Розмари Роджърс
Стив (28)

28.

— Не мога да повярвам — все още замаян каза Ник Беноа. — Не мога да повярвам, че е посмял…

— Намерихме коня й — остро рече полковник Белмон. Той бе по-разстроен, отколкото искаше да признае. — И шапката. И нищо друго, освен тази нагла бележка от Маноло! Боже мой, човече — неочаквано рече той, — да не мислите, че тази работа не ме засяга? Това може да провали цялата ми кариера. Ако знаете къде би могъл да се крие или къде може да я е отвлякъл…

— Ако знаех това, едва ли бих стоял сега тук и бих разговарял с вас.

Съдията бе видимо разтревожен. Полковникът се овладя и помоли да бъде извинен за избухването си.

— Разбирам — бързо отвърна Беноа, а на лицето му бе изписан ужас. — Добре. Какво възнамерявате да предприемете?

— Шерифът е събрал някои хора, които да помогнат на войниците, вече претърсващи блатата. Бяха разпратени телеграми, а възнамерявам да изпратя и куриери със съобщения до съседните щати.

— Добре — рече Беноа. — Разбира се, всички ние ще помогнем при търсенето. Познавам някои хора, които са родени и израснали сред блатата и ще се оправят по-добре, отколкото външен човек. Ще я намерим.

— Какъв чудесен актьор си, Ники, скъпи — рече Тони на връщане. — Ще я намерим — изимитира го тя и се засмя напрегнато. — Колко мило! Сигурна съм, че успя да впечатлиш полковник Белмон. Между другото — мен също. Но наистина ли искаш да я намериш? Какво би сторил после с нея?

— Боже мой, Тони! Дори ти не би била толкова побъркана, за да…

— Разбира се, че не! Не бях ли цял следобед с теб? Но Мат го направи… за мен… и сега, Ник, козът е в ръцете ни, не съм ли права? Не се ли гордееш с мен? Имах смелостта да направя онова, от което ти се боеше?

— Ти си полудяла — почти шепнешком повтори Ник Беноа.

Но Тони само се изкикоти и този звук накара корема му да се свие на топка.

— Така ли? Не би ли искал да узнаеш до къде мога да стигна, Ник? Искаш ли я? Тази уличница, след всичко онова, което научи за нея, наистина ли мислиш, че е по-добра от останалите? Можеш да я имаш, Ники, и никой друг няма да разбере, освен нас двамата. Можеш да правиш с нея всичко, което пожелаеш — не е ли възбуждащо? А ако ни създава проблеми, ще й дърпам ушите. Би било весело да я подготвя за теб — отново същия пронизителен кикот. — Имам предвид, след като за известно време се отървем от Мат. Той е толкова старомоден и толкова тесногръд! Но ще ми трябва още известно време.

— Тони, ти си чудовище!

— Разбира се, скъпи! И ти би искал да бъдеш, не съм ли права? Е, ще имаш своя шанс — тази нощ. Днес ще я оставим на мира, а ти можеш да отидеш заедно с останалите. Дотогава тя ще е ожадняла, огладняла и, надявам се, изпаднала в истерия от страх — доволно рече Тони. — Ще изпратя Мат да държи войниците под око. Тогава за известно време тя ще е само твоя. Тази мисъл не те ли възбужда или още си прекалено уплашен, за да доказваш мъжествеността си?

— Затваряй си устата, проклятие! Затваряй си устата!

Но независимо дали искаше или не, той бе възбуден, въпреки прастария, изпитан инстинкт, който го подтикваше към предпазливост. Тони доста опростяваше всичко и поемаше прекалено много рискове, осланяйки се единствено на това, че бе жена. Той с години бе планирал и размишлявал, за да стигне до там, където бе сега. Но жените бяха ахилесовата му пета. Тези предателски, измамни кучки! Неблагодарни — като Франческа, която бе обожавал. Неговата принцеса… само че тя бе решила да омърси гнездото им и да се върне при предишния си любовник. Стив Морган. Това име горчеше на езика му. Той бе богат — затова го бе предпочела Франческа. Богат и високомерен. Но имаше съпруга, а това бе слабото място на един женен мъж. По свой начин Джини бе също толкова високомерна и надменна, колкото и съпругът й. Но не и сега, Ник бе сигурен в това. Не и сега! Както бе казала Тони, сега навярно бе станала по-ниска от тревата… и плачеше в тъмното. Подобно на Рената Медън, която не бе много по-различна. Скоро щеше да започне да умолява и пълзи, а след това…

Сякаш прочела мислите му, Тони прошепна:

— С удоволствие би я видял да пълзи гола пред теб, не е ли така? Оставих й дрехите, така че ще можеш сам да ги свалиш. Ники, не е ли ужасно мило от моя страна?

