Розмари Роджърс
Стив (9)

9.

— Миси! — гласът на брат й Мат така я стресна, че тя едва не изпусна стария бащин далекоглед, който навсякъде носеше със себе си. — Миси Картър, пак ли клечиш горе на дървото, пропилявайки деня в мечти?

— Мат, разкарай се от там, чуваш ли? Вбесяваш ме, когато се промъкваш като индианец и ме плашиш до смърт! Добре знаеш, че съм тук, какво искаш?

— Трябва да свършиш домашната работа, а не както обикновено да я оставяш на Тересита — рече той.

Но момичето не помръдна от мястото си високо сред клоните и не след дълго Мат си тръгна, свивайки рамене и мърморейки под носа си. Скрито в короната на едно старо дърво с висящи току над водата клони, момичето не обърна внимание на предупреждението на брат си да не закъснява за вечеря. Мат си отиде също толкова безшумно, колкото се бе появил. Мокасините му не вдигаха почти никакъв шум, стъпвайки върху меката, влажна почва. Миси въздъхна. След това стисна далекогледа и леко промени положението си, за да й е по-удобно. Защо Мат постоянно я шпионираше? Имаше нещо в него, което можеше да я вбеси, макар и да знаеше, че я обича и по свой особен начин се безпокои за нея. Но защо винаги трябваше да й се подиграва за нейната замечтаност?

Миси затвори очи и престана да обръща внимание на орляците комари около себе си. Продължи да мечтае. Обикновено — това бяха любимите й блянове, ставаше дума за самата нея. Виждаше се господарка на огромната плантация, в която бе родена майка й. А и защо този блян да не се превърне в реалност? Във вените на майка й течеше кръвта на Ласите, а Миси бе нейна дъщеря и внучка на добрия стар Том Ласите. Тя имаше много повече права върху плантацията, отколкото злата Тони, носеща фамилията Ласите само защото бе оплела чичо й Джон и се бе омъжила за него, когато той бил вече на средна възраст. Чичо Ник бе казал на Миси, че главата й е пълна единствено с романтични бръмбари, при което благосклонно се бе засмял, въпреки че й бе доста ядосан, задето отказваше да отиде в онова училище, в което той искаше да я изпрати. Но чичо Ник, въпреки че се мотаеше около Тони, бе обичал малката си доведена сестра, майката на Миси, дори и когато тя била натирена от бащата си. Може би… може би един ден. Миси отчаяно се питаше, защо всичките й мечти се проваляха. Отново си спомни старите истории, които никога не се уморяваше да слуша.

Някога, преди много време, старият Том Ласите видял тази земя — плодородна и дива, и решил да се засели тук. Носеха се слухове, че идвал от планините и бил женен за индианка, заради което индианците кадо не го закачали. Но децата му, казват, били от две бели жени. Едната — англичанка, за която се оженил едва слязъл от кораба и която била майката на Джон Ласите. Тя умряла съвсем млада и Том се оженил повторно, този път за една вдовица от Квебек със син на име Никола Беноа. Преди втората му жена да почине от блатна треска, тя го дарила с момиче — Мелиса Луис, родната майка на Миси.

По това време старият Том имал вече голяма двуетажна къща от бял камък, построена с парите, изпращани всеки месец от семейството му в Англия. Отглеждал захарна тръстика и притежавал роби, обработващи отвоюваната от блатата земя.

Мелиса Луис била негова любимка, преди да се влюби в Жозеф „Джо“ Картие, кейджун от Луизиана, населил се върху тясна ивица земя около блатата.

Върху земята, на която старият Том гледал като на своя собственост, се появили и други заселници, които прииждали насам откакто Тексас станал един от щатите, но той не можел да стори нищо. Когато обаче собствената му дъщеря се залюбила с един беден като просяк кейджун, старият Том се опитал да го убие. Тази част от историята винаги вбесяваше Миси.

Баща й бил добър човек и старият Том нямало за какво да се залови. Но как можел да се откаже от дъщеря си само защото била влюбена в мъж, когото той не одобрявал? Ако индианците от блатата не били благосклонно настроени и ако Джо Картие не познавал блатата като джобовете на панталона си, навярно Миси и тримата й братя никога нямаше да се появят на бял свят. В крайна сметка дядо й наистина постъпил така, сякаш дъщеря му не съществувала и оставил плантацията на сина си Джон, а на доведения си син — достатъчно средства, за да може да си позволи да учи на Изток.

