Розмари Роджърс
Стив (5)

5.

— Вече втора поредна вечер ми обясняваш, че трябвало да излезеш рано, а тази вечер отиваш да играеш карти! — цупеше се Франческа. Гласът й обаче не звучеше особено гневно и тя се обърна с грациозно котешко движение на тялото. Подпря се на лакти и впери поглед в мъжа, лежащ до нея. — Защо мъжете толкова обичат да играят карти? Големи залози ли правите? Онзи мъж… онзи твой приятел, когото срещнахме вчера в парка, той не дава вид на човек, който може да си го позволи!

Когато Стив умишлено не отвори очи, тя се наведе с предизвикателен смях, докосвайки миглите му с пръсти. Огромният правоъгълен смарагд, който носеше на безимения си пръст, пръскаше златисти отблясъци, подобно окото на някой езически бог.

— Прекалено дълги мигли за мъж… не е честно! Не е честно и да се правиш, че спиш, когато не желаеш да отговаряш на въпросите ми. Може би ще успея да те събудя?

— Знаеш, че можеш, както и аз го зная. Така че не доказвай властта си над мен, дива италианска котка!

Твърде бързо, за да успее да му попречи, Стив дръпна лакътя, на който младата жена се бе подпряла, претърколи се върху нея и я притисна под себе си. Очите му, които сега бяха отворени и леко присвити, се взираха в нейните без дори следа от усмивка. След това приведе глава и доближи устни до ухото й.

— Трябва да вървя, Ческа, и ти го знаеш дяволски добре. Не можеш да ме задържиш дори и с всичките хитрости, които владееш.

— Ако наистина означавах нещо за теб, не би ме зарязал така лесно!

— Започваш да мърмориш, а?

Когато устните му погалиха ухото, а след това слепоочията й, по тялото на младата жена премина тръпка и сега тя почувства, че макар и решен да тръгне, Стив я желаеше.

Откакто познаваше този мъж, тя бе научила това-онова и между другото, че той не позволяваше да бъде принуждаван към каквото и да било.

Тя прошепна само:

— Не! Няма да мърморя… но само защото и без това няма да ме чуеш. Но ще дойдеш да закусиш с мен, нали? Имаш ключ, така че няма значение кога ще се върнеш. Обещавам след това да те оставя да поспиш, ако си много уморен.

Пръстите й — ловки и силни, макар на пръв поглед да изглеждаха съвсем крехки и фини, започнаха да разтриват раменете и гърба му. Те прогониха част от напрежението, натрупано в тялото на мъжа през деня. За миг Стив се изкуши да забрави уговорката си и да остане при нея. Франческа бе сложно и темпераментно същество — отчасти подобна на котка, на моменти хладно пресметлива. Но все пак можеше да я разбере, особено след като се бе решила да му разкрие някои неща за себе си, за условията, при които бе израснала и за решението сама да си проправя път нагоре. Беше талантлива, в това нямаше никакво съмнение. Освен това бе интелигентна и интересна събеседница, с която един мъж не можеше лесно да се отегчи. Не бе влюбен в нея… както предполагаше, не повече отколкото тя в него. В момента обаче имаха нужда един от друг.

Истината бе, че по някакъв странен начин Франческа смътно му напомняше за Джини. Приличаха си по темперамента и по желанието да се налагат, дори и тогава, когато се отдаваха. Мисълта за Джини и растящия гняв, който тази мисъл винаги предизвикваше в него, го тикаха в обятията и прекалено удобното легло на Франческа, даряващо му сладка забрава.

Франческа лежеше по гръб с умишлено разкрачени като на уличница крака и го наблюдаваше как се облича.

— Значи наистина отиваш да играеш карти, хм? Но ще се върнеш за закуска? Трябва ли да ме гледаш толкова мрачно и намръщено? Както виждаш, не се опитвам да те задържа.

— Виждам — сухо рече той, но мислите му бяха насочени към срещата, за която вече бе закъснял. Почти не обръщаше внимание на Франческа, която бъбрейки, се протягаше като ленива котка, без да сваля очи от него.

