Розмари Роджърс
Стив (3)

3.

На уикенда в имението на господин Джей Гулд бяха поканени само стотина души, Бъртрам Фийлдс бе обяснил на Франческа, че гостите били съвсем подбрани, но тя само бе свила рамене, сякаш това изобщо не бе от значение за нея.

— Ще се запознаете с някои много богати мъже… включително и с партньора на господин Гулд в железопътната компания „Erie“, разбира се — Фийлдс добави, сякаш говореше на себе си: — Струва ми се, намеренията му за уикенда потвърждават някои слухове, които достигнаха до мен. Докато Корнелиус Вандербилд е поканил гостете си на лов за лисици по английски обичай, господин Гулд ще представи американския Запад.

Господин Фийлдс имаше усет за сделки, а по изключение този път Франческа също прояви известен интерес. Тя повдигна едната си вежда и попита:

— Е, и? Разкажете ми малко за намеренията на този господин Гулд, за които споменахте. Костюми ли ще трябва да сложим? — Фийлдс й хвърли развеселен поглед и й даде най-подробна информация.

Господин Гулд наредил да построят в имението му умален макет на типичен американски град, включително кръчма и хотел с фалшива фасада, а също така дори затвор и банка. Прашните улици завършвали с тротоари. Гостите, които не били от Запада, щели да получат подходящи дрехи. Щяло да има родео, на което да се покаже обяздване на кон, дамгосване на говеда и демонстрация на изкусна езда. Сред гостите щели да присъстват най-големите земевладелци от Запада и Югозападните щати. Хора като „Шанхай“ Пиърс и полковник Гуднайт, които възможно най-скоро щели да започнат да използват железницата за транспортиране на стадата си към големите пазари на добитък. Господин Гулд вече притежавал голям дял от акциите на „Юниън Пасифик“, а се говорело, че възнамерявал да купи и още. Разбира се, зетят на господин Брандо вече бил един от най-големите акционери на „Сентръл пасифик“…

— Изключително интересно! — провлече Франческа. — Трябва да ми разкажете повече за това. В края на краищата не желая да изглеждам неосведомена!

Франческа Ди Паоли искаше да се появи в петък вечерта, но пристигна с малко закъснение, съпровождана от вярната Констанца, импресариото Луиджи Ризо и господин Фийлдс. Тя имитира изненада при вида на въоръжените мъже на входа на имението, странните им дрехи, огромни шапки и целия арсенал от пушки и револвери в кобурите. Вече бе облечена за ролята си на танцьорка в местния бар. Носеше умишлено ексцентрична и вулгарна сатенена рокля, толкова дълбоко изрязана, че се виждаше голяма част от гърдите й. На едното й бедро роклята имаше предизвикателна цепка, от която се подаваха черни, мрежести чорапи с жартиери с червени розички. Въпреки протестите на Констанца, тя бе начервила устните и страните си, а в навитата си на кок коса бе забола червена сатенена роза.

— Вече сте достатъчно превъзбудена! — бе настоявала Констанца, докато й помагаше при обличането. — Нямате нужда от руж по лицето и по устните си!

Без да обръща внимание на стиснатите устни на камериерката си, Франческа дяволито бе отвърнала:

— Но щом ще играя куртизанка, тогава трябва да изглеждам по подобаващ начин! Прекалено си придирчива, Констанца!

Франческа остави престараващата се камериерка в стаята. Излезе на вечеря с господин Фийлдс, но седна на масата между сенатор Брандо и господин Шанхай Пиърс — дребен, суетен мъж с неспокойни очи и ръце, който от самото начало й стана неприятен.

Предназначената за ограничен кръг отбрани и изискани гости вечеря бе сервирана в остъклен двор, който създаваше впечатление, че човек е на открито, Франческа без съмнение щеше да й се наслади в пълна мяра, ако не липсваше един определен човек и ако от друга страна, не бе този изключително неприятен господин Пиърс, олицетворяващ недодяланите американци, които бе срещнала досега. Бе дочула за баснословното му богатство, но не можеше да схване нито дума от онова, което той казваше, защото мъжът имаше прекалено силен, неразбираем за нея акцент. Освен това на няколко пъти се бе наложило да го плесне през ръцете с ветрилото, при което той избухваше в шумен смях:

— Проклятие! У нас така се отнасят с бар дамите!