Когато се родила, Мелиса Картие не била лишена от нищо. Когато умирала, не притежавала повече от две прилични рокли. Въпреки това, животът й бе минал щастливо и Миси още помнеше грейналото лице на майка си, когато баща им се прибираше в малкия им дом. Сега мама бе мъртва, но от нея Миси знаеше да чете и пише. Мелиса й бе разказвала най-различни, прочетени от книгите истории, които бе донесла със себе си или знаеше от детството си. Подобно на майка си Миси имаше червена коса и зелените очи на Ласите, докато братята й Мат, Хенри и Джо младши бяха тъмни като баща им.

Брат й разправяше, че мечтателността на майка им и романтичните й истории били заразили и Миси. Но когато баща й чуеше как я закачат, винаги ги хокаше да я оставят на мира. След това обгръщаше раменете й и я притискаше към себе си, за да покаже колко я обича.

Миси винаги си мислеше какво би било, ако не се бе появила Тони. Сребристорусата, красива Тони, която вътрешно бе толкова зла и коравосърдечна. За съжаление мъжете не я виждаха такава, каквато бе всъщност. Тя бе развалила всичко. Пое ръководството на плантацията и я превърна в ранчо, сякаш винаги й бе принадлежала. Бе спечелила на своя страна дори чичо Ник, който не одобряваше никого. А и не само него, който бе достатъчно възрастен, за да я познава добре, но и брат й Мат.

Както винаги, когато мислеше за Тони Ласите, по челото на Миси се появяваха бръчки. И въпреки че баща й не обичаше да я чува да ругае, Миси все пак можеше да го каже: Тони Ласите бе… бе вещица! Външно се представяше за друга, но всъщност използваше хората. А когато това бяха мъже, те с удоволствие се оставяха да бъдат използвани. Тони бе нарекла Миси „диво блатно създание“ и се бе опитала да убеди чичо Ник, че трябва да бъде изпратена в някое манастирско училище. Тони не я обичаше, въпреки че пред хората го скриваше зад сладникави превземки. Да, Тони я мразеше, още повече, че знаеше за обичта на чичо Ник към Миси и за това, че той никога не би позволил, някой да я нарани.

Имаше още един човек, който бе прозрял същността на Тони. Миси още повече мръщеше чело, а сърцето й се свиваше от болезненото чувство, което я връхлиташе винаги, когато мислеше за Рената Медън. Някога Рената бе нейна приятелка. Дейв, мъжът й, бе добър, спокоен човек, който си гледаше работата. Докато не се разчу за побоя в Барок, в който се бил забъркал, убивайки някакви мъже — единият от тях бил войник от Северните щати. Дейв бе тикнат в затвора, а скоро след това Рената изчезна. Сега стадата на Тони пасяха в земята на Дейв, сякаш това и бе целяла, както гневно си мислеше Миси. Как така в крайна сметка всичко ставаше така, както искаше Тони? Миси бе изгубила половината от приятелите си — банкрутирали или умрели, или пък подобно на бащата и братята на Миси, принудени да се откажат от земята си, защото бяха воювали на страната на Юга. Само Тони се бе отървала и дори спечелила от всичко това… също и чичо Ник. Но Миси не обичаше мисълта, че чичо Ник можеше да има нещо общо с тези отвратителни събития. Гражданската война го бе заварила в Бостън. А след това той, подобно на всички останали мъже, се остави да бъде заслепен от красотата и невинното държание на Тони.

Бедният Дейв… с оковани като на животно крака. И Рената… какво се бе случило с нея? Защо толкова неочаквано замина? Веднъж Миси случайно бе дочула Мат и Ханк да разправят, че Рената била видяна в Барок, но когато момичето се намеси с въпросите си, всички замълчаха, а лицата им придобиха непроницаемо изражение. Защо се държаха с нея като с дете и я държаха настрана, въпреки че идната седмица щеше да навърши седемнадесет? На нейната възраст майка й се бе влюбила в баща й! И ако Ханк бе видял Рената в Барок, защо избягваше да говори за това?