— И тъй като не желаеш да ми разкажеш нищо за себе си, ще си опитам да отгатна? Я да видим. Бил си в затвор… казвал си ми, че от там са ти всички тези белези по гърба. Може би сте лежали заедно с този твой стар приятел, когото отново искаш да видиш? Това би обяснило, защо се облича така, целият в черно, толкова благоприлично! Навярно планирате някой удар… какво същност си направил, за да те тикнат в затвора, Стефано? Бил си бандит, това отгатнах още в първия миг, когато те видях. Може би си убил някого. Нещо подобно ли кроите вие двамата? Ако имате нужда от съучастничка, аз съм на разположение, знаеш ли? А след това заедно ще избягаме в Тексас…

— Трябва да пишеш романи, вместо да ги четеш, скъпа — застанал пред огледалото, Стив облече сакото си, свивайки рамене.

Франческа се разсмя с пълно гърло.

— Всичко е възможно, особено при теб! Защо например винаги носиш оръжие в себе си? Никога няма да забравя, как светкавично простреля онзи беден каубой… с когото след това се държа толкова приятелски. Спомням си и че онзи противен господин Пиърс, когото изобщо не мога да понасям, разказваше нещо за теб… чакай, какво беше? Ах, да! Каза, че някога в Тексас си бил професионален стрелец. В Тексас ли беше или не? А милият сенатор, твоят уважаем тъст, никак не обича да му напомнят за това! Но аз имам в Тексас един обожател, който е съдия… много важна личност, както разправя. Той ми пише писма и ми изпраща по пощата малки подаръчета. Навярно, ако някога имаш неприятности, бих могла да го убедя да упражни влиянието си.

Стив вече почти бе прекосил стаята, когато лицето му неочаквано се напрегна. Стори й се, че той се поколеба за миг. Възможно ли бе най-сетне, поне за миг да е събудила ревността му? Доколкото го познаваше, това й изглеждаше невъзможно.

Стив се наведе над нея и докосна устните й със своите.

— Трябва да ми разкажеш повече за този тайнствен обожател, любов моя. Но не сега. Вече закъснявам.

Той взе малка двуколка, която го откара до невзрачна кафява сграда, в която обичайните игри на покер без съмнение вече бяха в разгара си. В този час на деня улиците бяха препълнени, така че по пътя имаше време да размисли.

Случайност… или не? Начинът, по който различни камъчета от мозайката си пасваха и образуваха картина. Джим Бишоп естествено го бе разбрал от самото начало. Защо, за Бога, Джим се появяваше винаги в най-неподходящия момент? Както днес следобед, когато се срещнаха в парка. Знаеше ли Бишоп, че Стив е обещал на Франческа да пояздят? Съмняваше се, че просто е отгатнал, защото първата му реакция бе гневна и той я потисна единствено, защото с тях бе Франческа, която ги стрелкаше с развеселените си, любопитни очи.

След като си размениха обичайните любезности, Бишоп бе поканил Стив да го посети.

— Просто няколко стари приятели. Познавате повечето от тях. Всъщност тези дни исках да ви посетя, но в последно време не е лесно да ви открие човек. Но уверявам ви, не бива да се безпокоите, че ще си изгубите времето…

Нямаше ли в умишлено беззвучния глас на Бишоп заплашителна нотка? Или предупреждение? Дали не се бе превърнал в мишена на тайната организация, ръководена от Бишоп или бе нещо свързано със запознанствата му напоследък? Сигурен бе само в това, че щом Бишоп го заговаря в присъствието на Франческа, то бе, защото не желае да му задават въпроси.

По стар навик Стив бе облечен ненатрапчиво. Жилището, в което се срещнаха, бе в някаква сграда от редица абсолютно еднакви квартири с доста овехтяла мебелировка. Мъжете бяха затъкнали ръкави, а върху масата бе постлана кърпа за гладене. През стената можеше да се чуе плач на пеленаче и гласът на пиян мъж, който крещеше на жена си. Домакинът, мъж с угрижен вид на име Рон Драпър, обясни, че тази седмица жена му била с децата на гости на майка си и се извини, че няма нищо за вечеря.

Когато се настаниха удобно около масата, бяха раздадени картите и извадени обичайните чаши за уиски и вино. Бишоп изглежда бе единствения, който успяваше да се концентрира върху картите си и едновременно да говори по работа. Имаше петима мъже, освен Драпър, които Стив все още не познаваше и самият Бишоп. Останалите четирима бе срещал — идваха от Запада, в момента далеч от местата, където обичайно можеха да бъдат срещнати. Липсваше само едно познато лице и Стив, който междувременно се бе разгневил дотолкова, че се отказа от едно раздаване, постави въпроса, който знаеше, че всички очакват от него.

