Розмари Роджърс
Стив (8)

8.

— Значи не желаеш да ме съпроводиш до Ню Орлиънс! — след потока от вулгарни италиански ругатни, гласът на Франческа Ди Паоли бе дрезгав от гняв. — Кажи ми, Стефано, коя е жената, с която толкова бързаш да се срещнеш? И не казвай отново, че ставало дума за сделки! Не вярвам на сделки, след които се държиш с мен като с някоя непозната… като с някоя уличница, която след това бързаш да отпратиш! — пръстите й се забиха в страните, а гласът й стана по-силен: — Коя е тя? Там ли я срещна, в онзи мръсен град, в който отиваш? Няма никакъв тиф, нали? Ти… кучи сине! Американски варварин такъв! Мислиш, че можеш да се държиш мен като с онези жени, с които обикновено имаш работа?

Тя бе изпочупила всичко трошливо в стаята и сега посегна към сребърната четка за коса върху тоалетната масичка, докато с другата ръка понечи да издере лицето на Стив. Той обаче бе по-бърз. Чертите му представляваха каменна маска. Той стисна китката й и я изви, докато жената не извика от болка и безпомощност.

— Достатъчно! Продължавай да се държиш като уличница и ще се отнасям с теб като с такава. Търпението ми е на изчерпване, разбра ли? Не съм твоя собственост, Ческа, както и ти не си моя. Мисля, че се бяхме разбрали? След няколко часа заминавам, а в случай, че не искаш да отпътуваш за Ню Орлиънс, тогава, по дяволите, прави каквото искаш. За съжаление няма да съм тук, за да стана свидетел на гневните ти пристъпи и крясъците ти на перачка!

— Крясъци… И смееш да твърдиш…

— Крещиш като някоя проститутка, Франческа. Би трябвало запазиш това за сцената и за своите роли.

Думите му неочаквано сложиха край на растящата й истерия и за миг младата жена остана безмълвна.

Стив Морган се взря в нещастното й, подуто от сълзите лице и не усети нищо друго, освен нетърпение, проличало в присвитите му сини очи. Франческа неочаквано забрави гнева си. Гордостта и гневът й бяха изместени от страх, който я накара да изхлипа. Престана да се съпротивлява на болезнената му хватка и се престори, че припада, така че мъжът се видя принуден да я притисне към себе си.

— Стефано! Не ми говори така! Не ме гледай, сякаш нищо не означавам за теб… сигурно разбираш защо съм толкова гневна? Отначало не искаше да ме докосваш заради тифа. А после изведнъж тези сделки, които са толкова неотложни, че не можеш да ме изпратиш до Ню Орлиънс. А ми бе обещал! Каза, че ще прекараме известно време заедно, не можеш да отречеш! А аз… не е в стила ми да моля някой мъж, но ти започна да се отнасяш с мен, да говориш с мен, сякаш… О, проклятие! Защо поне не бъдеш искрен?

* * *

Доста след като се бе разделил с Франческа и му се бе удало да прогони от мислите си топлото й гъвкаво тяло, вече в лодката, която щеше да го откара нагоре по „Сабина Ривър“ до Браунс Блъф, Стив все още си спомняше думите й.

Вперил поглед в мътната зелена вода, той имаше предостатъчно време да си мисли за Джини. Джини, която бе изричала абсолютно същите думи, хапейки устни с белите си зъби, докато очите й блестяха, пълни със сълзи. Но как ставаше така, че винаги когато бе замесена Джини, той се държеше като глупаво, обезумяло от любов говедо? Някога беше искрен с нея, но след това помежду им застана гордостта и твърдоглавието. И всеки бе очаквал от другия да отстъпи пръв. Така бе пуснал Джини да замине и бе намерил Франческа, която в някои отношения приличаше на нея и все пак не бе Джини и никога нямаше да бъде. Защото Джини го разбираше прекалено добре. Тя беше единствената жена, на която някак коварно и подмолно се бе удало, така да му влезе под кожата, че той не можеше повече да се избави от мисълта за нея. И безбройните спомени… Беше я отблъснал в стремежа си да скрие от нея тази своя слабост.

Както винаги мисълта за Джини го разстрои. Проклетата Джини! Без съмнение й бе страшно забавно да се мотае из Европа и да се наслаждава на оказваното й внимание. До Стив бяха достигнали слухове, че из висшите кръгове се говорело за нея като за най-новото протеже на император Александър, негова любимка. И все пак след кратък престой тя отново бе напуснала Русия. Какво я привличаше толкова много към Франция и Испания?