Рената беше приятелка на Миси и я бе научила да готви и да бродира с дребни, фини бодове. От нея знаеше дори някои немски думи.

Миси с болка си спомни изпълващия безупречно чистата и подредена къща мирис на топъл, прясно изпечен хляб. Помнеше и уханието на бисквитите и вкусния сладкиш. В ушите й звучеше напевният, спокоен глас на Рената, разказваща за семейството си и малкия им селски имот… и как всички, освен нея, били избити от мъже в сини униформи. Тръгвайки си, нападателите запалили къщата и взели Рената със себе си.

— Сигурно е било ужасно! — Миси бе слушала със затаен дъх, ококорила от ужас зелените си очи. — Но след това Дейв те спасил, нали? — това бе щастливата част на историята. — Дейв и неговият приятел спасили живота ти, като се опълчили срещу всичките онези жестоки мъже, съвсем сами! Колко ли вълнуващо е било! Разкажи ми го още веднъж, Рената. Как се качили на борда като истински пирати!

Тъжният израз, който придобиваха очите на Рената винаги, когато разказваше за семейството си, изчезна и тя отново се засмя, а спомените я накараха да отрони тиха въздишка.

— О, да. Същински пирати! Първо видях приятеля на Дейв. Той изникна на борда с нож между зъбите. Помислих си, че е сам духът на Жан Лафит и така се изплаших, че дори не успях да извикам.

— Това звучи почти като историите, които ми четеше мама. Сигурно си се чувствала като някоя пленена принцеса, спасена от двама авантюристи, фантастично… и тогава Дейв се влюбил и се оженил за теб… но какво стана с неговия приятел, който приличал на пират? Той не се ли влюби в теб? Как се казва? Не си ли го виждала повече?

Спокойните черти на Рената едва доловимо помръкнаха.

— Дейв го наричаше Уит, но съм сигурна, че това не бе истинското му име. А той… той наистина беше авантюрист, но повече приличаше на разбойник, за да мога истински да се влюбя в него. Неспокоен човек, от онези, които обичат да рискуват живота си, защото гледат на рисковете като на игра. Не мисля, че щеше да остане доволен, ако знаеше, че съм убедила Дейв да създаде дом и да зареже делата, с които се занимаваха.

— Но с какво се занимаваха те? Как стана така, че дойдоха да те спасят?

Миси я обсипваше с едни и същи въпроси, но в този момент от историята Рената винаги стисваше устни, отказвайки да продължи. Приятелят на Дейв бил поел по своя път и Рената не го видяла повече. Веднъж се изпусна да каже:

— Мисля, че е убит от французите по време на революцията в Мексико. Той беше от мъжете, които търсят опасността, защото я намират за възбуждаща. Дейв и аз нямаме много, но поне сме щастливи и печелим достатъчно, за да си плащаме данъците и да не се налага да гладуваме. Дейв казва, че на пазарите за добитък във форт Уърт и Ейбилин, добитъкът ни ще струва по около четиринайсет-петнайсет долара на глава.

Рената бе щастлива и изпълнена с надежди за бъдеще с много деца, които тя и Дейв искаха да имат. Защо нещастията винаги връхлитаха онези, които най-малко ги заслужават? Дейв щеше да гние в затвора до края на дните си, а Рената бе изчезнала, а може би дори и мъртва. Ами семейството на Миси, принудено да води усилен живот сред блатата, подобно престъпници, докато Тони Ласите, която дори не бе истинска Ласите, бе заграбила всичко. Говореше се, че в Канзас добитъкът се търгувал на рекордни цени. Сред блатата също имаше стада с подивял добитък, който пасеше свободно и не беше дамгосван. Но който решеше да поеме по дългия път към най-близкия пазар на добитък или товарна гара, трябваше да мине през земята, населена отскоро с невежи мексиканци, въртящи контрабандна търговия надолу по река, или с избягали някогашни роби. Всички те се бояха от Тони Ласите и от благодарност за това, че им позволяваше да обработват един-два хектара, за да издържат семействата си, допускаха стадата й да пасат из земите им. Миси винаги побесняваше, мислейки за тези несправедливости, но какво можеше да стори? Баща й само клатеше глава и дърпаше от лулата си, а момичето ужасно страдаше от тъжния, отчаян израз на лицето му. Ханк и Джо младши гледаха навъсено, уверявайки я, че нещата скоро ще се променят и че тя трябвало само малко да почака. Вече се бе отказала да протестира пред чичо Ник… какъв смисъл имаше? Чичо Ник само се усмихваше замислено или започваше да натяква, че момичето има нужда от истинско образование. А Мат, когато не бе на път, за да изпълнява някое тайнствено поръчение, говореше с неясни намеци за щатските закони и за времето, когато войниците и мръсните авантюристи от Севера щели да се ометат, а всички местни да станат богати.

