Розмари Роджърс
Стив (4)

4.

Навън, от двете страни на улицата, осветена от газови фенери върху високи стълбове, вече се бе насъбрала тълпа любопитни зрители.

Франческа Ди Паоли стоеше редом с господин Гулд и неговите съдружници, Джим Фиск отляво, а сенатор Брандо и Шанхай Пиърс отдясно. Зад себе си чувстваше присъствието на Бърт Фийлдс, за когото не се съмняваше, че не одобрява ставащото.

Имаше чувството, че участва в някакво добре режисирано представление — фенерите бяха светлините на рампата… и все пак само преди няколко минути й напомниха, че този дуел щеше да бъде съвсем истински, подобно на коридата, на която бе присъствала по време на пътуването си в Испания. Както изглежда, Шанхай Пиърс бе решен да убеди всички в това.

— Патроните на тези револвери са съвсем истински, а Джет Ленгли е достатъчно луд, за да застреля зет ви, Брандо. Надявам се, че той го съзнава.

— Зет ми не гледа на револвера като на играчка — сухо отвърна Брандо. Тонът му звучеше самоуверено, но на оранжевата светлина от фенера лицето на сенатора изглеждаше отпуснато и застаряващо. — Надявам се, надзирателят ви съзнава, че насреща му не е някой новак.

— Не минава ден без Ленгли да се упражнява с револвера, който носи на кръста си — Пиърс самоуверено се засмя, преди да продължи: — Искам да ви кажа нещо. Повишавам залога, само за да ви докажа колко сигурен съм в човека си. Имам около шестстотин хектара земя недалеч от Барок, спечелени неотдавна на покер. Добра земя, дъно на долина, напоявана от Ред Ривър, с къща и всичко останало. Беше плантация, принадлежаща на един французин, който след войната я оставил да запустее. Най-доброто ранчо в района, с повече от хиляда глави подивял добитък, обикалящ наоколо. Залагам го срещу сребърната мина в Ню Мексико, току-що купена от вас. Присъединявате ли се, или не? Тези господа могат да бъдат свидетели.

Шепотът на господин Гулд издаваше потискано вълнение:

— Ако сенаторът е толкова сигурен в зет си колкото вие в своя човек, тогава резултатът от този… дуел би бил наистина интересен, не мислите ли, господа? Естествено… — гласът му незабележимо загрубя, а по гърба на Франческа полазиха тръпки, — ако има убит, всичко ще бъде представено като злополука по време на лов, всички сме съгласни, нали?

През множеството премина одобрително мърморене. Брандо дръпна от цигарата си и сърдито рече:

— Злополука, разбира се. Пиърс… облогът е в сила!

— Господа? — нежно и малко колебливо рече Франческа Ди Паоли. — Наистина ли сте толкова самоуверени, колкото изглеждате? Не бих желала…

— Не се безпокоя за Стив. Той може да се грижи за себе си, било то с револвер или… — сърдитият глас на Брандо секна, след което той добави с променен тон: — Но, за Бога, надявам се дъщеря ми никога да не узнае, каква е била моята роля в цялата работа!

— Не дъщеря ви е тук… а аз.

В гласа й имаше нещо, което накара Брандо да се обърне и въпреки собственото си вътрешно напрежение, да я погледне строго. Всички бяха в плен на това напрежение — бутафорната театралност се превръщаше в жестока реалност. Измисленият град на Джей Гулд неочаквано се бе съживил, а в края на улицата дебнеше смъртта.

— Не забравяйте, момчета — грубият глас на Шанхай Пиърс наруши неочакваната тишина. — Излизаме всички навън… и, за Бога, ако победителят не е тексасец, тогава облогът, който току-що сключих, ще го направи такъв!

В отговор се разнесе див рев, след което отново настана тишина.

Гърлото на Франческа се бе свило. И преди бе ставала причина за дуели в Европа, но никога не бе присъствала. Това тук беше нещо съвсем различно! Сякаш не бе действителност и все пак… Щеше ли да види един от мъжете мъртъв? Кого?

Нямаше никакви помпозни формалности — никакви секунданти, дори и лекар, доколкото й бе известно. Може би пък изобщо нямаше да има нужда от лекар. А двамата мъже, които неочаквано бяха изникнали в двата края на улицата в светлината на лампите, не спираха, за да се прицелят грижливо. Те се приближаваха, а по помръкналите им лица не трепваше нито мускулче. Какво щеше да стане, когато спрат? Точно такива си бе представяла американците. Все още бяха диви, необуздано насилие прозираше изпод тънкото лустро на цивилизацията, с която се фукаха. Франческа бе започнала да осъзнава значението на това, което, без да се замисли, бе предизвикала… твърде късно.

