Розмари Роджърс
Стив (23)

23.

— Този братовчед или какъвто там е, изглежда доста е хлътнал по Миси. Каза, че утре щял да намине, за да яздят заедно. А ти знаеш какъв е татко — прекалено доверчив. Но що се отнася до оная, изглежда доста бе любопитна да научи къде може да си се дянал. Видях я как танцува снощи и ми хрумна…

Маноло бе спрял коня си край обора, където срещна Мат, който изглежда изгаряше от нетърпение да разкаже за краткото посещение, подхвърляйки мимоходом цинични забележки.

— Ще дойдеш ли с мен у дома? — попита Мат. — Татко е извадил една стомна стара ракия, която пазеше от години, а Миси е толкова бясна, задето се е запил, че се е затворила в стаята си и се цупи. Но мисля, че като научи за теб, веднага ще се появи. Казаха, че са били в дома на мама… в къщата на госпожа Ласите, за да я търсят, но нямало никого.

— Мат, понякога дрънкаш прекалено много — процеди през зъби Маноло, очаквайки, че Мат ще се ядоса, но за негова най-голяма изненада той само се ухили.

— Мислех, че ще ти е интересно да узнаеш, че толкова силно се интересуват от теб, особено когато става дума за една дяволски привлекателна жена. Не бих имал нищо против и сам да я изпробвам, ако ми се отвори случай.

Когато Маноло обърна коня и се отдалечи, Мат все още се хилеше. И без това никога не бе харесвал мъж като индианеца да се мотае около сестра му. Не го бе грижа за проповедите на баща им. Мексиканец или индианец, какво значение имаше? Миси бе прекалено хубава за него и когато на Тони й омръзнеше и го натиреше, той щеше да се огледа за мъж с подходяща кръв и потекло. Мъж, който е прекарал целия си живот по тези места…

Прибрала се във фермата си, Тони Ласите бе наредила да й донесат вечерята и чакаше. Наложи си да остане спокойно в леглото върху чистите, грижливо застлани чаршафи.

А в имението на Демулен, Джини спеше на затворен прозорец, докато Реналдо пушеше в библиотеката и се опитваше да чете от първата попаднала му книга. Следобедът неусетно бе превалил, а Джини спеше дълбоко, когато някой я разтърси за раменете.

Замаяна и с натежали клепачи, тя понечи да извика, когато той запуши устата й с някаква смачкана на кълбо кърпа, а след това довърши работата си с онази, която носеше около врата си. И въпреки че младата жена отчаяно се съпротивляваше, мъжът завърза кърпата на тила й.

— Съжалявам, че не е копринена — подигравателно рече той, докато пленницата му се извиваше под него с обезумял поглед. — Но нямам време за подобни реверанси.

Джини инстинктивно посегна към него и от устата й излезе приглушен вик, преди той да затисне ръцете й под тялото си.

От къде се бе появил? Как? Очевидно бе, защо е дошъл, тъй като сега болезнено завързваше ръцете й за таблата на леглото.

— Не обичам да оставям нещо недовършено. Освен това чух, че сте се интересувала от мен и реших да дойда, за да задоволя любопитството ви!

Бе отвратителен, както винаги! Хладнокръвно се подготвяше да я изнасили, все още, без да разбере коя е или какво бяха означавали някога един за друг. Защо трябваше да я връзва?

В очите й се четеше дива омраза и гняв, които го накараха да се ухили, въпреки обзелото го странно вътрешно напрежение. Тя не се питаше за какво е тук. Знаеше. Отгатна го по потъмнелите й очи и това как се усмири, когато отдръпна завивките и разкъса широката панделка, придържаща прозрачната й нощница. Имаше странното усещане, че вече е виждал голото й тяло и изящните й малки гърди.

Само до преди миг се бе съпротивлявала. Защо сега толкова неочаквано се усмири?

Бе възнамерявал да я вземе бързо и грубо, а след това да я остави да лежи така както си беше. Но без да съзнава какво прави, той се наведе и докосна с устни малката трапчинка в основата на шията й, дочувайки приглушения стон на младата жена.

