Розмари Роджърс
Стив (24)

24.

Лошото настроение не бе нещо необикновено за Франческа Ди Паоли. Тя ту летеше в облаците от щастие, ту бе натъжена до смърт. А най-често от гневните й изблици страдаха най-приближените й. Тази вечер нещата бяха по-зле от всякога, както показваше и пръснатият по пода кристал.

Бърт Фийлдс бе побързал да хване обратния влак, а примера му последва и ужасеният импресарио, опитващ се да успокои изплашения тенор, който трябваше да пее заедно с нея на вечерното представление. На търпеливата Констанца се падна да успокоява капризното си „момиченце“, кръстосващо стаята нагоре-надолу със сплетена на две дебели плитки коса.

— Да не би този мижав кресльо да си въобразява, че може да играе Алфредо? Пфу! При вида му Виолета веднага би се хвърлила на врата на барона. Може ли някой да ме принуди да се преструвам на влюбена в него? Той е прекалено тлъст, а на високите тонове гласът му трепери. Поболявам се от него! И не само от него… онзи дребен съдия, който така ми се е лепнал — от него също. Мразя напомадени мустаци и ниски мъже, които ме зяпат с големите си, кравешки очи. Мразя дори цветята, които постоянно ми изпраща. Сладникави като приказките му. Какво всъщност търся тук след кошмарното пътуване? В това мизерно, прашно селце с неговите дървени колиби и хотел, в който… в който не би живяла дори някоя коза? Питам те…

— Много добре знаете отговора — строго рече Констанца. — Вие искахте да дойдете тук. А аз трябваше да изпратя онова писмо до вашия верен обожател, съдията Беноа. И защо? Защото сте глупаче! Искате отново да видите онзи синеок бандит, когото, пак ви повтарям, трябва да забравите. Той не съществува за вас! Сама виждате как се отнесе с вас!

— Все същите дрънканици! Не каза ли, че трябвало да се погрижи за някакви сделки? Какво е станало с него? Съпругата му е тук, в Тексас, но е сама, нали така? И дори баща й, сенаторът, не знае къде е той. Срещнах сенатор Брандо в Сан Франциско, но той не пожела да си развърже езика, защото бе със съпругата си — онова безцветно русо същество! Но аз наблюдавах лицето й, докато той, заеквайки, говореше за дъщеря си — нещо около нея не е наред. Мислиш ли, че бих пропуснала да забележа? А сега и този братовчед… сенатор Брандо не знаеше за никакъв братовчед! Констанца!

— Прекалено сте напрегната, малка моя. Забравихте ли, че тази вечер трябва да пеете? Тук е и онзи толкова влиятелен англичанин, лорд Линдхевън. Той също ви е изпратил цветя и иска да ви чуе тази вечер. Не ви подхожда да въздишате подир някой мъж.

— Аз не въздишам подир него! Напротив, казвам ти, че го мразя! Но съм свикнала аз да показвам вратата на мъжете, разбираш ли? Затова искам да го видя, за да му кажа какво мисля за него!

Констанца я увери с успокояващ глас:

— Да, ще го направите. Но сега е време да се обличате. Коя рокля ще изберете? Вие сте една чудесна Виолета със спуснати на гърба коси! Седнете и опитайте да се успокоите. Да заплета ли цвете в косата ви? Такива не ни липсват благодарение на вашия приятел, съдията.

— Не го споменавай повече! Наистина ли съм обещала тази вечер да вечерям с него? Ох! — Франческа изруга на италиански, при което камериерката й неодобрително поклати глава.

— Какво се е случило с вас? Какво ще си помисли някой, ако ви чуе? Не забравяйте, че сте принцеса!

Франческа нацупена се тръшна в креслото пред огледалото. Тъмните й очи бяха придобили особен, за съжаление до болка познат на Констанца блясък.

— Принцеса… пфу! Какво значеше тази титла, преди да открия, че имам глас? Както и сега няма никакво значение какво правя — дали ругая или фуча от гняв. Забрави ли, че съм примадона? Така ме нарича бедният Бърт Фийлдс. И сега се упражнявам за новата си опера, която ще репетирам пред клетите, нищо неподозиращи жители на този град. Това ще е нещо, което ще им хареса, не мислиш ли? — Франческа се наведе напред и, съзряла отражението си в огледалото, неочаквано се разсмя. — Кармен. Мисля, че тази роля ми подхожда. Мога да си представя какво чувства и мисли една подобна жена. Бедният Бизе… след неуспеха на премиерата в Опера Комик! Но навярно мога да му помогна да се прочуе, как мислиш?

