Розмари Роджърс
Стив (25)

25.

Франческа Ди Паоли изпрати въздушна целувка и се поклони за последен път тази вечер. След миг вече бързаше надолу по тесния и зле осветен коридор, водещ към гримьорната й, следвана от вярната Констанца и възбудено бъбрещия импресарио.

— Този варварски град! Боя се, че момичето ми ще се простуди. Не биваше да слагате тази рокля, която излага на показ прекалено голяма част от онова, което една дама обикновено скрива!

— Вече трябва да си забелязала, че не съм никаква дама! — троснато подхвърли през рамо Франческа. — Но що се отнася до останалото, ти си права, моя стара вещице, това е наистина варварски град. Чуй само тези изстрели и ужасни крясъци. Защо трябва да изразяват радостта си, стреляйки се един друг? Цяло чудо, че никой от тези огромни револвери не изгърмя по време на представлението, въпреки че всички биха посрещнали с облекчение прострелването на онази окаяна карикатура на Алфредо! Тази вечер крякаше като жаба, а дъхът му вонеше на чесън. Луиджи!

Бедният импресарио, който току-що бе промърморил някакви извинения заради тенора, изтръпна от страх. Сега какво? Дали не се задаваше някой нов изблик на гняв?

— Луиджи, иди и разбери какво означава този шум. Не мога да го понасям повече. Знаеш колко изопнати са нервите ми, когато трябва да пея! И не допускай никого при мен! Плюя на цветята и евтиното им шампанско, разбрано? Кажи на сеньор Фийлдс тази вече той да ги покани. Имам нужда да се погрижа за себе си. Трябва да остана сама.

— Но… но, Франческа, вие обещахте тази вечер да излезете на вечеря…

— Вечеря? Мислиш ли, че мога да се храня или дори само да помисля за храна, докато този гном седи насреща ми и ме зяпа, сякаш иска да излапа мен вместо хайвера? Дръжте го настрана, ако иска нека чака — все ми е едно. Констанца…

— Вървете и правете каквото ви казва. Знаете какво трябва да се очаква, когато е в подобно настроение. Вървете, аз ще я успокоя!

Луиджи Ризо се запрепъва по стълбите, скубейки косите си. Как му бе хрумнало да стане импресарио на примадона? Да върши черната работа, а отгоре на всичко да мълчи, когато го замерят с вази и кристални шишета от парфюм. Боже!

— Този глупак! Защо го търпя? Защо търпя всички тях? Пътувания, вечно пътувания, за да предложа музиката си на… на стадо свине! Ох, казвам ти, до гуша ми дойде… уморена съм! Констанца, този корсет ми спира дъха! Защо трябва да го връзваш толкова стегнато? Махни го, побързай, преди да съм издъхнала. И ми дай чаша вино, а също и пеньоара… толкова е топло тук вътре, задушавам се…

Така бе винаги след представление. Франческа се превръщаше в капризно дете, изпитващо болезнена нужда от старата си бавачка, която да го глези и ласкае, както и постоянно да й бъде повтаряно, че всичко е минало чудесно и, че никога не е пяла толкова хубаво.

— Така. А сега се успокойте… спокойно, Констанца е тук!

Помежду им се бе установил един вид ритуал, Франческа се отпусна, усещайки разхлабването на корсета, след като небрежно бе захвърлили великолепната си рокля на пода, от където щеше да бъде прибрана от ту мърморещата, ту успокояващата господарката си Констанца.

— Седни, малка моя. Тук, в това хубаво, удобно кресло край огъня. И изпий виното си, то вече изстина. Сега ще среща косата ти както друг път и никой няма да те смущава, абсолютно никой.

О, Боже, защо се чувстваше толкова напрегната? Навярно заради новата опера, която щеше да изпълнява на следващата вечер — Кармен. Обикна либретото веднага щом го прочете. А каква дива и възбуждаща музика! Трябва да бе полудяла, за да реши да представи една съвсем непозната опера точно в този град. Тези хора нямаше да я оценят. Да, наистина трябва да си бе загубила разсъдъка, когато изобщо се съгласи да дойде в този ужасен град.

