Розмари Роджърс
Стив (30)

30.

— Направо да се побъркаш, ако искате да знаете голата, неразкрасена истина, сеньор Ортега!

Подобна откровеност не бе типична за полковник Белмон. Като възпитаник на Уест Пойнт, той бе преминал суровата школа на армейската политика и се бе научил да пази мнението си за себе си, изричайки само най-необходимото. Но сега бе оставил иначе толкова деловата си съпруга в едно почти истерично състояние. Тя го бе попитала, защо не предприема нищо, за да попречи той и хората му да станат обект на подигравки.

— Като си помисля, че един сам човек може да ви направи за смях… че не сте открили още нищо… никой от нас вече не е сигурен тук! Клетата Джини… Родни, направи нещо!

Но какво, за Бога, трябва да стори? Бе с вързани ръце, което не можеше да сподели с Пърсис — тя никога нямаше да разбере.

Реналдо Ортега, от когото би могло да се очаква да е най-загрижен и обезпокоен, остана доста спокоен и разумен, ако не и някак замислен. Полковник Белмон се надяваше да го завари такъв и сега и да хвърли малко светлина върху загадъчните събития, започнали с телеграмата на Джим Бишоп от Вашингтон. Бишоп, който ръководеше някаква тайнствена организация, пряко подчинена на президента на Съединените щати, бе помолил полковника да посрещне внимателно госпожа Морган и нейния братовчед и да им даде възможност да опознаят всички местни величия. Отначало Белмон бе помислил, че дамата сама принадлежи към организацията на господин Бишоп, но след това Пърсис, ревностна читателка на светските хроники, му обясни, че Вирджиния Морган била съпруга на някакъв калифорнийски милионер и дъщеря на сенатора Уилям Брандо. Защо бе пристигнала тук? Къде бе съпругът й? Тези и подобни въпроси измъчваха полковник Белмон от самото начало, оставяйки го объркан и недоумяващ по-продължително време от когато и да било, но той бе запазил своите предположения за себе си. Негов дълг бе да изпълнява получените заповеди и да се грижи за мира. Но откакто бе изникнал този… този проклет индианец…

А сега имаше неприятната задача да сподели със сеньор Ортега, че госпожа Морган се намира в голяма опасност, защото предполагаха, че освен останалите престъпления, на съвестта на Маноло навярно тежаха още убийство и изнасилване. По какъв начин да му го каже? Но при вида на замръзналото, питащо изражение върху лицето на Ортега не му остана друг избор, освен да разкрие истината.

— За съжаление не зная как точно се е случило. Госпожа Ласите съвсем разбираемо бе доста истерична. Мат Картър, който пристигна в щаба, също бе доста развълнуван. Госпожа Ласите има доста меко сърце, когато става дума за определен тип мъже. Големи, хубави и брутални мъже. Тя нае този Маноло, без да знае особено много за него, защото, както сама твърдеше, се нуждаела от добър надзирател — силен мъж, който да защитава нейните интереси. А това стана, забележете, точно след като предишният й надзирател Били Бой Дозие неочаквано изчезна. Говореше се, че се удавил в блатата, но аз никога не съм вярвал на слухове. Сега Мат Картър твърди, че Маноло убил Били Бой по време на някакъв спор, но не можем да го докажем.

Реналдо слушаше невярващ историята, която Мат Картър, задъхан и позеленял от яд, разказал на полковник Белмон.

— Отначало почти не повярвах! Този човек трябва да е побъркан, болен дух. Той е изпълнен с омраза и жажда за кръв. Той нагло проникнал в дома на госпожа Ласите, която заедно с девера си била в някакъв стар килер, търсейки причината за проникващата в къщата влага. Доколкото успях да разбера, той я обвинил в предателство за това, че не се била застъпила за него. Още по-настървен бил срещу съдията, който го заплашил с бесило. Познавате съдията Беноа — не много висок и непривикнал с насилието човек. Той бил пребит и този… този дивак изнасилил госпожа Ласите. След това я оковал за леглото и тя трябвало да гледа как деверът й бавно се задушава до смърт.

— Моля?

Чертите на полковник Белмон станаха по-сурови, а на лицето му се появиха дълбоки бръчки.