— Не ми харесва — решително рече Констанца, но Франческа, чието настроение отново се бе променило, само се засмя.

— А на мен ми е все едно какво мислиш за това ти или който и да било друг! Ще правя каквото ми харесва и няма да изневеря на себе си. Поне в това отношение Стефано ме разбираше, защото си приличахме. Ще го видя отново… предчувствам.

Франческа се отправи към операта в една закрита кола. В тъмната й коса, около шията, на ушите и китките блестяха диаманти. Не обърна никакво внимание на кръга от зяпачи около входа на операта. За повечето от тях тя бе същество от друг свят, истинска принцеса, която и изглеждаше като такава в своята искряща рокля от бяла коприна и брокат. Бе охранявана от двама въоръжени до зъби помощник-шерифи, които изглеждаха малко неловко в новите си, още неизмачкани дрехи.

Франческа се обърна за миг, за да дари множеството с лъчезарна усмивка и помаха с ръка, преди да изчезне от погледите им. Някои по-възбудени каубои ликуващо размахваха пищови и стреляха във въздуха.

— Назад! Който стреля, ще бъде арестуван! — помощник-шерифите правеха всичко възможно, за да внушават респект, но зяпачите само се хилеха насреща им.

Яката дървена врата се затръшна с трясък под носа им и мърморейки тихо мъжете се разотидоха, за да търсят другаде по-достъпни забавления.

Маноло, сега наричащ себе си Сам Уитекър, тръгна с множеството. Бе видял оперната певица на Беноа и я намери необикновено красива. Ако можеше да си позволи входния билет, би влязъл да я чуе как пее, подобно на Беноа и двамата чужденци, отседнали в един и същ хотел със съдията. Господата, които се представяха за англичани и очевидно проявяваха интерес към търговията с добитък… не бе трудно и сам да отгатне всичко това, нито защо Беноа прекарваше толкова много време с тях, когато не тичаше след Франческа Ди Паоли. Но достатъчно ли бе да гадае? Тази вечер всички те бяха в операта… навярно би могъл да открие нещо в стаите им, което да го тласне напред. Преди това обаче имаше нужда от едно питие.

Най-близката кръчма бе „Ред Дог“, препълнено, помпозно заведение, къде момичетата бяха покрити с пайети, а питиетата — по-скъпи от където и да било другаде. За сметка на това бе точно срещу операта и сякаш днес всички се стремяха натам. За нещастие скоро се появи единият от двамата помощник-шерифи, охранявали певицата. Лицето му бе поруменяло и кисело, а по всичко личеше, че е настроен войнствено. Мъжът бе посрещнат от хор добронамерени подмятания.

— Ха, вижте кой е дошъл! Нашият чисто новичък заместник-шериф!

— Ред, какво става с елегантното парче, което трябваше да съпровождаш? Да не би за на връщане да е предпочела друг кавалер?

— Затваряй си устата! Или искате да ви опандизя за нарушаване на обществения ред, вонящи на уиски гърла?

Ред Мориарти, както подсказваше и името му, бе ирландец, някогашен надзирател по железниците, който доста добре умееше да борави с пистолет. Освен това шерифът му бе шурей, нещо, което той всячески се опитваше да скрие. А сега бе бесен, задето го бяха пратили да охранява тази накичена с бижута оперна примадона, която изобщо не искаше да чуе какво й се говори. Затова потърси с поглед любимото си момиче, а след това се огледа за някого, на когото можеше да изкара яда си, просто така, за авторитет. Бе прекалено възбуден, за да прояви предпазливост, за каквато бе настоявал шерифът.

Момичето, навело се твърде близо до един опърпан непознат, който спокойно изпразваше чашата си на бара, гневно възкликна, усетило пръстите на Ред да стисват ръката му.

— Какво ти става? Исках само да го накарам да ми вземе едно питие, нищо повече.

— Жалко, че си избрала точно този опърпан скитник, чийто вид ме кара да се съмнявам, дали би могъл да плати едно питие, Лола-Мей. Платихте ли си сметката, господине?

Мориарти се взря в две сини, невъзмутими и дори презрителни очи. В главата му проблесна предупредителен сигнал, но вече бе твърде късно.

— Влиза ли ви в задълженията, господин закрилник на закона, да проверявате дали клиентите си плащат сметките? Или ви се е приискало нещо друго?