А после… после, когато вратата се отвори и мъжът залитна през прага, Франческа реши, че наистина е полудяла. Бе прекалено уплашена, за да може да помръдне или да извика, въпреки че от устните й се отрони беззвучно хриптене.

Боже мой! Целият бе в кръв и мръсотия, а на раменете му висяха жалките остатъци от нещо, което някога е било риза. Лицето му бе така насинено и подуто, че той почти не приличаше на човешко същество.

— Ческа… — гласът му бе по-скоро дрезгав шепот и тя трябваше да се напряга, за да го чуе. Видяла тъмночервените кръвоизливи по врата му и все още стичащата се кръв, реши, че това е някакъв ужасяващ кошмар.

Обесеният — изображението върху една карта за таро. Това видение не й излизаше от главата, докато се опитваше да събере мислите си и да си даде сметка, откъде непознатият знаеше името й и, защо гласът му й се струваше така до болка познат. Тогава, точно преди мъжът да се строполи върху килима, тя за миг съзря очите му, или поне онова, което можеше да се различи върху ужасното, насинено и подуто лице.

— Боже! Този град е пълен със зверове! Какво са направили с теб? — тя скочи като фурия и се втурна покрай вкаменилата се Констанца към вратата, за да я залости. След това се приближи и коленичи до него. Тя ругаеше и плачеше едновременно на смесица от английски и италиански.

— Виж се само! Мили Боже, какво се е случило? Това заслужаваш, щом ме заряза така! Не съм ти простила. Ако не бе в такова окаяно състояние, щях да строша някоя чаша в главата ти! Констанца, не зяпай така! Изпрати да повикат някой лекар, бързо!

— Не, никакъв лекар… — гласът му все още бе само мъчителен шепот. Тя трябваше да наведе глава по-близо до него, за да разбере неясното му мърморене.

— Но ти си… изглеждаш така, сякаш всеки момент ще умреш! Стефано…

— Никакъв лекар… в… затруднение… на въжето…

— Замълчи. Зарежи говоренето! Констанца! Какво чакаш, помогни ми… направи нещо…

— Най-добре би било да го предадете — избухна Констанца. — Този мъж! Не ви ли казах още от самото начало, че е бандит? Нали казаха, че убил човек… не само един, ами даже няколко наведнъж! Навярно така се е сдобил с парите, които толкова щедро пръскаше. А ако излъжете, за да го спасите, тогава ще си навлечете неприятности!

— Замълчи най-сетне, креслива дъртофелнице! Нищо ли не разбираш? Затваряй си устата, чуваш ли?

Констанца сърдито сви рамене — наистина не разбираше, но и не смееше да противоречи. Никой обаче не можеше да й отнеме правото на собствено мнение. Защо този мъж, който от самото начало имаше толкова пагубно въздействие върху нейното момиченце, отново се бе появил в живота им? Точно когато Франческа започваше да го забравя. Ако този човек останеше с тях ги очакваха единствено неприятности.

Бърт Фийлдс и Луиджи Ризо знаеха за него, но друг никой. Когато преследвачите почукаха на вратата на гримьорната й, водени от дребничкия съдия Беноа, Франческа изигра едно превъзходно представление.

— Какво означава това? Не мога ли да се преоблека на спокойствие? Или се надявахте да ме заварите без дрехи — това ли целяхте, господа? Казвам ви, не съм свикнала на варварско, нецивилизовано държание.

— Принцесо, моите покорни извинения. Но единствено грижата за вашата сигурност ме накара да почукам на вратата ви. Знаете ли, избягал е един много опасен престъпник, един убиец. Видели са го да влиза в театъра, тук вътре, и първата ми мисъл естествено бе…

— Тук вътре, казвате? В гримьорната ми, през заключената врата? Да не мислите, че ми е смешно? Да не би всичките ви престъпници да са почитатели на операта? Или мислите, че лъжа?

Растящата истерия в гласа й не бе изцяло престорена и Никола Беноа се изплаши.

Да я обиди точно сега, когато в него се бе зародило впечатлението, че тя е склонна да скъси дистанцията помежду им… не, не бе възможно мъжът, когото търсеха, да има дързостта да влезе в театъра, където все още гъмжеше от народ. Някой му бе помогнал да избяга — същият тайнствен пияница, който отвличайки вниманието на Тони, и още осмина от техните хора, му бе дал възможността да им се изплъзне изпод носа.