— Отначало почти не повярвах, че е възможно подобно варварство. Той накарал съдията да се качи върху един стол с примка на шията, а другият край на въжето завързал за някаква кука в стената. След това започнал все повече и повече да опъва въжето, а когато се преситил от тази игра, ритнал стола изпод краката му. А госпожа Ласите, окована и с почти замъглен от болки разум, трябвало да стане свидетел на всичко това. Разбирам ужаса ви! Аз също бях шокиран, при положение че през всичките тези години откакто служа в армията, съм преживял доста отвратителни сцени. Дори един апах не би могъл да стори нещо по-ужасно.

Реналдо правеше неимоверни усилия да се овладее. Да мисли разумно. Естебан? Не, при цялата си необузданост и горещ темперамент братовчед му не бе способен на такава жестокост! Още повече сега, когато най-сетне си бе възвърнал паметта.

Научавайки, че Джини е изчезнала, Реналдо бе сериозно обезпокоен, а безпокойството му постепенно се бе превърнало в страх, докато не пристигна искането за откуп. Тогава реши, че става дума за някоя нова, зловеща шега на Стив. Да отвлече собствената си съпруга — наистина, отношенията между него и Джини винаги са били ненормални и всеки от тях двамата постоянно се бе опитвал да вземе надмощие над другия. Реналдо допускаше, че този път след обичайния спор и двамата ще осъзнаят, че се обичат. Но това? Какво си въобразяваше Стив? Какво се опитваше да постигне?

Полковник Белмон бе разговарял с Тони Ласите, лежаща в едно затъмнено помещение, която със слаб, треперещ глас бе потвърдила казаното от Мат Картър.

— Опитах всичко, удвоих патрулите сред блатата, но… не зная как да ви го кажа, но един от хората ми е убеден, че е чул някаква жена да крещи, при това неведнъж, но после виковете внезапно заглъхнали. Когато най-сетне се добрали мястото, откъдето идвали виковете, не открили нищо. Нищо, освен… — полковник Белмон се покашля, а след това, също като магьосник, който вади заек от цилиндъра си, хвърли на масата някакъв пакет. — Намерил го е един от мъжете ми. Познавате ли го, сеньор?

— Това е… по-скоро, това е била роклята за езда на Джини. Същата, която носеше, когато… — гласът на Реналдо внезапно се прекърши. Връзката бе очебийна. Но, за Бога!

— Сега навярно ще разберете защо съм толкова обезпокоен. Въпросът е какво би могло да се предприеме. Местният шериф е намерил следотърсачи, които ще претърсят блатата. Но не можем да се надяваме на помощ от страна на индианците, които смятат този човек за един от своите. А аз се безпокоя, че когато хората ми го притиснат съвсем, той… разбира се, аз вече изпратих телеграма на господин Бишоп, но би могло да отнеме известно време, докато получа отговор. А междувременно… Виждате в какво двусмислено положение съм поставен!

Реналдо също бе в двусмислено положение. Доколко можеше да бъде откровен с полковник Белмон, прям мъж, мислещ само за изпълнение на дълга си? А и какво можеха да сторят? С известно чувство на вина Реналдо мислеше за Миси, която все още не знаеше истината. А сега собственият й брат водеше група мъже, който трябваше да заловят Стив. Нямаше доверие на Мат, който бе напълно заслепен от Тони, а на нея — още по-малко. Но как можеше да обясни това на Миси или на полковник Белмон?

Но нито Реналдо, нито полковникът можеха да знаят, че Тони сама се бе присъединила към преследвачите. Тя имаше свои си причини.

— Трябва да ги намерим, Мат! И да им запушим устата! След всичко онова, което стори той…

— Чуй, скъпа. Със собствените си ръце ще изтръгна сърцето от гърдите му. Но нея… защо трябва да убиваме и нея? Тя е жена… а сестра ми ще се омъжва за братовчед й. Ако има някаква възможност…

— Но няма такава, Мат, не виждаш ли? Тя може да издрънка разни неща за нас, за теб! Знае, че ти си я отвлякъл, Ник й го каза. Той се перчеше с това. А когато тя го раздрънка… разбираш какво би могло да последва. Трябва да ги намерим преди останалите. Трябва да ми помогнеш, Мат. Аз… аз ти вярвам! А сам знаеш каква нужда имам от теб.