Франческа бе безкрайно облекчена от това, че сенаторът се оказа перфектен джентълмен. Тя умишлено обръщаше голия си гръб на непоносимия господин Пиърс, посвещавайки цялото си внимание изключително на сенатора, въпреки че скритите й под тъмните мигли очи неспокойно шареха наоколо. Къде бе той? Ако не се появеше, тя щеше да изпита непреодолимо желание да убие Бъртрам, което й хрумна, докато скромно и дискретно флиртуваше със сенатора.

Тази вечер тя умишлено подчертаваше акцента си повече от обикновено.

— Както дочух, имате много красива съпруга, господине. Как така още не се познаваме с нея?

— За съжаление те двете с дъщеря ми прекарват ваканцията във Франция. Иначе със сигурност не би пропуснала нито едно от представленията ви! — галантният му отговор бе съпроводен с усмивка и кокетен блясък в тъмните очи.

— Ах, но аз съм сигурна, че не сте прекалено самотен, така ли е? — намигвайки, рече Франческа Ди Паоли. — Толкова симпатичен мъж… нали нямате нищо против откровеността ми? В Италия приемаме живота такъв, какъвто си е. Съпругата ви и малката ви дъщеря навярно много ви липсват?

— Ласкаете ме, госпожице! Дъщеря ми, за съжаление, вече не е дете. Тя е омъжена жена… вече напълно пораснала и прекалено вироглава, всъщност тя е израснала в Париж…

— Не разбирам. Вашата дъщеря? Не е за вярване, че имате дъщеря, която е достатъчно голяма, за да се омъжи! Но защо е заминала за Париж, изоставяйки съпруга си? Или и той е с нея?

Докато Франческа съвсем деликатно играеше ролята си, Шанхай Пиърс се бе обърнал към съседката си по маса от дясната му страна — една оглушително смееща се жена с пищен бюст. Той зяпаше деколтето й, след което сложи ръка на коляното на дамата, а когато тя започна нервно да хихика, мъжът само се засмя.

Италианци! Чужденци! Никога нямаше да разбере ломотенето им. А тази госпожа Дингеда поне разбираше примитивните му опити за сближаване. По дяволите предизвикателната италианска певица!

— Обичате ли операта? — попита Франческа. — За съжаление повечето мъже идват в операта само по настояване на жените си. И тогава заспиват!

— Съмнявам се, че дори един-единствен мъж би заспал, когато на сцената сте вие! — както и можеше да се предположи, Брандо неизменно отвръщаше с обичайните комплименти.

— Как само ме ласкаете! Но виждате ли, вие не си спомняте за първия път, когато се срещнахме. Признайте!

— Как бих могъл да забравя? Бъртрам Фийлдс бе така добър да ни покани… дойдох единствено, за да ви бъда представен.

Черните очи се усмихнаха кокетно изпод дългите мигли.

— Казвате го само от любезност. Нито веднъж не ме поканихте на танц и си тръгнахте рано. Виждате ли, забелязвам всичко, което представлява интерес за мен. Бяхте в компанията на две красиви дами. Вярно ли е?

— Тогава съпровождах съпругата на един добър приятел — при тези думи Брандо се засмя под мустак. — И доколкото си спомням, трябваше да убедя онзи негодник зет си, да бъде кавалер на дъщеря му.

— Нима? — Франческа се престори на леко отегчена. — Ах, да… като помисля за това, си спомням, че с вас имаше и някакъв друг мъж. Някой, който говореше италиански. Зет ви ли казахте?

Уилям Брандо, който не се оставяше толкова лесно да бъде воден за носа, въздъхна вътрешно. Разбира се, трябваше да се досети. Той вежливо отвърна:

— Да, точно така. Съпругът на дъщеря ми Вирджиния. Тази вечер трябваше да е тук. Навярно е в бара с някои от тексаските каубои.

— Тексас… какво го свърза с Тексас? — сякаш събуден от сън, Шанхай Пиърс умишлено се наведе над нея, опитвайки се да докосне с лакът почти голите й гърди. — Чуйте… не се полъгвайте по сладките му приказки, мило девойче! Нищо лошо не може да се каже за Калифорния… Калифорния познава навярно повече насилие, отколкото Тексас! Не е ли така, Брандо? Попитайте зет му, синковеца… както научавам, в някои части на Тексас все още го издирват! Проклятие! Дъщеря ви наистина трябва да е нещо необикновено, за да върже лошо момче като него! — господин Пиърс се засмя. — Защо всъщност го няма? Сто на сто вдига патърдия с моите каубои, нали?

Сенатор Брандо прекъсна задъханото му бръщолевене с леден глас:

— Съмнявам се, че дамата би пожелала да слуша…!