Двамата мъже се дебнеха един друг.

— Нали знаеш за какво служи револверът, конте? — гласът на Джед Ленгли звучеше подигравателно. Той се опитваше да надхитри обзелото го неприятно чувство.

— Убеден ли си, че съм конте? — Стив Морган дори не бе повишил глас, но мъжете стояха толкова близо един до друг, че Легли можеше да види всичко онова, което трябваше да забележи по-рано: ниско увисналия кобур, гъвкавата походка и най-вече очите — леко присвити и почти черни на мъждукащата светлина. Какво, по дяволите, му бе извикал Пиърс пред малко?

— Не поемай рискове, Легли. Това момче идва от Калифорния!

За миг се бе зачудил, какво по дяволите, трябва да означава това, но умът му все още бе размътен от гняв. Помисли си, че Шан блъфира, за да накара другия да удвои залога, внушавайки му, че двубоят е равностоен. Възможно ли бе господарят му да е искал да го предупреди?

Неочаквано умът на Ленгли заработи като бръснач. Той забави крачка, опитвайки се в малкото секунди, които оставаха, да проучи противника си и да си спомни нещо. Морган, не беше ли чувал това име… проклятие! Преди време. Но кой, по дяволите, би очаквал точно тук да срещне професионален стрелец от Запада? Вече не мислеше за жената, виждайки как ръката на Стив все повече се приближава към кобура.

— Ще доставим ли удоволствие на тези хора, като се изпозастреляме един друг, или става дума за това, кой пръв ще пролее кръв?

— Не възнамерявам да те убивам, Ленгли — гласът на Стив Морган бе равен, с едва доловима нотка на нетърпение. Той наблюдаваше очите и лицето на Ленгли, очаквайки да забележи напрягане на мускулите, което би означавало, че мъжът ще стреля. Ленгли щеше да бъде бърз — инстинктът му бе категоричен. Но каубоят бе човек, който обичаше да заговаря противниците си, за да отклони вниманието им, преди да действа по същество.

— Аз също не възнамерявам да те убивам — непринудено рече Ленгли и почти в същия момент ръката му се стрелна надолу.

Стив обаче вече бе извадил револвера и още докато стреляше от хълбок, тялото му се извъртя настрани. Ленгли усети пробождаща болка в ръката и наполовина изваденото му оръжие изпадна от безпомощните пръсти. През ръкава на карираната му риза започна да се просмуква кръв, а мирисът на изгорял барут странно се смесваше със замайването в главата му.

— Гръм и мълния! — извика Шанхай Пиърс в последвалото мълчание. — Трябва да призная, че почти си заслужаваше да загубя облога, само за да видя този изстрел! Боже мой! Морган, ако някога търсите работа, обадете се първо на мен, а?

Уилям Брандо облекчено изпразни дробовете си, питайки се, защо внезапно изпита такава нужда от питие.

Мълчанието бе нарушено и всички се раздвижиха, започвайки да говорят един през друг — гласовете звучаха необичайно високо.

Франческа Ди Паоли стоеше като изваяна от лед. Тъмните очи приличаха на петна върху бялото й лице.

На улицата няколко приятели на Ленгли превързваха простреляната му ръка.

— Куршумът е излязъл отзад… Чиста работа. Как не сме чули за вас?

Някакъв възрастен господин попита с мек глас:

— Някога казвал ли сте се Уитекър? Спомням си как преди около три години в Сан Антонио бе убит Бърт Хейнс…

— Трябва да пийна нещо — леко замаян рече Ленгли.

— Победителят плаща… не е ли честно, момче?

Франческа, която неочаквано се оказа пренебрегната от мъжете, сражавали се за нея, улови странно усмихнатия поглед на Джей Гулд и изправи рамене. Този път бе благодарна на подкрепящата я ръка на Бъртрам Фийлдс. Дори вежливият сенатор Брандо бе последвал дузината хилещи се и ревящи мъже през люлеещите се навътре-навън врати на бара.

— Мисля, че дойде време да се плаща, принцесо — рече Фийлдс с необикновено студена нотка в гласа. — Или искате да се отметнете?

— Разбира се, че ще пея! — тя вирна глава, а когато Пиърс сграбчи ръката на младата жена, от очите й хвърчаха искри.