— Простете, принцесо — побърза да се извини отново той. — Но за в случай, че все още се крие тук, ще ви изпратя господин Фийлдс… пък и за да бъда сигурен, че има кой да ви закриля на връщане в хотела.

— Американци! Защо изобщо напуснах Европа? Диви, варварски нрави… — сега за щастие тя говореше на италиански, така че мъжете, които съпровождаха съдията, възхитени слушаха канонадата й от ругатни.

Никола Беноа трепереше от гняв, но успя да скрие това от своя идол. Гневеше се на самия себе си, но най-вече на Тони, която бе провалила всичко. Как можеше да й се изплъзне полумъртъв, полузадушен човек? И къде бе изчезнал?

— Няма да стигне далече — повтаряше Тони. — Навярно, подобно на животно, се е заврял в някоя дупка, за да умре! А дори и да успее да избяга, какво може да направи? Имаме други варианти, Ники, скъпи. Толкова си умен, навярно се досещаш за какво говоря?

Той не искаше да знае — не и сега. Но издирванията му останаха без успех, а Франческа Ди Паоли изглежда умишлено се бе отдръпнала. Само за няколко седмици всичко, което бе градил толкова дълго, заплашваше да се срути.

Презокеанските му партньори, лорд Линдхевън, който преди бе толкова благосклонно настроен, и навъсеният шотландец Макгрегър изведнъж станаха твърде резервирани и необщителни. Телеграми от „директорите“ в Ню Йорк и Лондон подканяли към предпазливост. Трябвало „да се изчака“ и „преговорите да бъдат прекратени“. Причината за това едва ли бе избягалият престъпник, защото те не можеха да знаят за него.

За пръв път Никола Беноа чуваше по време на деловите му срещи и разговори, да се споменава името на Стив Морган. Тайнственият финансов магнат. Съпругът на жената, решила да се скрие в Барок без никой да може да каже от какво. От съпруга си?

— Морган е толкова безскрупулен, колкото Гулд или Вандербилд. Винаги получава онова, към което се стреми, при това често с помощта на онази си работа. Ако някога си имате работа с нето, внимавайте с един от деловите му партньори, някой си Сам Мърдок. По-рано го наричаха краля на среброто, преди да излезе наяве, че както идеите, така и парите идват от Стив Морган. Но не се подлъгвайте. Мърдок е не по-малко умен.

Когато Тони най-сетне дискретно и без много шум отпътува за Барок, Ник се почувства доста объркан. Къде се бе провалил? Бе планирал всичко, започвайки от търпеливото прелъстяване на Франческа Ди Паоли, която сега сякаш изобщо не го забелязваше. Доколкото знаеше, няколко пъти вечеряла с лорд Линдхевън.

Нито Тони, нито Беноа подозираха нещо за неочаквания посетител на Франческа.

— Но как ме намери, щом отначало не си помнел почти нищо?

Тази част от последните събития все още се губеше някъде в подсъзнанието му. Отчасти помнеше подземието, а с този спомен се връщаше и болката… и объркването в мислите му. Бе изпълзял нагоре по няколко от стъпалата, а някъде отзад неизменно звучеше един глас — гласът на Тони Ласите.

— Давай! Продължавай да пълзиш! До горе, индианецо. Най-добре ще е да свикнеш с пълзенето, защото често ще ти се налага да го практикуваш.

След стъпалата отново го бе връхлетяла болката и отново мрака, от който го изтръгнаха, заливайки го с вода от едно ведро, с което пояха конете, докато не подгизна целият и не се разтрепери от студ. А след това примката около шията му и завързаните му за седлото на Тони ръце, която гледаше надолу към него с триумфираща усмивка.

— Надявам се, че са ти останали достатъчно сили за тичане, защото ще се движим доста бързо.

Известно време бе влачен след коня и замъгленото му съзнание едва долови първите изстрели. След това се разнесе някакъв пиян, неясен глас:

— Ха! Какво е това? Ще го линчувате ли? Винаги съм обичал линчовете. Мога ли да се присъединя към вас?