Умната Тони… вместо да я скрие в блатата, където войниците рано или късно можеха да я открият, тя се бе оказала достатъчно хитра да я затвори в своята „тъмница“, онова помещение под избата, за което не знаеше никой или поне почти никой.

— Долу има легло, а аз й оковах краката — с блеснали очи каза Тони. — Така старецът връзваше робините си — онези, които искаше да дресира. Обзалагам се, че дори и ти не знаеше за това. Чудя се как ли се чувства сега, вързана като робиня!

 

 

На леглото имаше дебела завивка, но Джини Морган смяташе, че е под достойнството й да я използва. Изобщо не личеше да я е страх. Седеше спокойно на ръба на леглото и чакаше.

Това видя Ник Беноа, когато Тони окачи фенера на една кука в стената.

— Значи не сте срамежлива? Може би сте свикнала да показвате на клиентите си всичко, което имате?

— Той клиент ли е? Обещала сте му обичайното възнаграждение, не е ли така?

Въпреки маската на безразличие Ник Беноа почервеня, а Тони изсъска през зъби:

— Ти, курво!

— Тъй като и сама сте такава, навярно не ви е било трудно да разберете каква съм. Не ви ли става навик да общувате с уличници, господин съдия?

Презрителният навик на Джини да го нарича с титлата му и лекотата, с която се изразяваше, го вбесяваха.

— Може би, преди да свърша с вас, ще пожелаете да сте на мое място — подигравателно рече той. — Вие бяхте една от метресите на Максимилиан, прав ли съм? А след това тръгнахте от ръка на ръка. Един французин, който наричаше себе си граф. Някакъв мексикански полковник… мислите ли, че не зная за всичко това?

— Боя се, че сте зле информиран, господин съдия — гласът й бе хладен. — Що за грижливо начертан план е това? Отвличането ваша идея ли бе? Или всичко е скроила сама?

— Ники, тя става нагла. Дай й да разбере! Или да го направя аз?

Очите на Джини се бяха присвили и Ник Беноа, първоначално изплашен от израза им, сега изпита желание да ги види умоляващи и плачещи за милост.

— Удари я, Ники — задъхано рече Тони Ласите. — От това има нужда. Ще ти донеса камшика. Можем да я завържем за онези халки на стената.

— Наистина ли смятате, че е необходимо? — хладно попита Джини. — Или Ники е неспособен да събуди желание у една жена?

Дъхът му секна. Тя бе по-скоро изкусителка, отколкото уличница. Мъжът пристъпи като лунатик и протегна ръка към нея. След това свлече роклята от раменете, откривайки гърдите й. Усети как младата жена потръпна, но не се издаде. Ник се засмя и започна с наслада да прокарва пръсти по заоблените й форми, защото колкото по-отчаяна бе съпротивата, толкова по-удовлетворен щеше да се почувства, когато накрая я обладаеше.

— Не мисля, че те харесва, Ники! Виж колко е студена! Може би трябва да й намерим някой друг любовник, който да я подготви за теб, какво ще кажеш? Жалко, че Мат го няма. Той е влюбен в мен до полуда, но мисля, че не би имал нищо против да я опита. Или първо наистина трябва да я вържем и напердашим? Побързай, Ники! Възползвай се, още не съм я видяла да се съпротивлява. В края на краищата…

— В края на краищата какво?

Джини първа затаи дъх и зяпна от почуда. Тони Ласите се извърна рязко, а Ник Беноа остана като вкаменен.

— Индианецо! — прошепна Тони.

— Няма да ви безпокоя, продължавайте. Изглежда, поне двама души ще се позабавляват тук.

— Индианецо — повтори Тони, а след това добави: — Скъпи… знаех, че ще се появиш. Точно навреме. Тъкмо имах нужда от някой истински мъж до себе си. Ники претендираше, че е такъв, но милият, той е толкова бавен! А в крайна сметка идеята беше твоя! Скъпи, не ми се сърдиш, нали? Ставаше дума за много пари — и ти би сторил същото, не съм ли права?

— Може би.

Той бе пъхнал палец в колана си, на който висеше кобура с револвера му, но навярно имаше и нож. Лицето му изглеждаше различно. По-сурово… Дали не се бе забъркал в някой побой?

— Виждаш ли, Ники? Индианецът не е злопаметен.

— Е — презрително рече той, — не ми бе за пръв път. Защо не продължите оттам, докъдето бяхте стигнал, Беноа?

— Ти, презрян, коварен негодник!

Ругатнята на Джини бе отправена към Стив, който я гледаше, без да помръдне. Сините му очи открито обходиха тялото й, докато спокойно подканяше Никола Беноа да продължи заниманието си.

