Розмари Роджърс
Стив (6)

6.

Репортерите се бяха смесили с изисканите гости на борда на елегантния, продълговат платноход, който сега се наричаше „Лейди Франческа“. Госпожица Ди Паоли лично бе разбила една бутилка шампанско в корпуса на кораба. Тази церемония бе увертюрата към по-сетнешното празненство, което трябваше да продължи до изгрев-слънце, когато и последните сънени гости щяха да бъдат съпроводени до сушата, а корабът щеше да отплава с първия отлив.

Тази вечер Ди Паоли просто цъфтеше. Черните й очи блестяха като звездите, увиснали сякаш току над осветената палуба. Те горяха със същия тайнствен пламък като онзи на огромния смарагд, който като че ли бе прекалено тежък за изящния й пръст.

Импресариото на Франческа, Луиджи Ризо, който със своите увиснали мустаци приличаше на морж, с наслада изпи безброй чаши вино. Бъртрам Фийлдс, който също щеше да отплава с тях, се появи както винаги спокоен и самоуверен, и не даде на репортерите почти никаква информация. Ди Паоли обаче по изключение бе благосклонна към обсипващите я с въпроси за личния й живот любопитни репортери.

— Госпожице, този изключително красив пръстен… това означава ли годеж?

Франческа дари задалият въпроса мъж с една от своите тайнствени усмивки в стил Ботичели.

— О, не! Това не означава… всъщност още нищо.

Те се хванаха за това кратко колебание.

— Вярно ли е, че този смарагд е подарък от един мъж от Калифорния?

— Той е подарък от… един приятел.

— Господин Морган по целия път до Остин ли ще ви съпровожда?

Ди Паоли за момент се усмихна малко измъчено, а очите й едва доловимо потъмняха.

— Защо не попитате него!

Стив Морган изглеждаше отпочинал. Носеше безупречно скроен тъмен костюм, под чието сако се подаваше богато украсена брокатена жилетка. Той дари репортерите с една от своите цинични усмивки.

— Пътувам до Тексас по работа, господа.

— Сделките на господин Гулд ли? — попита един репортер, очевидно бе по-дързък от останалите.

Стив повдигна едната си вежда.

— Господа, господин Гулд сам се грижи за сделките си, както аз за моите. И сега ако ме извините…

— Кога се очаква съпругата ви да се върне в Щатите, господине?

Въпросът идваше от рошав млад мъж с нагла усмивка.

— Когато тя реши.

Изражението на Стив Морган не се бе променило. Той дори бе отвърнал с леко поразвеселен тон, след което с вежливо кимване с глава бе отминал. Репортерите продължаваха да се тълпят около примадоната, обект на огромното им, нестихващо любопитство.

— Госпожице Ди Паоли… простете за въпроса… — една доста безцветна журналистка, стояща до нея, попита с тих глас: — Навсякъде се показвате в компанията на господин Морган… вярно ли е, че сте влюбени един в друг?

Франческа отвърна с дистанцирана и същевременно почти чувствена усмивка.

— Той обича компанията ми, а и аз неговата.

— Но той… носят се слухове, че възнамерява да се раздели със съпругата си — без да се смути, продължи жената, спомняйки си наставленията на своя редактор.

— Един джентълмен оставя на съпругата си да реши, дали да се разведе — когато принцесата се надигна и вежливо отпрати всички, в гласа й имаше упрек.

Един щастлив ден не само за репортерите, но и за любителите на скандали и клюкарите.

— Забелязахте ли как собственически държеше ръката му?

— Ах, как само я гледаше той! Скъпа моя, кълна се, тези тъмносини очи върху загорялото му лице могат да накарат човек да потръпне…

— Каква божествено красива, каква хармонична двойка! — въздъхна някаква сантиментално настроена жена, докато по-малко сантименталната й съседка важно шепнеше:

— Забелязахте ли, че тъст му, сенатор Брандо… сигурно го познавате, тази вечер отсъстваше? Доста… странно, не намирате ли?

