Розмари Роджърс
Стив (31)

31.

Отначало на Миси й бе трудно да го проумее, а още по-трудно бе на Реналдо да й обясни.

— Маноло е твой братовчед? И неин… и съпруг на Джини? Но защо…

— Това е дълга история, Мелиса! Наистина ли държиш да я чуеш?

— Обичам начина, по който изричаш името ми! Сякаш е испанско. Обичам и твоето име, Реналдо. Защо си толкова угрижен? Щом това е толкова голяма тайна, няма нищо чудно в това, че не можеш да я споделиш с мен! Но ми прилича — тя се изчерви виновно, а след това, когато мъжът улови ръката й, Миси се засмя и продължи — прилича ми на роман! Като онези, с които не се разделях, преди да се появиш. Сигурен ли си, че искаш да ми го разкажеш?

— О, Боже! — той осъзна, че плахо стиска ръката й. — Разбира се, че искам да ти разкажа. От самото начало исках, но не знаех как да го направя.

Момичето рече делово:

— Мислех, че съм влюбена в него. Но причината за това бе в историите, разказвани ми от Рената и от онези, които сама бях прочела. Зная, че всички до една са измислени — момичето се изчерви. — Мисля, че той ми помогна да го разбера. Сърдиш ли ми се?

— Ни най-малко.

— Ти не си като него — с усмивка добави Миси. — Знаеш ли какво? Това ме радва. Той е като ураган. Гледан отдалече, е красив и вълнуващ, но когато се приближи…

Най-сетне Реналдо й разказа всичко и тя го изслуша, без да го прекъсва. Малкото й, продълговато лице бе придобило израз на човек, зает със свещенодействие.

А после, когато Реналдо почти привършваше, тя плахо се намеси:

— Но аз не виждам какво би могъл да сториш! И не вярвам, че той е убил бедния чичо Ник. Мисля, че това е работа на Тони. Тя не иска някой да узнае. О, Мат е толкова глупав! Как можа да се захване с нея? Между другото, тя изобщо не е болна — видях ги заедно с Мат да се отправят към блатата и се питах какво ли крои. Тя върти Мат на малкия си пръст, знаеш ли. И аз се безпокоя за него, но не можех да кажа на татко, нито на Ханк и Джо… защото не можех да излизам вече със стария далекоглед на татко. Трябваше да се държа като дама, за да не промениш мнението си за мен.

Реналдо словоохотливо обясни на Миси, че не искал и не можел да промени мнението си за нея. Пък и как би могъл? Той я обичаше. Двамата имаха нужда от известно време, за да се върнат в действителността и настоящето. Тогава Реналдо си спомни, че Мат би трябвало да води хората на шерифа.

— Онзи стар шериф, Арнет? Той няма да намери в блатата нищо, освен алигатори — презрително рече Миси. — А индианците няма да си помръднат пръста заради него и глупавите му хора. Те са приятели на Маноло. Мисля… ох, толкова е объркващо всичко! Изобщо не мога да свикна с това, че не се казва Маноло! Но така или иначе, индианците няма да го предадат. Те не се бъркат в чужди работи. А ако се зададат неприятности, просто се оттеглят още по-навътре в блатата. Само Мат знае някои тайни пътеки. По-рано…

Тя неочаквано замълча, а зениците на очите й се разшириха, когато видя изражението на Реналдо.

— Мислех, че брат ти предвожда хората на шерифа — напрегнато рече той, но момичето поклати глава.

— Казах ти, видях ги двамата с Тони. Тя носеше оръжие, съвсем като мъж. А Мат бе взел ловната си пушка…

 

 

Ловната пушка на Мат внезапно замръзна в ръката му, с насочено към земята дуло.

— Не искам да те убивам, Матю — каза един студен, тих глас зад него. Мат, който веднага го позна, неволно се вцепени и замръзна като ударен от гръм.

Тони, облечена в кожени панталони за езда и риза в кайсиев цвят, бързо се извърна.

— Индианецо! Индианецо, търсехме те, искахме да те предупредим.

— Разбира се, че сте искали. Остави револвера на мира, Тони — гол до кръста, той наистина приличаше на индианец, с изключение на сините подигравателни очи, които блестяха върху загорялото от слънцето пиратско лице.