— Къде е Пако?

Някой се покашля, а Бишоп беззвучно отвърна:

— В болница. Беше ранен лошо, но лекарят мисли, че ще прескочи трапа. Само че… ще отнеме време. Разбира се, можех да пратя някого другиго, но очевидно почтените жители на Барок и особено една вдовица на име Ласите и нейният девер, съдията Никола Беноа, изпитват антипатия към чужденци. Всъщност Пако е имал късмет, тъй като се е отървал, за разлика от останалите.

— Барок? — Стив си запали цигара и погледна над пламъка хладните, сиви очи на Бишоп.

— Знаех си, че това име ще ви накара да наострите слух. Шанхай Пиърс случайно спечелил на покер ранчо по онези места, едно от най-големите в областта. А след няколко седмици го загубил при облог с вашия тъст. Доколкото знам, Брандо го е приписал на вас, защото бил на мнение, че всъщност не той, а вие сте го спечелил.

Стив хвърли изгорялата клечка в един пепелник, след което се облегна назад, изучавайки картите си.

— Добре сте информиран. За да ви спестя няколко минути, ще ви кажа, че още не съм виждал имението, но възнамерявам скоро да го сторя. Зная за него само от слухове. Може би земята е подходяща за прокарване на железница, мисля да проуча тази възможност. Да не би нещо не е наред с документите за собственост? За това ли става дума?

— Що се отнася до това, всичко е наред. Земята е ваша по един каприз на съдбата. Точно затова уредих днешната ни среща — Бишоп подреди картите си и хвърли една на масата. Гласът му бе безразличен и непринуден както винаги. — Спомняте ли си Дейв Медън?

Сините очи на Стив потъмняха.

— Спомням си Дейв. Но той се оттегли… преди много време, веднага след женитбата си. Или във вашата организация човек не може да се оттегли така лесно?

Гласът на Бишоп си остана същия, но той хвърли на Стив леден поглед.

— Дейв живееше на село. Дори там имаше малко парче земя. След това, след края на гражданската война, дойдоха авантюристите. И войниците. И той се спречкал с клана Беноа — Ласите. Дейв бе добро момче. Веднага забелязваше, когато има нещо гнило. И защитаваше принципите си. Допускам, че затова се колеба толкова, преди да дойде при нас — Бишоп педантично изтръска пепелта от сакото си. Срещайки предпазливия, неочаквано недоверчив поглед на Стив, сивите му очи потъмняха. Той рече приглушено: — Дейв Медън лежи в затвора. За убийство. Работи с някаква група каторжници. Ранчото му бе отнето за неплатени данъци и продадено на търг. А жена му… навярно си спомняте Рената — руса, с немско потекло, много красива? Мисля, че двамата с Дейв се запознахте с нея по едно и също време, когато я свалихте от един речен параход — Бишоп видя как очите на Стив внезапно придобиха стоманен блясък, а погледът му стана отсъстващ и докато млъкна, за да дръпне от цигарата си. Бишоп имаше време да си зададе въпроса, колко близък е бил Стив Морган с Рената, преди тя да реши да се омъжи за Дейв.

— Какво се е случило с Рената?

— Работи в един бордей в Матаморос. А преди това в изискания публичен дом на съдията Никола Беноа. Говори се, че отишла при него, за да се опита да спаси живота на Дейв. А когато съдията й се наситил…

Цигарата се раздвижи и по масата се посипа фина пепел, веднага избърсана от нервния домакин, който очевидно бе чистофайник.

Стив Морган грижливо бе оставил цигарата си в пепелника и сега си наля половин чаша топъл бърбън.

— Защо?

— Интересно местенце е този Барок — многозначително отвърна Бишоп. — Изключително плодородна почва. Недалеч от границата с щата Луизиана, напоявана от Ред Ривър. Едни от най-хубавите пасбища в цял Тексас… за животновъд. Фермерите и заселниците наричат това място „дяволски добра долина“. Преди войната била собственост на няколко семейства. Но след това… знаете какво се е случило! Законът Хоумстед, позволяващ на заселниците свободно да се установяват из Запада и да обработват земята.