Шанхай развеселен впи малките си бледосини очички във Франческа.

— Да… да! Кога ще дойде вашият ред, хубаво девойче? Вярвам пеете на американски? Ще го направите ли?

Франческа леко потръпна. Бе неприятно изненадана, че слуховете се носеха толкова бързо.

— Скоро, господин Пиърс. Веднага щом господин Гулд стане готов и свършим с обяда. Уверявам ви, че мога да пея на английски.

Когато гостите започнаха постепенно да се пренасят към боядисаната в светло дървена постройка, наречена „Наджит Салуун“, сенатор Брандо предложи да бъде кавалер на госпожица Ди Паоли.

Една предразполагаща жена, приличаща в червената си сатенена рокля по-скоро на съдържателка на някой бордей, съпроводи Франческа нагоре по стълбите.

— Няма нищо страшно, малката ми — успокояваше я жената с дрезгав глас. — Просто слизате след мен по стълбите и изпявате песента си на сцената… от площадката на стълбището можете да ги видите.

— О, не се боя! — без да се замисля рече Франческа, докато слизаше по стълбите, съзнателно люлеейки ханш, през цепката на роклята й предизвикателно се подаде част от бедрото й.

Отначало я блъсна някакъв див, бунтовен възглас — оглушителен шум, който почти я разколеба да пее пред толкова гръмогласна тълпа. Някъде в дъното дрънкаше пиано, чуваше се глъч и смехове, примесени със звън на бутилки и чаши. Значи така изглеждал един бар из Запада.

Най-важните гости на господин Гулд седяха по разпръснатите из помещението маси. Тълпи мъже бяха наобиколили игралните маси и изобщо не й обръщаха внимание. По продължение на една покрита с огледала стена бе разположен барът, зад който се суетяха няколко неуморни бармани, чийто специалитет очевидно бе да пързалят чашите по дългия махагонов плот. Около него се бяха наредили тексаските каубои, „празнуващи“ по своя си начин — вдигайки толкова шум, колкото бе по силите им, дрънчейки с чашите и бутилките по бара, и разказвайки на висок глас пикантни историйки.

Франческа бе свикнала появата й на сцената да бъде посрещана с почтително мълчание или възторжени аплодисменти. Сега тя озлобено си мислеше, че тези мъже не се различават особено от животните. Техният начин да аплодират се състоеше в свиркане, тропане с крака и подхвърляне на нагли забележки. Черните очи на Франческа мятаха гневни искри, но тя продължаваше да се усмихва.

— Всяко девойче с толкова дълги крака и подобни гърди мисли само за едно! — обясняваше Шанхай на висок глас, обръщайки се към седящия до него сенатор Брандо. — Погледнете моя надзирател, Джед Ленгли — онзи едър мъж с карираната риза. Той има свой собствен начин да се отнася с жените, когато види нещо, което желае… револверът му е толкова бърз, че може да обезсърчи всеки евентуален съперник.

Един тъмнокос мъж, изглеждащ доста добре въпреки грубото си телосложение, се бе настанил непосредствено пред сцената върху плетен люлеещ се стол, който бе възседнал така, че да може да постави ръце на облегалката. Той наблюдаваше с неприкрито желание жената на сцената, която бе запяла с очарователен акцент.

— Мисля, всичко зависи от това кого желае дамата — замислено рече Брандо със своя провлачен акцент, издаващ, че сенаторът е родом от Вирджиния. Подобно на всички останали присъстващи мъже, той не сваляше очи от Ди Паоли и бе забелязал, че тя даряваше с усмивка и кокетни погледи двама мъже — Ленгли и един друг мъж в края на бара.

— Като начало залагам хиляда, че Ленгли ще я спечели! — Шанхай извади пачка банкноти от джоба на сакото си и предизвикателно я хвърли на масата. Бе произнесъл последните думи достатъчно силно, така че да привлече вниманието на няколко седящи наблизо господа. Един от тях, Джим Фиск, непоправим комарджия, се наведе към сенатора, смеейки се на висок глас.

— Приемате ли облога, Брандо? Случайно ми се струва, че другият мъж, когото дамата дарява с вниманието си, е вашият зет!

Ядосан от комичната ситуация, в която бе въвлечен, Брандо все пак не се издаде, а извади портфейла си. Нямаше друг избор — бе въпрос на чест.

Дори само по шепнещия глас на Джей Гулд можеше да се познае, че намираше ситуацията за много забавна. Той повдигна вежди.