Сенатор Брандо, който същия ден, но по-рано се бе сбогувал със Стив, умишлено се бе отказал от това празненство. Само преди няколко месеца, когато съпругата му и дъщеря му заминаваха за Европа, той сам бе дал подобно. И ако днешното му отсъствие бе дало храна за най-различни предположения, то присъствието му би значело, че той е съгласен зет му да вземе със себе си своята любовница на едно пътешествие по море. А честно казано, изпитваше и известен страх от гнева на Соня, който неизбежно щеше да се стовари върху му, в случай че стореше нещо подобно. Що се отнася до Стив, надяваше се, че зет му знае какво прави.

Както Франческа Ди Паоли, така и Стив Морган бяха забележителни личности. Където и да се появяха, където и да бъдеха видени, винаги ставаха обект на клюки. И сякаш това не бе достатъчно, тя гордо показваше бижутата, подарявани й от Стив. Само пръстенът със смарагд навярно струваше цяло състояние. Подобни подаръци един мъж правеше или на годеницата, или на съпругата си. „Какво ли би казала Джини?“

— Ако Джини очаква от мен да се държа като женен мъж, то и тя трябва да се държи като омъжена — свивайки рамене, доста многозначително бе забелязал Стив. И тъй като със своя вял протест бе изпълнил дълга си, сенаторът не отвори повече дума за това.

„Франческа“ бе започнал своето плаване. Празненството на борда отдавна бе свършило, когато Брандо се оттегли в работния си кабинет, за да напише на чаша уиски още едно писмо до жена си. Той бе видял плановете на кораба и бе запознат с разположението на кабините му и тяхното обзавеждане, известни единствено на малцината избрани гости, получили правото да се качат на борда. Великолепната каюта на госпожица Ди Паоли, боядисана специално за нея в любимите й цветове, граничеше с доста оскъдно обзаведената каюта на собственика на кораба.

 

 

Лекото полюшване на платнохода, докато напускаше пристанището, а изчистените линии на носа му се насочваха към открития океан, придаваше нова прелест на прегръдките им.

Всяко движение повличаше следващото, телата им се притискаха едно към друго, разделяха се и отново се събираха. През отворения люк върху леглото падаше мека светлина, а пръстите на Стив следваха очертанията на лицето й, съвсем леко, сякаш искаше да ги запечата в паметта си.

— Имаш най-съвършеното, най-красивото лице, което някога съм виждал, любов моя. Като на някоя порцеланова мадона. А косата ти е като коприна…

Звучеше така, сякаш я откриваше за първи път… или сякаш се сбогуваше и Франческа бе обзета от внезапен страх. Едновременно с това бе ядосана на Стив, който толкова лесно можеше да си тръгне, след като се бяха любили. Дори комплиментите му бяха вяли, почти иронични. Можеше ли да го накара да я обича истински? Тук, на този кораб сред океана, Стив не можеше да си тръгне и забързан нанякъде, да я напусне. Изкушаваше я дръзката мисъл да изпита чувствата му, да разбере колко далече можеха да стигнат те двамата. Подобна мисъл бе едновременно плашеща и примамлива.

Тя бавно отвори очи, за да надникне в неговите.

— А ти? Чух как някой каза, че си бил пират… корсар. Ами ако ме отвлечеш? Мисля, че ще ми хареса… да избягам някъде с теб, някъде, където никога не съм била, в някоя дива, примитивна страна, където никой не знае кои сме. Защо не ме вземеш със себе си в Мексико? Разказвал си ми, че някога Мексико е било твоя родина. Бих искала да видя как изглежда, моля те, Стефано, моля те! — тя започна да го целува — страстно, умоляващо. — Кажи ми, че ще размислиш… все още имаме време, нали? Просто едно по-продължително пътуване… молила ли съм те някога за нещо?

— Всичките женски хитрости на този свят няма да ти помогнат да ме убедиш! — тросна й се Стив, но тя усети как пръстите му се плъзнаха нагоре по гърба й, за да се заровят в копринената коса.

Тя се притисна още по-плътно към него, усещайки повдигането и спускането на кораба върху вълните и преди да го целуне, прошепна:

— Моля те!

Той отвърна на целувката й почти грубо, заглушавайки възмутеното й възклицание. Целуваше я отново и отново докато дъхът й почти секна и младата жена се почувства като удавница. Тя го прегърна сляпо, а забравата погълна всичко, освен насладата, която й даряваше Стив, когато я любеше…

 

 

Сенатор Брандо изпрати още едно писмо на съпругата си, съпроводено с изрезки от вестниците, съдържащи статии за заминаването на „Франческа“, така че пакетът стана още по-обемист от предишния. Платноходът плаваше покрай брега, следвайки курс на юг. Вятърът бе отличен и „Франческа“ постигаше рекордни времена.