— Но, скъпи, защо да го правя? Вчера наистина бе много лош, но аз вече съм ти простила. Допускам, че си искал да си разчистиш сметките. И я взе като… като мярка за безопасност, нали? Винаги съм те смятала за извънредно умен. Опитах се да го обясня и на Ники, но той не разбра, бедният Ники!

Тони въздъхна, но влажните й, розови устни се усмихваха, предизвикателни и леко нацупени.

— Наистина направи грешка като го уби, индианецо. Въпреки че имаше причини. Шериф Арнет с отряд мъже е по дирите ти, а също и полковник Белмон със своите хора. Мат и аз си помислихме, че трябва да бъдеш предупреден, нали Мат?

— Мат, пусни пушката си на земята и се обърни, но бавно.

„Ако не го убия аз, ще го стори Тони — мислеше си Мат.“

Начинът, по който разговаряше с Маноло, не му допадаше. Наричайки го „индианецо“ и „скъпи“ в гласа й имаше дори нотка нежност. Разбира се, тя се преструваше, играеше някаква игра. А от него, нейния мъж, се искаше да я защити и да свърши онова, за което бяха дошли.

— Но защо си толкова недоверчив, скъпи — измърка Тони, но изведнъж замлъкна и широко отвори уста, задъхваща се от ужас и гняв.

И без да се извръща, Стив знаеше, че Джини се е показала от гъсталака зад него, а пръстите навярно я сърбяха от желание да издере очите на Тони. Бе й наредил да не се показва, но Джини никога не бе блестяла с особено послушание.

Точно този миг избра Мат Картър. Той се завъртя и вдигна пушката си, която обаче се пръсна в ръцете му и го накара да се вцепени. Той се огледа невярващ, изумен, че още е жив, чувайки Тони пронизително да пищи:

— Индианецо! Не, не ме убивай! Мат беше! Винаги ме е ревнувал от теб. Но ти знаеш, че винаги съм желала теб, защото си хитър, а той — глупаво говедо! Разбираш, нали, индианецо? Ние си приличаме — ти и аз. Ти би постъпил също като мен! Защо не го убиеш? Тогава няма да се безпокоим от никого, ще бъдем сами — ти и аз. Ще измислим някоя история за пред полковника, а след това… след това половин Тексас ще бъде наш! Ники изпорти работите с онези англичани, но аз ще се погрижа за това. Имам нужда от теб, скъпи! Винаги съм имала нужда от някой силен мъж знаеш това! — гласът й премина във фалцет. — Индианецо! Какво чакаш? Убий ги! Това е единственият изход!

Всички приличаха на вкаменени. Под слънчевия тен лицето на Мат Картър бе станало пепелявосиво. Стоеше с протегнати напред ръце, сякаш още държеше разхвърчалата се на парчета, димяща пушка и не откъсваше поглед от Тони.

— Е, какво ще направиш, скъпи! — гласът на Джини бе пълен със сарказъм. Тя стоеше, разкрачила нозе и гледаше Тони. — Мисля, че вие двамата наистина имате много общи неща, както тя току-що каза. Ще ме застреляш ли? А също и клетия, заблуден Мат Картър? Това би било доста добро решение за теб. Да не би да сте измислили този план заедно с твоята певица? Знае ли тази кучка, че има съперница?

— За какво говори тя? Затвори й устата, индианецо, тя е полудяла! Убий я! С удоволствие ще присъствам.

— Ще ти хареса ли, ако млечнобялото ти личице бъде нарязано от острието на ножа ми? Кучка, евтина уличница! — ругаеше Джини с пламнали зелени очи.

— Джини, замълчи. Мислех, че искаш да се държиш като индианска жена?

— О! — процеди през зъби тя. Гневът й се дължеше отчасти на това, че Стив не сваляше очи от Тони с почти небрежно вдигнат на височината на хълбока револвер.

— Индианецо! Искаш ли ме?

— Не, Тони. Никога не съм те желал, макар и понякога да приемах онова, което ми предлагаше, но само когато водеше към постигане на собствените ми цели.

Тони невярващо ококори кехлибарените си очи, виждайки как устните му се разтеглиха в подигравателно, неприятно подхилкване, докато той продължаваше да говори с безразличен тон:

— Има само една жена, на която се удаде да влезе под кожата ми и аз съм женен за нея… макар понякога да се питам защо — скръцвайки със зъби добави той.