Порт. Сам не знаеше как бе изникнало в съзнанието му това име. Последваха още изстрели и той неочаквано се бе оказал на земята със свободни ръце и крака. С мъка се надигна на колене, когато съвсем отблизо дочу настойчивия глас на Порт:

— Чуй ме! Сам съм и не мога да се справя с всички. Бягай, дяволите да те вземат! Театърът — ще успееш да се добереш.

Имаше много хора, излизащи от театъра — развълнувано човешко множество, което шумно изпълни околните улици. Някак му се бе удало да бяга и да се шмугне в първия тъмен, неохраняван коридор, които му попадна. Да намери Франческа…

— Има един човек, който иска да говори с теб — бе му казала тя на втория или на третия ден.

— Значи успя. Така си и знаех. Какво, по дяволите, правиш? Бишоп е толкова бесен, колкото никога преди не съм го виждал. Истинска случайност бе, че се оказах тук със задача да държа под око Беноа. За Бога, Стив, никога ли няма да се вразумиш.

— Трудно ми се удава — предпазливо отвърна Стив с все още дрезгав шепот, улавяйки възмутения поглед на Порт.

— Поврага! Забравям, че откакто стана богат, за теб всичко е само един вид игра. Но, дяволите те взели, по едно време бях решил сам да те пречукам, докато не научих, че си освободил Дейв, а преди това и жена му. Но какви ги забърка след това? Трябва да информирам Бишоп, ако случайно си забравил за това.

— Нима ще повярва, че едва съвсем отскоро си възвърнах паметта?

Порт го изгледа с циничен и недоверчив поглед, както навярно щяха да постъпят и всички останали. Стив кипеше от сдържан гняв. Толкова сигурен бе в себе си, а забърка такава ужасна каша. Дори разбираше Бишоп, който трябва да бе доста ядосан. Но какво общо имаше Джини с цялата тази история?

На някои от въпросите си можеше да получи отговор от Франческа, научила всички слухове около събитията от лорд Линдхевън, който все още бе в Далас.

Принудителната почивка в голямото, меко легло на Франческа му даде възможност постепенно да си изгради представа за случилото се. Бърт Фийлдс бе намерил някакъв лекар, достатъчно дискретен, че да не задава въпроси и да не клюкарства, за което, разбира се, бе щедро възнаграден. Там бе и Франческа — капризна, нежна и пълна с въпроси. Бе искрен с нея, защото от всичките жени, които бе желал и притежавал, Франческа в най-голяма степен бе едновременно негова любовница и приятелка. Въпреки изблиците си на гняв тя бе интелигентна и чувствителна. Разбираха се добре двамата с Франческа. При това не само в леглото, но и във възгледите си за живота, защото по природа бяха авантюристи и циници, научени да не жертват прекалено много от себе си.

Джини, проклетата Джини не излизаше от главата му. Криеше се и отново се появяваше, дори когато не искаше да мисли за нищо. По дяволите, какво толкова имаше да му мисли? Бе научил от някакъв случаен човек, че жена му е станала майка, така че сега той бе поне пред закона баща на две — не едно, а две деца. Джини никога не се задоволяваше с половинчатости! Деца на неизвестна възраст и с неизвестен пол, за чието съществуване дори не бе известен. Значи все пак престоят й в Европа бе дал известни плодове! Изненадваше го това, че се бе завърнала, без да изпитва никакво неудобство, при това вземайки децата със себе си. Такова хладнокръвие бе непривично за нея. След това, без да се замисли ги бе зарязала, за да тръгне да го търси. Защо? Само за да разбере колко далече може да стигне? За да се увери, че няма опасност да си върне паметта? Или за да открие докъде се простира проклетата му слабост към нея?

Въпроси, само въпроси — в главата му се тълпяха все нови и нови. Гневът му растеше и го караше да скърца със зъби. Какво още щеше да забърка? Ако бе проявил малко разум, щеше да я остави на онзи проклет руснак и да поеме по своя път. Това бе, което всъщност трябваше да стори сега. Нека за разнообразие веднъж тя да бъде измъчвана от въпроси!