Бъртрам Фийлдс установи, че принцесата разцъфтява от ден на ден и тайно започна да се безпокои, но не се решаваше да предприеме нищо друго, освен да мърмори:

— Бъдете предпазлива, принцесо. Вашият бандит не живее според всеобщите правила.

Единствено Констанца имаше куража да бъде искрена със своето „момиченце“.

— На път сте да се влюбите. Не, мен не можете да заблудите. Не забравяйте, че съм била ваша бавачка още когато бяхте хей толкова малка! Мислите ли, че не съм ви наблюдавала заедно с останалите деца и не съм забелязала разликата? Дълго време се надявах, че все някога ще попаднете на мъж, който ще направи от вас своя съпруга. Но този… всичко това не ми харесва — женен мъж! Трябва да бъдете предпазлива, скъпа моя.

— Не съм глупачка, Констанца! — гласът на Франческа, отначало остър, сега стана по-мек. — Но той наистина е по-различен от останалите. Всички те бяха глупаци, толкова глупави… а моят лош бандит, едва сега наистина започвам да разбирам, що за човек е. Той има нужда от жена, която стои на собствените си крака, а не се е вкопчила в него, опитвайки се да го обвърже. Аз съм точно такава! Той не ми повтаря подобно на останалите мъже: „Обичам те, обожавам те, Франческа, ще умра, ако не мога да те имам!“ Не, не казва нищо подобно, но все пак не се преструва, че е безразличен само за да ме дразни. Започва да се влюбва в мен… по-късно пак ще говорим за това, Констанца! Както и за много други неща. Той не гледа на мен като на едно хубаво същество, което може да му дари физическа наслада… уважава интелигентността ми и това, че сама съм си пробила път в живота. Мисля…

— Вие сте влюбена — изнурено рече възрастната жена, а Франческа поклати глава и постави ръце на коленете си, както бе правила някога като малко момиченце, когато някой я смъмреше.

— Не! Не съм влюбена! Това значи… сега вече не си играем и мисля, че скоро ще се види, кой от двама ни е по-силен и кой пръв ще отстъпи… а аз се питам, Констанца, когато това се случи — после какво? Разбираш ли? Имам моята музика, която е всичко за мен, която е моя живот! А той е мъж, който иска и трябва да има свой собствен живот — как ще завърши всичко, ако някога с нас се случи нещо подобно? Тази любов, от която толкова се боя? — тя разпери ръце в израз на несигурност. — Ах, Констанца, моля те, не ме мъмри! Засега е достатъчно, че ни е… че ни е приятно един с друг, а може би и нещо повече. Виждаш ли, аз също го желая и не искам да го пусна да си отиде… още не!

— А съпругата му, на която е дал обет пред Бога? Забравихте ли, че той принадлежи на нея, когато казвате, че не искате да го пуснете да си отиде?

Гласът на възрастната жена бе непреклонен. Черните й очи сърдито се взираха в тези на Франческа и забелязаха първите признаци на припламващия гняв.

— Съпругата му? Пфу! — Франческа скръцна със зъби. — Не заслужава да има мъж, когото не може да задържи! Защо е заминала за Франция? Защо не се връща? Ако Стефано истински я желаеше, щеше сам да замине, за да я върне, вместо да бъде сега с мен. Той така постъпва.

— Значи мислите за женитба, права ли съм? Когато той се разведе със съпругата си заради вас, какво после? Мислите ли, че ще се ожени за вас, глупаво, твърдоглаво дете? Готова ли сте да се откажете от всичко, да надебелеете и народите много деца?

Франческа рече троснато:

— Кой говори за женитба? Мисля за настоящето, за мига! За момента това, което открихме един в друг, ни стига!

 

 

Климатът в мексиканския залив бе горещ и влажен и когато бързият китайски платноход остави пасажерите си недалеч от Матаморос — на Франческа неочаквано й се бе удало да убеди Стив да прескочат за малко до Мексико — принцесата имаше чувството, че дрехите й лепнат на гърба.