Имаше нежна като коприна кожа, излъчваща същото сладко ухание, както косата, в която той против волята си бе заровил лице. Сега, вместо да я изнасилва, мъжът я прелъстяваше.

„Всичко се повтаря отначало — замаяна мислеше Джини.“

Дивите, познати усещания, които будеха в нея дланите и устните му, я накараха да забрави как се бе отнесъл с нея и какво й бе причинил.

Докато бе жива, той щеше да има тази власт над нея… да върви по дяволите! След това мислите започнаха да се объркват в главата й, а когато тялото му притисна нейното, задоволявайки неистовото желание, което бе събудил в нея против волята й, те станаха несвързани и откъслечни.

Не му се отделяше от нея. Имаше нещо в отзивчивото й, сладко и страстно тяло, което можеше да го държи тук цяла нощ, ако разполагаше с време. Всичко това, запланувано като отмъщение и предупреждение, завърши съвсем другояче. В последствие имаше достатъчно време да се чуди на собствената си слабост. Но най-сетне… най-сетне съществуваше и Тони с бялото си лице и кехлибарени очи, кучката с чудно меко тяло и жадна, нацупена уста.

Тони, очакващата и копнеещата. Тони, която ако можеше, взимаше не само тялото, но и душата на мъжа. А той нямаше какво да й даде, поне тази вечер. Нищо, освен няколко минути, през които остана намръщен.

— Какво значи „не мога да остана“? Ти, негоднико… не ти ли казах…

— Кажи ми само къде мога да те намеря, Месалина, и ще бъда там. Но можеш да очакваш посещение от войниците на полковник Белмон, ако Джини Морган е толкова побъркана да разтръби за посещението, което току-що й направих.

— Какво си направил? — Тони повиши глас, но след това занемя и срещайки суровия му, сериозен поглед, започна истерично да се кикоти. — Значи си го направил! О, Боже! Ти си чудесен! Как беше? Дълго ли се съпротивлява? Наложи ли се да я биеш? Надявам се, че си оставил отвратителни петна по цялото й тяло! О, сега няма да бъде толкова високомерна, как мислиш? Индианецо, смяташ ли, че сега ще си замине?

Неочаквано бе почувствал неимоверна умора, а Тони го отвращаваше. Съжаляваше, че й каза. Не й дължеше никакви обяснения… не й дължеше абсолютно нищо!

— Ще ти разкажа подробностите, когато се срещнем в Далас — тогава ще има с какво да се позабавляваш. Но в момента предпочитам да се върна сред блатата, където ще съм в безопасност.

— Но аз искам да зная всичко още сега! Ако дойдат войниците, мога да те скрия в подземието! Не ми ли вярваш, индианецо?

Той бе чувал за подземията й, особено за едно от тях, за което старият Ласите бе взел модел от един стар английски замък и където бе вразумявал непокорните си роби. Освен това ни най-малко нямаше вяра на Тони.

— Не, по дяволите, не ти вярвам! — грубо и непреклонно рече той, след което си тръгна, без да обръща внимание на блестящите очи и устните, които тя навлажняваше с език винаги, когато бе възбудена. Тръгна си с даденото с половин уста обещание да я намери, преди да е пристигнала в Шривпорт и да я съпровожда през останалия път.

Сега бе на път за Далас. Всъщност тръгна неохотно, защото постоянно мислеше за жената с бакъреночервени коси, питайки се какво ли би станало, ако се върнеше още веднъж. В ушите му още звучаха приглушените стонове, разнасящи се иззад парцала, с който бе запушил устата й. Усещаше внезапната, неочаквана отзивчивост на тялото й под своето, а пред погледа му бяха полупритворените й зелени очи и как сладко и с готовност се бяха разтворили бедрата й, за да се обвият след това около тялото му, докато той я милваше, виждайки как желанието се надига и в нея. Въпреки първоначалното му намерение това се оказа всичко друго, освен изнасилване. И въпреки предупрежденията на някакъв вътрешен глас, той бе разхлабил кожените ремъци, с които я завърза за леглото, така че тя с лекота можеше да се освободи. Какво ли би направила, ако се върнеше? Трябва да бе полудял, щом подобни мисли изобщо можеха да му минат през главата. Междувременно тя навярно бе изпаднала в истерия, опитвайки се да забрави факта, че не само му се бе отдала, но и страстно бе отвърнала на ласките му. Спадаше към онзи тип жени, които обикновено биваха предизвикателни и обещаваха неща, които в последствие не искаха да дадат. Но от къде знаеше всъщност, що за жена е госпожа Морган?