— Ще ги намеря — озлобено рече Мат, прогонвайки всяка друга мисъл, освен тези за Тони и признанието й, че му вярва и има нужда от него. Тъй като и сам доста дълго се бе крил из блатата, познаваше някои индиански пътечки. Баща му, Миси… не трябваше да мисли за тях. Както пишеше в Библията, когато един мъж си вземеше жена, тя ставаше най-важното нещо в живота му. А Тони бе негова жена. Добра или лоша, той я желаеше. Би сторил всичко, за да я задържи.

Така че, сега имаше три различни групи от преследвачи, проникващи сред блатата като опипващите, разперени пръсти на една ръка. Но блатата с всичките ръкави и разклонения на реката се простираха чак до границата с Луизиана и даже по-надалеч. Както сам Мат се бе убедил, нямаше по-добро скривалище за човек, който не желае да бъде открит. Но колко далеч можеше да стигне Маноло, особено мъкнейки със себе си жена?

 

 

— Полудял ли си? След колко време, мислиш, ще те открият? А когато това стане, надявам се…

— Че ще имаш късмета да останеш вдовица? Няма да те огрее, скъпа моя.

Джини прехапа устни, съзирайки дяволските сини пламъчета, заиграли в очите на Стив. Защо държеше да продължи тази опасна игра? Защо си играеше с нея?

Бе я топлил през цялата нощ и дори бе проявил нежност. Но само за да й създаде измамно чувство за сигурност, мислеше Джини, отмятайки един кичур от лицето си. На сутринта той отново бе така студен и саркастичен, както винаги. Не можеше да разбере нито него, нито мотивите, които го движеха, освен един — искаше да сломи волята й. Но тя нямаше да го допусне! Униженията и горчивите думи от предния ден все още бяха живи в съзнанието й, подобно на спомена за начина, по който се бе отнесъл с нея. Не, този път нямаше да му прости. Тя го мразеше и му го каза, при което той само се изсмя.

— О, Боже! Колко познато звучи! Колко пъти си ми го казвала, Джини? — очите му се присвиха. — Искаш ли да ти докажа противното?

— Не! — припряно рече тя, издавайки се. — Защо трябва да го искам? Докато си мой съпруг, няма да ме направиш своя робиня. И понеже очевидно не оправдах очакванията ти като съпруга, защо не проявиш малко разум и не сложиш край на този глупав фарс? Какво се опитваш да докажеш?

С изненадващо движение той клекна до нея и измъкна чашата с кафе от свитите й пръсти.

— Само ако знаех! Защо отиде толкова далеч, Джини?

— Какво имаш предвид?

— Разбирай го както искаш. Какво те кара да постъпваш така?

Тя го гледаше намръщено и недоверчиво. Какви признания се опитваше да изкопчи този път? Пред нищо ли нямаше да се спре в стремежа си да я подчини на волята си?

Утрото бе продължение на кошмара от предния ден, засенчвайки случилото се през нощта, когато времето сякаш бе спряло. Джини знаеше, че той бе по-силен от нея — бе го доказал така, че всичко още я болеше. „Няма местенце от тялото ми, което да не е покрито с драскотини и синини“ — гневно мислеше тя. А сега променяше тактиката и се опитваше да я разоръжи.

„Прилича на някоя притисната на тясно лисица — развеселен мислеше Стив, задавайки си същия въпрос, който преди секунда му бе отправила тя.“ Какво всъщност се опитваше да докаже? И кога бяха загубили способността да разговарят помежду си?

Проклятие! Защо продължаваше да упорства? Защо не му отдадеше сърцето си, както правеше с тялото? Това бе. Тя можеше да дава, без да отстъпи. Това бе единствената жена, в чиято обич никога не бе напълно сигурен. И точно това го караше да губи самообладание. Винаги.

Когато впери поглед в изцапаното й, издраскано лице, с онези продълговати котешки очи, които го бяха преследвали толкова нощи, в главата му като светкавица проблесна мисълта, че я обича. Въпреки всичко — пък ако ще и да бе най-големия глупак на света. Не жаждата за мъст го бе подтикнала да стигне дотук, а любовта. Така че той нямаше намерение да се откаже от Джини.