На Миси й се струваше, че това време е още много, много далече… ако изобщо някога настъпеше. Тя не вярваше, че Тони ще върне принадлежалата някога на семейство Картър земя. Всеки път, когато баща й поискаше да събере едно по-голямо стадо добитък, за да го откара до пазара в Ейбилин, Тони му пращаше по Мат предупреждение да не се захваща с това. Казваше, че войниците нямало да го пуснат да мине и че трябвало стадото да бъде изпратено от нейно име. По-безопасно било, ако добитъкът носел нейното клеймо, а тя щяла да се погрижи да получат справедлив дял от сделката.

Тони… вечно тя! Искаше да диктува живота на всеки, както правеше с бедните, невежи заселници, които бе довела тук. „Да се удави в блатото дано!“

Миси се намести по-удобно и отново потъна в блянове, докато чакаше отдолу по реката да се зададе лодката на Гастон. Питаше се защо ли днес толкова се забави. Единствената причина, поради която Мат не бе особено сърдит на Миси, бе Гастон, който понякога донасяше тютюн и мексиканска ракия от залива. Ако нямаше някой, който да му подвикне, че може безопасно да акостира, той просто отминаваше нагоре по реката, защото бе много предпазлив човек.

Този път Миси едва не го изпусна в падащия мрак, а при мисълта за вечерята, която Тересита навярно бе приготвила, празният й стомах се обаждаше. Бе обещала на баща си да си бъде у дома, преди да се е стъмнило напълно.

Миси с въздишка слезе от дървото, плъзгайки се надолу по стъблото с разперени ръце и крака. Тогава долови тихия шум от плъзгащата се във водата лодка и чу подсвиркването на Гастон — сигнал, че минава покрай това място.

Тя се спусна към реката откъдето мъжът можеше по-лесно да я забележи и той насочи лодката към брега. Видът на Гастон бе толкова мрачен и сърдит, че лицето му изглеждаше още по-сбръчкано от обикновено.

— Гастон! Вече мислех, че няма да дойдеш. Закъсня, знаеш ли? Имаш ли…

Изражението на Гастон стана още по-мрачно.

— Имаш ли, имаш ли! Да, имам текила за ненаситния ти брат. Но можеш да му кажеш, че ако сам слезе до Мексико, ще си намери всичко, което му трябва, разбра ли? Скъпо ми струваше… и това можеш да му кажеш! Навсякъде цените скачат, а аз съм беден човек.

— Този път нямаше ли пътници? — любопитните зелени очи следяха мъжа, който с малко театрално движение и пресилена въздишка измъкна от лодката една стомна. Гастон още повече смръщи чело.

— Какво значи това? Защо винаги задаваш такива въпроси? Знаеш, че пътниците, които идват с моята лодка, винаги носят някакви неприятности, като онзи Били Бой. Още ли досажда на Тересита? — преди още Миси да успее да измисли някой дързък отговор, чу Гастон да хихика. — Ха! Заради него си ми сърдита, нали? Но откъде можех да зная за какво идва насам? Знаех, че е професионален стрелец, който ще работи за нея. А ти, малката, не си пъхай носа в подобни работи. Спокойно можеш да предадеш на баща си, какво съм ти казал. Леля ти не би се зарадвала особено, ако узнае как всеки път ме обсипваш с въпроси… да, и най-вероятно би наредила да ми отрежат езика.