По-разумно бе да избяга, макар и това да значеше, че трябва да се занимава с Тони и всички онези интриги, които й бяха толкова присърце. Не помнеше Далас, поне не толкова ясно и отчетливо, както човек с нормална памет, но имаше чувството, че вече е бил там. Докато отначало се бе задоволявал с това да живее и приема нещата такива, каквито бяха, сега бе станал любопитен. Любопитен да разбере нещо за мъжа, който е бил преди да отвори очи и да се взре в стъписаното лице на Тересита, откривайки, че паметта му е празна като дъсчицата на някой ученик. Не вярваше, че е девер на Тересита. Може би приятел на съпруга й? Навярно бе израснал сред команчите? Това изглеждаше правдоподобно, защото би обяснило откъде знае езика им. Но той говореше още френски и испански? Често, напрягайки се да си спомни нещо, получаваше главоболие, подобно на някакво предупреждение, отвеждащо го в една посока, докато странните сънища, които помнеше само отчасти, му сочеха противоположната.

В крайна сметка измина сам целия път до Далас. Тони щеше да го открие… или той нея. Междувременно начинанията на съдията Беноа бяха събудили интереса му. Ако успееше да разбере какво назрява, преди Тони да пристигне, щеше да разполага с предимство, тъй като тя желаеше пристигането й да остане в тайна. Освен това винаги бе добре да е на крачка пред Тони… така бе по-лесно да я контролира.

Далас, както сам можа да се убеди, бе пълен не само с афиши за представленията на някаква италианска оперна певица, но и с обяви за невероятната сума от тридесет хиляди долара, давана за залавянето и предаването му на следствието в Барок. За „кражба на добитък и други престъпления“. Следваше твърде подробно и точно описание… Трябваше да върже не само ръцете, но и очите й!

Бе подценил тази така наречена дама. Очевидно тя бе доста по-коварна, отколкото допускаше той. Разбира се, и дума не можеше да става за изнасилване, но кой би се усъмнил в това, че голяма част от добитъка й е откраднат? Или когато кажеше, че би могла да познае извършителят? Коварна… или всичко бе работа на онзи неин „братовчед“, който бе скроил целия план? Това означаваше, че докато бе в Далас, трябваше да се крие и да бъде дяволски предпазлив. Онова, което трябваше да стори всъщност, бе да се върне обратно и да даде един урок на Джини Морган, но този път доста по-суров.

И все пак, докато небръснат и колкото бе възможно по-опърпан, наемаше стая в някакъв евтин хотел, не можеше да не се възхити на начина, по който бе подредила нещата. Да върви по дяволите! Ходовете му занапред се усложняваха неимоверно.

За щастие Далас бе достатъчно голям и близо до форт Уърт, така че Маноло не се различаваше от многобройните каубои, търговци на добитък, мошеници и други съмнителни типове, които се навъртаха наоколо. Търговията с добитък процъфтяваше, а с нея и градът, въпреки че по това време той все още бе само междинна спирка за стадата, превозвани към големите железопътни гари в Канзас. Жителите на Далас говореха за деня, когато железницата щеше да продължи на юг и повече нямаше да се налага да прекарват стадата през земите на индианците. Междувременно Далас растеше, превръщайки се в невралгична точка за цял Тексас. Отвсякъде прииждаха хора или спираха тук, преди отново да продължат пътя си, така че шерифът обикновено си затваряше очите за побоите, освен ако не стигнеха прекалено далеч. Далас имаше славата на доста гостоприемен град, докато човек проявява нужната предпазливост.