Обичайните последици от една война. Жителите на Тексас били наказани за това, че воювали на страната на победените, а авантюристите се обогатили. Тежко на мъжете, борили се в името на нещо, в което вярваха. Но…

По време на последвалото мълчание хладните, сиви очи на Бишоп обходиха всички лица и накрая спряха върху затвореното изражение на Стив Морган. Бишоп продължи:

— Но когато си жена, вдовица приемаща приятелски войниците от Севера… и отгоре на това имаш девер, който при избухването на войната случайно живеел на Север — един изключително влиятелен мъж, междувременно достигнал поста федерален съдия — нещата изглеждат доста по-иначе! Жаждата за власт и богатство е по-силна от всяка друга, господа. Мисля, ще се съгласите с мен. Още по-опасна е тази жажда, когато е поощрявана или нещо повече — поставена под закрилата на закона, доколкото в онази част на света все още има закони.

— … Съвсем неочаквано, господа, се появил силен приток на заселници, според определенията на закона Хоумстед. Дребните земевладелци, предишните заселници, били прогонени за неплащане на данъци или по различни други причини. Някои от тях изчезнали, други заминали заедно със семействата си. Удивително е колко бързо земята в този необикновен край сменя притежателите си. Някогашните плантатори и едри животновъди все още пасат стадата си по тези плодородни пасбища… а, както вече ви споменах, всеки пришълец, който не може да докаже, че е в онази част на света по някаква работа, трябва да очаква неприятни „инциденти“… нали разбирате?

Междувременно Стив постепенно бе започнал да разбира накъде водят изчерпателните обяснения на Бишоп. Той мълчеше, слушайки с мрачно изражение, подобно на останалите присъстващи, докато Бишоп разстилаше върху масата вечните си географски карти. С хладен, безразличен глас той сипеше факти и обяснения.

— Сега трябва да сте разбрали, защо тази вечер ви… хм… ви поканих тук. Върху земята на Пиърс, който я придобил точно навреме, преди една нещастна случайност да отнеме живота на предишния собственик, досега не е посягано, защото всеки познава Шанхай Пиърс. Съдията Беноа междувременно е научил за смяната на собственика — за него и фамилията Ласите, вие сте един обикновен милионер от Изток, любопитен да види новопридобитото си имение, но нищо повече. Съвсем ясно, вие имате безупречно алиби да посетите Барок и тамошните хора няма да посмеят да ви закачат. С някои обяснения бихте могъл да прекарате там известно време. Нуждаем се само от малко подробности, за да ги свържем с това, което вече знаем! Няколко отговора на определени загадъчни въпроси. А след това, когато представя всичко на президента, ще можем да действаме.

— И какво, по дяволите, сте сторили за Дейв? Възнамерявате ли изобщо да предприемете нещо? Ами Рената… вие наистина сте един хладнокръвен негодник, Джим! Допускам, че през цялото това време, откакто работя за вас, просто съм имал късмета да…

Тогава Стив си спомни какво е да усещаш плющенето на камшика по гърба си в „затвора“, където бе изпратен — една сребърна мина дълбоко в недрата на някакъв хълм, където бе забравил как изглежда дневната светлина и бе превърнат в животно. Тогава и той, подобно на останалите, бе предупреден за рисковете, които поемат. Най-хубавото бе, че Дейв се бе оттеглил, навярно под натиска на Рената и все пак… можеше ли човек да се оттегли, след като е изпълнявал определени поръчения? Щеше ли някой от тях да получи някога това право? Съвсем неотдавна Бишоп го бе издирил в Мексико и по своя непредвидим начин бе задвижил всичко, случващо се от тогава насетне. Включително и това, че тази вечер Стив седеше тук и слушаше какво има да им каже Бишоп.

Пушекът се издигаше и кръжеше из вече задимената стая. Драпър бе затворил прозореца и въздухът можеше да се реже с нож.

Навярно Джим Бишоп бе прочел мислите на Стив, защото продължи спокойно, сякаш изобщо не е бил прекъсван. Той приемаше за разбиращо се от само себе си, че трябва само да спомене още някои подробности и след това да изложи плана си.

