Розмари Роджърс
Стив (29)

29.

Най-сетне бяха спрели, за да отдъхнат и да се погрижи за нея, като че ли бе някой кон и дори нещо още по-маловажно. Питаше се дали някога отново ще си възвърне дъха, за да му каже какво мисли за него.

Неусетно се бе смрачило… или клоните, които се сплитаха над главите им скриваха слънцето и приглушаваха шумовете, с изключение на неизменното ромолене на водата?

— Задният вход към блатата — бе казал той, с онзи свой провлачен, саркастичен тон, който късаше нервите й. — Старата индианска пътечка…

„Сякаш сме затворени в тъмна, зелена клетка — мина през главата на Джини, когато вдигна глава.“

Когато най-сетне я пусна, тя благодарно се свлече на земята, която, изглежда, се състоеше предимно от тиня и блатни растения. Известно време бе толкова уморена и бездиханна, че нямаше сили да подреди мислите си. Всяко кокалче и мускулче по тялото я боляха и все пак докато лежеше така, разтърсвана от хлипания, тя изпитваше единствено облекчение. Едва след това в замаяното й съзнание нахлуха мислите за неуютната действителност. Защо я бе довлякъл тук, вместо да я върне у дома, където щеше да е в безопасност? Спомни си за Ник Беноа, стъпил върху стола с въже на шията, задъхващ се и молещ за милост, а по гърба й полазиха тръпки. Как да забрави колко безпощаден и жесток можеше да бъде Стив? Имаше чувството, че се бе превърнал в навяващ й ужас непознат. Отново бе онзи промъкнал се една нощ в спалнята й в малката хасиенда мъж, който едва не я удуши с голи ръце. Дали сега не възнамеряваше да стори същото, след като я бе довлякъл насред тази влажна пустош, където никой нямаше да я открие… или онова, което щеше да остане от нея?

Ник Беноа бе пълзял от страх и молил за милост. Но тя предпочиташе да гори в пъкъла, вместо да го направи! Да върви по дяволите! Тя бе негова жена!

Стив Морган съзря пламъчетата в очите й и как изцапаното и обляно в сълзи лице неочаквано застина в гневна гримаса. Въпреки окаяния й вид, полугола и измокрена до кости, Джини все още бе способна да се инати. А той все още я желаеше. Джини. Зеленооката лисичка. Опасната сирена. Въпреки всичко, което бе направила, в гърдите на мъжа гореше дяволска, фатална страст.

Джини не можеше да прочете нищо от мислите му в блестящите, сини, подигравателни очи, които я измерваха от главата до петите.

— Голотата ти отива също толкова, колкото и непривичната ти мълчаливост. Без дрехи и с отрязан език би била съвършената жена.

Гневът измести страха й и тя се надигна на лакти и колене, подобно на диво животно, и започна да сипе френски ругатни и изрази от мексиканския диалект, който бе научила като войнишка жена.

— Както виждам, през всички тези месеци, през които обикаля из Европа, не си научила нищо… или просто не си срещнала мъж, който знае как да се отнася с жена като теб?

— Ти за такъв ли се мислиш?

Очите й искряха от гняв и омраза, но Стив само безсрамно се хилеше насреща й.

— Не зная дали изобщо си струва труда, госпожо.

— Госпожо. Защо…

— Можех да те нарека и по друг начин, но това едва ли би ти харесало.

Този път, повдигайки се на колене и поглеждайки към него, тя бе по-предпазлива.

— Виждам, че няма какво повече да си кажем — хладно рече, опитвайки се да запази достойнство. — И надявам се, когато ме унижиш достатъчно, ще ме върнеш обратно.

Той повдигна едната си вежда, взирайки се в нея с онзи непознат, непроницаем израз, който Джини вече започваше да мрази.

— Къде обратно? В края на краищата, ти все още си моя съпруга, независимо дали това ни харесва или не. А струва ми се, си положила доста усилия, за да ме откриеш. Знаеш ли, госпожо, питам се защо — внезапният заплашителен тон в гласа му я накара да пребледнее против волята си. — Възможно ли е в теб да има някакви остатъци от съвест? Или просто искаше да се увериш какво си спомням, преди да пристъпиш към изпълнение на коварните си планове?

— Коварни планове! — Джини повиши глас. — Смееш да ме обвиняваш, че плета интриги, докато сам ти…

— Най-добре ще е, ако ми спестиш истеричните си лъжи и упреци, Джини. И щом стана дума за това — той направи изкуствена пауза, а след това всяка дума прозвуча гладко и тихо, подобно на малка експлозия в неочаквано опустялото й съзнание. — Как стана така, че преди няколко месеца пропусна да споделиш с мен, че ще ставаш майка? Навярно си сметнала този факт, който предизвиква изключителна радост у повечето жени, за незначителен и незаслужаващ да бъде споменат? Чух, че ти или може би трябва да кажа ние, защото те все пак носят моето име, сме се сдобили с близнаци. Кръсти ли ги вече? И как така си пренебрегнала майчиния си дълг, за да се замесиш в политически интриги, които изобщо не те засягат?