— Върви, момиче! Мисля, че няма да е зле да се утешим един друг за загубата.

Пианото свиреше, а когато Франческа запя към тях се присъедини и малкият оркестър. Младата, жена изпя една, втора, трета песен. След това оркестърът засвири за танц.

Джед Ленгли бе малко блед. Ръката му висеше в една превръзка и болеше от мехлема, с който личният лекар на господин Гулд бе намазал раната. Той погледна младата жена.

— Все още я намирам за най-красивата танцьорка, която някога съм виждал.

— Защо тогава не я поканите на танц? — гласът на Стив Морган бе почти безразличен.

— Но вие я спечелихте.

— А тя ще удържи обещанието си. Вървете, момчета, танцувайте. Мисля, че тъстът ми желае да говори с мен.

Летяща от едни мъжки обятия в други, Франческа приличаше на огнен пламък. Никога не бе виждала толкова енергични танцьори като тези каубои. Изглежда всеки искаше поне веднъж да танцува с нея. Всеки, освен него — Стив Морган, който я бе спечелил на дуел, предизвикан от нейната глупост. Изглежда умишлено желаеше да покаже презрението си към нея, като не й обръщаше никакво внимание.

Не се приближи нито веднъж, а вечерта бе вече към края си. Франческа имаше чувството, че безгрижната, лъчезарна усмивка е залепнала върху лицето й подобно усмивката на някой клоун.

Безкрайно се изненада, когато той неочаквано изникна като изпод земята, обви ръка около кръста й и я поведе към освободилото се място за танцуване. Не си бе направил труда да я помоли за танц и когато усети ръката му на кръста си, Франческа толкова се разгневи, че чак се разтрепери, а пулсът й се ускори от безсилието, което изпитваше.

Тя с приглушен глас избълва поток италиански ругатни, след което добави:

— Как смеете да се отнасяте така с мен? Забравяте, че не съм някоя от онези жени, които толкова лесно можете да въртите на пръста си! Съжалявам, че другият не ви застреля! Вие, американците, сте толкова диви, вие… вие сте най-отвратителния варварин, когото някога съм срещала. Вашето държание…

Мъжът тихо се засмя, сякаш бе казала нещо много смешно.

— Държание? Мисля, вие също сте доста дива, Франческа. Къде сте научила всички тези вулгарни думи, с които ме ругаете?

— Заслужавате… ако бях мъж, щяхте да получите това, което заслужавате!

— Радвам се, че не сте мъж! — той неочаквано я придърпа прекалено близо до себе си и сведе глава, за да прошепне закачливо на ухото й: — Ще продължите ли да се мръщите, криейки се зад този обезоръжаващ поглед, или да минем без вежливите, отегчителни прелюдии… сега, когато всеки доказа какъв е?

Тя бе останала без дъх и се мразеше за това.

— Прекалено много неща вземате за подразбиращи се!

— Утре сутринта отново ще се преобразите от танцьорка в принцеса. Искате ли да прекарате остатъка от нощта с мен или да ви върна на Бърт Фийлдс?

Тя така и не се върна при Бъртрам през остатъка от този съдбовен, прословут уикенд, за който в последствие толкова се шушукаше. Франческа Ди Паоли никога не се бе безпокояла от клюките или от хорското мнение, а в този случай по-малко от всякога.

Обстоятелството, че Стив Морган бе женен, не играеше никаква роля — и без това повечето от любовниците на Франческа бяха женени мъже. Нещо, което обаче не бе без значение за нея, беше откритието, че не можеше да го върти на пръста си подобно на останалите. Той я желаеше и не го криеше, но не бе готов да пълзи пред нея. Създаваше впечатление на човек, който чудесно би минал и без нея, и който лесно би могъл да я забрави, подобно на много други жени преди нея.

О, Стив правеше всичко както трябва — подаряваше й скъпи бижута, изпращаше цветя, но нито един от подаръците му не бе съпроводен от любовно писмо, а единствено от небрежно надрасканите му инициали. Не можеше да го подчини. От време на време я придружаваше до Саратога, до Нюпорт, в театъра, на вечеря в самия Ню Йорк, но единствено, когато на него му бе удобно. Случваше се с дни да не чуе нищо за него. При първия й изблик на гняв той напусна хотелската й стая и не се появи повече от две седмици. Имаше моменти, в които Франческа не знаеше дали не го мрази и дали той изпитва към нея нещо друго, освен чисто физическото привличане, тъй като се отнасяше с нея като с любовница и нищо повече. Бе свикнала мъжете да я отрупват със заплахи и молби, които в крайна сметка предизвикваха единствено смях.