— Както изглежда, в тези краища някои хора са сложили справедливостта в джоба си. Например някой си полковник Венс, командващ местния форт. Човек на кариерата, който някога се ползвал с добро име. Но парите покваряват, особено когато наближаваш пенсия. Подобно на повечето мъже там, той лази в краката на Антоанет Ласите. Тя е млада за вдовица и много привлекателна. Наистина идеите излизат от Ник Беноа, но смятаме, че тя е, която притежава истинската власт и когато се наложи, упражнява необходимия натиск. Ник е доведен брат на починалия й съпруг. Говори се, че бил доста влюбен в Тони. Тя е единствената му слабост… освен друга една…

Последната подробност, оставена за накрая, едва ли можеше да мине за случайност. Никола Беноа, местното величие, бил почитател на операта и в частност на някоя си госпожица Франческа Ди Паоли. Мъжът я обожавал. Той засипвал идола си с цветя, писма и скъпи подаръци. Главно негова била заслугата за това, че господин Фийлдс сключил договори, съгласно които, госпожица Ди Паоли трябвало да пее из оперните театри в Тексас. За тази цел съдията хвърлил значителни средства и пуснал в действие изключителното си влияние.

Както Стив вече знаеше, тя щяла да спечели огромни суми от турнето си из Юга. Единствено затова Франческа се бе оставила да бъде убедена да пее в толкова забутани места като Сан Антонио, Остин, Хюстън, Ню Орлиънс и Натчез, за да отпътува след това за Тексас и накрая за Калифорния — обратно в сравнително цивилизования свят.

Поглеждайки над картите, Стив срещна погледа на Бишоп.

— Ще ви информирам за всичко, което науча — сухо рече той, питайки се, защо веднага не бе отклонил поръчението.

Бишоп изясни още някои подробности с вежлив, но непроницаем израз. Показа им общия план на Барок и близките градове. Споменаваше име след име.

— Има една фамилия Картър. По-рано Картие, но старият променил фамилното име, когато се оженил за сестрата на Беноа. Лентяй и гуляйджия. Най-големият син, Матю, е един от онези непримирими бунтовници. Човек извън закона, откакто се е върнал от армията. Всъщност за Тони Ласите, госпожа Антоанет Ласите, би направил почти всичко. Тя е родена в Луизиана, никой не знае кога и къде точно. Просто се пръкнала, руса, красива, усмихната — старият Джон Ласите я довел от едно пътуване, предприето малко преди войната. След това отишъл на фронта й наскоро след това умрял. Тя взела нещата в свои ръце, сякаш била родена за това. Разправя, че семейството й притежавало голяма плантация. Самата тя трябвало да бяга от манастира, където я изпратили, измъквайки се по този начин от подготвяната женитба.

— Струва ми се, вече знаете достатъчно за тези хора! — за най-голяма изненада на Стив гласът, подхвърлил тази забележка, бе на Грег Портър, наричан между приятели Порт, който стрелкаше Бишоп с присвитите си пясъчножълти очи. Едва сега Стив си спомни, че дълго време Порт и Дейв бяха неразделни, точно както той и Пако. А сега Пако лежеше в болница, надупчен от куршуми.

— Но не знаем достатъчно, за да предприемем това, което си мислите. Имаме някой предположения, но ни трябват доказателства.

— А междувременно Дейв гние заедно с група каторжници, а жена му… кажете, Джим, знае ли той всъщност, какво се е случило с жена му?

„Ами, ако бях на мястото на Дейв — огорчено мислеше Стив, — а Джини на мястото на Рената.“ Но онова бе по време на революцията и може би… кой знае дали Джим не бе в течение. По дяволите Бишоп и неговата пресметливост!

Поставеше ли се на мястото на Бишоп, Стив можеше да го разбере. Бишоп не можеше да измъкне Дейв, без да отприщи лавина от въпроси, а с това — да предупреди онези хора, които се опитваха да потулят намеренията си. А Рената бе образец на жена, която сама си навличаше неприятности. Без съмнение, тя също щеше да е следена.

— Кога можете да заминете?

Неочаквано всички впериха поглед в него и особено Порт с неговите продълговати, зелени очи. Порт желаеше сам да замине, но той бе прекалено замесен, а щом Пако, винаги толкова предпазлив, е бил надупчен, за Порт това би значело сигурна смърт.

Стив се протегна и си наля още малко от питието. Мирисът на вълна го караше да се мръщи. Щеше да се наложи отново да свиква с това. По дяволите!

— Идната седмица — рече той, обърнат към Бишоп. — По море. Ще ви се обадя. Дайте ми само имената на хората за свръзка. Можете да си спестите обичайните лекции да разчитам единствено на себе си и прочие — гласът му бе станал по-тих, почти безразличен. — Няма да забравя и ще ви доставя сведенията, които желаете. Но и вие, Джим, не забравяйте, че искам да бъда оставен да действам както намеря за добре.