Значи бе разбрал… той знаеше! От колко време? Защо я измъчваше?

— Каква рядкост, госпожо, да ви липсват думи. Е?

Гневът дойде на помощ на Джини, въпреки че тя бе решила да мълчи, тъй като много добре познаваше заплашителните пламъчета в присвитите му очи.

— Защо трябва да се оправдавам? Защо да си правя труда да обяснявам нещо пред теб, когато вече си решен да мислиш за мен само най-лошото? Разделих се с децата си, зарязах ги, ако това повече ти харесва, защото бях достатъчно глупава да се безпокоя за теб, особено след едно посещение на господин Бишоп! Но ти винаги си бил неразумен и несправедлив, едно… едно безсърдечно чудовище! Трябваше да зная как ще реагираш и, че както винаги ще хвърлиш цялата вина върху мен. Трябваше да зная, че така ще извъртиш нещата, че да не трябва да поемеш никаква отговорност. Винаги по един и същ начин си вземал надмощие, Стив Морган! Изненадана съм, че си успял да се откъснеш от обятията на твоята певица, за да дойдеш да ме търсиш… или дойде заради Тони Ласите? Вие двамата си приличате в много отношения! И… и…

Джини пое дълбоко дъх, преди да процеди:

— Ако сега имах нож в себе си! Този път вече щях да уцеля каменното ти, зло сърце!

— Знаеш ли каква е била и все още е, най-голямата ти грешка през всичките тези години, като не се смята талантът ти на лъжкиня? Така и не научи къде е мястото на една жена… а за съжаление също така и задълженията си като съпруга и майка. Жалко, че не се ожених за онази хубава, малка Ана Дос Сантос, щом бях толкова побъркан изобщо да се женя — след миг продължи подигравателно: — Тя е поне добре възпитана и знае какво трябва да прави, докато ти госпожо, примамваш всеки срещнат мъж или да те изнасили, или да те прелъсти. Дори стигнах до заключението, че си от жените, които от време навреме трябва да бъдат пердашени! Моя бе грешката, че ти предоставих прекалено много свобода.

— Предоставил си ми! — Джини скръцна със зъби, задушавайки се от гняв. Как смееше да говори за нея така, сякаш бе някаква собственост, която бе придобил против волята си. А след като бе прехвърлил цялата вина върху нея, я довлече тук и, без да обърне внимание на болките и страданията й, я бе заплашвал и ударил…

Той продължи със същия иронично саркастичен тон, сякаш не я бе чул:

— И ако ти дам още един шанс, то ще е, само защото до известна степен сам се чувствам отговорен. Но те предупреждавам за едно — търпението ми е на изчерпване!

Този път тя така побесня от наглостта му, че не успя да намери думи. Устата й се отвори и Джини направи усилие да си поеме дъх. Ако можеше, би извикала, за да привлече вниманието на войниците. Да, и на Мат Картър! Надяваше се да го застрелят, без да задават въпроси.

„Със святкащите си зелени очи прилича на измокрена до кости, съскаща котка“ — мислеше Стив, питайки се дали бе успял да постигне това, което целеше. А след като усети какво възнамерява да направи Джини, той я сграбчи за китката точно в мига, когато искаше да се обърне и избяга.

Сега тя полетя към него и за миг изглеждаше доволна от възможността да се притисне към гърдите му. Все още се задъхваше от гняв и напрежение и Стив си помисли дали не е успял да я укроти.

— Причиняваш ми болка! — простенвайки, тихо промълви тя, а когато пръстите му неволно поразхлабиха хватката си, се превърна в дива котка, съскаща гневно и опитваща се да издере очите му. — Негодник! Ще ти издера очите — и навярно щеше да успее да го стори, ако Стив инстинктивно не бе извърнал главата си настрана, така че сега ноктите й оставиха грозни, кървави следи по лицето и врата му, докато с другата ръка се опитваше да докопа ножа му.

Трябваше да послуша инстинкта си и да не я подценява! Сега обаче бе не по-малко разгневен от нея. Тази злобна вещица!

Джини почувства силата на удара му от китката чак до рамото. Тя извика и посегна с другата ръка към него, опитвайки се същевременно да го удари с коляно в слабините.

„Ами ако ме убие — помисли си тя, когато мъжът с унизителна лекота стисна китките й и грубо я обърна по гръб.“

Викът й накара няколко птици уплашено да излетят от клоните на дърветата над тях. Плясъкът на тежките им крила бе почти толкова оглушителен, колкото пулсирането на собственото й сърце.

„Докато се налага да ме държи така, не може да ми попречи да викам. Проклятие!“

Мъжът я държеше толкова плътно към тялото си, че тя едва успяваше да помръдне — след това устните му болезнено се притиснаха към нейните.