— Женен? За какво говориш? Нали не за нея, нейният мъж…

— Стив — със студен, ясен глас рече Джини, — защо си губим времето в обяснения? — макар облечена само в старата му риза, не й бе трудно да изглежда високомерна — толкова дяволски необуздана бе!

Очите на Мат сега прескачаха от лице на лице, задържайки се най-дълго върху това на мъжа, когото познаваше като Маноло.

Тони, с разкривено, позеленяло от гняв и ужас лице, бе тази, която първа наруши мълчанието:

— Ти мръсен, коварен… чуваш ли какво кроят, Мат? Мат! Направи нещо!

След като стана ясно, че няма да последва отговор, гласът й се превърна в почти умопомрачено скърцане, а иззад месестите устни се показаха малките й, остри зъби.

— Забрави ли как се държи един истински мъж, Мат? Всичко това е скроено от тях двамата, тя… убий я, по дяволите, голям, тъп рогоносецо! Иначе ще го сторя аз!

— Ще се радвам, ако ми се удаде повод да използвам този револвер срещу теб — остро рече Джини, виждайки как сгърчените пръсти на Тони Ласите с дълги като на граблива птица нокти, се приближават към оръжието.

Погледът на Стив с презрение се плъзна от Тони към Мат, който стоеше като поразен от гръм със замаян поглед.

— Искаш ли да се изправиш срещу мен Мат, или всеки ще поеме по пътя си?

Той замижа, сякаш заслепен от слабата слънчева светлина, процеждаща се през сплетените клони на дърветата.

— Няма да избягаш, нали! Те трябва да умрат, Мат!

— Не настояваше ли само преди минута той да убие мен?

Тони се бе извърнала наполовина, гледайки умоляващо Мат и в този миг протегна ръка към него… или към оръжието, което мъжът носеше на колана си. В последствие Джини имаше чувството, че всичко бе станало прекалено бързо, прекалено неочаквано. Тя неволно посегна към револвера си, но усети пръстите на Стив да се впиват в китката й. В същия миг Мат Картър силно удари Тони в лицето, влагайки в този удар цялата сила на тежката си, космата длан.

Звукът, издаден от Тони, не бе вик, а по-скоро болезнено скимтене. Носът и розовите й, нацупени устни потънаха в кръв, а тя политна назад като марионетка, чиито конци неочаквано се бяха скъсали, както с погнуса си помисли Джини. Тя се опитваше да не чува звуците, това ужасно, животинско скимтене, издавано от жената, която се опита да извика отново, но се задави в собствената си кръв. Тони падна назад с тъп, приглушен плясък, а извиващото се тяло почти се скри в гъсто израсналите водни зюмбюли и блатна растителност.

— Стив! О, Боже!

Мат Картър се извърна, съвсем бавно, с кървясал и все още замаян поглед.

— Ще ми я оставиш, нали? Тя е моя, добра или лоша… тя е моя жена!

— Но ние сме сред блатата! Почвата не е достатъчно устойчива и тя…

Мат дори и не погледна Джини. Не погледна и Тони. Сякаш изобщо не чуваше звуците, долитащи от разраненото й, кървящо лице. Имаше блуждаещия израз на човек, който е видял да се сгромолясват всичките му пясъчни кули, който обаче все още не можеше да се откаже от тях.

— Ще ми оставиш онова, което ми принадлежи, нали? — повтори той, а гласът му прозвуча дрезгаво. — А аз ще се погрижа за нея. Тя уби Ник, не знаеше това, или греша? Изрита с крак стола, докато Ник стоеше там и плачеше… и скимтеше, а тя се смееше и той… о, Боже, не виждаш ли какво става? Искаше… искаше да те натопи. Вече казах на войниците, че е твое дело. Но първо трябваше да ви открие — теб и жената, за да е сигурна… Наистина е хитра за жена! Какъв мозък, а и тази красота… о, Боже, тя е толкова красива, толкова… — гласът му внезапно се прекърши и Мат добави с нещо подобно на ръмжене: — Вървете. Искам да я спася, разбираш ли? Ще се грижа за нея, никой няма да ми я отнеме.