Тони се изсмя пронизително, а Беноа посегна към Джини и я притисна върху леглото. Мислеше, че е беззащитна, тъй като бе с оковани крака, а и през цялото време не направи дори най-незначителен опит да окаже съпротива. Сега обаче Джини с неподозирана сила заби коляното си в ребрата му, като едновременно го удари с ръба на дланта си в адамовата ябълка.

Ник Беноа издаде хриптящ стон и се преви.

— Бедният Ники! Тя знае всичките курвенски номера, не е ли така? Ще се намесиш ли, индианецо, или ще я оставиш на мен?

— Заеми се ти с нея, ако можеш. Но махни проклетите окови от краката й. Няма нужда от тях, Месалина.

Тони изръмжа с променен глас:

— Легни по гръб, уличнице, ако искаш да освободя краката ти. И не се опитвай да повториш това, което стори с бедния Ники, защото ще ти избия зъбите!

Все още задъхана, но без да продума, възпряна от погледа на Стив, Джини се облегна назад.

— Легни хубаво! Мислиш ли, че ти вярвам?

Джини прехапа устни. Глезените й пулсираха и вече се бяха подули. Тони извади някакъв ключ от джоба на роклята си за езда и се наведе напред. Ключът се превъртя в ключалката на безформения катинар и Джини усети, че е свободна, а в същия миг Тони падна напред.

Движенията на Стив бяха бързи и леки като на пума и дори Джини, която през цялото време не бе откъснала поглед от него, не забеляза кога дланта му изсвистя над гърба на Тони.

Застанал така непринудено, гледайки към нея, човек би си помислил, че въобще не е помръдвал.

Джини внезапно се почувства неуверена и вече не знаеше какво бе възнамерявала да каже, когато го види отново. Взираше се в него и търсеше в очите му следа от чувства, но те бяха студени, сурови и сапфиреносини. Съвършено непроницаеми.

Тя отвори уста, за да каже нещо, каквото и да е — просто да наруши мълчанието, легнало между тях, но мъжът я изпревари с иронична нотка в гласа:

— Все още лежиш по гръб. Постепенно започвам да си мисля, че онова, което възнамеряваха да сторят с теб тези двамата, би ти харесало. За съжаление, сега нямам време да ти доставя това удоволствие.

Джини светкавично седна, а лицето й пламна.

— Ти…

— Ако ме наругаеш още веднъж, ще те постигне същото, което и нея, а освен това ще те зашлевя и по малката мръсна устица. Сега стани от това легло, освен ако не искаш да изчакаш Мат Картър. Сложи веригата около глезена й. Хайде!

В погледа и суровия, хаплив тон на гласа му имаше толкова неприкрита заплаха, че Джини почти изгуби кураж. Но когато с известно злорадство заключи катинара, стягащ веригата около глезените на Тони Ласите, отново бе бясна. На него и на самата себе си. Въпреки че, слава Богу, се бе появил точно навреме! Или, тази мисъл я накара да се вцепени, неочакваната му поява не бе случайност? Възможно ли бе да е планирал отвличането й заедно с тези хора? Какво значеха думите на Тони Ласите? Като размисли, тя не си спомни да е видяла лицето на мъжа, свлякъл я от коня, хвърлил зловонното одеяло върху главата и забил юмрук в слепоочието й. Стив?

Опита се да измисли нещо злобно и обвинително, но забеляза, че Никола Беноа, все още болезнено простенващ, се бе изправил на крака, притискайки с ръка ребрата си.

— Не! — промълви Беноа, с мъка процеждайки думите през безчувствените си устни. — За Бога, Маноло… Тони ти каза, че всичко бе заради парите. Но сега… ще включим и теб, ако искаш, ние ще…

— Аз вече се включих. В крайна сметка, за отвличането й обвиняват мен, а аз не обичам да нося вина за нещо, което не съм сторил.

Очите му за миг проблеснаха по посока на Джини, която гневно прехапа устни. Какво кроеше сега?

— Не… не, моля! — неочаквано чу тя прегракналия глас на Беноа, който заотстъпва пред внезапно проблесналия пламък в сините, безмилостни очи.

— Мисля, искахте да ме видите да пълзя, господин съдия.

— Не бях аз. Тони бе, наистина. О, Боже!

— Не останах с такова впечатление. Наистина, тогава не бях в състояние да възприема всичко, но си спомням, че вие бяхте онзи, който раздаваше заповедите — гласът му плющеше като камшик по опънатите нерви на Беноа, който изгуби и малкото останало му самообладание. — За да отдадем дължимото на справедливостта, мисля, че трябва да усетите какво е да бъдеш обесен.

Беноа изкрещя, а в следващия миг викът заседна в гърлото му, около което вече се бе впила примката. Задъхан, мъжът се мяташе насам-натам с обезумял поглед. Усети как сякаш на шега бе вдигнат и пренесен в другия край на помещението. След това примката се поотпусна, а той вече правеше отчаяни опити да запази равновесие върху разклатения, прогнил стол. Ръцете му бяха завързани на гърба, а коленете — толкова меки, че едва успяваше да се задържи на крака.