— Тя не ми е леля! Не смей да наричаш Тони Ласите моя леля! Тя е непоправима, зла… вещица, такава е тя. Можеш да й го кажеш, изобщо не ми пука. А ако искаш да ме дразниш само защото съм ти казала колко съм загрижена, тогава… тогава ще си тръгна и никога повече няма да дойда и няма да разменя нито дума с теб, Гастон Лабуш!

Когато видя бляскащите очи на Миси, която всеки момент бе готова да побегне, това полубоязливо, полудиво дете на блатата, Гастон дяволито рече:

— Охо! Сега се ядоса, а? На собствения си кръстник! Какво неблагодарно дете! Е, добре, върви и няма да научиш нищо повече от мен, тъй да знаеш!

Миси, която вече му бе обърнала гръб, за да избяга, се поколеба, подмамена от лукавия му тон и бавно се извърна.

— Какво да науча? Обзалагам се, че нямаш абсолютно нищо за разказване, старче. Ако бе истински кръстник, тогава щеше да се опиташ да ми помогнеш, вместо… вместо да продължаваш глупавите си игрички. Много добре знаеш, че цял ден съм стояла тук да те чакам, при това, без да съм сложила нито хапка в устата си.

— По-добре ще е да свикнеш да се държиш по-почтително с мен, детенце! — скара се той, а след това по-благо добави: — Или може би не искаш красивата копринена панделка, която съм ти донесъл? С нея можеш да вържеш косата си или да украсиш някоя рокля, така че да изглеждаш като истинска дама. Е?

— Зелена ли е?

— Дали била зелена? Че каква друга? Нали трябва да подхожда на очите ти. Този курс ми бе платен много добре, знаеш ли? Можеш да кажеш на Джо, че до няколко дена ще мина да изпием бутилка вино — панделката се вееше на лекия вятър и Миси посегна към нея с блеснали очи.

— О! Благодаря, Гастон, наистина е чудесна! Най-хубавата панделка на света. Всеки път, когато я сложа, ще си мисля за теб.

— Да… да! Ще забравиш бедния си стар кръстник само щом лодката се скрие зад завоя и отново потънеш в бляновете си, вярно ли е? Защо не ми кажеш, кого очакваш?

— Чакам… — тя за малко да му разкаже, че откакто Дейв бе арестуван, очаква да се появи неговия приятел. Но Гастон, разбира се, нямаше да разбере. Миси въздъхна и тъй като мъжът продължаваше да я гледа с подвижните си очи на катеричка, тя тайнствено рече:

— Не мисля, че той ще дойде. Може би е мъртъв… или отдавна е забравил стария си приятел. Ако не беше така, мислиш ли, че вече нямаше да е тук? Той е само… — тя погледна Гастон и гласът й стана по-силен и уверен. — Имам някакво предчувствие. Тук вътре — дланите й докоснаха избелялата от пране вълнена рокля, там, където се очертаваха младите й, едва напъпили гърди. — Тересита смята, че подобни предчувствия и сънища не бива да се подценяват, а знаеш, че индианците я наричат магьосница. Те вярват на всичко, което им казва за техните сънища.

— Какво? Какво дрънкаш? Не си ли прекалено малка, за да мечтаеш за непознати мъже, които още не си видяла? Какво означава това? И ти ли си магьосница?

— Не… не! Знаех, че не можеш да го разбереш.

— Може би! Ще ти кажа едно, Миси, когото и да чакаш, навярно няма да иска да тръгне нагоре по реката с моята лодка. Така че престани да ми досаждаш с глупавите си въпроси. Знаеш също толкова добре, колкото и аз, какви пътници превозвам — мексикански пеони, избягали от някоя хасиенда, които търсят парче земя, за да прекарат живота си в усилен труд. Престъпници, професионални стрелци, подобни на Били Бой Дозие. И мъже, които бягат от нещо или някого, които не желаят да им бъдат задавани въпроси и също толкова малко обичат да разказват за себе си. Като онзи опасен на вид, див мъж, който по време на двуседмичното пътуване нагоре по реката не размени с мен нито дума, с изключение на няколко въпроса. Въпроси, ха! Когато видя, че съм прекалено хитър, за да изкопчи от мен някакви сведения, стана още по-затворен. Такива са пътниците, които превозвам. Истинска лисица бе този, много добре разбра какво му казвам, когато го заговорих на френски. Каза да го закарам до Браунс Блъф… после неочаквано реши друго. Внезапно настоя да слезе. Толкова по-добре… вече си мислех, че е още някой от наетите от госпожа Ласите, който ще всява размирици… Хей, глупаво момиче! Внимавай… или искаш да паднеш във водата?

