеше да му се стори смешна. Защо просто не се обърне и не подхване неангажиращ приятелски разговор? Знаеше, че върви точно зад нея. А защо той не я заговори? И двамата се държаха като хлапаци. Може би така беше по-добре. Инстинктът й подсказваше да спазва колкото е възможно по-голяма дистанция помежду им. За по-голяма безопасност.

Кийли влезе в залата на летището. Когато минаваше през вратата, тълпа репортери, нарамили камери и микрофони, я отминаха забързани. Тя се обърна.

Декс вече бе заобиколен от микрофони, светкавици на фотоапарати и камери. Усмихваше се и отклоняваше сипещите се въпроси, шегувайки се с лошото време във Вашингтон. Докато един агресивен репортер изстрелваше поредния въпрос, който тя не можа да чуе, Декс погледна напред и улови погледа й през тълпата. Усмивката му бе почти извинителна. Тя прошепна „довиждане“, след това се обърна и тръгна към ескалатора.

След като взе пътната си чанта от лентата за багаж и свери кода със стикера на билета си, тя се запъти към изхода. Спря едно минаващо такси и остана до колата, докато шофьорът слагаше багажа й отзад. В този миг друго такси спря до тях.

Декс отвори задната врата и изскочи навън, заобиколи колата отзад и се озова на тротоара пред нея. Беше задъхан. Нощта беше студена. Дъхът му излизаше на облачета пара.

— Кийли… — той изглеждаше объркан, нетърпелив и разтревожен едновременно. — Не искам да ти казвам довиждане все още. Ще изпиеш ли чаша кафе с мен някъде?

— Декс…

— Знам. Аз съм само един непознат. Не си от типа жени, готови да приемат покана от мъж, с когото случайно са се срещнали в самолета или някъде другаде. Не искам да те обидя. Аз просто…

Той приглади разрошената си от вятъра коса. Яката на палтото му бе вдигната и докосваше суровата линия на брадичката. Студеният вятър замяташе края на палтото му в краката. Коланът висеше от гайките.

— По дяволите — тихо изруга той, бръкна с ръце в джобовете си и впери поглед в шосето. След това отново вдигна очи към нея. — Би ми било приятно да прекарам повече време с теб, да те опозная. Не е толкова късно. Нека да изпием по едно кафе. Моля те!

Нима можеше да устои на тази трапчинка, на тази мамеща усмивка? Но Кийли Престън не биваше да се поддава.

— Съжалявам, Декс. Не мога да приема.

Някой зад неправилно спрялото такси изсвири с клаксона си настойчиво. Шофьорът на таксито на Кийли направи нетърпелива гримаса. Бяха се увлекли.

— Друга среща ли имаш?

— Не.

— Уморена ли си?

— Не, аз…

— Какво?

— Просто не мога — тя прехапа долната си устна раздразнено.

— Това не е отговор, Кийли — рече той нежно и додаде. — Или може би не ти е приятно?

— Напротив! — решителността в отговора й го обнадежди, докато самата тя се ужаси.

Извърна глава, блуждаейки с очи по уличното движение и светлините на летището, които просветваха през леката мъгла.

— Не мога да приема поканата ти, Декс — тя говореше толкова тихо, че той трябваше да наведе глава, за да я чуе. — Аз съм омъжена.