— Мат! — долетя до тях отвратителното грачене, което някога бе гласът на Тони Ласите. — Мат, помогни ми! Мат…

— Виждаш ли? Тя има нужда от мен. Нуждае се от мен — сама ми го каза. Тя изобщо не мислеше тези неща, които изрече в гнева си. Аз съм този, когото желае. Вземи жена си и се махай. А аз ще се погрижа за моята.

Джини имаше чувството, че се е вкаменила в буквалния смисъл на думата — неспособна да помръдне или да промълви нещо. Но когато Стив мълчаливо се раздвижи, а Мат вече се бе извърнал, сякаш те двамата изобщо не съществуваха, Джини понечи да помръдне, но само за да падне безпомощна в обятията на съпруга си.

— Не, Стив, не! Не можеш…

— Кога ще престанеш да ми казваш какво мога и какво не? — той се движеше с гневни крачки и като че ли изобщо не забелязваше къде стъпва, а Джини трепереше от ужас и погнуса. — Дяволите да те вземат, кога ще престанеш да се месиш в живота на другите? Ако не ми бе необходима като свидетел, че не съм убил Беноа, щях да те хвърля в блатата за храна на алигаторите!

— Алигатори! — сега наистина й прилоша. За разлика от предната нощ и от сутринта, когато се бе съсредоточила върху това да се движи безшумно като стъпва в следите на Стив, сега внезапно осъзна колко опасни бяха тези блата.

Въпреки слънчевата светлина някъде високо горе бе доста тъмно. Рядко някой лъч проникваше през сплетените клони, от които подобно на сиви дантели висяха мъхове и лишеи. Клоните галеха лицето й, а дори мъхът изглеждаше влажен. Сега бе тихо, сякаш гъстата шума на дърветата и пълзящата растителност поглъщаха всеки звук. Чуваше се само непрестанният звук на капеща вода — отново и отново. Ситни капчици бавно се стичаха като непресъхващи сълзи.

— Стив? — гласът й прозвуча като тих, колеблив шепот. — Нали не мислиш, че… нали той няма да я…

— Както Мат сам каза, тя е негова жена. От тук нататък това, което става помежду им засяга само тях двамата. Не разбираш ли?

— Не зная. Беше толкова зловещо!

Как можеше да бъде толкова безучастен? Как…? Тогава мъжът я сложи да стъпи на земята, за да заглуши с целувка въпроса, които вече бе на върха на езика й. А целувките му — по устните, шията… чак до трескаво повдигащите и спускащите се гърди на Джини, бяха всичко друго, освен безучастни.

Тя обви ръце около врата му и усети позната игра на мускулите и топлината на тялото му. Той сякаш бе забравил, че съществуват войниците и хората на шерифа, които ги търсеха.

Колко далеч бяха стигнали? Къде се намираха? Блатата изглежда нямаха край, подобно целувките на Стив — безгранични като страстта. Всичко се бе стопило, освен усещането, предизвиквано от неговите ласки, чак до най-лекото докосване на устните или пръстите му. Като на сън, притворила очи, тя усещаше как разкопчава копчетата, закопчани само преди няколко часа така нетърпеливо.

— Стив, това е нечестно…

— Защо да е нечестно, омагьосващо, неустоимо създание?

Джини отвори очи и се намръщи, правейки напразни опити да се изплъзне от милващите я длани.

— Не мога да те разбера! Отначало се държиш като същински сатана, така че човек започва да си задава въпроса дали изобщо си способен да изпитваш някакви чувства. А след това неочаквано ставаш… ох! — последното бе почти стон. — Какво правиш? Ако изневиделица изникне някой от твоите индиански приятели, които свирукат като птици и които никога не съм виждала, или…

— Дяволска жена! Опитвам се да те любя, а как ми се отплащаш ти — като дърдориш! Нищо ли не може да те преобрази във всеотдайно, любящо същество?

Джини своенравно поклати глава, а от устните й се отрони тиха въздишка. Стив я притегли към себе си и прошепна, заровил устни в косата й:

— Допускам, че трябва да те приема такава, каквато си, въпреки всичките ти вбесяващи недостатъци. Например навикът ти да изчезваш и да ме зарязваш при най-незначителни поводи. Но искам да ви предупредя, госпожо, сериозно се замислям за това — да ви затворя някъде. Може би в подземието на Тони, с верига на крака. Трябва да призная, че когато те заварих така, изглеждаше доста примамливо… — сега тонът на гласа му се бе променил и звучеше почти грубо. Сините му очи бяха вперени в нейните, а той мърмореше току пред устните й: — Знаеш ли колко бесен бях в онзи момент? Трябваше да положа неимоверни усилия, за да държа ръцете си настрани от теб, зеленоока вещице!