— Опитайте се да стойте колкото е възможно по-неподвижно, господин съдия. Столът изглежда не е особено здрав, но е най-доброто, което може да се намери в подземието на Тони.

С широко отворени от ужас очи Джини наблюдаваше как Стив завърза другият край на въжето за една подаваща се от стената кука и преди да се отдалечи опита здравината на възела.

Тя най-сетне успя да си възвърне гласа.

— Не можеш да го направиш! Не можеш просто така да го обесиш! Що за звяр си станал?

Гласът му бе стоманен и тих, а усмивката приличаше повече на гримаса — само саркастично разтегляне на устните.

— Ще имаш достатъчно време на разположение, за да го установиш, кукло!

— Какво… какво имаш предвид? — а след това, когато Беноа отново се задави и жално изхлипа, по гърба й полазиха тръпки.

— О, Боже! Как е възможно да си толкова… толкова безсърдечен?

— Можех да го убия. Но един удар с нож в тлъстия му търбух би бил прекалено бърза и безболезнена смърт. А така има шанс да се отърве. Мат Картър може да се върне всеки момент.

Тя си спомни къде се намира и как бе попаднала тук. А когато Стив посегна и я улови за китката, пламъкът в очите му й напомни, че под разкъсаната си рокля за езда е съвсем гола.

— Изглежда ти е станало навик да разкъсват дрехите ти, Джини — след това добави с по-твърд глас: — Какво, по дяволите, се мотаеш още? Загубих достатъчно време да дойда тук и да те търся.

Той я задърпа след себе си, без да забележи, че тя едва си поемаше дъх от болка, стъпвайки върху наранените си ходила.

Как бе разбрал къде да я търси? От къде познаваше дома на Тони Ласите? Най-странното бе, че никой не се опита да ги спре. Старият прислужник на Тони, Хенри, се извърна, сякаш не ги бе видял, а навън, в обора нямаше жива душа.

Джини се задъхваше, косата й падаше върху лицето, пречейки й да вижда, а глезените болезнено пулсираха. Тя се огледа за коня си. Не можеше да направи нито крачка повече, но имаше чувството, че ако спре, Стив просто ще я влачи след себе си по земята като някое опърничаво теле. Къде отиваха? Защо не й дадеше време да си поеме дъх?

Младата жена се спъна и падна, но той безчувствено и нетърпеливо я вдигна отново на крака, и невъзмутимо продължи нататък с прекалено големи за нея крачки.

Клоните шибаха лицето и гърдите й, болезнено драскаха хълбоците на младата жена. По едно време Джини нададе уплашен вик, защото кракът й бе потънал в лепкавата тиня и тя успя да го измъкне, оставяйки ботуша си. Стив не спря дори и сега. Не спря и когато по босото й ходило се образуваха мехури. Всяко вдишване сякаш изгаряше дробовете й… нямаше сили да продължи. По-добре да я оставеше тук, където се бе строполила.

— Спри… спри! — тя се опита да го удари със свободната си ръка, загуби равновесие и хълцайки, се свлече на колене. Внезапното й падане го накара да спре за миг. Джини искаше да остане тук и да умре… сега всичко й бе безразлично. Защо просто не я остави? Дали не си бе направил труда да я спаси само за да я накаже след това… но за какво? Вината не бе нейна, виновен за всичко бе само той — как смееше да се държи така с нея?

— Остави ме! — дъхът изгаряше гърлото й, правейки отчаяния й стон почти неразбираем. В следващия миг мъжът я вдигна на крака толкова грубо и безчувствено, че тя се уплаши, че е извадил ръката й от ставата.

— Още не, Джини. Войниците на полковник Белмон са навсякъде и ни търсят, а аз нямам желание да бъда разпитван под дулото на някой револвер. Хайде… давай… или ще трябва да те тегля след себе си за тази чудесна коса.

— Чудовище! Негодник!

Той я зашлеви и шокът от плесника я отрезви дотолкова, че отново бе в състояние да се влачи след него. В устата й се смесваха вкуса на кръв и горчилката на гнева и отчаянието.

— Трябваше да се досетиш, малката!

Сякаш кръгът се бе затворил и те отново бяха в началото. Спомни си как някога бе опрял дулото на оръжието си под гърдите й, за да я накара да престане да проклина, по време на онова първо, ужасно бягство към Мексико и за грубия начин, по който се бе държал с нея. Свалил маската на цивилизованост, отново бе самия себе си — един дивак. Звяр, както го бе нарекла и което прозвище винаги го вбесяваше. Учудващо бе, че все още не я е повлякъл наистина за косите, подобно на някой пещерен човек.