За щастие не бе Мат, а Тересита, която идваше да повика Миси. Тя изслуша изречените на един дъх, несвързани обяснения на момичето, без да продума и с безизразно лице.

— Той е… знам, че това е той! Много висок, каза Гастон, с черна коса и тъмносини очи. Носи нож и револвер — Гастон ги е видял! Трябва да го намерим, не разбираш ли? Ще отиде направо в къщата на Медън… навярно не знае, че Тони пусна Били Бой да живее там. Трябва да бъде предупреден!

Медното лице на слабата, стройна индианка дори не трепна. Тя не каза на Миси да забрави тези глупости, както би сторил Мат.

Вместо това остана делова:

— Внимавай с тази стомна. Ако я изпуснеш или разлееш ракията, брат ти ще бъде бесен. И без това вече е сърдит, защото стана много късно.

Миси нетърпеливо тропна с босото си краче.

— Все ми е едно какво мисли Мат или колко е сърдит. Гастон каза, че мъжът бил слязъл на около три мили и нямал кон. Ако мина напряко през мочурището Уайлдкет, навярно ще го намеря преди…

— Ами ако намериш този мъж, а той е някой непознат? Някой лош човек, подобно на останалите? Има много мъже с черна коса и сини очи. Навярно този е някой друг. Сигурно подобно на останалите иска да се скрие сред блатата. И тъй като не си го виждала и не можеш да бъдеш сигурна…

— Но аз съм сигурна! Кой друг ще знае името на мъжа ти? Съжалявам, Тересита, че говоря за него, защото зная колко те натъжава това, но той попитал Гастон дали познава мъж на име Рефухио Орта. Казал, че бил приятел на брат му, който е в Мексико. Гастон, естествено, не му е казал нищо, знаеш колко лаконичен може да бъде старият. Но той призна, че мъжът спокойно би могъл да мине за човек, живял сред команчите. Моля, моля те, Тересита! Разбираш ли защо съм толкова сигурна? Предчувствието, което имах… всичко! Трябва да ме чуеш… и без това щях да дойда да те повикам, но сега ти си тук.

Лицето на Тересита остана безизразно, но черните й очи заблестяха.

— Приятелите на съпруга ми не го наричаха по име, а с прякора Чучо. А и той имаше много приятели. Миналата нощ сънувах странен сън, чието значение все още не мога да разгадая. Но той значеше… да, мисля, той означава нещастие… или смърт. Но за кого? Имам предчувствие, че пристигането на един непознат в този момент не вещае нищо добро.

— Не бива да казваш на татко или Мат! А освен това не е вярно. Сама каза, че още не знаеш истинското значение на съня! Ако не ми помогнеш или поне не се опиташ, ще отида да го търся съвсем сама. Защото аз съм сигурна!

В гласа на Тересита имаше едва забележимо раздразнение.

— Сигурна си, че този мъж, споменат съвсем мимоходом от лодкаря, е същият, за когото говореше германката? Мъж, когото никога не си виждала? Който междувременно може да е умрял? Не ми е приятно, но трябва да ти кажа, Миси Картър, че прекалено налудничаво се опитваш да превърнеш сънищата си в реалност. А сънищата не могат да бъдат достигнати с ръка, те са знаци, които ни се дават, за да проумеем действителността. Моля те, чуй ме и бъди разумна! Този мъж, който повтаря името на съпруга ми за щяло и не щяло, носи само неприятности. Рефухио познаваше някои много лоши хора.

Миси, разбира се, бе престанала да й обръща внимание. Бе потънала в нещо като транс, а усмивката на устните й правеше малкото продълговато лице да изглежда като омагьосано. Безразлично й бе какво мислеха другите. Тя го знаеше.