Тя обви ръце около врата му и се вкопчи като удавник в силното тяло на мъжа. „Точно така си е, когато се влюбиш в мъж като Стив — унесено мислеше Джини. — Както когато се потопиш под повърхността и бъдеш понесен от могъщо, безмилостно течение.“

Тя го обичаше и отново си даваше сметка за това. Осъзнаваше и че е безсмислено да се бори с непреодолимата притегателна сила, която я бе увлякла и, въпреки всички превратности, все още я държеше. Но, мили Боже, колко още и по какъв начин щеше да продължи да я наранява? Вече не бе наясно с нищо, освен със собствените си чувства и това, че обичаше мъж, който бе едновременно неин съпруг и непознат, любовник и враг.

„Няма значение… няма значение — шепнеше си наум тя и Стив отгатна решимостта й по неистовия начин, по който се притискаше към него.“ Тялото й се беше поддало както винаги. А душата? Какво да мисли за нея, за същественото, което се криеше в най-съкровените дълбини на душата на Джини, неговата жена, неговата омагьосваща, непредвидима любима? Толкова просто бе да забрави всички тези въпроси, когато както сега тя се гушеше в обятията му, притиснала устни към неговите и предлагаща му примамливите извивки на тялото си. Ту дива котка, жадуваща кръвта му, ту отново…

Какво, по дяволите, можеше да стори един мъж с жена като тази? Какво друго, освен с целувки да накара устата й да замлъкне, а след това двама да потънат в небитието на забравата?

Познато — всичко в този миг бе някак познато, освен декора. А откакто го познаваше, Стив никога не се бе тревожил особено за това къде и кога ще се любят. Вземаше я винаги, когато я пожелаеше, без да се съобразява с неприятностите, които би могъл да й навлече. И най-често това се случваше след някой ожесточен спор, сякаш нямаше никаква друга възможност да се сближат отново. Сякаш целият гняв, цялата безизходица можеше да бъде преодоляна единствено чрез почти отчаяното сливане на телата им.

Няколко плахи слънчеви лъча проникваха през листата на дърветата и се отразяваха в тъмнозелената вода, едва-едва просветлявайки я на места. Тук-там спокойната, блестяща повърхност бе нарушавана от мехурчета, които бавно се разпръсваха. Алигатор? Или просто някой сом? А над всичко това се люлееха прастарите дървета — древни божества, чиито сухи, черни клони стърчаха от водата.

Джини запечата в съзнанието си тази картина, докато Стив й приготвяше легло, разстилайки ризата си върху влажния мъх. Променливата зелена светлина създаваше впечатлението, че се намират в някоя оранжерия, подобно на онази в замъка, където бе родила близнаците си. Да гледа небето през стъкления покрив винаги й бе създавало усещането, че витае някъде под морската повърхност и че диша благодарение на някакво чудо. А сега я връхлетя същото странно усещане. Там, сред мъха, висящ от клоните на дърветата като проядения от молци балдахин на някакво райско легло.

Боже! О, Боже! Главата й се люлееше и тя дочу тихи стонове, излизащи от собствената й уста. Защо трябваше да мисли за друго, освен за това, че устните и езикът му милваха твърде отзивчивото й и жадно тяло. За дланите му, които я възбуждаха и за устата му, от която се отрони стон, преди той окончателно да влезе във владение на онова, което му принадлежеше и да проникне в нея.

Лишените от притворство движения на гъвкавото й тяло го възбуждаха както винаги. Също и навикът й тихо да стене, да го подканя, давайки израз на желанието си, докато накрая изоставеше цялата си упорита съпротива и му се отдадеше без остатък. Негова, само негова. Мъжът и жената, Адам и Ева.

Това бе, което правеше сливането им неповторимо. Съвършеното отдаване и съсредоточаване върху другия, усещането, че са единствените хора на земята, които не желаят нищо друго, освен тя него и той нея. Нищо друго.