— Това заведение не обслужва скитници, особено когато не могат да си позволят да платят питието на едно момиче. Хора като вас обикновено прекарват остатъка от нощта в пандиза, където алкохолните пари изветряват от главите им. Трябвало е да останете извън очертанията на града, господине.

Сега Мориарти се бе наежил — погледът му се плъзна от тъмносините очи надолу, към кобура и подаващата се дръжка на револвера. Повечето стрелци, които познаваше, носеха елегантни дрехи. Този мъж трябва да бе някой скитник, който си даваше вид на стрелец.

— Вижте какво, шерифе — човекът изпразни дробовете си, което прозвуча като въздишка на нетърпение или страх, — не искам неприятности. Просто си седя и не се бъркам в чуждите работи. Защо не оставим нещата така? Ако търсите спречкване, идете някъде другаде… и без това си тръгвам веднага щом изпразня чашата си.

Мориарти имаше чувството, че непознатият иска да се измъкне. Това, което го вбесяваше, бе, че за момент наистина се бе уплашил.

— Ти, нахален негодник! Липсва ти необходимото уважение към закона, но се обзалагам, че ще ти го втълпя, като те окошаря. За подклаждане на размирици в нетрезво състояние! А след като те тикна зад решетките, ще прелистя всички описания на обявените за издирване.

В този миг Мориарти направи грешка, посягайки към револвера си. Възнамеряваше само да демонстрира на всички присъстващи колко бързо може да го извади от кобура… последното, което видя, бе светкавицата, направила го на парчета.

Лола-Мей изпищя, нарушавайки мълчанието, настъпило след изстрела, когато помощник-шерифът се строполи назад и хъркайки, издъхна върху покрития с дървени стърготини под.

Момичето се разпищя още по-истерично. Всички останали стояха, без да откъсват очи от насочения към тях револвер, около чиято цев все още кръжеше димът от изгорелия барут, докато притежателят му отстъпваше към задния изход.

Не биваше да прострелва този помощник-шериф или поне да не го убива, но когато ставаше дума за стрелба, сякаш бе воден от някакъв инстинкт. Както сега… докато внезапно… бе истински шок… усети опряното в гърба си дуло, накарало го да замръзне на място.

— Не мърдайте, господине! — след това шерифът сърдито добави: — Какво, по дяволите, става тук? Чух писък, по-оглушителен от онзи в операта — всички започнаха да говорят в един глас.

В крайна сметка Маноло се озова в една килия за осъдени, очевидно някогашна изба — тъмна дупка под затвора, към която водеха три ниски стъпала.

Поне все още бе жив, а това не се подразбираше от само себе си, след като бе застрелял шурея на шерифа. Умишлено бе споменал за наградата, обявена за залавянето му. Колко ли време щеше да мине, докато Ник Беноа или някой друг дойдеше да го вземе?

Тук долу бе студено, а освен това имаше компания — един мексиканец, примирено очакващ да увисне на бесилото за убийство и кражба на добитък.

— И защо си тук? Убийство, като мен? Не вярвам, че ще бъдем изправени пред съд. Ще ни изведат „бдителните“, доброволните пазители на реда, с маскирани лица, и… пу-ф-ф! Схващаш ли?

Тук долу нямаше никакво легло, нито дори завивка. Само ведрото в единия ъгъл и леденият под. Мексиканецът, казваше се Руис, стана доста общителен, когато разбра, че мъжът, с когото трябваше да споделя килията, бе негов сънародник.

— Отнасят се с нас като с животни, по-зле отколкото с кучетата си. И тук, в този затвор не е по-различно. Може би, ако беше гринго, щяха да ти дадат някоя и друга завивка — той се засмя, но смехът му бе уплашен и кух. — Какво значение има вече? И без това ще умрем. Чух как го правят… гринговците, които наричат себе си „бдителните“ и маскират лицата си, за да не ги познае никой. Тук съм от няколко дена и вече ги очаквам. Но може би са искали първо да ми намерят компания. Един мъж не бива да умира сам.

Руис неочаквано се закашля, а белезниците на ръцете му издрънчаха в непрогледния мрак.

— Приятелче… мълчалив си. Боиш ли се?

Студената стомана се впиваше в ръцете и краката му точно там, където бяха зарасналите белези. Затворът, в който бе лежал някога, трябва да е бил доста по-суров. Как се бе измъкнал?

— Боя се също толкова малко, колкото и ти. Това успокоява ли те? Щом трябва да умрем, защо преди това да не си отдъхнем малко?

