Розмари Роджърс
Стив (32)

32.

Защо винаги трябваше да има „след това“? Завръщане от висините на споделената страст?

Стив и Джини лежаха почти ребром и ръцете му все още я стискаха в прегръдката си, а главата й почиваше на рамото му.

Докато лежеше така в неговите обятия и чуваше как учестеното му дишане постепенно се забавя и нормализира, Джини се опитваше с притворени очи да се съпротивлява срещу надигащото се отчаяние, което я правеше неспокойна, съмняваща се и уплашена. А сега какво? Как щеше да свърши този път?

Някакъв далечен шум, Джини не знаеше какво точно бе това, накара всяко мускулче по тялото й да трепне.

— Какво има, зайче? — бе я заговорил на испански.

Тих шепот… може би си бе спомнил същото, което й тя.

Не, тя не искаше да напуска сигурните му, топли обятия, нито да усеща как тялото й се отделя от неговото и отново заживява свой собствен живот.

— Стори ми се… стори ми се, че чух…

— Изстрел? Викове? Няма значение, скъпа, още са далеч — гласът му я успокояваше както по време на онзи първи път, когато бяха лежали така, край една кола, под угрозата от нападение на апахите, което още повече изостряше сетивата им. Той отново бе загорелия от слънцето, синеок негодяй, направил от нея жена.

— Но, Стив…

— Кога ще се научиш да мълчиш, жено? — ръцете му я обвиха още по-плътно, опровергавайки неочакваната строгост в гласа му. — Току-що говори за доверие. От какво се боиш сега?

Тя все пак успя да събере куража да отвърне:

— От теб! А също и за теб, защото понякога си така… така безогледно смел. И защото… — тя сведе глава, за да надникне в очите му, които сега бяха сурови като тъмната, безмилостна синева над Мексико.

— Защото какво, Джини?

Тя го гледаше, опитвайки се да устои на погледа му.

— Защото те обичам! Защо иначе? И защото знам, че това не е достатъчно. Трябва нещо повече, Стив, не разбираш ли? Ще си станем чужди един на друг, дори врагове, просто защото нямахме достатъчно време да се опознаем наистина и да се научим да се разбираме един друг. Аз ти родих деца… те са твои, Стив, но знаеш ли, почти бях… аз… о, Боже, не понасям мисълта за това. Защото винаги, точно както сега, съм се бояла за това какво би могъл да си помислиш и как ще ме нараниш след това.

— Джини! — устните му понечиха да се притиснат към нейните, но той се въздържа, разтърсен от отчаяно избликналите й думи и мисълта за собствената си вина. Знаеше как да се държи с жените, с всички останали, освен с Джини. Прекалено лесно бе да я осъди, оневинявайки по този начин собствените си грехове и… да, собствената си глупост, направила го неспособен да им устои. Онова, което не бе сложил в сметката, бе простичкият, неоспорим факт, че я обичаше. И че винаги я бе обичал, дори и през онези черни дни, когато я подозираше и почти бе започнал да я мрази. Дори и тогава бе копнял по нея. Трябваше да се поучи от миналото. Сега бе тук, при нея, защото нямаше намерение да я изпусне.

Срещна погледа й и трябваше да признае пред себе си, че бе замислял да я накаже заради неприятностите, които му причини. Искаше да я види да страда, преди да й наложи своите условия. Но сметките му бяха излезли криви. Джини го обезоръжи със своята всеотдайност… с упорството си, дори сега…

— Не искам да живея както досега, Стив — той мълчеше, замислен и намръщен, и Джини припряно продължи, преди да е изгубила кураж: — Като вежливи, добре възпитани непознати, живеещи в своите отделни стаи в големи и луксозни къщи, обградени от други непознати. Искам теб и се надявам ти да желаеш мен, а не твоята оперна певица или танцьорка…

Той започна да се смее и се претърколи върху нея, за да я накара да замълчи.

— Ти побъркано, ненаситно същество! Нямат ли край претенциите ти? От какво още трябва да се откажа, за да бъдеш щастлива?

— От нищо — прошепна тя, докато Стив притискаше устни към шията й. — Не искам нищо друго, освен от време на време да ми казваш, че ме обичаш. Но само ако наистина го мислиш. Само ако…

— Проклятие! Ще престанеш ли с предписанията? Какво мислиш правя тук с теб, докато шерифът и хората му, а освен тях и половината редовна армия на Съединените щати е по петите ми? Трябва ли да те залея с поток от романтични сантименталности, за да те убедя?

— О, Стив, бях забравила!

— Радвам се, че ми се е удало да те накарам да забравиш нещо.

Той не обърна внимание на внезапното, боязливо размърдване под себе си и леко я погали.

— Майчинството ти се отразява добре. Тялото ти е също толкова стегнато и красиво, колкото преди. А следващия път, когато носиш мое дете, ще бъда до теб, за да стана свидетел как плоският ти, стегнат корем се издува… Може да ми се удаде дори да дам име на детето си, какво ще кажеш, потайна, недоверчива палавнице!

Тя се изчерви.

— Стив, аз…

— Запази това за по-късно. Забрави ли шерифа и войниците? И братовчед ми, който навярно ужасно се безпокои? Всичко това заради теб, разбира се — възвърнал предишната си нетърпеливост, той отново бе на крака и й помогна да се изправи.

— Но те търсят теб. Какво ще правиш? Ако започнат да стрелят?

— Защо просто така, за разнообразие, не ме оставиш да се погрижа за нещо сам? Станала си прекалено самостоятелна, Джини, и аз възнамерявам да променя това. Веднага щом навлечеш тази риза, ще отидем да ги потърсим. Без съмнение ще се наложи да дам някои обяснения, но Реналдо ще ми помогне, а след това…

Всичките й възражения се изпариха, когато той сведе глава и устните му погалиха нейните. Задъхана, успя единствено да повтори:

— А след това?

— А след това ще те взема със себе си — какво си помисли, очарователна прелъстителко? И ще отделя достатъчно време да ти казвам колко те обичам, ако достатъчно дълго запазиш мълчание, за да ме чуеш.

Джини понечи да отговори, но веднага стисна устни. Безмълвно, сякаш бяха в някоя изискана бална зала, тя протегна ръка към Стив, който също така тържествено и насмешливо стиснал устни, загърна раменете й в изцапаната с мъх риза.

Внезапен бриз разклати високите папрати, а водните зюмбюли подеха своя танц от бавни, вълнообразни полюшвания. Но там, където отиваха, хванати за ръка, земята бе твърда, а слънцето ги чакаше отвъд дърветата.