— Тексас срещу Калифорния, а? Интересен облог, в който и сам бих взел участие, ако си падах по залаганията.

Някой от мъжете, седящи на същата маса, вече бяха сключили свои собствени облози, а неудържимият господин Фиск наливаше масло в огъня. Той бе на мнение, че един дуел навярно би бил по-интересен от някакво си родео.

— Нали така мъжете от Запада са уреждали споровете си? Съдейки по това, което виждам, навярно ще има малко… е, да кажем, спречкване между двамата обожатели на дамата!

Слисаният поглед на сенатора проследи жеста с глава на Фиск. Франческа бе завършила песента си сред одобрителните крясъци на каубоите и тропот от ботуши. С лъчезарна усмивка и предизвикателно сведени мигли тя прие галантно протегнатата ръка на Ленгли, но когато той й прошепна нещо, само закачливо поклати глава и се запъти към бара. Тя опря лакти на плота, наведе глава на една страна и се усмихна по посока на чифт иронични сини очи.

— Ще ми поръчаш ли едно питие… каубой?

— Сигурна ли сте, че не си търсите белята, госпожице? Пламенният ви обожател гледа мрачно и кръвожадно насам — гласът на Стив бе сух, но ъгълчетата на устните му леко се разтеглиха в подигравателна усмивка.

Ноздрите й се разшириха, недвусмислен признак, че бе разгневена.

Тя се нацупи:

— Каква липса на галантност! Или може би… се боите?

Сега той открито се засмя насреща й, при което бръчиците по лицето му се очертаха по-ясно.

— Зависи от това какво възнамерявате да сторите, госпожице. Когато се впускам в някоя битка, обичам да знам за какво се бия.

— За мен! Не намирате ли, че залогът си струва усилието, господине?

Тя улови погледа му и известно време остана така, без да отмести очи. Във въздуха между тях висеше почти гневно предизвикателство.

Точно този поглед забеляза Джед Ленгли, който наежен си проправяше път към бара. Мъжете се отдръпваха, за да му сторят място, така че те тримата изведнъж останаха сами в един тесен кръг свободно пространство — Ленгли, жената и Стив Морган.

В препълненото, задимено помещение неочаквано се възцари тишина, нарушавана единствено от дрънкането на пианото. Брандо се улови, че наблюдава зет си. Забеляза, че той едва забележимо бе променил положението на тялото си, така че сега стоеше с лице към Ленгли. Лявото му рамо бе обърнато към бара, а дясната ръка, видимо напрегната, свободно висеше недалеч от дръжката на револвера, подаващ се от кобура. Тази вечер Стив бе облечен с избеляла синя риза и кожено елече, а в ботушите му бяха натъпкани сини панталони. Той почти не се различаваше от мъжете от Тексас, освен по това, че бе напрегнат като пружина, нещо, което можеше да се забележи от доста голямо разстояние. За познавачите това бе типично за един професионален стрелец.

Ленгли също щеше да го забележи, ако не бе вече прекалено разгневен, за да мисли ясно. Не очакваше истински стрелец. Виждаше единствено едрия мъж пред себе си с необичайно сини очи, облечен така сякаш бе един от тях, със запасан на кръста пистолет, но това не бе нищо повече, освен театрален реквизит, защото непознатият спадаше към онези мъже, които тексасци презрително наричаха „контетата от Изтока“… просто един от гостите. Но това нямаше значение, защото господарят му не направи нищо, за да предотврати това, което щеше да се случи. Ленгли дори можеше да чуе смеха му някъде зад себе си. Пиърс обичаше контетата също толкова малко, колкото и самият Ленгли. Господарят му очевидно нямаше нищо против този плейбой да получи един урок. Например, че когато носи оръжие, би трябвало да може да го използва. Но преди всичко останало бе жената. Една чужденка… някаква оперна певица, както подхвърли някой. Но това не говореше нищо на Джед Ленгли. Всяка жена, която пееше за пари, независимо на какъв език и за какво възнаграждение, бе жена с опит. Не точно истинска дама, но не и леко момиче. Нещо по средата. Искаше да разбере… а тя бе флиртувала с него по време на тази сантиментална любовна песен. Бе уверен, че е негова, докато тя не отдръпна ръката си от рамото му с няколко промърморени благодарности и полюшвайки ханш, не се бе запътила към онова конте, по предизвикателен и прелъстителен начин, както сама дяволски добре съзнаваше.

Съвсем скоро госпожичката щеше да разбере кой бе истинския мъж.