На Стив не можеше да му се отрече, че бе предпазлив. Вестта за това, че е издирван, очевидно бе стигнала до всеки що-годе голям град и без съмнение всички ловци на глави в радиус от стотици мили вече бяха по следите му. Не трябваше да забравя и Ник Беноа, който би бил неимоверно щастлив, ако му се удадеше възможност да го предаде в ръцете на правосъдието. Ами Тони, сладката, алчна Антоанет Ласите, чиято жажда за пари и власт бе много по-ненаситна от плътската. При мисълта за тези допълнителни усложнения челото му се покри бръчки. Дори, независимо от наградата, Тони и Беноа скоро щяха да започнат да гледат на него като на неудобен свидетел, още повече, че бе търсен жив.

Мръщенето му премина в гримаса, докато, сваляйки изцапаните от пътуването дрехи, се питаше колко ли още му оставаше. Изглежда Джини Морган не би пропуснала удоволствието да го види на бесилото. Жените бяха странни, понякога много по-потайни от мъжете, особено когато се чувстваха унизени или измамени.

Какво, по дяволите, правеше все още в Далас, вместо да офейка към земите на индианците и да се скрие там? Лицето, което го гледаше от малкото, напукано и оплюто от мухи огледало, не можеше да му даде отговор. Странно, но сякаш се взираше в лицето на някой непознат. Проклятие, кой ли е бил по-рано? Дори и да бе забравил по-голямата част от предишния си живот, това променяше ли по някакъв начин характера му? В него се затвърждаваше впечатлението, че опасностите му доставят удоволствие — усещане, че балансира върху въже или върху острие на нож. Без съмнение, сините очи, гледащи го навъсено от огледаното, не издаваха и следа от страх и докато изследваше чувствата си, в никакъв случай не откри притеснение, а само дръзка насмешливост, която трябваше да овладее.

Долу, където зад охлузен дървен тезгях седеше някакъв отегчен служител, който едва откъсна поглед от вестника си, за да му каже номера на стаята и да му даде ключ, Стив се бе записал като Сам Уитекър — едно име, хрумнало му съвсем случайно, освен ако по-рано вече не го бе използвал. Но сега нямаше намерение да изтезава мозъка си, преследвайки призраците на миналото. Бе дяволски уморен и имаше нужда от сън, за да се събуди с бистра глава и да планира следващите си ходове.

Помещението бе малко, нищо повече от тясна килийка, най-горе до стълбището, но имаше прозорец, извеждащ на покрива, в случай че се наложеше да изчезне по възможно най-бързия начин. Беше подпрял вратата със стола — мярка за сигурност, която показваше, че е свикнал да води живот на преследван хищник.

Хвърли погнусен поглед към леглото. Единственият памучен чаршаф бе съдран и осеян с малки капчици кръв, издаващи, че предишният обитател бе имал успех в лова на дървеници. Завивката пък бе толкова тънка, че отчасти се бе превърнала в дрипа, особено там, където трябва да са били ботушите с шпори на не особено чистоплътните обитатели на стаята. Предпочиташе да легне край коня си долу в обора. Освен това се нуждаеше от баня, но нямаше никакво желание да се възползва от мръсната, доста гореща вода, донесена от някакъв прислужник. Отгоре на всичко бе останал без пари, с изключение на няколко долара и чифт смарагдени обеци, задигнати от тоалетната масичка на Джини Морган, повече машинално, отколкото съзнателно. Но коварната малка кучка навярно бе споменала и кражбата на обеците, така че сега бе невъзможно да ги продаде. По-късно, когато се върнеше, щеше да й плати и за това.