Джини все още се съпротивляваше, правейки безуспешни опити да го ритне, но разкъсаната рокля й пречеше. Не след дълго младата жена почувства, че силите й са на изчерпване. Главата й се отпусна назад и докато се бореше за въздух, тя усети ушите си да бучат.

Когато с гневен тласък Стив я отблъсна от себе си, останала без сили, тя политна, напразно опитвайки да се задържи за стеблото на едно дърво. Устните й бяха нахапани до кръв и подути, а дишането й костваше неимоверни усилия.

Стори й се обаче, че някъде в далечината бе чула вик, а след това и изстрел — доста далеч, но все пак ясен. Ехото отекна като слабо барабанене по повърхността на водата.

— Изглежда, успя да привлечеш вниманието им — чу го да процежда през зъби. В следващия миг отново бе вдигната на крака. Мъжът я разтърси, при което пръстите му се забиха дълбоко в раменете и. Главата й безпомощно се мяташе насам-натам, а разпиляната коса й пречеше да вижда.

— Какво, по дяволите, целеше с това? Когато започнат да стрелят на посоки, твърде вероятно е някой заблуден куршум да улучи и теб, не си помислила за това, нали? По дяволите, Джини…

— Пусни ме… пусни ме! — задъхваше се тя. — Защо просто не ме оставиш тук? Предпочитам някой заблуден куршум, вместо да дойда с теб!

Не бе за вярване, но като че ли в гласа му имаше нотка на потиснат смях. Или може би гняв?

— Боже мой! Как можах да забравя каква драка си? — след това безмълвно я повлече след себе си. Спря само веднъж, за да свали остатъците от разкъсаната й рокля за езда, докато Джини не преставаше да се съпротивлява.

— Дрехите само ти пречат… без тях ще тичаш по-бързо, а навярно и по-охотно, сладка моя!

Точно както преди… след известно време, когато бе започнало да се смрачава, а войнственото настроение на Джини премина в безразличие, тя забеляза, че не може да мисли за нищо друго, освен за това да мести крака си, след това другия… и така до безкрай, докато проникваха все по-навътре сред блатата. Наоколо все по-често се откриваха големи площи с папрат и блатни растения, които галеха лицето и почти безчувственото й тяло. Над главите им, подобно на грозни стари вещици, се свеждаха невероятно уродливи дървета, закриващи небето. Бе забравила дори да се страхува и да си задава въпроса къде я води. Какво значение имаше вече? Водеше я…

Сега Стив намираше пътя интуитивно, докато Джини, вкопчена в колана му, влачеше нозе зад него. Водеше я към острова сред блатата, показан му някога от Тересита.

Колко непредвидим бе той! След така грубото си и дори жестоко държание сега грижливо я бе загърнал в ризата си, а по време на една кратка почивка нави прекалено дългите ръкави над изтръпналите й ръце. Най-сетне бяха достигнали някаква местност, където нозете на Джини вече не затъваха до глезен в кал и където имаше дори изплетена от клони колиба. Стив я въведе вътре и изтръска завивката, преди да положи Джини върху нея.

Замаяна, младата жена си мислеше колко тихо бе наоколо. Мракът на нощта ги обграждаше отвсякъде. С времето започна да чува различните гласове на блатата — оглушителното цвърчене на милиони щурци, квакането на жабите, нежното ромолене на водата и стенанията на растящите наоколо дървета. Гласове на обитателите на нощта, мимолетни звуци и тихи, скърцащи шумове. Някъде съвсем отблизо я стресна писъкът на кукумявка, връхлетяла жертвата си. Блатата бяха оживени и съвсем будни, а когато очите й свикнаха с непрогледния мрак, Джини можеше да различи ситните, блещукащи точици на звездите върху кадифеното нощно небе. Толкова високо горе… толкова студени и безлични. Опитваше се да си спомни нещо прочетено — че всяка от тях била отделна планета, забулена в своята светеща, безкрайно далечна самота — също като самата нея.

Мислите й блуждаеха — глад, студ, изтощение. Всичко й изглеждаше нереално, дори собственото й съществуване. Чувстваше се незначителна и загубена в безкрая. Нямаше да липсва никому и никой нямаше да я намери повече. Бе самотна, изоставена и прекалено уморена, за да изпита страх дори и при завръщането на Стив.

Той й даде нещо за пиене и Джини послушно преглътна изгарящата течност. Би го направила, без да задава въпроси и да се безпокои дори да знаеше, че е отрова.

Доскоро трепереше от студ, а сега неочаквано се бе стоплила. Усети топлината на кожата му и как ръцете му я прегръщат, без той да бе промълвил нито дума. Времето изчезна, а всички онези прегради, изградени помежду им от миналото и думите, се разтвориха в нищото. Прекалено много думи! Какво бе казал една нощ, някога, преди много, много време?

— Телесната топлина е най-доброто средство за стопляне в нощ като тази, малка моя… — също и тогава имаха само една търка завивка, една завивка, която се свлече на пода, когато доста по-късно през нощта започнаха да се любят. Частица от онзи сън, в който тя се бе загубила.