— Надявам се, зет ви умее да борави с оръжието, което виси на кръста му — промърмори Дан Дрю, който подобно на останалите мъже, седящи заедно с Джей Гулд около голямата маса, се бе обърнал, за да наблюдава почти театралната сцена на другия край на бара.

За вътрешното напрежение на Уилям Брандо говореше единствено пулсирането на една вена върху челото му. Гласът на сенатора бе спокоен:

— Уверен съм в това, господа. Не се безпокоя за него.

Пиърс оглушително се изсмя.

— Ще кажа само едно — от това, което чувам, излиза, че Морган е същински дявол. Или поне е бил преди няколко години, може би лекият живот го е разнежил! Когато сключвам облог, искам шансовете да са приблизително еднакви. Не бих пуснал някакъв новак срещу Джед Ленгли. Но когато наемам стрелци, гледам да са най-добрите, както смятам скоро сами ще можете да се убедите.

Джини би разпознала опасния, припламващ блясък в очите на Стив Морган, но Франческа Ди Паоли не бе Джини. Неочаквано забавната, примамлива игра започваше да придобива зловещ характер и когато Джед Ленгли се приближи и се облегна на бара, при което ръкавът му докосна голия й гръб, младата жена се опита да скрие уплахата си. Тя забеляза, че дори докато разговаряше с нея, присвитите му очи не се откъсваха от лицето на Стив Морган.

— Това момче по всичко изглежда отказва да ви поръча нещо за пиене, прав ли съм, госпожице? Бих ви доставил това удоволствие, ако въздухът наоколо бе малко по-чист — той целеше да предизвика кавга и не го криеше. В душата на Франческа се надигаше лошо предчувствие и тя засрамено трябваше да признае пред себе си, че страхът й е примесен с възбуда. Този Стив Морган я бе пленил против волята й още от първия миг, когато го бе видяла. Сега навярно щеше да стане ясно що за мъж бе. Нали затова беше дошла тук…

Тези мисли минаха за миг през главата й, докато кафявите й очи се взираха в тези на Стив.

— Струва ми се — презрително рече Джед Ленгли, — че навярно имате нужда от истински мъж, който да се грижи за вас, госпожице, да ви плаща пиенето и да държи настрана контетата, които мислят, че е достатъчно да носят пистолет и подходящи дрехи, за да бъдат истински мъже.

Когато отново я погледна, а след това обърна поглед към „новака“, не остана никакво място за съмнение относно намеренията му. В този момент обаче в главата на Ленгли прозвуча някакъв предупредителен глас, който едва сега го накара да прояви малко предпазливост.

Това конте от Изтока изобщо не изглеждаше притеснено, както той бе очаквал. Очевидно не възнамеряваше да отстъпи нито крачка. Или бе храбър, или тъп… или пък мислеше, че всичко това е просто игра?

— Чуйте — започна Ленгли, за пръв път обръщайки се директно към Стив, но бе прекъснат от равен, нетърпелив глас.

— Чуйте вие, Ленгли. Възнамерявате да изнесете едно шоу за господин Гулд и приятелите му, нали… тогава нека излезем навън. Дамата вече обеща да прекара остатъка от вечерта с онзи, който се окаже победител, прав ли съм, скъпа?

Преди Ленгли да успее да отговори, дрезгавият глас на Шанхай Пиърс наруши неочаквано възцарилото се мълчание:

— Нали не искате да изпотрошите всичко тук, проклети глупаци! Навън, на улицата… ще покажем на всички, какво се нарича истински дуел у нас из Запада!

Дребният мъж с високи ботуши и идиотски голяма шапка, който изглежда искаше да поеме нещата в свои ръце, надуто застана пред бара.

— Джед, ти вземаш северната страна на улицата. Морган, вие идвате от юг. Но нека ви предупредя, не искаме никакви глупости! Това не е шега, красивата дама тази вечер ще прави компания на онзи, който излезе победител, право ли казвам, сладурано?

Предизвикана по този начин, Франческа отвърна с кратък, своенравен смях, който единствено господин Фийлдс знаеше как да изтълкува.

Не можеше да стори нищо повече… тя не му бе оставила никаква възможност да се намеси. Видя как усърдни ръце обхванаха талията й и вдигнаха младата жена на бара. Тя все още се усмихваше, наслаждавайки се на всяка минута, през която бе център на вниманието.

— Облогът си е облог. Ще пея за победителя и цяла нощ ще танцувам с него. А за победения… може би малко ще поплача за него?