Стив Морган не приличаше на никого от останалите мъже, които познаваше. Още от самото начало бе забелязала безпардонността му, която странно подхождаше на нейната собствена. Той не просто приличаше на нея, а я превъзхождаше в собствената й игра. Стана така, че дори Бъртрам Фийлдс, който смяташе, че познава Франческа по-добре от всеки друг, наистина започна да се безпокои, въпреки че бе достатъчно умен да не дава израз на съмненията си. Въпреки фаталисткото мърморене на Констанца и отчаянието на Луиджи Ризо, той правеше опити да убеди сам себе си, че работата не е сериозна и няма да продължи дълго. Настроенията на Франческа се меняха толкова лесно и бяха нетрайни като вятъра. А съдейки по това, което чуваше, Стив Морган не бе от типа мъже, които вземат жените на сериозно. Дори и собствената си жена.

Както Фийлдс бе научил, Стив имал за любовница изключително красива испанка, докато не се оженил за наскоро овдовялата дъщеря на сенатор Брандо, изумявайки цял Сан Франциско с бързината, с която минали под венчилото. За да накарат злите езици да млъкнат, скоро след това любовницата му се омъжила за един английски виконт. После тръгнали слухове, че бракът на Стив Морган и сенаторската дъщеря не е съвсем обичаен. Както Стив, така и Вирджиния Морган били забелязани на публични места с други партньори, а когато се появявали заедно, те шокирали обществеността, посещавайки места, където един мъж би завел своята любовница, но не и съпругата си. Опасен, непредвидим човек, хладен и безогледен в сделките — това бе чул Фийлдс за Стив Морган. Узнавайки, че Морган възнамерява в най-скоро време да се върне в Калифорния, неволно бе въздъхнал с облекчение. Може би това бе краят. Ако и самата Франческа не заминеше за Сан Франциско, сигурно и двамата щяха да си намерят други партньори. Сенатор Брандо, притеснен не по-малко от Бъртрам Фийлдс от развитието на връзката между Стив и Франческа, пръв направи опит да се намеси.

Той се срещна със Стив, за да обядват заедно, както правеха винаги, когато зет му се случеше в града. Не му бе убегнало, че Стив, който иначе не даваше израз на грижите си, няколко пъти се бе разсеял, бърчейки чело. Вече месец откакто за пръв път отвориха дума за госпожица Ди Паоли и през цялото това време Брандо бе проявявал търпение, надявайки се, че всичко ще отмине. Но сега дори жълтата преса бе започнала да отпечатва заглавия, съдържащи нещо повече от намеци за подчертано тесните и интимни връзки на един млад калифорнийски милионер с новата любимка на Ню Йорк. Един-двама репортери дори бяха подушили някакъв дуел, разиграл се в имението на господин Гулд и оттогава, с присъщото си презрение към така нареченото благопристойно поведение, Стив твърде често се бе появявал на публични места заедно с госпожица Ди Паоли. Ходеха на конни надбягвания и на театър… бяха ги видели и в изисканите Саратога и Нюпорт…

Сенаторът открито и без увъртания рече:

— Чувал ли сте нещо за Джини в последно време?

Бръчките по челото на Стив изчезнаха. Обръщайки се към по-възрастния мъж, очите му се поприсвиха.

— В последните седмици не. Но аз също не си падам особено по писмата, така че не й се сърдя.

Гласът на Стив звучеше безразлично, но инстинктът му подсказваше, че този път Брандо няма да подмине темата.

— Тази сутрин получих писмо от Соня. Пише, че след завръщането си от Русия, Джини не е прекарала в Париж дори и една седмица. Този път заминала за Мадрид, на гости на някакъв господин, който отглежда бикове и организира кориди. Вирджиния й била обяснила, че възнамерява да учи фламенко от циганките в Мадрид — Брандо притеснено се покашля. — Виждате ли, според мен е по-добре да знаете, че за вас се носят някои… някои слухове, които са достигнали дори и до пресата. Разбира се, Соня също чете нюйоркските вестници. Тя иска да се върне, но Джини…