Крайно време бе да се концентрира върху задачата, която му предстоеше. Предизвикателство и възбуда от опасността — може би точно от това имаше нужда, за да успокои дръзкия и неуморен дявол в кръвта си. Защо да не си го признае? В последно време му бе дошло до гуша от игрите на цивилизования свят.

Стив си наложи да престане да мисли за Джини и започна да свързва сведенията, на които случайно бе попаднал, с онези, получени от Бишоп. Джим не би одобрил неочакваната промяна на плановете му, но какво значение имаше това, по дяволите, когато в крайна сметка резултатът бе какъвто го желаеше? Значи, нямаше да се появи в Барок като един наконтен милионер от Изтока с госпожица Ди Паоли като примамка за съдията Никола Беноа. Ако се наложеше, можеше да използва тази хитрост по-късно. Но срещата му с капитан Олтмън, стар приятел от дните в Хуариста, му бе дала възможност да се промъкне направо във вражеския лагер… ако и да бе рисковано. Бе свикнал да живее сред опасности, а този шанс не бе за изпускане. Най-лошото беше — тази мисъл извика усмивка на устните на Стив — че вече не понасяше да му се заповядва и бе свикнал да действа на своя глава. Във всеки случай, в това начинание рискуваше единствено собствения си живот, а този риск, както сам преценяваше, не бе твърде голям.

Щеше да се свърже с някакъв мъж на име Рефухио Орта, по прякор Чучо, женен за индианка от племето на команчите и работил някога за Дейв Медън.

Стив прехвърляше през ума си оскъдните факти, с които разполагаше. Рефухио бе женен за жена на име Тересита, вдовица на някакъв войн — команч, но произхождаща от племето кадо. След залавянето на Дейв и след като му отнели ранчото, уж заради неплатени данъци, Чучо избягал с жена си сред блатата около езерото Кадо, място, където преди войната се криели избягали роби, а сега размирници и хора извън закона. Капитан Олтмън го бе завел при брата на Чучо, който преди да издъхне от тиф пред очите на Стив, му бе казал, как да се свърже с Рефухио.

Но Матаморос бе вече на две седмици и половина път зад него и Стив почти бе забравил за тифа и опасността от зараза, на която бе изложен, докато през един зноен следобед не бе връхлетян от първите пристъпи на треската.

Малката лодка, по-бърза и незабележима се от някой голям речен кораб, вече бе съвсем близо до Браунс Блъф, така че внезапното решение на Стив да слезе на брега не събуди никакви подозрения.

Лодкарят, един мълчалив кейджун на име Гастон с набраздено от бръчки, младежко и едновременно старческо лице, безразлично сви рамене.

Вече му бе платено, при това в злато и той предполагаше, че пътникът му е човек, бягащ от закона, който е принуден да пази плановете си в тайна. Дали тук или в Браунс Блъф нямаше никакво значение. Този синеок, брадат мъж, носещ оръжието си така, сякаш бе част от него и който освен това отлично говореше френски, очевидно добре знаеше къде отива. Гастон не искаше да знае нищо. Обичаше да си казва, че е миролюбив човек, който си гледа добре работата, разбира се срещу известно заплащане. Ако някой го попиташе за клиентите му, били те мексикански селяни или пък подозрителни мъже бягащи от закона, Гастон никога не бе видял и не бе чул нищо. На плещите му лежеше семейство, а той бе беден човек, който трябваше да изкарва прехраната си, транспортирайки стоки надолу и нагоре по реката. Понякога, когато му платяха добре, превозваше и хора. Защо не? Житейският му принцип беше: всеки трябва да гледа себе си и да остави другите на мира.

Той доближи лодката до едно удобно за слизане място под чворест кипарис, чието изкривено стебло висеше току над водата. Гастон безучастно наблюдаваше пътника си, който скочи от лодката и се приземи в тинята, която стигна почти до ръба на ботушите му. Този тук бе необикновено мълчалив и въпреки привидното си спокойствие, изглеждаше доста опасен. Човек, който привличаше неприятностите като магнит, ако те не произлизаха от самия него. Пътуваше без багаж, сякаш готов да отпътува по възможно най-бързия начин…

Е, това вече не го засягаше! Лодката безшумно изчезна зад един завой на лъкатушещата река и Стив ругаейки се измъкна от тежката, лепкава кал и потърси подслон под дърветата, растящи покрай брега.