— Да си отдъхнем! Нали не мислиш, че можеш наистина да заспиш? Пълно е с плъхове, а освен това ще се уловиш, че се вслушваш във всеки шум и се питаш: „Идват ли вече? Време ли е?“ Тези грингос отнемат на човек дори утешителните думи на свещеника.

Затвори очи и се излегна по гръб върху ледения под. Престана да обръща внимание на Руис, който сякаш си бе внушил, че ако престане да говори, ще дойдат и ще го поведат към бесилото. Бесило… какво ли е усещането, когато ти спре дъха? Дали шерифът ще си направи труда да нареди да се извърши разследване, или веднага ще го предаде на „бдителните“?

В крайна сметка стигна до заключението, че е все едно. Изненадан установи, че трябва да бе спал, подобно на някое животно, което си дава почивка, когато ловецът е вече по петите му. Наистина спеше, но готов всеки миг да скочи абсолютно буден.

— Ах, Боже! — с дрезгав глас промърмори Руис, когато резето на капака над тях издрънча. — Още не съм готов да умра… твърдял ли съм обратното? Трябва да съм лъгал. Нима вече идват? Имам жена… две малки деца. Кой ще се грижи сега за тях?

През отвора нахлу тъмножълтата светлина на някакъв фенер и сега можеха да бъдат различени силуетите на посетителите. Мъжът до Руис въздъхна, разпознавайки въпреки качулката, един от тях.

— Млъкни! Ако те обесят, то ще е защото дрънкаш прекалено много. Освен това мисля, че тези са дошли за мен… стой мирен и може изобщо да не те забележат.

— Съжалявам, индианецо — гласът на Тони трябваше да прозвучи състрадателно, но мъжът различи скритата нотка на раздразнение. — Но наистина не трябваше да убиваш шурея на този мил шериф… не биваше и да идваш тук, а да ме изчакаш по пътя. Мисля, че нещата щяха да се развият по-добре за теб, ако се бе променил.

Тя се обърна с умоляващ жест към шерифа, който държеше фенера, осветяващ лицата на мъжете, последвали го надолу по стъпалата. Най-отпред бе застанал съдията Беноа.

Докато Тони продължаваше да разиграва представлението си, Маноло улови триумфиращия поглед, струящ от тесните, кафяви очи на Беноа. След това съдията се намръщи.

— За съжаление това е същият човек, шерифе. Снаха ми го нае, въпреки моето несъгласие, доверявайки се на думите му, че искал да промени живота си. Но сам виждате докъде доведе това! Изглежда му е станало навик да използва беззащитни вдовици… жени без съпруг, който да ги закриля. Върху обявата за издирването му можете да видите в какво е обвинен.

— Толкова много пари! — задъхано промълви Тони, а блестящите й очи спряха върху неговите. — Изглежда много иска да получи главата ти.

— Тони! — предупредително рече Беноа, след което добави: — Виждате ли, господин шериф, очаквахме нещо подобно. Очаквахме, че е възможно да последва госпожа Ласите и да причини неприятности, защото неотдавна тя го освободи от служба. В Барок ще трябва да отговаря и за много други престъпления като хладнокръвното убийство на предишния й надзирател, например.

— За какво сте дошли — да ме бесите или да ме съдите? — с умишлено арогантен глас попита Маноло и видя как белите зъби на Тони се забиха в долната й устна. Погледна шерифа, а след това и мъжете зад него — сурови, навъсени мъже, в чиито очи се четеше жажда за кръв.

— Обявена е награда от тридесет хиляди долара за залавянето ми жив. Шерифе, искате ли тези хора да измъкнат парите изпод носа ви?

Като стана дума за пари, шерифът избухна.

— Я чуйте! Кой говори за бесене? Ще има справедлив процес, така, както го изисква законът…

— По дяволите законът! — изръмжа един от мъжете. — Дяволски добре знаеш за какво сме дошли, Толбърт! Този негодник хладнокръвно уби шурея ти, а освен това Ред бе помощник-шериф! А както току-що чу, на съвестта му тежат и други престъпления. Хора, нали няма да го оставим да дочака процеса си и да му дадем възможността да петни тази хубава госпожа с обвиненията си?

— Я чуйте… — започна шерифът, но някой го избута настрани. По израза на Тониното лице и по начина, по който гледаше съдията Беноа, сякаш очаквайки аплодисменти, Маноло разбра, че това бяха нейните хора, убийци, които трябваше да го линчуват.