Джини. Какво, по дяволите, си бе наумила този път? Не бе останала в Русия, но навярно живееше в някоя европейска столица. И до Стив бяха достигнали някои слухове и той се бе уловил да мисли, дали наистина не е по-добре съпругата му да продължи престоя си в Европа. В случай че сега се завърнеше, Стив трудно щеше да устои на желанието да й извие врата. Бе забравил, че се е зарекъл да бъде търпелив, да й даде шанс сама да реши. Ако зависеше единствено от неговото желание, не би я пуснал да замине. Защо Джини бе единствената жена, която от самото начало го караше да губи трезвия си поглед върху нещата? До гуша му бе дошло да търпи и да бъде толерантен. Толерантен… по дяволите! Почувства как за миг в гърдите му се надигна смразяващ гняв. Джини щеше да стори добре, ако по възможно най-бързия начин вземеше решение, защото в противен случай щеше да се наложи той да й помогне.

Чертите на Стив Морган останаха безизразни, въпреки че дари тъст си с подобна на гримаса усмивка.

— Джини сама трябва да реши какво иска да прави. Преди да замине, не сме си поставяли никакви условия. Всъщност… — Стив се облегна назад и протегна дългите си крака. Вдигна чаша за един полуироничен тост, при което сенаторът не можа да изтълкува израза на лицето му. — Всъщност, възнамерявах скоро да напусна Ню Йорк и да замина за Тексас. На път за Калифорния. Там имам някои делови задължения, а и госпожица Ди Паоли ще изнесе концерт в Остин. Обещах да я съпроводя.

Всъщност Стив бе взел решение за това кратко пътуване до Тексас едва тази сутрин и не бе възнамерявал да взема Франческа със себе си или да я посвещава в намеренията си. Но, защо наистина да не съчетае сделките с удоволствието… поне за известно време? Трябваше просто да отложи плановете си с една седмица, докато изтечеше нюйоркският договор на Франческа и можеха да заминат с кораба. Щеше да я вземе със себе си до Остин, а оттам да продължи сам, за да се погрижи за бизнеса си.

— Мислех си, че бих могъл да използвам случая, за да намина към имението край Барок, което ми подарихте, така че е възможно да отсъствам няколко месеца. Следващия път, когато пишете на госпожа Брандо, не бихте ли я помолил да обясни на Джини, че съм прекалено зает, за да й пиша.

Брандо, който мислеше, че вече е разбрал намеренията на зет си, още същия следобед написа дълго писмо на Соня, в което по възможно най-рязък начин изразяваше неодобрението си относно последните действия на дъщеря си и дори се застъпваше за Стив.

„… Споменаваш за слуховете, достигнали до теб относно някаква връзка на Стив с една оперна певица…“ — той спря, дръпна от цигарата си и намръщен впери поглед в листа. Докъде да се простре с подробностите? Бе забелязал гневния блясък в очите на Стив и напрегнатите мускули на лицето му, докато му разказваше за последните авантюри на Джини. Очевидно Стив не бе толкова безразличен, колкото даваше вид. И въпреки че Брандо нито разбираше, нито одобряваше този нетрадиционен брак, у него постепенно се оформяше убеждението, че Джини не бе особено щастлива от мисълта да напусне съпруга си. „Може би — сърдито мислеше той — най-добре би било да се сложи точка на всичко това, преди да е станало прекалено късно.“

Той взе перото и продължи да пише. Надяваше се, че Соня ще покаже писмото на Джини, без прекалено да щади чувствата й. Дъщеря му трябваше да бъде изтръгната от непоносимото си самодоволство.

„От изрезките от вестници, които прилагам, ще научиш всичко… Ако намираш новините малко шокиращи, скъпа моя, трябва да ти напомня, че историите за неподобаващото поведение на Джини вече се носеха из Ню Йорк, преди Стив да срещне госпожица Ди Паоли. Между другото, тя не е от типа жени, които могат да бъдат определени като евтини… или, които търсят мимолетно удоволствие с някой мъж, чиято съпруга обикаля из Европа, без изобщо да помисли за съпруга, семейството или доброто си име. Ако Джини държи единствено на фриволностите и възхищението на определени господа със съмнителна слава, то имам чувството, че по-добре би било да си остане там, където е. В случай че съпругът й реши да се разведе, тя ще трябва да намери средства и начини да се грижи за себе си. Стив скоро ще замине за Тексас и ме помоли да предам на Вирджиния, че по време на пребиваването си там едва ли ще намери време да й пише…“

Писмото изпълваше повече от десет страници и заедно с вестниците, които сенаторът приложи, представляваше внушителен пакет, изпратен на следващата сутрин с печат на нюйоркската пощенска служба в направление Хавър.