Все още бе горещо — задушен, зноен следобед. Гастон бе свалил дори ризата си, а Стив стоеше навлечен и трябваше да стиска зъби, за да не се разтракат. Продължителна тръпка разтърси тялото му и докато се препъваше между гъсто растящите дървета, многократно трябваше да спира и да се обляга на някой ствол, докато пристъпът отминеше. След това се появи треската. Стив прехвърляше през ума си симптомите, които бе пренебрегнал. Колко ли време щеше да мине, преди да загуби съзнание? Не помнеше. Но сега, когато разсъдъкът му все още бе сравнително ясен, трябваше да се опита да си спомни посоката, в която да тръгне.

Той отчаяно си пробиваше път, въпреки че не след дълго бе установил, че безнадеждно се е загубил. Това нямаше значение. С настъпването на нощта, ако небето бе ясно, щеше да се ориентира по звездите. Разбира се, в случай че все още можеше да мисли свързано. Пристъпът на тиф се появяваше неочаквано — когато разбра, че има опасност да е заразен, си направи труда да узнае всичко известно за болестта. Но каква полза сега от тези сведения?

Между пристъпите разтърсващи тялото му, Стив се опитваше да прехвърли през ума си всичко онова, което носеше със себе си. Револверът в кобура и онзи в колана. Един нож. Малко пари… не много. Нищо, което да издава самоличността на собственика си, както му бяха втълпявали някога.

Бе започнала да го боли глава. Слънчевите лъчи, проникващи косо между дърветата в късния следобед, сякаш падаха право върху очните му ябълки, а черепът му бе пронизван от непоносима болка.

Колко ли бе напреднал, откакто напусна главния ръкав на реката? Колко още можеше да върви? Бе съвсем спокойно, един тайнствен, тъмнозелен свят, чието мълчание бе нарушавано единствено от провлачените му стъпки, от тихия шум на течаща вода и малките водни обитатели, които скачаха в реката. Насилваше се да продължи да се движи. В един момент залитна и едва не падна в малко поточе, провиращо се като змия сред все още буйната растителност. Бе проникнал доста навътре в сушата, състояща се основно от блата и мочурища. Само тук-там от застоялата, блатисто зелена вода неочаквано се подаваше някой остров. Стив опитваше предпазливо да се движи покрай водата. Всичко, дори някой невинен дънер, можеше да се окаже алигатор. А освен тресавищата, в които човек изчезва за минути, наоколо гъмжеше от водни змии. На всичко отгоре тези мочурища бяха обитавани от хищници, които нападаха и хора. При нормални обстоятелства той с лекота би се справи с всичко това, но тъпото пулсиране в слепоочията и пристъпите на треската го правеха беззащитен.

Стив изруга, но гласът му прозвуча като неясно мърморене. Той продължаваше да се движи, падаше, изправяше се с олюляване, за да се спъне не след дълго и отново да падне.

„Пристъпът на тиф се появява неочаквано“. Бе го прочел или чул от някого. Но едно бе да знаеш какво те е сполетяло, а съвсем друго — да накараш все по-слабото си тяло да се подчинява на разума. Болката в главата сега се спускаше надолу по врата и гръбначния стълб. Миг след като бе треперил от студ, изгаряше в пламъци. Започна да кашля като изнемощял от жажда скитник в пустинята. „Пристъпът на тиф се появява…“ изведнъж. Прекалено бързо… Забеляза, че умът му започва да блуждае, но не можеше да направи нищо. По-късно, когато вече нямаше сили да ходи, започна да пълзи. Някакъв дълбоко вкоренен инстинкт му казваше, че не бива да спира, дори след като отдавна бе забравил накъде и защо е тръгнал. Някъде по пътя си бе съблякъл и захвърлил якето. Сега, почти изгубил съзнание, Стив бе неспособен да мисли свързано. Някъде дочу течаща вода. Имаше усещането, че тялото му ще бъде разтопено от слънцето, а гърлото му бе толкова сухо, че от него вече почти не можеше да се изтръгне стон. Защо продължаваше да се движи? Къде отиваше? Бе се влачил по корем, но сега силите му се изчерпаха. Лежеше, заровил лице в хладната, влажна растителност, усещайки пулсирането в главата си, което с всеки следващ удар на сърцето му сякаш отслабваше, докато накрая не се разтвори в нищото.