— Предупредих те, скъпа. Пътуването до хасиендата на моя приятел в Монтерей е изморително. Сигурна ли си, че не би желала да се откажеш и заминеш за Ню Орлиънс?

— Свикнала съм с жегата. Констанца също. Дано успееш да наемеш достатъчно коли за багажа ми.

Господин Фийлдс бе слязъл от борда в Ню Орлиънс, за да подготви представленията й в града. Франческа изпита облекчение, защото много добре си представяше, как той се мръщи и се оплакваше от жегата и храната в този мизерен град. Тя бе решена да докаже на Стив, че е от типа жени, които могат да се справят с всякакви трудности и неприятни ситуации.

— Това ли е наистина нашата страна, Стефано? Цяло Мексико ли е такова?

— Матаморос е съвсем близо до границата, за да е типичен мексикански град, сладка моя. Затова си помислих, че навярно би пожелала да посетиш хасиендата на моя приятел.

Тя внезапно съжали, че го е убедила да промени плановете си. Когато Стив облече онези груби дрехи, каквито носеха на Запад и препаса оръжието си на кръста, на Франческа й се стори, че той нарочно се бе преобразил в някакъв непознат. Бе се погрижил за подходяща храна — най-добрата, която можеше да се намери в този наистина мръсен град, но когато неочаквано бяха спрени от някакъв капитан, поздравил Стив като стар познат, тя наистина се разтревожи. По време на последвалата размяна на реплики, от която не разбра нито дума, Стив напълно я бе забравил.

Събуждайки се на следващата сутрин, изпотена и измъчена от жегата, тя се разгневи още повече, защото научи, че още съвсем рано сутринта Стив излязъл с онзи капитан Олтмън.

— Бе облечен като бандит, с два пистолета, не един — мърмореше Констанца. — Какво ужасно място!

— О, млъкни! — гневът правеше гласа й по-груб от обикновено. — Не цяло Мексико е такова… а и той скоро ще се върне.

Но Стив се върна едва късно следобед, а по челото му имаше бръчки, от които Франческа се бе научила да се пази.

В този момент самата тя бе изключително ядосана. Тя престана да обикаля като обезумяла нагоре-надолу из стаята, за да го погледне с изпълнените си с жлъч, тъмни очи.

— Бях оттатък границата, в Браунсвил — рече той, за да изпревари гневните й въпроси. — Съжалявам, Франческа, срещнах няколко стари познати.

— Ти… ти съжаляваш? Но аз…

Той я прекъсна насред думата и сухо рече:

— Съжалявам също, че те доведох тук. Непростимо бе да не проуча обстановката. Навсякъде върлува тиф.

Изглеждаше загорял от слънцето и уморен, а гласът му внезапно бе прозвучал унесено, сякаш говореше на себе си.

Франческа забрави гнева си и се хвърли към него, но Стив нетърпеливо я отблъсна, а гласът му прозвуча грубо:

— За Бога! Говорих с един човек, който бе болен от тиф, той умря… по дяволите, едва по-късно научих от какво е умрял. Не се приближавай, докато не се изпера и изкъпя. Разбра ли?

Тя с нежелание се отдръпна в другия ъгъл на стаята, наблюдавайки с копнеж как сваля прашните дрехи и ги хвърля на купчина на пода, без да обръща внимание на хихикащата млада жена, която донесе вода, за да напълни цинковата вана.

— Дай да ти помогна… ще ти изтъркам гърба, Стефано. Всичко това е толкова глупаво! Всички тези предпазни мерки само защото си говорил с някакъв мъж…

— Който след това умря от тиф. Стой настрана, Ческа, докато се измия, говоря напълно сериозно!

Тя все още го гледаше невярващо.

— Но ти… нали не се връщаме? Тъкмо сме пристигнали. Можем да отидем някъде другаде.

— Разбира се, че се връщаме и то веднага, след като камериерката ти опакова багажа! — гласът му бе станал суров и непреклонен. — Ако ти доставя удоволствие, можеш да спориш с мен през целия път до кораба и после до Ню Орлиънс. Но преди залез-слънце ще напуснем това място.

Той излезе от ваната, водата капеше по пода и Франческа механично му хвърли една кърпа. Все още се опитваше да осъзнае, че думите му бяха изречени напълно сериозно.

Разгневена, тя се улови, че си задава въпроса, как ли би реагирала съпругата му.