Някой вдигна фенера по-високо, а друг се изсмя.

— Ти, свиня такава… ще увиснеш на въжето!

Гласът на Тони прозвуча неочаквано оглушителен:

— Нека първо да каже за бижутата, които е откраднал!

Беноа се усмихна измъчено и кимна. И тъй като стоеше най-близо до него, а движенията на Стив бяха ограничени от белезниците, той посегна и заби юмруци в мекия корем на съдията. С удоволствие чу хриптящите звуци, изтръгнали се от него, когато се преви напред. Успя да повали поне още двама, докато не се строполи под ударите на юмруците и ботушите им.

Имаше достатъчно време да се запита замаяно дали ще го пребият до смърт или ще го оставят жив, за да го окачат на въжето. След това всичко изчезна зад някаква червена мъгла от болка. Остана само инстинктът да се свива на кълбо, опитвайки се да избегне ботушите, който не преставаха да сипят удари в ребрата и върху главата му. Сякаш много отдалеч до него се донасяше пискливият, възбуден кикот на Тони…

Лежеше на пода с въже на шията и неочаквано засрамен осъзна, че хриптящите стонове, които чуваше, излизаха от собственото му гърло.

— Изглежда идва в съзнание, господин Беноа. Сега ли да го довършим?

— Вече? — докато изричаше това, месестите устни на Тони навярно бяха влажни и нацупени. — Ники, още не е казал нищо за откраднатите бижута! Ти ми обеща…

— Ще си получиш обещаното, Тони, сладка… да, имаш думата ми. Докато момчетата се забавляваха, имах достатъчно време да размисля и… — Беноа се усмихна сладко и отвратително — усмивка, която не вещаеше нищо добро — и измислих един хитър план, чрез който бихме могли с един изстрел да ударим два заека, така да се каже — след това добави с по-твърд глас: — Но преди това възнамерявам да дам един урок на това мулатско псе. Както и на другия пълзящ убиец, който се крие там в ъгъла. Искам двамата да опитат какво значи да увиснеш на въжето.

На стената, доста високо над главите им, стърчаха метални куки, служили някога за закачване на месо и вързопи от чили и лук, и достатъчно здрави, да издържат тежестта на един мятащ се възрастен човек.

Руис извика, след това гласът му секна, а от гърлото му излизаше само хъркане.

— Така. Сега го вдигайте, но не прекалено бързо, не искам да му се счупи врата… още не. Искам да се задушава, съвсем бавно.

Да висиш означаваше да усещаш въжето около шията си, впиващо се все по-безмилостно, спирайки дъха ти, докато подобно на животно в предсмъртен гърч се опитваш да докопаш с ръце примката, питайки се, защо пръстите ти са така безчувствени. Това значеше да хъркаш и да се давиш, жадуващ за глътка въздух, усещайки потръпването на крайниците си и как краката ти се мятат насам-натам, търсейки опора.

Тогава, в последния момент, подът го удари в лицето, а ужасната хватка около врата му леко се поразхлаби. Повдигаше му се и Стив повърна, без да може да овладее предателството на тялото си.

Но това не бе всичко. Ник Беноа каза нещо и мъжете вдигнаха сгърченото му тяло на крака, така че съдията, който смяташе себе си за отличен боксьор, да може да обработва лицето му. Сега Стив имаше чувството, че всичко това не се случва с него… или тялото му не бе в състояние да усети повече болка, защото пределът бе достигнат. Беноа предпазливо бе сложил ръкавици и полуживият мъж съзнаваше как след всеки добре пресметнат, болезнен удар, главата му се мяташе насам-натам. Усети как хрущялът на носа му се натроши и кръвта започна да се стича в устата му. Вече не виждаше нищо, защото раните и натъртванията бяха започнали да се подуват. Още преди Беноа да свърши, Стив отново изгуби съзнание. Някакви гласове го върнаха против волята му в замъглената от болката действителност.

— Чуваш ли ме, кучи сине? Преди да те предам на милостта на тази дама, трябва да знаеш какво те очаква.

Някакъв друг, пронизителен глас:

— Дай му да усети камшика, това ще го събуди! Постоянно ме биеше, Ники, но откакто видях как пред очите ми уби Били Бой, ме бе страх. Сега трябва да разбере какво възнамеряваме да сторим с него! — и отново този циничен, възбуден кикот, след което усети познатото парване на камшика по гърба си. После още едно. Вече бе загубил усещането за болка, а бе на път да се раздели и със способността си да мисли, но смътно си спомняше, че когато не стенеше, пазачите отново и отново сипеха удари върху му.