Джини — танцуваща пред всички онези зяпнали глупаци във Вера Круз… широко отворените й очи, когато го позна. Джини, която бе опряла нож в гърлото му и с тих, делови глас бе казала: „Ти си мой мъж, Стив, и ми дължиш някои неща…“ Или първия път, когато я бе взел, още девствена, трепереща в ръцете му: „Не зная какво правя или какво трябва да чувствам…“ Още тогава му бе влязла под кожата, когато я целуна за пръв път. Малка вещица! Дори и когато умишлено й бе причинявал болка, го правеше, борейки се със себе си, разкъсван от терзания. Защо трябваше да го открива отново и отново?

Почти незабележимо начинът, по който я гледаше, бе започнал да се променя, а сините му очи потъмняваха. „О, Боже — мислеше Джини — защо трябва да го прави?“

Кафето се изля и загаси малкия огън, запален от нея с такива усилия под ироничния му поглед.

— Джини…

За миг, в който той като че ли се готвеше да й протегне ръка, двамата имаха усещането, че са пред прага на нещо ново.

Но този миг отлетя, прогонен от тихото цвърчене на птица, долетяло някъде отляво. Стив замръзна и цялото му тяло видимо се напрегна.

— Какво има? — сърцето на Джини биеше лудо, а гласът й бе беззвучен.

Стив вече бе на крака — със светкавично, ловко движение на леопард, на какъвто й заприлича за миг.

— Мисля, че имаме компания. Но все още не съвсем близо — той я гледаше с мътен поглед и на нея й се стори, че изобщо не я вижда. — Във всеки случай до това място не се стига лесно. Има само една сигурна пътечка и тя е съвсем тясна и неудобна. Една погрешна стъпка и…

Той не довърши изречението. Джини изтръпна, мислейки за това, че я бе превел по същата тази пътечка, при това нощем, на слабата мъждукаща светлина на звездите. Спомни си за лепкавата тиня, полепвала по крака й винаги когато кракът й се подхлъзнеше и по тялото й премина тръпка. Можеше ли да има по-ужасна смърт? Да затънеш в тинята и да чувстваш как тя прониква в гърлото, под клепките и в ноздрите ти. И въпреки това той я бе довел тук. Защо? Стив — непознатият и любимият, в чиито обятия бе прекарала такава чудна нощ. Гневен, нежен, нараняващ и грижлив. Какво всъщност искаше от нея?

Погледите им се срещнаха и дълго останаха така. Но след това, сякаш искаше да й попречи да запали помежду им някакво чувство, той остро рече:

— Не си облечена твърде подходящо за посещение, сладка моя. По-добре влез вътре и ме чакай. Ще ти дам револвер. Не си забравила как се борави с подобна играчка, нали?

Тя не обърна внимание на иронията в гласа му.

— Къде отиваш?

— Никога не съм обичал лова. Но щом се налага, предпочитам да бъда ловец вместо дивеч.

— Не! — рече тя с плам, който изненада и самата нея.

— Джини! — сега в гласа му имаше предупредителна нотка. — Няма да спорим!

— Тогава не си губи времето. Идвам с теб — тя понечи да се надигне и той механично протегна ръка, за да й помогне. Джини се вкопчи в пръстите му и повече не ги пусна. Същото твърдоглавие както преди. — Стив, не разбираш ли? До гуша ми дойде да стоя у дома и да чакам. Искаше да направиш от мен индианска жена. Не съпровождат ли жените на команчите своите мъже по време на битка, сражавайки се редом с тях, когато се наложи?

— Ти, побъркана, безотговорна жено! — този път гласът му прозвуча меко и почти невярващо. — Можеш ли да ми кажеш защо, по дяволите, трябва да ти вярвам, след всички номера, които си ми изиграла?

Тя поклати глава.

— Не, не мога. Освен ако… не можем ли поне веднъж да се доверим един на друг? Или… или да зарежем всичко?

Това бе — решителното предизвикателство, решителния въпрос. Постави го не той, а тя — с капризно вирнатата брадичка, която Стив толкова добре познаваше. Без да промълви нито дума, той протегна ръце и закопча догоре ризата, в която тя все още бе облечена. Пръстите му докосваха кожата й.

— Стив…!

— Жените на команчите се движат безшумно и говорят само когато бъдат подканени. И не се мотаят полуголи насам-натам. Опитай се да не го забравяш!