Заспа на пода, завит с чула на коня си, защото предпочиташе миризмата на животното пред кисело-сладникавата воня на леглото. Спа на пресекулки, будейки се от най-малкия шум по коридора. Колко време му оставаше? Трябваше да открие Беноа и да разбере с кого се среща. Съдията бе наел стая в най-скъпия хотел в града, носещ прозаичното име „При търговеца на добитък“. По някаква щастлива случайност стаята му бе на същия етаж, на който и тази на господата, с които искаше да се срещне и да говори по работа. Господин Макгрегър, шотландец, и лорд Линдхевън, англичанин, който навярно заради титлата си, се държеше хладно. Двамата представляваха интересите на финансовите среди във Великобритания и възнамеряваха да инвестират в търговията с добитък в Съединените щати. Времената на големите животновъдни крале бяха отминали, а на тяхно място идваха огромните имения, притежавани от крупни компании, подобно на фермите на „Матадор“ и „ХИТ“ в югозападния коридор. Сега, с откриването на бодливата тел и овладяването на по-голямата част от пасбищата в коридора, прозорливите мъже, разполагащи със свободни капитали, обръщаха поглед на югозапад. „Прайъри Кетъл Къмпани“ току-що бе платила удивителната сума от триста и петдесет хиляди долара за сравнително малкото имение на някой си Томас Бъгби — парите не означаваха нищо, когато ставаше дума за земя. Ник Беноа бе изключително заинтересован — не толкова от първоначалните им, предварителни предложения, а от мимоходом вметнатите сведения за Джини Морган.

 

 

Лорд Линдхевън, подвижен, слаб мъж с руса коса и огромни бакенбарди, призна, че е бил един от обожателите й, докато пътувала из Европа.

— Дочух, че се била… хм, усамотила някъде по вашите места, господин Беноа. Не мога да го разбера, освен ако няма нещо общо с не особено уседналия й съпруг. Докато бях в Ню Йорк, дочух някои неща за малко тъмните му сделки. Учудващо, че я е оставил сама, не съм ли прав? Красива жена! Император Александър бе очарован от нея. Той съвсем официално я водеше навсякъде със себе си и й подаряваше красиви бижута. Всички останаха изненадани от решението й да се върне във Франция — Линдхевън неодобрително подръпна бакенбарда си. — Трябва да призная, че сам аз бях доста хлътнал по нея… срещнахме се няколко пъти, знаете ли. Дори я поканих да дойде при мен в Съри. Но около нея винаги е имало толкова много мъже. Както дочух, някога била в двора на клетия Максимилиан, навярно преди да се омъжи — под влиянието на червеното вино и скъпите цигари, лорд Линдхевън си бе позволил дори лукаво намигване. — Чух, че доста открито живяла като метреса на граф Д’Арланжан, преди да го зареже заради някакъв мексикански полковник. Същият, който видя сметката на клетия Максимилиан. След това се омъжи за един руски принц, чието име не помня, но бракът им не просъществува дълго. Омъжила се повторно, този път за Стив Морган, богат мъж с тъмно минало. Между другото, той бе доста близък с Ди Паоли, говореше се, че дори щели да се оженят, ако вече не бил женен. Но аз не мога да разбера, защо му е притрябвало да го прави. Красивата Вирджиния имаше обожатели из цяла Европа! Богат избор на кавалери. Жалко само, че толкова неочаквано стана майка. Какво ли е направила с децата? — Ник Беноа бе изслушал разкритията, направени от неговия нов приятел с такъв интерес, че дори бе оставил цигарата си да изгори, но сега господин Макгрегър решително се намеси:

— Не зная какво мислите по въпроса вие, но аз съм тук, за да водя делови разговори. Женен съм, при това държа да подчертая, щастливо. Съпругата ми няма никакво желание да се мотае из Европа, а трябва да добавя и че тя не е особено щастлива от краткия ми делови престой тук. Е, господа, нека поговорим по същество.

— Да. Определено смятам, че госпожа Морган иска да продаде земята си — рече Беноа. — Както подчерта лорд Линдхевън, тя не е от жените, които биха се погребали тук завинаги. Освен това наоколо са се заселили няколко мексиканци. Те ще се радват да продадат земята си и да се завърнат отвъд границата. За съжаление в Тексас мексиканците не са приети особено добре. Снаха ми ми позволи да говоря и от нейно име… разбира се, упълномощен съм…