— Ето! Нали ти казах, че ще подейства. Отново дойде в съзнание… кажи му, Ники!

— Всъщност всичко е съвсем просто.

По дяволите! Чий беше този провлачен, афектиран глас? На младия доктор? Но докторът имаше лъскави ботуши и… Пулсирането в главата му ставаше все по-силно и почти заглушаваше гласа, който бе явно доста развеселен от нещо.

— Възнамеряваме да вземем наградата, като те закараме жив в Барок. Но само полужив, разбираш ли? Защото ще трябва да стигнеш дотам пеш, завързан за едно въже като животно. Когато получаваш нещо за ядене, то това ще бъдат най-вече отпадъци и мръсна вода като онази, предназначена за кучетата… или свинете. А в случай, че не се държиш прилично, ще бъдеш бит.

— О, според мен обезателно трябва да бъде бит — с камшик, както баща ми биеше робите — Тони отново се изкикоти. — Винаги съм искала да имам свой собствен роб, който да прави всичко, което му заповядам. Мъж, разбира се. Как ти се харесва, индианецо?

— Тони, успокой се. А ти, кучи сине, ти ще се научиш да пълзиш и да се снишаваш всеки път, когато ти заповядам, разбра ли? И докато стигнем в Барок, ще си се превърнал в истинско животно. Без каквато и да било следа от разум. Сега схващаш ли? Тони и аз няма да има от какво да се боим, защото вече няма да си способен да говориш, камо ли да си спомниш нещо.

Болката пробождаше мозъка му отвсякъде. Какво правеше тук, върху студения под, с белезници на изтръпналите ръце, въргаляйки се в собствената си кръв и повръщано? С усещането, че всяка костица в тялото му е натрошена? А гласът, който продължаваше да говори, защо не престанеха и не го оставеха намира?

Опита се да каже нещо, но изглежда след мъченията бе изгубил контрол над гърлото, както и над цялото си тяло. Успя да издаде само някакъв неразбираем звук, приличен повече на заглушен стон, отколкото на човешка реч. Чу пронизителния смях, който сякаш никога нямаше да престане да опъва нервите му.

— Виждаш ли, Ники? Мисля, че разбра.

— Добре, надявам се! И не забравяй, че не трябва да го убиваш! Обуздай желанието, което прочитам в жълтите ти котешки очи и мисли за трийсетте хилядарки!

Гласът говореше неща, в които Стив не откриваше никакъв смисъл. Между пристъпите на болка, пронизващи главата му, дочуваше откъслечни, несвързани думи.

Никола Беноа грижливо изтри мръсотията от ръкавиците си — трябваше да си намери нови, преди да се върне в операта. Тези бяха целите в кръв. Той хвърли предупредителен поглед към снаха си.

— Сега трябва да тръгвам. Както знаеш, за тази вечер имам важна среща и се надявам тази дреболия да остане незабелязана. Не бих искал принцесата да реши, че не съм оценил представлението. Тя е една толкова сладка, прилична на мадона Виолета!

— Ах, Ники, понякога наистина ме отвращаваш! Макар и да си по-умен, отколкото предполагах. Какво ще правим сега с този?

— Шерифът си тръгна — рече някакъв ухилен мъж, изхрачвайки обилна струя слюнка и тютюн върху двамата затворници. — Вероятно сега пие някъде, давайки си вид, че нищо не се е случило. Сега ни остава да се погрижим само за едно — да се измъкваме, като преди това оставим този мексиканец да повиси малко по-дълго. Той вече почти притихна.

— Но оставете другия жив, иначе сбогом на наградата, от която ще ви платя за помощта. Оставям го на теб, Тони.

Беноа излезе забързан, а мислите му вече бяха при Франческа.

Тони остана долу, нацупена и хапеща устни. Проклетият Ники! Съвсем в негов стил! Да й остави мръсната работа. Всъщност съжаляваше за това, че индианецът се обърна срещу тях. Той бе толкова възбуждащ любовник, единственият мъж, комуто се бе удало да вземе връх над нея и да я накара да пълзи. Мисълта за всичко онова, което можеше да го принуди да прави, накара очите й да заблестят.

— Тук вони! Издърпайте го по стълбата, а горе излейте достатъчно вода върху му, така че да дойде в съзнание. Искам да се наслади на всяка минута от онова, което го очаква.